МЕЖДУНАРОДНО НАКАЗАТЕЛНО ПРАВО
Понятие за международното наказателно право
Международното наказателно право е нов отрасъл в правната система на държавите. То възниква и се формира в края на Втората световна война при условията на „студената война" и продължава да се развива интензивно, наред с все по-глобалното сътрудничество между държавите в борбата с международната престъпност. Процесът на неговото формиране и утвърждаване продължава около половин век - до приемането на Римския статут на международния наказателен съд от 17 юли 1998 г.
Схващанията за международното наказателно право са многобройни и често противоречиви. Те могат да се групират и разглеждат въз основа на различни критерии, два от които имат определящо значение, а именно: 1) достигнатият етап от развитието му; 2) правният аспект или изходното правно гледище за неговите особености, съдържание и предназначение.
Първоначално за международния ред и сигурност ролята на международното наказателно право се определя като аналогична на задачата на вътрешното или националното наказателно право - да защитава вътрешния ред и сигурност на дадено общество и държава. Тази позиция е естествена и логична, защото по-голяма част от юридическите понятия и конструкции на международното наказателно право са възприети от наказателното право и са разглеждани въз основа на сравнителното наказателно право. Както вътрешното наказателно право защитава най-важните интереси на обществото, регулирани от конституцията и от отделните отрасли на вътрешното право, така и международното наказателно право е предназначено да закриля най-важните или висшите интереси на международната общност като цяло или на няколко държави, регулирани от международното право и неговите клонове. Поради това то съдържа „принципи и норми на наказателното право, насочени за борба с престъпленията, посягащи срещу благата на всички държави или на определена част от тях".
Процесът на развитие, разширяване и усъвършенстване на международното наказателно право се затруднява, ограничава или препятства от т. нар. догма за суверенитета на държавата. Твърде продължително от гледна точка на историята не е могло да се преодолее идеята и непоклатимият принцип, че върховните и управляващите дейци на държавата не могат да бъдат наказателно отговорни пред наднационален или свръх национален съд за „актове на държавата" и на самите тях.
На основата на стремителното развитие на модерната техника и икономическия растеж се поражда идеята за интеграция и глобализация, което предизвиква общи организации и структури в международните отношения, а това именно налага пожертването на отделни страни или части на суверенитета в интерес не само на обединените задачи и цели, но и за напредъка и благополучието на всяка държава - общ световен и регионален пазар, Европейската общност, организациите за африканско и латиноамериканско единство и т. н. Поради това идеята за абсолютната независимост на държавата вече не е така жизнена и устойчива в съвременната ера, защото затваря държавите (големи и малки) в една анахронична структура и води до тяхната изолация и упадък. Вместо догматичната представа за суверенитета, народите и държавите се ориентират към бъдещето и солидарността. Поради това международното наказателно право преодолява и в определен смисъл замества остарялата идея за абсолютния суверенитет на държавата със съвременната концепция за солидарността на човешката общност и суверенитета на Правото.
Международното наказателно право се разглежда едновременно и като наказателно, и като международно. То преминава пределите на наказателното право в класическия смисъл - да защитава вътрешния публичен ред, и си поставя задача да защитава международния публичен ред. С оглед на това понятието за международно наказателно право зависи от съдържанието и значението на категорията международен публичен ред.
Публичният ред представлява система от основни правила и изисквания за протичане на живота в дадено общество. Всяко общество на определен етап на развитие има обособен, самостоятелен и своеобразен публичен ред. Обществото от няколко държави в определени региони или в света като цяло също има установен публичен ред.
Международният публичен ред е система от задължителни принципи, норми и правила, които създават организация и поддържат съвместното съществуване на суверенни държави и на човечеството като цяло. В по-широк смисъл това са най-важните „интереси, които държавите имат взаимно". Тези именно интереси, ценности или блага се уреждат в нормите на международното право, на които императивният характер е безспорен (jus cogens).
Разбира се, не всички интереси са универсални. При това съществува йерархия на ценностите. Международното наказателно право защитава най-важните интереси или ценности от международния публичен ред, за които не може да се осигури закрила с други международноправни методи или средства. Тази защита е предвидена в международна наказателно правна норма.
След Втората световна война в някои европейски страни (Франция, Белгия, Швейцария и други) международното наказателно право (droit international penal) се разграничава от наказателното право с международен елемент (droit penal international). Задачата на международното наказателно право е да организира международно наказателно правосъдие, да се предотвратят или ограничат международните престъпления и да се накажат виновните лица, които са ги извършили. В този смисъл международното наказателно право е репресивно право. Международните наказателно правни норми съдържат диспозиции с един международен елемент - те са „съгласувани между държавите". По този начин държавите трансформират или предоставят определени свои прерогативи в полза на международен орган, без да изоставят суверенитета си. С други думи. суверенитетът на държавите се изразява в съгласуване на тяхната воля за приемане на международните наказателно правни норми. Поради това международното наказателно право е клон или отрасъл на правото, което има ..международен характер".
Наказателното право с международен елемент (droit penal international) е тази част от вътрешното наказателно право, която се отнася до компетентността на държавата в борбата с престъпленията, при които има международен елемент. Този елемент засяга мястото, активния или пасивния субект на престъплението, т.е. установените правила в международни или двустранни норми относно действието на Наказателния кодекс по място или в пространството - екстериториалност, личен или граждански, реален и универсален принцип.
Докато нормите на международното наказателно право се приемат със съгласието на държавите, нормите на наказателното право с международен елемент са от компетентността на всяка държава. На това основание някои автори разглеждат международното наказателно право като бранш на международното публично право, а наказателното право с международен елемент - като част от вътрешното или националното право.
Главното съображение за това становище се свежда до факта, че нормите на наказателното право с международен елемент са включени в националните или вътрешните наказателни закони. В тези закони обаче са очертани и престъпленията против мира и човечеството, които са типични международни престъпления, както и редица други престъпления с международен характер или елемент. При това международният елемент не се свежда само до принципите за прилагане на закона с оглед на мястото, активния н пасивния субект на престъплението, но и до криминализацията на самите деяния и тяхната наказуемост.
В правната теория остава дискусионен въпросът за принадлежността на международното наказателно право към международното публично право. Трудно би могло ла се приеме становището, че то има международен характер, защото не е писано и кодифицирано право. Негови източници са конвенционалното право и международните обичаи. Но има държави, в които вътрешното на наказателно право също е обичайно (например страните на common law). Основен източник са международните конвенции или други нормативни актове, ратифицирани от съответните държави.
Основата на разграничението между двата бранша или двата аспекта на наказателното право с международен характер (DPI и DIP) произтича от класическата теория за различията в приложното поле на международното публично право и вътрешното право изобщо. Въпреки това, в съвременната правна теория се подчертава единството на всички клонове на правото. Разпоредбите на международните конвенции, инкорпорирани в националните закони, имат своя първоизточник в международното право. Редица правни норми и обичаи от вътрешното право на държавите се приемат по- късно в конвенции или други международни нормативни актове.
Границата между двата бранша на международното наказателно право не е ясно и точно очертана, а развитието на правото показва сближаването между тях. Поради това някои автори са склонни да приемат, че международното наказателно право има смесен или междинен характер , т. е. то се отнася и към международното публично право, и към националното или вътрешното право. Разграничението е относително, защото най-важните човешки ценности, които се защитават от международното наказателно право, не са чужди на вътрешните интереси на държавите. Когато държавата изразява волята си да се наказват престъпленията на международно равнище, тя има не no-малък интерес те да се наказват и от националните съдебни власти. Развитието на сложните процеси в международното общуване водят към единство на международното и националното наказателно правосъдие. Неслучайно в преамбюла и в чл. 1 от Римския статут (1998 г.) се посочва изрично, че международният наказателен съд не е наднационален или свръх национален, а само „допълва националните наказателни правораздавателни органи".
С оглед на това повечето автори определят международното наказателно право като отрасъл или клон на правото, в който се съдържат принципи и норми за защита на международния право- порядък от престъпни посегателства чрез установяване на отговорност на физическите лица. Неоснователно обаче в определението се включва и „отговорността на държавите" и то за „извършените международни престъпления и престъпления с международен характер".
Това становище не съответства на разграничението, което се прави преди това относно категориите международни престъпления и престъпления с международен характер. Първите могат да се извършат едновременно както от държавата, така и от физическите лица. Те нарушават международните задължения, основополагащи за осигуряване на жизнено важни интереси на международната общност. Вторите могат да се извършат само от физически лица, а държавите си сътрудничат в борбата с тях. В този случай държавите, нарушаващи своите договорни задължения, могат да извършат международно правонарушение - деликт. И в двата случая обаче отговорността на държавите е по международното публично право, а не по международното наказателно право. Същността на юридическата отговорност - позитивна (активна) и негативна (ретроспективна), в международното право зависи от същността и вида на съответното правонарушение.
