Международна сигурност
Изтегляне 136 Kb.
|
- Навигация на страницата:
- Международна сигурност
|
ПУ „ПАИСИЙ ХИЛЕНДАРСКИ” Юридически факултет ТЕОРИЯ НА МЕЖДУНАРОДНИТЕ ОТНОШЕНИЯ МЕЖДУНАРОДНА , РЕГИОНАЛНА И НАЦИОНАЛНА СИГУРНОСТ ИЗГОТВИЛИ: I.Международна сигурност Проблемът за международната сигурност е един от вечно дебатираните в политическото и общественото пространство. Той е в центъра на общественото внимание и на вниманието на онези парламенти и правителства, които са истински чувствителни към националните и държавните интереси на своите страни. Значението му пораства бързо и изключително много в сложните периоди, когато международната общност или отделни държави започнат преходи към нови състояния. За сигурност политиците започват най – много да разсъждават, когато тя е накърнена или липсва, често тъкмо поради техни неразумни действия. При всички обстоятелства обаче е безпорно, че сигурността е първостепенна ценност, която се стремят да постигнат или да запазят държавниците, политиците и дипломатите на всички страни. Между сигурността на действащите върху световната сцена субекти на външна политика и международни отношения съществуват взаимодействия, при които сигурността на едни може да бъде изгодна или неизгодна за други. Когато взаимните зависимости преминат определено равнище, собствената сигурност все повече започва да зависи от това, дали и другите са в същото състояние. Има ситуации, при които външната сигурност на една държава започва да зависи в много по – малка степен от собствените и външнополитически усилия, отколкото от онова, което правят другите. Външнополитическото поведение на страни или на група страни, когато те са поставени в състояние на остра несигурност, може да създава големи опасности и заплахи, както за други страни, така и за цялата международна система. "Международната сигурност" е състояние на външните отнашения на участващите в международното общуване страни и на цялата международна система, при което не възниква заплаха за жизнените интереси на отделните страни и на международната общност, а в случай, че такава заплаха възникне, съществуват надеждни средства тя да бъде преодоляна по начин, позволяващ нормално функциониране на системата и свободно развитие на всяка отделна страна. ООН е една от най-значимите универсални международни организации, учредена на основата на доброволното обединение на държави за „поддържане на международния мир и сигурност и развитието на сътрудничество между нациите”. Както останалите международни организации нейната правна природа е договорна, тя е постоянно действаща и притежава международна правоспособнотс – сключва самостоятелно международни договори и създава универсални норми. ООН е универсална демократична международна организация открита за всички държави. Но основното, което отличава ООН от останалите световни организации е, че чрез нея се осъществява субективността на международната общност. Всички други международни организации, съществували и съществуващи, в това число и Обществото на народите, не са били друго, освен организации, предназначени да регулират отношенията между техните участници, с оглед на едни или други техни общи интереси и цели. Организацията на обединените нациие и това, но е и много повече, тъй като тя е организация, която представлява международната общност като субект на самостоятелни международни отношения и интереси. От времето на създаването на тази световна организация е изминало половин столетие, но не съществува друга световна структура, която да е способна да изрази и защити интересите на цялата международна общност. В това си качество тя функционира като световна система за колективна сигурност. Свързаните с международната сигурност проблеми са заемали и продължават да заемат важно място в политическите дебати. Когато сигурността е налице, от значение е нейното подържане, а когато е накърнена – възстановяването й. Тя може да бъде разглеждана и анализирана с еднакво основание и като състояние, и като процес. Ако се касае за състоянията на една динамична система (каквато е тази на международните отношения), всички те могат да се изобразят и изследват като подредени във времето моменти от развитието й. Заедно с това протичащите в системата процеси могат да бъдат представени и изследвани като низ от последователно възникващи нейни състояния. Сигурността и несигурността са две неразривно свързани алтернативни и променливи състояния преходите между които протичат като постоянно развиващ се процес. Безспорно е, че международната сигурност е първостепенна ценност, която се стремят да постигнат или да запазят държавниците, политиците и дипломатите от всички страни. Така между действащите върху световната сцена субекти на външна политика и международни отношения възникват взаимодействия, при които сигурността за едни може да бъде изгодна или неизгодна за други. Обикновено при политическите дебати и анализите, проблемите на международната