– Като например?
– Вярност.
– Спиш ли и с други жени в момента?
– Да, с жена ми.
– Искам да кажа: с други освен нея.
– Не и в този момент. Доволна ли си?
– Не ми пука.
– Лъжеш.
– Е, добре, пука ми.
– Аз пък не искам да знам с кого спиш.
Диан притежаваше черта, която никой не бе разгадал или уловил. Затворените врати, помещенията, на които сякаш пишеше „Влизането забранено“, и тайните на майка ѝ бяха развили у нея любопитство, което бе доста над нормалното. Вършеше ѝ работа в професията, но понякога я поставяше в неудобни положения.
Пребори се с мислите си и видя през прозореца как луната се скрива зад струпващите се, надиплени като марли облаци. След минута се появи, а после изчезна отново. Покритата със сняг борова клонка пред прозореца за миг ѝ
се стори фосфоресцираща на фона на падащите от небето бели като мляко снежинки, а после всичко потъна в мрак.
Тя извърна очи от тесния прозорец. Червените стрелки на будилника ѝ блестяха в тъмнината. 0 часът и 25 минути.
Нищо не помръдваше. Знаеше, че на етажа има един-двама будни охранители, но те сигурно бяха уморени и гледаха телевизия, тръшнали се в креслата си на другия край на сградата. В института царяха тишината и сънят.
Но не за всички…Диан се приближи към вратата. Под прага влизаше слаба светлина и затова беше угасила лампата. Леден полъх пробяга по голите ѝ крака и тя потрепери. Заради студа, но
и заради възбудата, която я завладя.
Нещо бе събудилолюбопитството ѝ…0 часът и трийсет минути.Шумът бе толкова слаб, че тя можеше и да не го чуе.
Също като предишната нощ и по-предишните нощи. Шум от отваряща се врата. Врата, която се
отваря бавно. А
после ― нищо. Човекът дебнеше също като нея. Шум от запалване на осветлението, а после и сноп светлина под вратата ѝ. Стъпки в коридора. Приглушени, почти удавени в мрака и биенето на сърцето ѝ. За момент някаква
сянка прегради светлината, която се промъкваше под вратата.
Диан се поколеба, а после рязко отвори вратата. Твърде късно. Сянката бе изчезнала. Отново настана тишина. Тя седна на ръба на леглото си. Трепереше в зимната си пижама и хавлиения халат с качулка. За пореден път се запита кой ли би могъл да се разхожда всяка нощ из института. И с каква цел? Очевидно причината бе тайна, защото извършителят полагаше много усилия да не бъде чут.
Първата нощ Диан си помисли, че е някой от болногледачите или някоя медицинска сестра, които обичат да си похапват и не искат никой да знае, че се тъпчат тайно. Не можа да заспи и видя как светлината се появи отново след два часа. През следващата нощ успя за заспи. Но на по-следващата: ре белот.
Отново я налегна безсъние, а заедно с него се появиха и лекото скърцане на врата, светлина в коридора и промъкваща се към стълбите сянка. Победена от умората, Диан все пак успя да заспи преди завръщането на тайнствения нощен призрак.
Сви се под дебелата завивка и огледа бледия правоъгълник на прозореца в малката си стая от дванайсет квадратни метра с баня и тоалетна. На другия ден беше неделя и тя щеше да се възползва, за да прегледа бележките си и да слезе до Сен Мартен. Понеделник се очертаваше като извънредно важен ден. Доктор Ксавие ѝ бе съобщил, че ще я заведе да разгледа отделение А.
Сподели с приятели: