Литература при бан divine gifts of love (Inter-textual interweaving of two works of fiction) Summary
Изтегляне 168.5 Kb.
|
1 2
P.Vatova sbornik Igov last|
НЕЗЕМНИТЕ ДАРОВЕ НА ЛЮБОВТА (Интертекстуални преплитания на две белетристични творби) Пенка Ватова, Институт за литература при БАН DIVINE GIFTS OF LOVE (Inter-textual interweaving of two works of fiction) Summary The text attempts to comparative reading of two contemporary fiction works - the novel of Nicolay Vatov "Verse for her" (1995) and the novel of Svetlozar Igov “Elenite” (1998). Tracking both love stories, around which the works are structured, it seeks to highlight the inter-textual links in them and connect them in a biographical plan with an episode of a literary friendship. In the spirit of a modern Neo-Platonism both authors update universal questions - about love as the recognition of related souls and as an essential area of spiritual knowledge and insight for human growth and existence. In the course of concurrent reading the semantic and cognitive intentions of the works were followed, the ratio between reality and fantasy in the narrative strategies is analyzed, artistic decisions have been outlined, forming patterns that both writers proposed to harmonize man and the modern world. Igov, Vatov, love story, inter-textual links Преди повече от 10 години в частен разговор Светлозар Игов споделя, че новелата на Николай Ватов „Стих за нея”1 е една от най-добрите любовни новели в българската литература. Не знам какви са били аргументите на литературоведа, ала всички, които го познават, знаят високата му мярка за литературата, проникновената му аналитичност и безкомпромисните му оценки за автори и творби. Никога не съм работила отблизо със Светлозар Игов, но с респект и признателност помня приятелството и насърчението, което даде на брат ми през петте години между първата му среща с него като дебютиращ автор в националния литературен конкурс на издателство „Христо Г. Данов” (1995) и смъртта му през 2000 г. Навярно трябваше да мине достатъчно дълго време оттогава, за да пристъпя към писането на този текст. Поводът обаче дойде от юбилея на литературоведа, който откри таланта на Николай и му даде доверието си и куража да го развива. Не знам дали отношенията им са били като между учител и ученик, между ментор и наставляван. Не съм била свидетел на срещите им в кабинета на Игов в Пловдивския университет и в кафенетата на града, но от тези срещи брат ми се зареждаше с енергия и увереност, които само несъмнено съмишленичество могат да дадат. Пресечните точки между тях обаче съществуват независимо от биографичните обстоятелства и свидетелство за това е диалогът, който съществува между „Стих за нея” и романа на Игов „Елените” – през 1995 г. все още на години време от излизането си2. Ето защо посвещавам този текст едновременно на двамата - на Николай и на Светлозар, и на тяхното литературно приятелство. Настоящият прочит ще се стреми да вникне в същината на онази любов, която двамата писатели претворяват в посочените творби като уникално преживяване, определило (променило, обърнало) героите за целия им живот. В този смисъл тя се явява ключово условие за израстването (промяната) на човешката личност – и поне в романа „Елените”, в който отражението й се проектира върху живота на младия човек – централен герой на творбата, тя е най-важният от двигателите на духовното му развитие. В новелата на Николай Ватов пък любовта е лост, който преобръща разбирането за света и границите на човешките възможности, но е и изпитание за личността, за нейната готовност и потенциал за радикална светогледна промяна. В този смисъл и на двете творби могат да се припишат характеристики на образователния роман3, развити естествено в посока на едно модерно самоизграждане, съпътствано от познанието и самопознанието на аза. Любовта в „Стих за нея” и „Елените” е отвъд обичайното разбиране на това чувство като „любовен сантимент”, отвъд познатото му човешко преживяване, което обикновено е свързано с отдаденост и привързаност и носи радост, удовлетворение и пълноценност на онези, които го изпитват. Тя е всичко това, разбира се, но и нещо неизразимо повече – тя е пролука към нов свят в човешкия свят на героите, чиито измерения в пространството и времето надхвърлят обозримото и мислимото; тя е дар, неочакван от тях, защото, свързвайки ги в любовна двойка, извлича нови и непознати същности на човека, отключва тайнствени пътища на познанието и себепознанието, за да им даде за дом цялата безмерна вселена и вечността. Това е свързващото послание на двете творби и навярно на него се осланя изказването на литературоведа Игов за „Стих за нея”, като писателят Игов добавя три години след това и своя глас с романа си „Елените”. Ще започна с уточнението, че и в двете творби любовта като чувство между мъжа и жената е център на сюжетното действие, като в романа на Игов е една от сюжетните линии, макар и най-важната. Познатото й житейско проявление, дори такова, което взривява всекидневието на човека, е оставено в периферията на преживяването на героите и на равнището на сюжета функционира като перипетия, изпитание за духовните уроци на героите. Нейната уникалност и значимост е отвъд това – във възможностите й да провокира разгръщането на личността като непознато духовно същество, обладаващо необичайни способности, чрез които границите на човешките възможности са отместени към безкрайността. И в двата сюжета героите се намират в онзи житейски момент, когато личността е изправена пред промяна. В „Елените” младият герой е в началото на живота си на възрастен, зад гърба му е безметежността на детството, сигурността, идеща от бащата, и нежността, с която майката гради незримия дом на семейството, свързано от нишките на обичта. Тази малка лична родина, е вече минало за младия човек, който намира човешко упование в художника – чичо Митко, приятел на вече мъртвите му родители, загубил също семейството си и предложил в недалечния град нова опорна точка за героя. Там, сред останките на античен театър, той за първи път среща Елена, която ще се окаже център на целия му живот. Пол Дебро, героят на новелата „Стих за нея”, също е въведен в любовния сюжет в момент, когато вече трета година подреденият му живот на учен – изследовател в областта на теоретичната и експерименталната физика, е претърпял крах и омерзен от хора и обстоятелства, той търси промяна и щастлива случайност, която да не пропусне („...