ИВАН ВАЗОВ - „ПОД ИГОТО“
НАРОДЪТ И ВОДАЧИТЕ В РОМАНА „ПОД ИГОТО”
Иван Вазов е съвременник на историческите събития, превърнали България от робска земя в свободна, независима държава, мереща ръст с великите сили, успяваща да защити завоеванията на най-будните си синове в областта на културата, политиката, мирогледа. Срещал се с Апостола на свободата Васил Левски, членувал в революционния комитет, подготвящ Априлското въстание, битувал заедно с хъшовете в нерадостна чужбина, приветствал освободителите и взел активно участие в решаването на съдбините на страната след Освобождението, той носи в себе си патриотизма и идеализма на възрожденците, нравствеността на революционерите, философията и бита на консервативното патриархално битие. В годините след 1878 българското общество се променя - нови порядки властват в разбиранията на хората, новото време поставя нови условия на съществувание. Писателят и народопсихологът Вазов се стреми чрез творчеството си да постави пред създаващото се гражданско общество важни идейни и философски проблеми, да пренесе на върха на перото си заветите на възрожденците, да вдъхне бодрост и увереност в утрешния ден на „забравените” - тези, които саможертвено и храбро са се хвърлили в пламъка на борбите за национално освобождение, а след постигането на целта се чувстват изоставени и пренебрегнати. В романа „Под игото” писателят изобразява един отминал, но скорошен за епохата свят - света на българина около Априлското въстание. В този свят живеят, борят се, учат се, променят светогледа и бита си десетки герои -пъстра палитра от образи и съдби, пълнокръвна галерия на времето.
Малкото планинско градче Бяла Черква (прототип е любимият на Вазов Сопот) е заселено с трудолюбиви, предприемчиви, любознателни и обичащи родината си люде. Те са своеобразно „ново издание” на познатите от „Чичовци” весели, благодушни, наивни, самовлюбени, простички и ограничени хорица. В „Под игото” липсват иронията, хуморът и лекомислието на повестта, макар някои от героите да продължават литературния си живот и в романа (Мичо, Хаджи Смион, Иванчо Йотата). Обществото, определено така в първата глава на повестта, се е развило мирогледно, естетически, идеологически за изминалите десетина години. Интересите им вече не са ограничени между разпрата на Селямсъза и Копринарката, от една страна, и възможната поява на бунтовническата прокламация, от друга, егоизмът е отстъпил място на революционното настроение. Мирогледът обхваща вече нови зони и по света, и в душите на хората. Това общество си е все още патриархално-ограничено, вълнуващо се от „проблемите” на градчето - кой ще се жени, кой какво е казал, но то устремява погледа си и към въстанията по целия полуостров, и към далечната, но очаквана Русия. Водачи в това общество са различни люде - официални и негласни. Сред първите може да се посочат хората, облечени с доверието на поробителската власт - чорбаджи Юрдан, Стефчов и обкръжаващата ги групичка на използвачи и блюдолизци (Рачко Пръдлето), а сред вторите - чорбаджии като Марко, Мичо, доктор Соколов, хора с определено ново мислене и стремеж да видят света такъв, какъвто е, а не пречупен през призмата на робското подчинение и страха.
Първата среща на официалните водачи на поробения народ става в дома на чорбаджи Юрдан. Вазов описва подробно външния му вид - в стила на типичния за века роман: „Юрдан Диамандиев, на години човек вече, болнав, намръщен и нервен, беше от ония български чорбаджии, които направиха грозно това име. Неговото богатство растеше, многобройната челяд добруваше, думата му се тачеше, но никой не го обичаше. Стари неправди и грабителства над сиромашта, братувания с турците бяха го направили омразен и сега, когато не правеше или не можеше да направи зло. Той беше целокупен човек на миналото.” - завършва с историческа присъда описанието на характера и деянията му авторът. Читателят се запознава с типичен за епохата чорбаджия, при това „в чист вид” - безскрупулен, жесток, безогледен в страстта си за власт и пари. Вазов не е пожелал да остави дори възможност за разбиране на постъпките на героя. Чорбаджи Юрдан е толкова непочтен, толкова безцеремонен, толкова предан на поробителите, че никой от читателите не би му простил постъпките, нито би се опитал да разбере основата на жизненото му кредо. Неговите пороци се основават на героизма и страстното желание не само да оцелее, но и да бъде единствен, от оцелелите. За тази цел той е обявил открита война на околните, на братята-си по род и съдба, жертва ги в името на собственото си благополучие. За него няма близък човек нито в семейството, нито в обществената му среда. Вазов го определя като „целокупен човек на миналото”, но той е успял да пренесе в новото време отровните миазми на предателството и робската психология. Чорбаджи Юрдан е главно действащо лице в две сцени - събирането на неделните гости в дома му и разходката из дома и