През 1935 г. е изработен проект за Международен наказателен кодекс, който предвижда наказуемост за „междудържавни престъпления". Субект на тези престъпления могат да бъдат държавите, физическите и юридическите лица, както и други колективни организации с национален или международен характер. В проекта се говори за юридически санкции спрямо „виновната държава". Заедно с проекта на конвенция за създаване на международен наказателен съд, проектът за т. нар. Международен наказателен кодекс, е представен от неговия автор през 1937 г. в Обществото на народите, но не се стига до сериозното му обсъждане и приемане. Неоснователно обаче, вместо междудържавно наказателно право, се говори за международно наказателно право.
В съвременната руска правна теория понятието международно наказателно право често се определя като отрасъл на международното публично право, в който се съдържат принципи и норми, регулиращи сътрудничеството между държавите и международните организации в борбата с престъпността. Спрямо това определение могат да се направят три основни възражения.
Първо, то не може да се ограничава само като отрасъл, а преди това - като дял или част, на международното публично право, защото неговия предмет и метод на регулиране е наказателно правен, а не международноправен. Международното право урежда отношенията между държавите и международните организации и сътрудничеството между тях на публично правна основа.Наистина това схващане се изразява преди всичко от представители на международната публично правна мисъл.То е плод на традиционното и непреодоляно още мислене за ролята на класическото международно публично право относно престъпността и отношенията между държавите.
Второ, то лишава определението от основното съдържание на международното наказателно право - да регулира отношенията относно международните престъпления и наказанията за тях, както н да урежда условията и реда за реализацията на наказателната отговорност.
Трето,принципите и нормите, които регулират отношенията между държавите и международните организации в борбата с престъпността, наистина имат международен характер, както и принципите и нормите, отнасящи се до международното сътрудничество в други области на международното право - политическо, социално, културно, относно правата на човека и т. н. Тези принципи и норми не принадлежат към международното наказателно право, а към международното публично право. Разбира се, те могат да се изучават в международното наказателно право, доколкото допринасят за изясняване на неговия предмет - международните престъпления и наказанията за тях, както и на процесуалния ред за осъществяване на наказателната отговорност.
В някои международни актове се използва понятието „престъпления против международното право", в което се включват типичните международни престъпления и престъпленията с международен характер. Ролята на международното право като регулатор на международните престъпления и наказанията за тях се подчертава и на Международния симпозиум от 1987 г. в Париж относно кодификацията на международното наказателно право. Една значителна част от тези престъпления са наречени „престъпления против международното хуманитарно право". По силата на чл. 9 и чл. 8 от Уставите за международните трибунали относно бивша Югославия и Руанда.Международният трибунал и националните съдилища имат успоредни юрисдикции да съдят лица за сериозни нарушения на международното хуманитарно право, извършени на територията на бивша Югославия след 01.01.1991 г. и на територията на Руанда или от руандийски граждани на територията на съседните държали от 01.01.1994 г. до 31.12.1994 г. По този начин заедно с непрекъснатия ръст на формите на проявление и количеството на тези престъпления, се усъвършенстват и правните основания за сътрудничество между държавите в борбата с тях.
Следва да възразим обаче против становището, че „основният обект на тяхното престъпно посегателство се явява международното право като регулатор на тези отношения в сферата на борбата с престъпността". В тези случай обект на посегателство са самите международни отношения, свързани с основните права и свободи на човека и човечеството, а не нормите, които регулират или защитават тези отношения. С понятието „престъпления против международното право", което обхваща същинските международни престъпления и престъпленията с международен характер, по-скоро „се подчертава значението на международното право като регулатор на отношенията, които са обект на престъпни посегателства"
Както посочихме, международното и националното право са самостоятелни и обособени правни системи, които не се подчиняват една на друга, но се намират в постоянно взаимодействие, отразяващо се и на съотношението между международното и вътрешното наказателно право.
От една страна, нормите на международното право се реализират чрез тяхната трансформация в националното наказателно законодателство. Държавите често „попълват" наказателните закони с конвенциални престъпления, като нарушение на законите и обичаите за водене на война, тероризъм, вземане на заложници, изпиране на пари, незаконно завладяване на самолети и т. н.