тя винаги идва рано или късно. Пропуснеш ли шанса, си глупак. Съжалявам хората без мечти, защото те всъщност са мъртви, но не го съзнават…”). В смесицата от придобита циничност и несъкрушима мечтателност Пол се лута от място на място, от хора на хора, докато житейски перипетии не го отвеждат в градчето Селеста на морския бряг, за да го срещнат със странното момиче Изабела, материализиран образ от една картина. В така скицираните завръзки на личните истории на двамата герои първото, което ще откроя, са местата, на които се случват съдбоносните срещи. В „Елените” това е античният театър, с неговите „излъскани от хилядолетията мраморни седалки”, разположен с изглед към „нежния профил на планината, свързана с легендарния певец”. Мястото е намерено като знак за стремежа на човека да остави трайна диря на земята. То носи памет за далечно минало, което чрез материализираната духовност на руините и беглия намек за планината на легендарния певец Орфей сякаш изличава човешката мимолетност и подготвя внушението за съдбовност и непреходност на предстоящата среща на героя. По-нататък към характеристиките на това място като сцена на любовната завръзка се добавят още щрихи: околните пространства излъчват „благородно достойнство и тайнственост, потънали в стародавна тишина”; „никъде другаде на света няма да видите на едно толкова тясно място събрани всички цивилизации, епохи и хилядолетия”. Тук героят среща рисуващата Елена (първата Елена), момичето с име на слънчева светлина и на антична красавица, и за първи път тук нейният „доверчив поглед бе влязъл в мен и ме бе изпълнил с нейното същество, развълнувал с непознат преди за мен трепет най-скритите ми дълбини”. В новелата на Николай Ватов житейските обстоятелства довеждат Пол до градчето с небесното име Селеста4, което с местонахождението си на морския бряг съчетава безкрайността на космоса с морските дълбини на земния свят. Визуално-пространствено мястото свързва посоките по вертикала – към небесната необятност на вселената и към дълбинната изначалност на живота. Едновременно с това Селеста, освен небе и море, е място, богато и с минало, за чиято слава и величие свидетелстват руините от римско време. Този детайл, от своя страна, свързва означенията за космическа принадлежност на мястото с неговата исторически маркирана трайност, или то бива позиционирано и по темпоралната ос на човешката история. С други думи градчето е значещо за историята на героя чрез поставянето му в тези две координатни системи – природно-космичната и човешко-историческата. Това вече задава контурите на посланието, което авторът ще излъчи в по-нататъшния ход на повествованието. На това място, на площадче, където художници рисуват и предлагат пейзажи от Селеста и крайбрежието, Пол Дебро за първи път вижда Изабела, момичето с име на красавица и на посветена на Бога, – тя спира разсеяния му поглед като нарисуван образ от статива на един художник5, едновременно безплътна и материализирана. „Нещо в този портрет ме порази. (…) Беше зареден с дълбочина, човек веднага го забелязваше. Слабо е да се каже, че тя беше красива, защото красотата й бе само повърхността. Под тази маска се криеше някаква овладяна, омагьосваща сила... трудно ми е да го обясня. (…) Никога няма да забравя очите й. Бяха необикновени, приличащи на изумруденозелен океан, непредсказуеми като водна стихия. Излъчваха магнетизъм и очарование. (…) Бях пленен и объркан, сякаш стоях пред картина на Леонардо и сетивата ми в упоение търсеха съприкосновение с една друга реалност. Същността й се криеше в безкрайно много обвивки, изтъкани от паяжина...” Този образ, все още само с проектираното си изображение, буквално хвърля героя от всекидневието в „една друга реалност”, изтрива като с гъба безразличието му към баналността на света и още при тази първа „среща” открива непознати възможности за личностния му опит. Повествователят в новелата сякаш на един дъх извлича от портретните щрихи въздействието на женския образ, стремейки се чрез него да проникне в смътната все още същина на срещата. Повествователят на Игов някак прескача физическото излъчване на Елена, той пестеливо нахвърля най-същественото от чертите й, за да премине към артикулирането на усещането на героя за изначална свързаност с момичето („обвързани с невидима трептяща нишка”), към изразяването на онази промяна, която мигновено започва с него („чувствах се свободен, лек, почти безтегловен от обладалото ме чувство”) и която без колебание нарича „магия”. „Омагьосващата сила” на Изабела и „магията”, която се случва с героя от „Елените”, са идентични назовавания на началото на едно и също емоционално преживяване на двамата герои и на една и съща духовна перспектива. Както ще се разбере по-нататък, те са много повече буквална препратка към