сигурност се се свързват с някой неин обект – отделна страна или регион, или конкретен интерес – или със сигурността в глобалната система на международните отношения. Предмет на Теорията на международната сигурност, обаче, е самата тя като същност, като феномен, а не конкретни нейни аспекти. Затова теорията се занимава с елементите на абстрактния модел на сигурността, начините и средствата за нейното поддържане и защита, формите и равнищата й, както и с взаимодействията между тях. Всяка теория се ражда от практиката и е предназначена да й служи. И все пак теоретичното знание и умението то да бъде приложено са две различни неща и добри резултати се постигат само, когато се овладеят и двете. Понятието “сигурност” има много широк обем и е многоаспектно. Така е защото проблемът дали сигурността е налице или липсва (или е недостатъчна) възниква винаги и навсякъде, където се съчетаят няколко условия: 1) състояние, представляващо ценност са субекта; 2) неопределеност на бъдещето; и 3) връзка между тези два елемента. При това отношението на субекта към състоянието, за чиято сигурност е загрижен, може да бъде различно. При всички случаи обаче той се намира в условия, при които му е неизвестно как ще се развият обстоятелствата, от които зависи постигането, запазването, променянето или премахването на интересуващото го състояние. Една от причините за тази многоаспектност на сигурността се крие в това, че представата за нея строи мислен мост между настоящето и бъдещето. С проблеми на международната сигурност се занимават различни, но свързани една с друга теоретични системи: 1) теорията на международните отношения, което преценява сигурността и несигурността като две различни състояния на системата на МО, както и на отделните й компоненти (до равнището на двустранните международни отношения); 2) теорията на външната политика, която разглежда сигурността като условие за успешна външна политика; 3) международното публично право; и 4) теорията на международната сигурност. Всяка наука изработва и борави с понятия с точно определен смисъл. Сред тях има такива, които са с особено голямо, ключово значение, защото в обобщен вид отразяват най-характерните и съществени страни, връзки и взаимодействия на обектите, които науката изучава. Те се определят като “категории”. В посочените по-горе науки едно от тези фундаментални, категориални понятия е именно понятието “сигурност”, тъй като в международната практика и в държавните дела на него му се предава голямо значение. Така в Устава на ООН например терминът “сигурност” е употребен 136 пъти, от които 31 пъти самостоятелно, а останалите в съчетание с термина “мир”. В Конституцията на Република България той се среща шест пъти по начин, който включва и международната сигурност на страната. Няколко са обстоятелствата, които определят това фундаментално и същевременно разнообразно значение, както на състоянието, така и на категорията “сигурност”, с която то се обозначава: 1) сигурността е най-общ показател за положението в международните отношения и тяхната система, а заедно с това и за ефективността на външната политика; 2) от друга страна самата категория се отнася за нещо, което се преценява като висше благо (към което се стреми външната политика на всяка държава); 3) сигурността е основно юридическо и морално право не само за всеки индивид, но и за всеки субект на МО. Това право е едновременно всеобщо, неотменимо и равно за всички, тъй като всеки може да се ползва от него и никой не може да се позове на правни и морални основания, за да доказва, че трябва да го прави в по-висока степен от другите. 4) От съдържанието на категорията и от отношението й към реалния живот зависят оценката за фактите на международната реалност, основателността или неоснователността, значението и оправ-данието на предприемани дипломатически и други действия. 5) Заемайки високо много място в националните и интернационалните ценностни системи, сигурността е важен критерий при избора между вариантите за възможни външнополитически решения. При равни други условия предимство получават онези подходи, които гарантират по-висока безопасност и чиято реализация може да се похвали като по-надеждна. През XIX век Ото фон Бисмарк казва, че “политиката е изкуство на възможното, наука за относителното”. Всяко политическо поведение (в това число и на международната сцена) се стреми да постигне най-благоприятния възможен резултат, който обстановката му позволява. Разбира се, желанието да се постига все повече и повече е безгранично и това крие опасности за всеки политик и за всяка външна политика. Невидимата граница между постижимото и непостижи-мото е много подвижна и често неясна, тъй като поначало движението й не е изцяло подвластно на онези, които вземат решенията. Определение. Отражение на еволюцията във възгледите за международната сигурност в дефинициите за сигурността. Въпреки общопризнатото огромно значение на сигурността за