дюкяна, когато открива доказателствата, че и неговото семейство е вложило всички усилия в подготовката на бунта. Първата картина е като своеобразно продължение на „Чичовци” (събранието на чорбаджиите на кьошка). Писателят подчертава, че тук са се събрали само роднини, приятели и „партията” му. Вазов няма предвид политическо образувание, а точното значение на думата „партия” - група, част от обществото. Впрочем, това обкръжение допълва достойно чертите на стопанина на дома. Тук е Михалаки Алафрангата - човек „замръзнал” в епохата отпреди тридесет години, ограничен, не разбиращ, че нежеланието му да бъде наричан „бай Михал „от страх да не го объркат с Михал Пандурина е смешно, жалко и характеризиращо нищожеството му. Михалаки търси отграничаване от простичкия пандурин и не усеща, че разликата не е само в имената на хората, че така подчертава липсата на своя оригинална черта извън името. В типичния си повествователен стил писателят продължава описанието на героите, много, от които повече не ще се мернат в разказа или ще са част от фона, но всъщност това е и целта на твореца - пресъздаването на историческата атмосфера не само като външни прояви на бита, но и с изразяващите я личности и характери. Дамянчо Григорът е обрисуван богато и цветущо: „... човек петдесетгодишен, дълголик, сух, чер, с лукав дяволит поглед, с подвижни иронически устни, но с Важна сериозност, разляна по лицето му. Топ беше многоглаголив, сладкодумен разказвач, неизчерпаем с приказки, дълбок като кладенец и с фантазия, богата като съкровищата на Халима: от капката изкарваше море, от шушката - планина, а когато нямаше шушка, той минуваше и без нея. Главното е, че той сам си вярваше - единствения способ да увериш другите. Инак, Дамянчо беше един от първите търговци, родолюбец и човек с полезни съвети.” Пространно, изчерпателно, колоритно описание, типично за стила на века. Втората поява на Дамянчо - по време на театралното представление, само доказва правотата на авторовата характеристика и подчертава един нюанс в нрава му. Той увлича в разказа си бея дотолкова, та оня не усеща революционната подплънка на сантименталната пиеса и я възприема повърхностно, с одобрение дори.
Анализирайки останалите герои, присъстващи в дома на чорбаджи Юрдан, забелязваме особеностите на авторовия стил - подробни характеристики, изчерпателни нравоописания, доказателства чрез поведението и думите на героите, чрез отношението им към основния проблем на епохата и нацията - борбата за свободно отечество. Интересните за монахините разговори са обикновени градски клюки, завладели тяхното съзнание, далечни и непонятни на читателя. Към тях и народът, присъстващ в романа, и авторът, и четящият се отнасят снизходително-насмешливо, като понякога иронията преминава в открита сатира. Описвайки монахинята Хаджи Ровоама, писателят набляга, че тя е сестра на чорбаджи Юрдан - което вече е достатъчна характеристика - подчертава физически грозния й външен вид, отразил се и в душата й: „куца, злъчна и сплетница”. Тя е отмъстителна, готова да извърши злина заради самото зло (ядното й отношение, когато научава, че доктор Соколов е освободен, скандалите, които устройва на тихата и кротка Рада). Монахинята/вместо да служи на бога, използва положението си за собствена изгода - тя никога не би заела такова място в обществото, ако не бе произходът й, а чрез черната форма приспива бдителността на околните и злобства безнаказано. Отличителна черта в характера на „божата служителка” е подлостта - тя „пущаше сегиз-тогиз язвителни присмивки за отсъствующите”. Кака Гинка -дъщерята на стопанина - е оправна, буйна жена, успяла да сложи под чехъл кроткия си съпруг, да му прехвърли цялата къщна работа, а сама да мечтае за неженски подвизи. Когато тя заявява готовността си да стане байрактарка на войводата Любобратич, среща ядния отпор на баща си. За чорбаджи Юрдан такива неща са неподходящи в почтения му дом, той строго й прави бележка, че такива неща не бива и на шега да се казват. Той счита, че е опасно, непристойно, не отговарящо на интересите му да се спомене каквото и да е за свобода, революция, борба, пък дори да става дума за региони, отдалечени от Бяла Черква. Още повече го стряска появата на Огнянов в града. Новият човек не е от познатия му кръг, той носи опасност дори само с това, че е отвън, потенциален вносител на чуждото, непознатото, неведомото - т. е. разрушителното за консервативно скованото „общество” на градеца. Истинският страх завладява душата на чорбаджи Юрдан, когато открива, че и под покрива му се готви революция. Крясъците, заканите, опитите с немощни крака да догони и набие леещите куршуми момчета са само външен, показен израз на вълненията му. Вътре в себе си той се страхува - от реакцията на досегашните му господари, от възможността да е сгрешил в избора на позиция в тая разгаряща се обстановка. Получил огромна за роба власт - и от турците, като техен представител, и чрез парите си, чорбаджи Юрдан притежава фалшиво достолепие. От него се страхуват, приемат мнението му, изпълняват желанията му, но не като мнение на почитан, умен човек, не от преклонение пред личността му, не заради заслугите му. Хората се боят от него, от евентуалната заплаха, която витае наоколо му с доносите пред поробителите и силата на все още могъщите господари. Чорбаджията е „човек от миналото”: но прави сметка как ще живее в бъдещето, подготвя почвата за по-късното си властване. Страхът му, че „хаирсьзите” ще победят, че ще дойдат русите, че ще настъпи край на властта му, го измъчва и затова той търси развитие на собственото си господстване чрез потомството. Затова и избира за.