предстоящото да се случи с тях, отколкото трафарет, както на пръв поглед могат да се окачествят. Да се върнем обаче още веднъж към местата на срещите в двете произведения. Несъмнено е сходството в избора им. От ракурса на повествователните интенции те са едни и същите пространства, които ще генерират една и същата опитност на героите. Тук трябва да добавя, че в романа „Елените” изборът на място – макар на равнището на сюжета той да е „раздвоен” между античния театър, където за първи път се срещат героите, и морския бряг, където тяхната заедност кулминира в изключително духовно конквистадорство – на практика е същият като в новелата на Николай Ватов. Без значение дали двете координатни системи, които маркирах по-горе, са събрани в един топос, или не, именно те очертават важните пространства на двамата герои. В романа на Светлозар Игов морето и морският бряг имат същата функция както в „Стих за нея” – да бъдат пресечната точка на земното с небесното, на обичайното и познатото с извънмерното и непознатото, да събират безкрайността на дълбинното и извисеното, която се открива пред героя. Макар романовото повествование при Игов да е по-разточително, той не се бави да пренесе историята на морския бряг. Страниците за преживяното тук (в първоличен разказ) са заредени с особен, припрян подтик да бъдат отразени душевните вълнения – не толкова осмислени, колкото излъчени от повествованието. Именно излъчени, защото разказът не се фокусира върху пряко описание на субективните резонанси на преживяното, а следва – в един плеонастичен поток, реално случващото се. Повествованието някак бърза да изреди моментите на бягство от „суетата и шумотевицата на света”, на попадане в свое, споделено от двамата влюбени време-безвремие, за да достигне и отрази състоянието на духовно озарение на героя – резултат от почти чувствено сливане с природно-космичното. Това преливане между човек и космос на границата на море, небе и земя променя оптиката към обичайните случки и виждайки ги на границата между реално и нереално, ги трансформира във възможности за непознат за героите духовен опит. Така обикновеното издигане с плажен парашут над морето превръща Елена в пеперуда, а „полетът” й в съвместно преживяване; плаването с лодка срещу вятъра поставя двамата герои в „друго време” и отново поражда усещането, че „сами летим над морето”. И още – че „този полет е безкраен, завинаги”. Опиянението от споделеността на миговете, прерастващо в усещането за летене, естествено води до формулирането на състоянието на героя като свобода – едно субективно състояние, което обаче е идентифицирано със стремежа към „сладкото робство на любовта”. (Впрочем употребата на клише в този случай отново връща към безусловните измерения на свободата, като избягва конфликтната несъвместимост на свобода и робство.) От чувство между двама души любовта се е превърнала в състояние на духа. Любовните мигове на сливане на телата, които аз-повествователят разказва, кулминират отвъд физически изпитания екстаз – в радостта и удивлението от ново сътворяване на света и вписване в него, от преобразуване на аза вън от руслото на обичайното и мислимото, от постигането на собствената му вътрешна цялост, съпоставимо само с раждането на човека. „Каква бе тази промяна? Дали това бе появата на истинското лице на човека под маската на видимото и всекидневното (…) Какво го създаваше – някакъв силен вътрешен изблик, извираща отвътре светлина или енергията на желанието, което променя изражението на лицата, но толкова силно, че сменя не само израза, а дава нова идентичност (к.м., П. В.) на лицето, което само е единствената самоличност на човека.” Любовното блаженство е видимостта на преживяването, зад което героят разказвач провижда двете посоки на преобразяващото въздействие на любовта – навътре, към среща със загадъчната уникалност на човека, и навън – към света, който любовта трансформира от познат и делничен в нов, различен и празничен („…че сте в друг свят, в който и самите вие сте вече други”). Ако се върнем отново към темата за местата, трябва да отчетем неслучайния избор на морския бряг за любовната събитийност, водеща до осмислянето й като ново раждане на човека. Брегът е междата, събираща морето – първоначалното лоно на живота, земята – родина на човешките същества, и небето (в което героите „летят”) като пространство на свободата и неподозираните реализации. Функцията му да събира, а не да разделя пространствата, се потвърждава от множеството повествователни фрагменти, описващи реалното време на двамата герои – те скитат от място на място по морския бряг, отдават се на летовнически удоволствия, втурват се в човешкото множество или бягат от него в усамотени кътчета и т.н. Ала той е и метафоричният бряг, на който любовта извършва трансформациите с влюбените, кара ги да се преживеят като новородени и безгранични във възможностите си. По сходен начин се преобразява и героят в новелата на Николай Ватов. „Магията”, излъчена още от портрета на Изабела, вади наяве неподозирани за самия герой творчески импулси и той „неочаквано” започва да пише стихове („сякаш внезапно прекрачих някакъв праг и светът придоби нови очертания, нов смисъл”). После идват сънищата му, които го „преместват” на същото място, на същия бряг, но в едно време преди актуалното време – в „някаква далечна епоха от миналото, когато то (градчето – б.м., П. В.) още не е било построено”. Авторът създава нови реалности за героя си, откроени още по-ярко на фона на делничната събитийност в Селеста. Проследявайки живота му в градчето, той постепенно го приближава към срещата с „материализираната” Изабела. Всъщност проследяването е много повече самонаблюдение (и тук, както в „Елените”, разказът е първоличен), гравитиращо около субективните емоционални преображения на героя. Житейските случки са само пружината, която го тегли към същественото – превръщането на нереалния образ от портрета в сетивна реалност, съчетано с преобразуването на света, с връщането му в неговата изначална недосегнатост от цивилизационно присъствие. В сънищата мястото е същото и не е, Изабела е сетивно достоверна и изплъзваща се – всичко в преживяването на героя следва ониричните вибрации на границата между действително и въображаемо, познатото става друго и загадъчно, безплътното се облича в плът: „Намирам се на същия пуст плаж, а тя стои там – изправена до изтръгнатия от брега скален зъб, полуизвърната и гола, с поглед, зареян в далечината. Просто един силует. Кротките вълни галят босите й крака. Вървя през пясъка към нея, изпълнен с необяснима радост. Когато приближавам, тя внезапно отмята глава и русите й коси плисват върху раменете – безшумна огнена експлозия. Виждам изящния й профил – малките уши, шията, страните. Протягам ръка и я докосвам. Кожата й е нежна и гладка като коприна, загоряла от слънцето и топла. После затаявам дъх. Тя меко се обръща, но миг преди погледите ни да се срещнат, аз се събуждам.” Освен сънищата на Пол забележителен пример в това изобразяване е епизодът, когато той успява да купи от художника портрета на Изабела и занася в квартирата си увитото в множество вестници платно. С нетърпеливото сваляне пласт след пласт на хартията („сам – единствено с бучащото под нозете ми море и звездите, блестящи в коприненото небе”; не е без значение, че земното пространство отсъства от този екстериор) героят достига до предела на въображаемото („приказно усещане”), за да спре за миг на него (метафоричното явяване на момичето – „тя беше пред мен от плът и кръв”) и да продължи отвъд, където то – на границата между метафоричност и буквалност – се превръща в реално-сетивно („и в този момент ние съединявахме душите и телата си”). За разлика от „Елените”, в „Стих за нея” междинността на брега първоначално има функцията не да свързва, а да разделя световете на героя, в които той заживява едновременно – реалния, изпъстрен с лоши и добри срещи и събития, и въображаемия, изпълнен с магнетично привличащото присъствие на Изабела („единият, груб и жесток, свят, изтъкан от лъжи, болка и разочарование. Другият – красив и примамващ”). На сюжетно равнище обаче героят постепенно и все повече бива „придърпван” към въображаемото пространство в сънищата си, задържа се все по-задълго в него и сетивното излъчване на мястото започва да доминира до степен на друга реалност. Това преживяване все още не може да се интерпретира по друг начин освен като метафорично обозначено, ала дори и така в интенционалността на текста то недвусмислено подсказва перспективите на героя („Всеки път аз се задържах по-дълго в съня си, навярно само с микросекунда, защото улавях и помнех все повече детайли…”), неговото прекрачване в един паралелен свят – не по-малко действителен от обитавания. Позитивистичният анализ би обяснил това насочване към метафизичното с трансформиране на повествованието във фантастично. Подобен интерпретативен подход доста би опростил смисловите потенции на съня в новелата. Сънищата на Пол не са просто поле за активиране на подсъзнанието и въображението – те са онази своя, но и неконтролирана от човешкия ум територия, на която мисленото за въображаемо постепенно прехожда към една все по-уплътняваща се сетивна реалност. Така повествованието неутрализира съмненията, че става дума за субективен психически продукт, за игра на въображението, достигайки до внушението за недвусмисленото съществуване на друга действителност, която е познаваема. Героят на Игов също проектира преживяванията си в „друга действителност”. Ала каквито и тласъци към преливане на реалистичното в невероятно и обратно да упражнява любовният сюжет върху него, авторът го удържа в сферите на психичния резонанс, подсказвайки, че извънмерността на преживяното е все пак белег само на действително пречупване през личността му. Тук сигналът, че фантазменото е резултат на психически процес, че то е втора, вътрешна условност на повествованието, своеобразна метафора, е постоянно действащ спрямо читателя. За разлика от него, новелистичният разказ в „Стих за нея” разчита само на дефинитивната художествена условност на текста, без да се ползва от втора условност, сигнализираща за изображението като фантастично. Накратко казано, новелата на Ватов отхвърля прочита й през тази призма. Така, по различни пътища, макар и да си служат със средствата на фантастичното, и двете произведения отхвърлят интерпретацията им да бъде затворена в него – новелата на Ватов с лансирането на внушенията за наличието една паралелна реалност, романът на Игов с превес към изобразяване на психическия рефлекс в актуалната действителност на героя.6 Връщайки се към „Стих за нея”, трябва да уточня, че проблематичността на тенденциите към фантастичното се потвърждава в сюжетното развитие – героят до самия край е оставен да обитава двата свята, като условността на имагинерния като втора реалност постепенно се редуцира. В един от разговорите с художника на портрета, когато научава, че Изабела е загинала в автомобилна катастрофа, Пол Дебро прозира за себе си несъстоятелността на човешката смърт, защото я вижда като врата към нов живот, но не в плана на религиозно-мистичното отвъдно, а в плана на чисто метафизичното познание за възможния „преход към ново, различно състояние на духа, промяна”. Тогава