От друга страна, вътрешното наказателно право оказва положително влияние при изработване и реализиране на международните конвенции и договори в борбата с престъпността. Съществено значение има опитът и практиката на държавите, които първи са установили наказателна отговорност за ново възникнали форми престъпна дейност. Въз основа на общите начала и норми на вътрешното наказателно право на държавите се изграждат и общи понятия, категориите н институтите на международното наказателно право - общо понятие за международното престъпление,вина съучастие, приготовление и опит, неизбежна отбрана, крайна необходимост, изпълнение на неправомерна йерархическа заповед определяне на наказанието и други. Същото се отнася и за основните принципи и правила за реализацията на наказателната отговорност - предварително разследване, предаване на съд, подсъдност и компетентност на съда, обжалване и редица други наказателно процесуални въпроси.
Концепцията за „господство на правото предвижда признаване от всички държави върховенството на международното право общата система на правото". В съответствие с конституциите на някои държави (Великобритания, ФРГ Италия и други), нормите на международните договори за наказателната отговорност на отделните физически лица се прилагат в практиката на съдилищата само след тяхната трансформация в националното законодателство и обнародването им.
В други държави се допуска съдилищата да прилагат нормите на международните конвенции и съглашения след тяхната ратификация и обнародване в официални източници. По силата на чл. 5, ал. 4 от нашата Конституция международните договори, ратифицирани по конституционен ред,
обнародвани и влезли в сила за Република България, са част от вътрешното право на страната. Нещо повече, те имат предимство пред тези норми на вътрешното законодателство, които им противоречат.
Основателно в нашата правна теория се застъпва тезата, че не всички норми по международното право „ще получат пряко приложение в българския правен ред", доколкото те не са „самоизпълняеми" и „се нуждаят от специално законодателство, за да породят права и задължения за индивидите". Конституционният съд по различни поводи възприема становището, че са пряко приложими самоизпълняемите норми. Международните норми в областта наказателното право, в които не са определени съставите на отделните престъпления или наказанията за всяко едно от тях, не могат да имат пряко действие в нашето вътрешно право, защото не са самоизпълняеми. Тук се имат предвид Конвенцията против изтезаняята от 1984 г. и Международната конвенция за премахване на всички форми на расова дискриминация от 1965 г..
В Руската федерация Върховенството на международното право се основава на чл. 15 от Конституцията и чл. 5 от Закона за международните договори (1995 г.). В съдебната практика обаче няма прецедент за пряко прилагане на нормите на международното право при постановяване на решение по наказателни дела за конвенциални престъпления. Съдиите се ръководят от националното законодателство, в което са трансформирани нормите на международните конвенции и договори.
Международното наказателно право се отличава от другите клонове на вътрешното и международното право по своята задача, предмет и метод на регулиране на определени отношения. Както посочихме, неговата задача, или предназначение, е защитата от престъпни посегателства на най-важните международни отношения, свързани с мира и сигурността на човечеството, а също и на други ценности, които накърняват съществено интересите на международната общност като цяло, в отделни региони или на няколко държави. За постигане на тази задача в международни нормативни актове (статути, конвенции, договори и други) се определя кои социално опасни деяния са международни престъпления или престъпления с международен характер и се предвиждат наказанията за тях или се задължават държавите да ги предвидят в своето наказателно законодателство.
Към предмета на международното наказателно право се отнасят: 1) системата от основни принципи и норми, регулиращи международните престъпления или престъпленията с международен характер и наказанията за тях; 2) условията и реда за осъществяване на наказателната отговорност за тези престъпления; 3) установяване на реда и режима за изтърпяване на наложените наказания; 4) сътрудничеството на държавите относно предотвратяване на съответните категории и видове международни престъпления оказване на правна помощ между държавите по наказателни дела,предаване на престъпници и други; 5) изучаване на състоянието,структурата и динамиката на престъпността в света като цяло и в отделни региони и на тази основа изработване на норми за нововъзникнали международни престъпления, установяване на минимални стандартни правила за наказателното правосъдие, систематизация, унификация и кодификация на международните наказателно правни норми.
Методът на регулиране е сложен или комплексен -международен, наказателно правен (материален и процесуален) и наказателно-изпълнителен или пенитенциарен. Международният метод на регулиране се изразява в това, че престъпленията са предвидени в международни нормативни актове - статути, конвенции, договори и други. В тях се предвиждат съответните наказания или се задължават държавите да ги предвидят във вътрешното наказателно законодателство.
Международното наказателно право има определена връзка и взаимодействие с другите клонове на международното право - хуманитарно право, морско право, въздушно право, консулско право международно икономическо право и др. Те уреждат международни отношения, обект на международни престъпления. Същевременно в тях се определят специфични особености, понятия и термини за съответните отраслови отношения, чрез които се изяснява съдържанието и значението на съставите на отделните видове международни престъпления. Задачата на международното наказателно право е да защитава тези именно отношения.
Ще отбележим също и ролята на криминологията относно изучаването на социалните явления и за изработване на необходимата стратегия и адекватна наказателна политика и практика в борбата с международната престъпност.
Методът на регулиране е методът на материалното наказателно право, защото се формулират съставите на отделните международни престъпления и се визират наказанията за тях, както и на наказателно процесуалното право, защото се определят условията и процесуалният ред за осъществяване на наказателната отговорност. Най-сетне методът на регулиране е наказателно-изпълнителен или пенитенциарен доколкото се установяват редът, начинът и режимът за изтърпяване на съответните наказания. Следователно международното наказателно право е самостоятелен и комплексен отрасъл на правото, в който се съдържа система от правни принципи и норми относно международните престъпления и престъпленията с международен характер и наказанията за тях, условията и реда за осъществяване на наказателната отговорност и изпълнението на наложените наказания, както и сътрудничеството между държавите за по-нататъшно развитие и усъвършенстване на наказателното правосъдие в борбата с международната престъпност.
Особености и източници на международното наказателно право
Комплексният характер на международното наказателно право произтича от спецификата на неговите правни норми, които следва да отговарят на определени изисквания и да се изграждат на основата на установените критерии.
Първо, те се създават от субектите на международното право чрез съгласуване на волята им, а не в едностранен порядък. Всяка държава е обвързана с правната норма, щом тя участва в нейното приемане, ратифициране и обнародване по установения ред.
Второ, целта на тези норми е борбата с международната престъпност или сътрудничеството на държавите в осъществяването на наказателна отговорност, когато са извършени определени престъпления.
Трето, престъпленията увреждат или поставят в опасност най- важните международни отношения, свързани с международния мир и сигурност, основните права на човека или интересите на международната общност като цяло или на няколко държави.
Четвърто, отговорността за нарушаване на тези норми трябва да е наказателно правна (углавна или пенална). Без значение е, кой правоприлагащ орган е компетентен да разгледа делото и да постанови присъдата - международен постоянен или ad hoc съд или национален, вътрешен съд.
Пето, наказанието може да е предвидено или да се определя непосредствено въз основа на нормите в международното или вътрешното наказателно право.
Под източник на правото се разбира обективираната форма на съществуване на нормата, която й придава правна сила и отразява реда и начина на нейното създаване. В правната теория се различават два основни източника на международното наказателно право-международен договор и обичай. Разбира се, преобладава ролята на международния договор, не само защото е гаранция, за законност и справедливост в установяване на международния ред и сигурност, но и защото това произтича от спецификата на задачата и предмета на международното наказателно право. Първоначално, преди формирането на този отрасъл на правото, обичаят е изпълнявал определящата роля в борбата с престъпленията в международната среда.
На съвременния етап от развитието на международното наказателно право, и особено след влизането в сила на Римския статут от 1998 г., нормативните актове са решаващи в борбата с международната престъпност. Около триста универсални или регионални нормативни акта пряко или косвено, общо или частично уреждат тази сложна и многоаспектна материя. Както посочихме, бихме могли да ги разграничим условно на общи и основни нормативни актове, както и на актове относно имунитетите и привилегиите и договорите за правна помощ между Република България и други държави. Наред с тях, подчертано важно значение имат нормативните актове относно типичните международни престъпления и престъпленията с международен характер.
В рамките на Съвета на Европа са приети няколко десетки конвенции, съглашения или директиви, които пряко или косвено регламентират борбата с международната престъпност. Някои от тях дублират универсалните конвенции, и преди всичко тези на ООН, а други имат специфично значение за Европа или в тях могат да участват и неевропейски държави. Ще отбележим тук конвенциите за борба с тероризма (1977 г.) и за престъпленията в кибернетичното пространство (2001 г.), за „изпиране" на пари (1990 г.), за подкупване на чужди длъжностни лица в международните търговски сделки (1997 г.) и относно корупцията (1999 г.).