зет Стефчов, комуто такъв страх в душата липсва. Стефчов е и по-неопитен, и по-откровен в претенциите си, затова е и по-ограничен в перспективата за развитие. Той дори за момент не се усъмнява в стабилността на турското господство, открито шпионира и слугува на властта, демонстративно изразява омразата си към родното, към свободата и носителите й. Стефчов е „млад човек, но с ръждиви понятия... с дух и отхрана чорбаджийски”. Връстник на Огнянов и Соколов, той е останал далеч от бушуващите в душите им пожари, капсулирал се е в миналото, страстно желае да запази бронята си. Хитър, но недалновиден, Стефчов на няколко пъти попада в евтини капани. Все пак той изгражда личното си щастие така, както го разбира - дом, добра търговия върти, оженва се за дъщерята на най-богатия и влиятелен белочерковчанин, но и това не му стига. Стефчов се стреми към цялата власт - не само над парите и телата, но и над душите на хората. Иска му се да завладее вниманието и почитта на хората, да блесне пред тях и като умен мъж, затова и проявата му на изпита е симптоматична. Там той демонстрира гаврата си над човешкото, самозаблудата за пълната си безнаказаност. В жестоката разправа с ученичките и Рада се проявява цялата му „ръждива” същност, жаждата му за мъст към девойката, осмелила се да отхвърли признанията му на незван любовник и господар, самовлюбеността му. Всъщност, Стефчов не обича, нито някога е обичал Рада, Милка, Лалка. За него е по-важно усе-щането, че ги притежава, че те са безпомощни пред неговите страсти и похотливи желания. Интересни са наблюденията над чорбаджиите в повестта „Чичовци” и романа „Под игото”. Някои от тях - чорбаджи Марко, Мичо - са заможни хора, почитани, но и с известно ограничение в размаха на дейност и притежаваното имущество, носещи нарицателното „чорбаджия” като своеобразна титла, като израз на отношението на околните. Те обаче са единици. Повечето чорбаджии са богати, властни, безцеремонни, безскрупулни грабители, подчинили всичко на желанието да имат и да успяват при тази именно власт - на поробителя. Неизвестно защо творецът Вазов постоянно набляга на твърдението си, че и чорбаджиите вземат участие в подготовката и организацията на въстанието (дори в одата „Левски” заявява, че са участвали: „...богатий с парите”, а чрез героите, действието, развитието, атмосферата, бита, разговорите в произведенията си рисува съвсем друга картина - на социално разслоение, на противоборства между двете неравни части на народа ни - революционерите-бедняци и консерваторите-богаташи. Желанието на Вазов да изгради една картина на всеобщ национален подем се спира пред бариерата на реализма, пред нежеланието да гради измамни творения за блаженство и разбирателство в народа ни. Около тези официално признати от властите „народни водачи” гравитират подобни на тях субекти, също претендиращи за признание. Монахините са претендентки за духовното водачество, Михалаки Алафрангата, Дамянчо Григорът - за културно, Нечо Пиронков пък е назначен на административна длъжност от поробителите, но се държи като народен избраник. Към тях, както отбелязах, и народът, и авторът, и читателят се отнасят снизходително-насмешливо. Те също имат устойчиво социално и политическо положение - притежават известно богатство, властниците им вярват, но те търсят изплъзващото им се - властта над човешките души. Покорството на народа те приемат като признание за личността си и в това опиянение не усещат изостаналостта на живота, който водят. Ограничението, в което живеят, е собственоръчно изградено. То е и духовно (внимателно анализирайте разговорите и речника им), и философско (философията на ежедневното, на мимолетното), и икономическо дори (Стефчов няма размах за търговска дейност, той подготвя за панаира същите видове стоки, каквито тъстът му е изпращал и преди двадесет години). Тези герои са доволни от елементарността на битието си и търсят само физическите и битовите удобства, пренебрегвайки възможностите за определено усъвършенстване. Борбата им срещу комитета и революционерите е и лична борба - отс-транявайки ги от житейската сцена (без да подбират средствата), те отстраняват истинските народни водачи - обичани, уважавани, признати.
Сред тези омразни на дребничките български самолюбци водачи са хора като чорбаджи Марко - уважаван заради честността си, Бойчо Огнянов - обичан заради отношението си към околните, Каблешков - почитан заради духа и делата си. В тази група хората са различни като типове, но с еднопосочни цели и идеали като типични възрожденски българи, родолюбци и търсачи на новото - Огнянов, чорбаджи Марко, Соколов, Кандов, Каблешков, отец Йеротей, дякон Викентий, Боримечката, Рада, Стайка, Марийка. Огнянов и Каблешков са професионални революционери. Те са избрали като съдба постоянните несгоди, борбата като цел - освобождаването на страната, като средство за това -саможертвата, революцията. И като доброволни жертви на олтара на свободата, те пренебрегват всичко, което притежават - материално, лично. Бойчо Огнянов е син на приятел на чорбаджи Марко. Баща му е богат търговец, явно дал много за изграждането личността на сина си. Той пък поема по друг път - на общонародното дело, на свободата. В своеобразното продължение на романа „Под игото” - „Нова земя” - синът на чорбаджи Марко също взема дейно участие в събитията около Съединението, също жертва личното в името на националното. Материални облаги не блазнят тези герои, а духовните са търсени само като път към върховната цел в живота им. Огнянов обича пламенно Рада, любовта го изгаря и той я изказва открито, в типичния за века стил, но е готов да пожертва.личните си чувства заради обществения идеал. Соколов изживява тежко омъжването на Лалка, но не се отдава на лично отмъщение, а търси мястото си в голямата борба. Кандов зарязва учението в Русия, пренебрегва възможностите да служи на народа си с придобитите знания и пада като герой във въстанието, в съзнанието на читателя образът на Огнянов отстъпва на други герои от романа, въпреки кристалната си чистота, целеустременост, идеалност. В образа му липсват колоритни черти, истински вълнения, търсене на решения и вътрешни конфликти, обикновените човешки моменти на объркване и неувереност. Той е толкова монолитен и чист, че се изправя като паметник сред живите герои, привлекли любовта или омразата на читателя. Затова пък доктор Соколов е един от обичаните герои в романа. По характер той е близък до Мирончо от „Чичовци” - същата неудържимост, волномислие, родолюбие, омраза към всякакви потисници - български чорбаджии и турски поробители, същото желание да е свободен - лично, като част от обществото, като син на народа си. Шегата му с Мердевенджиев, гордото му и презрително отношение към Стефчов, себеотрицанието в борбата печелят читателските симпатии. Привлекателен, макар и с опростен характер, е образът на Кандов. Младият мъж обаче е изпреварил философски Огнянов в една посока-той търси не само националната, но и социалната свобода на личността. Неговата дискусия с Огнянов очертава двете линии на разбирания в онази епоха. Огнянов е решителен в борбата, но ограничен в перспектива: „Ние не можем да се опираме освен на народа, а В тоя народ туряме и чорбаджиите, и духовенството; те са сила и ние ще ги употребим. Унищожи заптието и народът постига своя идеал!”. Подценявайки народните стремежи, той всъщност поставя на борбата по-реалистични и възможни за постигане на целта условия, докато Кандов е носител на утопичните идеи на младостта - всеобща свобода, равенство и братство. Огнянов е практичен в търсенията си, защото познава света на чорбаджийството - и на баща си, и на чорбаджи Марко, и на Юрдан Диамандиев и Стефчов. Кандов не поставя ограничения и рамки на поривите си, готов е да даде всичко в името на целта, на идеала си, жертвайки не само себе си, а и другите в името на една ефимерна идеализирана утопия. В негово лице писателят рисува смекчен вариант на нечаевските* идеи, но в български вариант, по-човешки, но все така непривлекателен. В разгара на дискусиите и подготовката за бунта, Кандов изоставя замислите си, изоставя абстрактните си идеи в името на реалната борба за национална независимост.