той открива смисъла на сънищата като „неосмислен акт на сътворение” и с това първоличният повествовател утвърждава още веднъж – под формата на умопостигнато твърдение – несъмнеността на паралелната реалност и привидността на въображаемото („Създавах Изабела отново в някаква отделна реалност, подобно скулптор, извайващ формата и линиите, или художник, рисуващ картина. Бавно и мъчително нощем в съня си наслагвах щрих след щрих и тя неусетно добиваше плът…”). След това прозрение героят за последен път сънува брега и Изабела. Нейното бавно материализиране е завършено, превръщайки се във факт за него, а също и за всички останали герои в новелата. От момента на кратката й появата сред тълпата летовници, от която – като че ли за да се разсеят още веднъж съмненията, че това не е сън наяве – остава материален знак (на паважа след изчезналата сред хората Изабела героят намира обикновен ластик за коса), и още повече от момента, когато Пол Дебро я среща на самия бряг, нейното съществуване става несъмнено и за читателя – въпреки странните й думи, че идва „оттам” („посочи тя неопределено хоризонта и небето, като че искаше да ги обхване с ръка”). Внушенията на повествователя за непринадлежността на Изабела към този свят, за нейната нетукашност и несегашност (но и неминалост, Изабела не принадлежи на никакво конкретно време) са засилени от няколко посочвания към небесната безкрайност и вечността в този епизод. Тези нови пресягания на повествованието към фантастичното са също мигновено разколебани в цялата втора половина на новелата, въвличаща читателя в случващо се с героите в морското градче, което, от своя страна, ги прави само привидни. Новелистичният разказ оттук нататък категорично се насочва към пълното преозначаване на евентуално мисленото за въображаемо като категорично действително. Магичното невъзможно, „омагьосващата сила” на Изабела добива все по-плътни черти в пластичната обрисовка на нейното делнично присъствие в живота на Пол. В него тя внася озарението на естественото си излъчване и още по-естествените си жестове. Необременена с история, култура, социални конвенции, дом, вещи и дрехи дори (само с избеляла фланелка и скъсани джинси), Изабела изправя Пол срещу целия му предишен живот („празно и безсмислено боричкане”, „съществуване, лишено от радост”), с нея той за първи път се усеща различен от социалното същество, което е до този момент, сякаш животът му е белязан с ново начало („през нас протичаше космическата енергия на сътворението”). И макар заземеното му съзнание да продължава да пита „Откъде всъщност идваш?”, и все още да му се вижда невероятно да я е „повикал” сам, героят е много повече привлечен от свободата и естествеността, които момичето носи и на които го учи, и нейното небезвъпросно физическо появяване постепенно отпада като предмет на размисъл („Просто ми трябваше време, за да свикна с невероятното и да го приема. Без значение как се бяхме срещнали. Нали сега тя бе тук до мен. По-жива и по-истинска от всеки... Изабела ме промени. С един замах зачеркна цялото ми проклето минало, накара ме да забравя, че съм неудачник. Какво друго можех да искам”). В делничната съвместност, в най-простите действия – като плуване навътре в морето, размяната на дребни джобни „съкровища” за късмет с непознати из улиците по Коледа, скитането в околностите на Селеста и пр. – Пол познава по нов начин себе си, разгръща скритите си ресурси, намира радост и се чувства щастлив в напълно незначителни неща. Както вече посочих, в романа „Елените” преживяването на героя е на границата на немислимото, но то все пак остава от страната на действителното и възможното – осмислянето на случващото се като невероятно е повече рефлекс на небогатия емоционален опит на младия човек. За разлика от Изабела, Елена съществува от самото начало и въпреки всички смислови препратки към вечността и извънвременността в отделни епизоди тя несъмнено принадлежи на актуалното време и пространство на героя. В любовния сюжет на морския бряг двамата творят свят за себе си, който се стреми да се изолира от човешката делничност на другите, за да бъде обживян като само свой, уникален и да им даде свободата да изявят душевния си потенциал, да познаят дълбоко скритите си същности. В това отношение смисловите интенции в двете творби са идентични. По идентичен начин съвместната опитност на двойките чрез любовта им се вписва и в реалността на света. Колкото и да търси „идеалните” места и ситуации, за да открои от преживелиците на героите духовни проекции, романовото повествование в „Елените” не ги предпазва от малките капани и кратките мрачини на действителността. От тях те се спасяват в общото заточеничество в себе си, във взаимната разтвореност един в друг, която е не просто убежище, а е вездесъщо и вечно обиталище („не бяхме изгнаници от някъде, бяхме заточеници в себе си, изгубили чувство както за център и периферия на пространството, така и за времето”). Разказвачът не бърза да изчерпи сюжета, не се стреми да достигне до някаква негова кулминация, за да извади наяве мисловни рефлексии на случващото се, а стъпка по стъпка се придвижва по сюжетната хронология, премествайки любовното преживяване в планината, в градче с малък параклис. Добавено към античния театър, където героят среща Елена за първи път, и към морето, на чийто бряг се разгръща любовта им, възвишението с параклисчето, маркирано в повествованието като „странно място”, се явява също възлово за осмислянето на човешките срещи, за израстването на човека в споделеността на чувствата. Разположен на „ничия земя – между мъничкия, сврян в долината, миниатюрен уютен