Други конвенции се отнасят за отделни категории или видове престъпления: за наказване на пътнотранспортни престъпления (1964 г.), относно защитата на архитектурното наследство в Европа (1969 г. и 1985 г.) и за престъпления по отношение на културни ценности (1985 г.).
Съществено значение имат също конвенциите за сътрудничеството между европейските държави на процесуална основа: за взаимна помощ по наказателни дела (1959 г.), международната действителност на наказателни присъди (1970 г.), предаване на осъдените (1983 г.), Протокол № 6 към ЕКПЧ по отношение отмяната на смъртното наказание (1983 г.) и други.
Известно е, че едно от условията за членство в Съвета на Европа е присъединяването на страните-кандидатки към тези конвенции и към другите задължителни нормативни актове на Европейския съюз. Нашата страна е ратифицирала по-голяма част от тях и се намира в процес на привеждане вътрешното законодателство в съответствие с европейското.
Обичаят се създава в практическата дейност на държавите и съществува като „норма, основа и доказателство за съществуването на която служи тази именно практика". За разлика от договора, при обичая е трудно да се направи разграничение между право творческата процедура и резултата - наличието на норма.
Международният обичай представлява постоянно и еднообразно спазване в отношенията между държавите на определени правила на поведение, които имат задължителна правна сила за тях. Признаването от държавите на обичайно правната норма се обозначава с известното латинско понятие opinio juris или opinio juris sive nessetatis. Съществуват две основни теории относно opinio juris. Според първата теория, наречена традиционна, обичаят не е съзнателно право творчество, а „спонтанен и естествен продукт на народния дух". Той не създава право, а само помага да го познаем. Истински източник на правото е убеждението на народа. В съвременната практика обичаят „демонстрира" вече съществуващо право и затова има „декларативна, а не конститутивна природа". Под opinio juris се разбира съпровождащото обичайната практика „чувство и убеждение", че тази практика отразява предписанията на вече съществуваща правна норма. То се изработва не към процеса на създаване, а към процеса на констатиране и прилагане на правото.
Според втората теория, наречена още теория на съгласието, която се противопоставя на традиционната теория, под opinio juris
се разбира съзнателен акт. насочен към признаване възниквали на правната норма.
Съществува и едно еклектическо становище, което обединява.И двете теории и разглежда понятието opinio juris като изразяване лята на държавата чрез мълчаливо съгласие, щом държавата прилага обичайната норма с убеждението, че я спазва. Нещо повече някои автори приемат, че обичайните норми „стават задължителни за държавите, които не изразяват протест".
Схващането за мълчаливо възприемане и утвърждаване на задължителната сила на международната наказателна норма, както и на нормите в наказателното право, ни изглежда необосновано. Първо, подобни норми в международното и в гражданското право наистина съществуват, но те са изключение и се отнасят за определени конкретни случаи. Второ, поначало те имат частноправен характер, за разлика от нормите в наказателното право, които съдържат репресивен елемент, засягат жизненоважни права и интереси на човешката личност и се характеризират като публично правни. Трето това схващане противоречи на принципа на законността в наказателното право изобщо и в международното наказателно право по-специално. Четвърто, то създава неопределеност и неяснота при криминализацията на деянията и пределите на санкцията за извършените престъпления, което води до злоупотреба с правото в тази деликатна и подчертано важна дейност на международната общност. Най-сетне, по този начин възникват основания за други правомерни или неправомерни действия от страна на заинтересованата държава. Международното наказателно право, от механизъм или инструмент за международен мир и сигурност, може да се използва за дезорганизация и хаос на отношенията между държавите и в борбата с международната престъпност.
Известно е, че съдебните прецеденти и решения се разглеждат като източник на наказателното право, а в международната наказателно правна система - като спомагателен или косвен източник. По силата на чл. 38 от Статута за Международния съд на ООН „те оказват влияние за развитието на международното право, потвърждавайки или констатирайки отсъствието на една или друга норма." В присъдата на Нюрнбергския военен трибунал е показано влиянието на съдебното решение за формиране на принципите на международното наказателно право и на неговите конкретни норми. Тези принципи се разглеждат като общопризнати след решението на Общото събрание на ООН от 11 декември 1946 г. Нещо повече, по-късно те стават правна основа при изработване на редица нормативни актове - конвенциите относно геноцида (1948 г.), апартейда (1973 г.) и други.