Сред предреволюционните неформални водачи на народа изпъкват хора като чорбаджи Марко, Мичо, поп Ставри - небогати, но почитани и заради мястото си в обществото (поп Ставри), и заради лични качества, хора, умеещи да мислят, да поправят грешките си, да признават истинските авторитети на времето и да отстъпват пред тях, да им помагат, да жертват амбиции и имущество, социално положение и бъдеще, когато стане нужно - за поколенията, за народа, за родината. Понякога наивни, понякога плахи, без да са формални лидери, те са водачи - със стремежа си към наука, към просвета, с отношението си към хората, с умението да съчетават земното и небесното, религиозното и битовото. Поп Ставри е формален религиозен водач, но е обичан от хората и заради веселия си нрав, участието си във всички празненства, липсата на презрение към бедните и прости люде. Те са този обществен слой, свързващ идеалистите революционери и простия народ, доказващ на обикновените българи правотата на идеите им, гарантиращ, че това не са кълнатите от богатите безбожници и нехранимайковци, а борци със светли мисли, достойни за уважение и подражание хора, които могат да бъдат признати за народни апостоли и лидери в опасното начинание.
Сред тях е и отец Йеротей - монахът книжовник, човекът, дал средства за изучаването на много българчета, които по-късно ще разнасят светлината на науката из тъмната страна. Отец Йеротей е третият тип водач, който винаги е бил търсен от нашия народ - духовен, политически, военен. Уважението към него е и уважение към духовния лидер, към учителя, което е и признак на висока национална култура. Скромен, тих, незабележим, но изключително активен е този истински възрожденец. И когато народът, в лицето на революционера Огнянов, поисква парите му за борбата, за бъдещето - отец Йеротей ги дава, жертва ги за нещо ново, различно от досегашната му дейност. Водачите имат нужда от следовници, от масата, която ще ги съпроводи и ще вземе активно участие в голямото дело. Народът в романа е представен от също така различни по характер и манталитет, но близки по идеали хора. Те разбират, че повече в робство не може да се живее, но не могат да си представят как ще променят робската действителност, не познават постиженията на световната мисъл, на човешкия дух, но са готови да жертват всичко свое в името на бъдното. Те притежават малко ценности - и материални, и духовни, защото са в низините, нямат достъп до съкровищата на човешкия дух. Такива са Боримечката, Петър Овчаров, Колчо Слепеца, Милка, Пенчо Юрданов, Аврамица, чичо Марин, бай Цанко и много, много други. Силата на масата е в множеството, слабостта й - пак там. Защото множеството не може да посочи един път, не може и да е гарант за сигурността му, но българите добре разбират силата на идеите, на мислещия човек, уважават ги и почитат носителите на новото. Така избират и водачите си. Затова силният физически Боримечка се подчинява на Огнянов, прекланя се пред него, признава и вътрешната му сила, и правото му да решава и поема отговорност, не го укорява за донесената погибел в селата, а вярва в успеха - бъдещия, неминуемия. Той е типичен представител на младите в селата - трудолюбив, но ограничен в знанията си. Затова е и неговата жажда на научи нещо, разбирането му, че никога не е късно да се постигне нещо. Такива са младежите на тлаката в Алтъново - водят разговори на непознати за възрастните теми: за бунта, за подготовката му, за организацията и бъдещето. Първият им тласък е на лична основа - отмъщението, но това е само материализиране на идеите, превръщане на думите б дела. Следват самото въстание, жертвоготовността, подвизите. Ненапразно образът на Боримечката присъства в „Нова земя” - разбит, обогатен. Той е взел участие в Освободителната бойна, извършва Съединението, синовете му носят гордите имена Гурко и Скобелев.
Дякон Викентий е носител на други разбирания - за еволюцията, за постепенното освобождаване на народа от старото, за израстването му най-напред като сбор от личности, а политическата свобода да бъде функция от личностната. Но и той жертва вижданията си в името на общественото, пада като герой в бунта.
Водачи и народ, просветени и просвещавани, учители и ученици - нещо слива и разделя тези категории хора, нещо ги дели като мислене, като чувствителност, като философия. Но в момента на необходимост, в момента, когато се решава съдбата на на-цията, те се сливат в едно. Простите хора усещат и разбират кой живее и се бори за тях, кой богатее и ги ограбва, кой какви цели преследва и затова винаги намират вярното място в историята - зад истинския водач, зад духовния и народен лидер. Така в романа българите се делят на две - народ и властници, а народът избира своите водачи, тези, които са се посветили на общата цел, следват една идея - общата свобода, водят към едно - общото бъдеще. Тази идея го обединява така, както цял живот това е било водещата идея за писателя и човека Иван Вазов.
|