свят на хората и огромния свят на природата”, запустелият параклис е в „средата на този ничий свят – надвесен над човешкия и сгушен под космическия”. В тази междинност, в предвечерните слънчеви лъчи той провокира у героя усещането за самотност и незащитеност пред „безкрая на вселената” и „огромността на пространството” („и затрептях в някакви неясни, чудновати измерения, сякаш в душата ми повя космически вятър”). Любовта между хората, изпитана дотук като взаимност и личностна цялостност и завършеност, разтваря сетивата за нови усети, проблематизирайки собствената си сила и неуязвимост („И в сърцето на една любов усетих други, по-велики и могъщи сили, от които любовта не може да ни защити”). Не е без значение, че тези прозрения на героя са повече сетивно провокирани – и то не вътре в храмовото пространство на параклиса (също знак за изчерпаемост във времето със своята запуснатост), а „под огромния купол на небето”. Препратките в този епизод не са по посока на религиозната мистичност (разказвачът директно опровергава подобно съмнение), дори не и към въздействието на природата, колкото и пленителна и величава да е видяна тя. По-скоро осъзнаването, че хората сме част от нещо огромно и „могъщо”, от космическата безкрайност, непобираща се в нашите представи и неподвластна на човешките ни категории за време, граници, начало и край, което ни прави също безгранични в битието ни на духовни същества, е онази върхова точка в израстването на героя, към която го води любовта. Тя отваря и темата за смъртта – не за смъртта изобщо и нейната относителност в един философско-мистичен контекст, а за личната смърт, която като тленни сме готови да посрещнем (приемем, понесем) само ако сме изпитали любовта („Защото можем да умрем само ако сме обичали”). Това е последната стъпка в човекоразбирането и самопознанието на героя в романа. Отвъд нея то кулминира само в желанието „едновременно да умра и да съм” – и в желанието за физическа смърт се съдържа стремежът да се съхрани любовта завинаги, понеже тя е върховното постижение на тленното съществуване на човека, но в много по-голяма степен е достояние на духовната ни същност, затова само смъртта е тази, която може да я съхрани ненакърнима. Да се върнем към новелата на Николай Ватов и да продължим с наблюденията върху преображението на Пол Дебро в неговата история с Изабела. Низът от проявите на любовта им в градчето на морския бряг (доста по-пестеливи, отколкото в романовото повествование на „Елените”, ала експонирани в сходни епизоди) разкрива пред Пол не само естествената същност на момичето, но и нейната крехкост и ранимост в света на човешките конвенции и отношения – тя не желае да говори за своята минала история с художника, която Пол научава от самия него и която завършва със смъртта й при катастрофа; няма близки и познати сред хората в Селеста; морето според жестовете й е нейното „сигурно” пространство („Сякаш черпеше скрита енергия от него”). В тяхната любовна история по-важна от самата история е водещата позиция на Изабела, ролята й на своеобразен учител и наставник спрямо Пол. Връщайки се на това, че той сякаш я сътворява, извиквайки живота от един нарисуван портрет, ще отбележа, че героят вътрешно е готов да застане срещу дотогавашния си реален живот и да извърши радикална промяна с него. Действията му обаче са хаотични, подвластни на човешките страсти и амбиции, или пък обратно – оставя се на случайността и инерцията. Всъщност не му достига опорна точка, която да го изведе вън от предразсъдъците и клишетата, от ограничеността на обичайното човешко мислене. Точно това му носи Изабела, тя му дава перспектива в един нов стремеж да открие непознати територии на познанието за света и човешката същност – видяна като част от вселенската безкрайност, проблематизирана като ограничена даденост в някаква единствена тук-сегашна реалност. Кулминационната точка в това духовно конквистадорство е в епизода с космическата „разходка”, която Изабела подарява на Пол една нощ на морския бряг. Пролог към епизода е върховното усещане за щастие от у двамата – без външни подтици, без сцени на интимност, чиста взаимност („Бяхме изпълнени с вълшебството на нощта и щастливи – най-щастливите хора на земята”). Ако съдим по думите на героя, те са постигнали онова, което е възможно да постигнат двама влюбени в позната част на света си. В този миг обаче Изабела предлага на Пол да му покаже звездите „отблизо” – и усилието, което той трябва да стори, е да остави думите и да позволи на мислите си да се слеят с нейните. Следва разказът на новелистичния герой за невероятното летене на двете слели се души (сливането на душите в „механиката” на действието обозначава концентриране и синхронизиране на мисълта у двамата). След първоначалната „непрогледно тъмна пропаст”, в която попада, Пол обуздава страха и сетивата си, за да последва напътствията на момичето и да се отдели от телесната си обвивка, да остане само чиста мисъл, способна да приеме приключението в безкрайните космически далнини („Сякаш някой, когото не виждах, но усещах, ме улови за ръка и двамата се понесохме в пространството. Отново ни обгърна мекото сияние на нощта и тогава разбрах – нямахме плът, бяхме просто дух и мисъл. Самите ние още стояхме на морския бряг, прегърнати и притихнали – виждахме се отстрани. Издигахме се шеметно нагоре.”). Нататък повествованието преминава в ускорен пластичен разказ за смаляващата се планета Земя, първо, „огромна нашарена топка”, после „искрящосиня перла”, накрая – „малко въгленче”; за Слънцето и неговите „потоци от светлина, движещи се от центъра към повърхността и обратно в един