системата на международните отношения и за националната външна политика на всяка страна, действителността изправя изследователите пред парадоксалния факт, че за нея няма нито общоприето в литературата, нито юридическо определение. Това позволява на правителствата понякога да влагат в понятието различно съдържание, като по този начин не само се затрудняват преговорите и точното изпълнение на поетите задължения, но и се създават трудности в колективните усилия за защита на регионалната и всеобщата международна сигурност. Липсата на общоприето и нормативно закрепена дефиниция на категорията “сигурност” в някои отношения напомня за положението с други основни категории, отнасящи се за международното общуване (напр. “агресия”). И все пак общото разбиране за нея, изразено чрез нормативно закрепено съгласие между всички субекти на международната сигурност, би било много полезно. То би направило по-съдържателни гаранциите за световния мир и по-ефективни и бързи действията на международните организации и системите за колективна сигурност. Става дума за дефинирането на основно, всеобщо благо, неотменимо право на всяка страна и на цялата световна общност. Парадоксалността на ситуацията в научната литература се засилва от обстоятелството, че дори няма единомислие по въпроса дали изобщо е възможно да се даде ясна и изчерпателна дефиниция на понятието “международна сигурност”. Така например полският автор проф. Мариан Доброселски счита, че всеки такъв опит “е предварително обречен на неуспех и няма никакво практическо значение”. Основните възражения против тази теза са две: 1) тя трудно се съгласува с практиката, тъй като мнозинството от политиците приемат и си служат с едно или друго определение на сигурността; и 2) самата аргументация, с която си служи полският автор, има съществен дефект – в нея липсва необходимото съответствие между голямата и малката предпоставка, на която се основават съжденията му. Макар в международното право да не съществува нормативно закрепено определение за всеобща и национална сигурност, същото не може да се каже за националната практика и законодателството на някои страни. Според изследователите терминът “национална сигурност” за първи път е въведен в официалната американска политическа лексика от президента Теодор Рузвелт. През 1947г. Конгресът на САЩ приема и специален Закон за националната сигурност. Едно сравнително изследване на определенията за сигурността, характерни за различните периоди в развитието на международните отношения през последните десетилетия, ще покаже развитието на възгледите по въпроса. Един от най-влиятелните американски дипломати и политици от първата половина на XX век Уолтър Липман твърди, че държавата е в състояние на сигурност, когато “не се налага да жертва своите законни интереси, за да избегне войната” и когато “е в състояние при необходимост чрез война да защити тези интереси”. Върху този начин на виждане вероятно са наложили отпечатъка си две много съществени обстоятелства: току-що завършилата втора световна война и бързо набиращата сила студена такава. Лесно е да се забележи, че той съответства на основните идеи на споделящите възгледите на школата на политическия реализъм политици и изследователи. Ако се съди по начина на дефиниране на понятието “национална сигурност на САЩ” в речника за военни термини, издаден от Комитета на началник-щабовете на армията на тази държава, в нея и досега има кръгове, които продължават да определят сигурността по начин, характерен за времето на Уолтър Липман – средата на XX век. Според това определение сигурността на Съединените щати е “сфера на прилагане на съвместните усилия на военната и външната политика на страната и условие за нейното развитие, обезпечавано преди всичко чрез американско военно и отбранително превъзходство” и т.н. До голяма степен, независимо от идеологическите съображения и постулати, вижданията в съветската доктрина и в съответстващата и практика, а под тяхно влияние и в България, са подобни само че с обратен политически знак. Отношенията върху международната сцена се чертаят като израз на безпощадна класова борба, в която се решава историческият въпрос “кой-кого”. Формулата за историческата обреченост на капитализма и за неизбежността на историческото тържество на социализма по същество отхвърля идеята за еднакво право на сигурност. Основната слабост на това проблемът да се очертава само в рамките на определена силова система се разкрива в няколко направления: 1) ако се разсъждава така, сигурността се ограничава само до рамките на една държава или на определена група от държави. Тяхната сигурност се отделя и се противопоставя на тази на другите. Аспектите на общата международна сигурност (в рамките на цялата система на МО) се изгубват от полезрението. Това означава, че се закрива един от пътищата за обезпечаване на сигурността – премахването на опасностите и заплахите чрез прибягване към справедливи компромиси. Подценява се значението на международния ред, на общочовешките интереси, на общочовешката функция на системата на МО, а в последна сметка и на международното право. 