Ще отбележим също, че присъдата на Нюрнбергския трибунал се посочва като косвен източник на международното наказателно право и в Женевските конвенции за зашита на жертвите от войната (1949 г.). В тях се предвиждат конкретни военни престъпления, които не се съдържат в Хагската конвенция от 1907 г., но за които са осъдени виновните лица в присъдата от Нюрнберг. Те са възпроизведени във вътрешното наказателно законодателство и се прилагат за аналогични случаи.
Съществен интерес представляват и съдебните решения и присъди на националните съдилища като косвен източник на международното наказателно право. За процеса срещу наемниците в Луанда (Ангола) от 1976 г. е създадена Международна комисия от представители на 35 държави. Съдът на Ангола осъжда 13 чужди наемници и налага строги наказания, като признава извършените от тях деяния за престъпления по международното право, включително и за вербуване и използване на наемници във въоръжени конфликти.
Въпросната комисия анализира резултатите от своите разследвания, присъдата на този съд, резолюциите на ООН и регионалните актове по този въпрос, както и международната практика и представя проект на Конвенция за предотвратяване и забрана на наемничеството.
Своеобразен Народно-революционен трибунал е създаден през 1979 г. в Пномпен против кликата на Пол Пот и Иенг Сари за извършеното от тях престъпление геноцид в Кампучия (Камбоджа). В съответствие с международното право Указът на Парламента дава описание на признаците на геноцида и визира съответните санкции, посочва състава на съда и предвижда редица наказателно процесуални принципи и правила за осъществяване на наказателната отговорност.
В присъдата на този съд подсъдимите са осъдени за следните престъпления: 1) широко и масово унищожаване на редица социални слоеве от населението; 2) безотговорно избиване на почти всички офицери и войници от предишното правителство, на част от интелигенцията, както и на лица и организации. разглеждани като враждебни на узурпаторския режим; 3) ликвидиране на свещенослужители. вярващи и премахване на религии; 4) систематични но унищожаване на национални малцинства, насилствена асимилация,унищожаване на чужденци; 5) разрушаване на семейните и социалните основни на обществото, масови убийства, настаняване в концентрационни лагери под маската на „народни комуни", принуждаване на значителна част от хората да работят и живеят в условия, водещи до физическото и психическото разрушаване на личността; 6) масови убийства на малолетни деца, изтезания и други специфични методи за тероризиране на населението. Налагани са смъртни наказания с конфискация на имуществото спрямо задочно съдени лица.
Поради това съдебните решения и присъди на международните и националните съдилища, независимо от това, дали се признават за косвени, или за спомагателни източници, имат важно значение при установяването и развитието на международното наказателно право.
Съществена особеност на източниците в международното наказателно право е обратната сила и на по-неблагоприятни наказателно правни норми. Това се предвижда в Уставите за Международните трибунали относно бивша Югославия и Руанда, както и в националните закони за съдилищата ad hoc в Луанда и Пномпен. Престъпният и наказуем характер на деянията са обявени след тяхното извършване от обвиняемите. По този начин се нарушава основният принцип в наказателното право, че няма престъпление и наказание без закон (nullum crimen sine lege, nulla poena sine lege), както и забраната за обратна сила на по-тежкия наказателен закон.
В присъдата на Нюрнбергския съд се посочва, че в момента на извършване на инкриминираните деяния те са били запретени от Хагските конвенции за законите и обичаите на войната (1907 г.) и от други международни актове и обичаи, както и от принципите на правото и хуманизма. Възприетата позиция в Нюрнбергската присъда е потвърдена от Общото събрание на ООН и намира израз в чл. 15, т. 2 на Международния пакт за гражданските и политическите права (1966 г.), а именно: „Нищо в този член не пречи едно лице да бъде съдено и наказано за действие или бездействие, което по време на извършването му е било престъпление съгласно обиците правни принципи, признати от всички народи". Става дума за деяния с висока степен на опасност по вътрешното и международното право, които са предвидени в националните наказателни закони на почти всички държави или в международното договорно и обичайно право. Те създават загриженост за цялото човечество.
В Римския статут от 1998 г. е постигната значителна кодификация на международните престъпления чрез обединяване в един международен нормативен акт на международните договори и обичан, както и на установената съдебна практика, и чрез допълване с нови принципи, категории, институти и норми от материално правен и процесуален характер.
Сподели с приятели: |