извечен цикъл”; за далечни звезди и планети, за „улиците на изоставени градове, сътворени от отдавна изчезнали цивилизации”; за „мислещи облаци от праматерия – огромни структури, толкова различни от нас, че и милиард години не биха ни стигнали да ги разберем”. Плавният разказ за любовните делници на Пол и Изабела в градчето след нейната поява, съчетан с психологическите щрихи на пречупването им в съзнанието на героя, се сменя от забързания ритъм на описанието на тяхното космическо приключение, за което в значителна степен привлича похватите на фантастичното, дори на научнофантастичното повествование, ако си послужим с установени поетологични квалификации. Героите виждат още раждане на галактики, странни инопланетни същества, планини от кварц и ледени дефилета, праисторически джунгли и залези на четири слънца едновременно... Ала в този образен разгул, в който гледките се сменят подобно кадри от кинолента, разказът не маркира с нищо преживяването като въображаемо и не губи своята целенасоченост – заедно с Пол да доближи читателя до разбирането, че целият този недостижим с простите сетива свят съществува, а човекът е част него и му е присъща способността да го познава, че безграничността е постижима за онзи, който освободи мисълта си от всичко преходно и най-важното – ако е приел дара на любовта. Чрез нея духът превъзмогва битийните ограничености, човек постига ново познание за собствената си безпределност и вечност. Така и смъртта се освобождава от своята фаталност и крайност и става не просто по-малко страшна, а необходима стъпка за продължаване на човешката трайност. Тези проекции на израстването, следващи от любовта, излъчени и в романа „Елените”, са познати в българската белетристика – десетилетия по-рано ги внушава Павел Вежинов в „Бариерата”. Както смъртта на неговата Доротея не е смърт в конвенционалното разбиране за нея и екзистенциалните опори на Антони Манев претърпяват радикално обръщане, така и в творбите на Игов и Ватов новата опитност, която Елена и Изабела носят на героите, (пре)подрежда световете им, хармонизира собствените им личности. Любовта разширява и/или преобръща познанието им за света и човека и това движение е както в посока към корените на човешката природа, така и към перспективите за преодоляването на човешката тленност. В художественото преплитане на достоверното и невероятното, най-често на самата тънка граница между двете двамата писатели предлагат модели за оцеляването на човешкото в модерния свят. Разбира се, тези художествени модели са разгърнати по различен начин, както са различни и детайлите на художествените им решения в произведенията. Романовото повествование в „Елените” се реализира в ред перипетийни линии (завръщането на двамата влюбени в големия град, съвместният им живот там, безследното изчезване на Елена в контекста на социалния хаос и животът на осамотелия млад мъж след това – университетът, работата, срещите с други хора). Те извеждат героя до най-естественото от гледна точка на онзи заряд, с който любовта разгръща личността му – до срещата с втората Елена. Нейната поява в живота му е твърде сходна с появата на Изабела в „Стих за нея” от портрета на уличния художник. Тя идва да отвърне на порива му за любов, който не намира адекватна реализация във всекидневното живеене – във всяко ново начинание след изчезването на първата Елена той се колебае, не намира смисъл и цел, личностната му цялостност е накърнена и му липсва опората, която любовта му е давала. В „Стих за нея” героите също преминават през криволиците на връзката си, в които Пол проявява своето неразбиране на поведението на Изабела и търси зад кратките й бягства и откровеността й мотиви от обичайно естество – започва да я ревнува, опитва се да я задържи („Исках да остане с мен в Селеста – дължеше ми го”), губи доверието си в нея, търсейки причините за това не в себе си обаче, а в момичето. Накратко казано, героят се оказва здраво свързан с ограничените поведенчески модели; и понеже това му носи страдание, той полага усилия да ги преодолее – осланяйки се обаче не на новопридобития в любовта личностен опит, а чрез други клишета на човешките отношения. Неговата неравновесност – прошките и възторзите, празнотата и кратката радост при завръщането на момичето, всичко онова, което започва да изпълва делника на връзката им, е белег за личностната фрагментарност на човека, за трудно постижимата му и трудно удържима цялостност. Повествованието прави сюжетна кръчка назад в изграждането на героя, проблематизира неговия постигнат образ, за да разшири внушенията за нелекия път на преодоляването на стереотипите в самия себе си. И в двете произведения личностното самопостигане на героите е изправено пред изпитанието на самото живеене. Авторите не избират идеалното решение за тях – да завършат с формирането им в/посредством любовта и да ги оставят в перспективата на едно идеално бъдеще, обусловено от това формиране. Единият – младият герой на Игов, трябва да продължи напред сам, осланяйки се на дара на любовта, но без Елена като източник на тази любов. Другият – много по-опитният в социалното живеене герой на Ватов, трябва да продължи в делника с Изабела и да се изправи срещу капаните на конвенциите. И на двамата е дадена възможност за екзистенциална проверка на собственото им израстване. Без да се разпростирам върху сюжетните ходове, водещи към наближаващия финал и в двете творби, ще се опитам да вникна в предложените решения. Макар да декларира, че навеки и чрез душата си е свързан с Изабела, Пол Дебро не намира в себе си мотивация да живее без нея („Когато Изабела отсъстваше, намразвах