2) По този начин проблемът за сигурността неразделно се свързва с войната и критерий за състояние на стабилна сигурност става способността да се постигне победа във военен конфликт. Не всеки законен интерес обаче е достатъчно голям, за да бъде защитаван с война, ако това се наложи. В действителност проблеми за сигурността могат да възникнат на различни равнища в множество различни сфери на международните отношения. 3) Подобен възглед е характерен не само за период от развитието на системато на МО, през който взаимозависимостта на държавите е на несравнимо по-ниско равнище, но и за време, когато в процеса на международното общуване са отсъствали много появили се по-късно нови и съществени обстоятелства. При наличието на съвременното ракетноядрено оръжие, войната (особено глобалната) все повече престава да бъде крайна, но все пак приемлива алтернатива на външнополитическо поведение. Разбира се, критичната преценка на вижданията и дефинициите за международната сигурност от средата на XX век се осъществява от позициите на разбирания, характерни за началото на новото столетие. Магистрално направление на промените става еволюцията във възгледите, преместваща ударението от защитата на сигурността на национално равнище към нейната защита с колективни мерки, а след това и към защитата й като всеобща международна сигурност. Уставът на ООН разширява и закрепва новото развитие. Той обявява извън закона агресивната война и извежда на ново равнище вижданията за значението на международния ред за запазването на сигурността на всички страни и народи. Тази сигурност следва да е общо достояние, а оттам и да се защитава с усилията на цялата световна общност. Тази еволюция в схващанията за сигурността се отразява също и върху теоретичните концептуални определения за нея. В изследване на експерти на ООН, публикувано през 1986г. международната сигурност вече е дефинирана по следния начин: “състояние, в което държавите считат, че не съществува опасност от въоръжено нападение, политически натиск или икономическа принуда, така че са способни независимо да осъществяват своето свободно развитие и прогрес”. В това определение напредъкът е лесно забележим. Преодоляно е тясното и еднозначно свързване на проблема за сигурността със силата и войната и е изразена връзката между нея и възможността за свободно развитие. По същество този начин на виждане е възприет и от български автори като Р. Деянов, Ст. Венев, Т. Чуров и др. Сполучливо обобщение дефиниращо състоянието на сигурност предлага изследователят Николай Слатински. То гласи, че сигурността е “състояние на международните отношения, изключващо нарушаването на всеобщия мир или създаването на заплаха за народите в каквато и да е форма”. Н. Слатински разграничава вътрешната и външната сигурност, като към вътрешната включва тази на отделните индивиди, на групите индивиди и вътре в държавата. Външната сигурност, казва той, е сигурността на държавата, на общности от държави, както и общата (универсална) сигурност на света. Авторът изтъква обаче, че взаимозависимостта все повече се проявява и между равнищата в тази важна сфера. В продължение на няколко десетилетия разбиранията за националната международна сигурност на България се изграждат само в рамките на непоклатимо определяни, в голяма степен идеологизирани шаблони. Сложният преход, през който преминава страната през 90-те години, остро поставя въпроса за изработване и приемане на легално утвърдена концепция или доктрина за националната сигурност. Такава концепция е приета едва през 1998г. от 38-то Народно събрание. В нея се казва, че национална сигурност има, “когато са защитени основните права и свободи на българските граждани, държавните граници, териториалната цялост и независимостта на страната… в резултат на което обществото и нацията запазват и увеличават своето благосъстояние и се развиват”. Едно отговарящо на съвременната еволюция на възгледите определение за международната сигурност трябва да съчетава както националните, така и интернационалните аспекти на нейните проблеми. Би могло да се приеме, че сигурността се определя от съществуването на няколко съществени условия: 1) стабилност на системата на международните отношения и ефективност на международното право, както и сътрудничество в условия на взаимно доверие; 2) висока степен на предвидимост в развитието на отношенията върху международната сцена като цяло и във външнополитическото поведение на отделните страни; 3) отсъствие на конфликти, антагонистични противоположности на интересите, предизвикващи конфронтация; и 4) наличие на начини, които да позволят надеждно да се преодоляват евентуално възникващите или съществуващи опасностни за жизнените интереси на участващите в международното общуване страни. Изтегляне 136 Kb. Сподели с приятели:
|