целия свят. Това бяха периоди на самота и болка. Без нея се чувствах празен, тя ми придаваше цялостност. Отново започнах да пия. Затварях се в квартирата и се отдавах на тъгата. Пиех, за да залича спомена, пушех цигара след цигара, докато пепелниците започнеха да преливат, а алкохолът удавяше разсъдъка ми. Понякога исках просто да си тръгна и да я забравя. Но бях слаб. Заличавах себе си до мига, в който тя щеше да прекрачи прага и да сложи глава на рамото ми.”). Ограничената му представа за свързаност в любовта, осланяща се в значителна степен на физическата заедност, блокира личностния му потенциал, разгърнат в мащабите на духовната му опитност. Пол „забравя” откъде „идва” момичето и къде вече го е отвело, пренебрегва знанието, което му е открила любовта им – че имат за дом цялата вселенска безкрайност, която не свършва с очертанията на познатия свят; той остава в плен на стереотипите и това задава случващото се с двамата герои до края на новелата. Героят на „Елените” също е „блокиран” в намирането на житейска посока без Елена и болезнено се преживява като „животокрушенец” („Защото макар болката ми да минаваше постепенно, не чувствах, че живея пълноценно, не се чувствах цял” – к.а., Св. И.). Нито евентуалната кариера на учен историк, нито жените, нито светските събития му носят удовлетворение. Една голяма празнина в него очаква да бъде запълнена, за да се възстанови личностната му цялостност – до срещата с втората Елена. Едва нейната поява, която свързва краищата на сякаш скъсания му живот и го връща в перспективата, основаваща се на любовта, го довежда до разбирането, че любовта не принадлежи на онзи, който те дарява с нея, и не си отива заедно с него. Тя е състояние на собствената личност, индивидуална присъщност, която срещата с една Елена или с друга Елена изважда от гънките на скритите човешки дадености; тя не превръща двама души в едно цяло, не е сливане, а среща („Сега вече зная, че е повторима и първата любов дори, че всъщност няма първа и последна, а има една – която озарява живота ни, без която всяко битие е непълноценно... И вярвам, че има такава силна и хубава любов, която да преброди живота с всичките му радости и мъки, с подемите и паденията, до гроб...”). В „Стих за нея” развитието на сюжета довежда Пол до същото разбиране, ала драматично превеждайки го през клопките, които му залага ограниченото съзнание, че любовта е възможна само като физически измерима величина, и то в една-единствена реалност – тук-сегашната. В края на новелата, когато тази реалност се насища до крайния си предел с напрежение и непоносимост за героя, станал причина за смъртта на Изабела, неговото спасяващо се от ужаса съзнание преобръща пространствата на актуалната и паралелната действителност, успява да ги слее в една постижима безкрайност и вечност, за да намери упование в онова духовно прозрение, с което го е дарила любовта – „... защото смъртта наистина не е край и защото никой не може да ми отнеме Изабела – тя е животът, светлината, радостта...” И двете произведения – в скрит или явен епилог, извеждат героите си в териториите на относителната смърт (в „Стих за нея” смъртта се предполага като изход за Пол в края на новелата; в „Елените” тя ту се потвърждава, ту се проблематизира с посочвания към „безследно изчезналия” герой) – там където любовта няма да зависи от някой конкретен друг, където тя ще е ненакърнимо достояние само на собствената личност, платила за това с цената на реални загуби, но спечелила богатствата на духа. Макар да не е подходящо в края да се правят вметки, които насочват текста към неследващи от целенасочеността му размисли, ще вмъкна щрих от сравнителния план, в който се опитах да направя този прочит. Интерес буди фактът, че един дебютиращ млад писател, какъвто е Николай Ватов, когато пише „Стих за нея”, е избрал за протагонист на новелата си социално опитния Пол Дебро, който влиза в историята с бремето на този опит и със своя рационализъм на учен. На равнището на сюжета Пол е изправен пред полюсни алтернативи да избира и така да провери реалните си способности за духовна промяна. Той се проваля в „стопанисването” на даровете на любовта и остава заложник на ограниченото си от действителността, а и от собствената му рационалност съзнание, ала авторът далеч преди финала на историята му е оставил духовна перспектива – другата реалност, която той може да избере и така да подложи на последна проверка промяната в себе си. При „Елените” е обратно – Светлозар Игов е четвърт век по-възрастен от Николай Ватов в момента на издаването на романа и има завидна преднина в социалния си и интелектуален опит. Той обаче избира за протагонист младия, стоящ в началото на своя път герой и сякаш го щади от крайни ситуации, давайки му значително по-голяма свобода да избира, а и да достига до истините за себе си и света без драматично сгъстени изпитания. Иговият герой има много повече възможност за грешки – не от фатален характер, а преодолими, от които всеки път да излиза с една стъпка пред равнището на собственото си духовно стъпало. Независимо от тези разбягващи се едно от друго художествените решения в двете произведения несъмнени са интертекстуалните преплитания помежду им. В духа на един модерен неоплатонизъм те актуализират универсални въпроси – за любовта като припознаване на някога (и вечно) свързани души, за любовта като незаменима територия на духовното познание и самопознание, за човешкото израстване и съществуване, и осланяйки се на надеждата в скритите духовни ресурси на човека, предлагат модел за хармонизиране на съвременния свят. Изтегляне 168.5 Kb. Сподели с приятели:
|
1 2