Неда Денчовска Той София интерарт 2018



страница3/64
Дата23.04.2022
Размер0.5 Mb.
#114157
1   2   3   4   5   6   7   8   9   ...   64
той
Свързани:
той
Втора глава
Реалността

Без да се колебае, тя се затича след него. Зави зад същия ъгъл, продължи по друга зловеща уличка. 


От него нямаше и следа. 
Само една черна птица се взираше любопитно в нея със златистите си очи.
Е, това беше. Изплъзна ѝ се. Сигурно за милионен път през този ужасяващ ден се зачуди дали това не е просто един кошмар, замечта за топлата прегръдка на майка си рано сутрин. Толкова ѝ се искаше да се събуди отново в мекото си легло. Отново всичко да бъде нормално. Ощипа дланта си. Нищо. Тя въздъхна. Направо бе смаяна колко много неща се бяха случили. Но спомените я връхлетяха толкова бързо, че не можа да ги спре. С тях дойде и болката от загубата. Сякаш в този миг реалността се бе стоварила отгоре ѝ с цялата си тежест и тя вече не можеше да сдържа напиращите сълзи. Свлече се на пустата улица и се разхлипа като малко дете.


Трета глава
Оцеляването ѝ

Джейк Блекболт се бе прикрил в сянката на една малка къщичка, отличаваща се само с червения си цвят от всички останали на тази уличка. Не можеше да откъсне очи от плачещото момиче само на двайсет крачки от него. На колко години беше? Шестнайсет? Седемнайсет? 


Това няма значение, напомни си.
Знаеше, че трябва да си върви. Дори това, което бе направил току-що, не биваше да се случва. Не бе хубаво да привлича внимание. Вниманието бе нещо твърде опасно, смъртоносно. Но просто не можа да не ѝ помогне. Не можеше да си тръгне и сега. Гледаше я и чакаше, прехапваше долната си устна отново и отново, за да не се развика, осъзнавайки по колко различни начини можеха да пострадат. 
Ако се съдеше по факта как изведнъж бе рухнала непознатата, едва ли с нея бяха постъпили по-добре, отколкото с него. Нежелани спомени изпълниха съзнанието му, той едва се спаси от хищните им остри нокти, желаещи единствено да го разкъсат с мрака си. Успя отново да върне миналото в онзи забравен ъгъл от съзнанието си, недокосван от години. 
Не мога да я зарежа просто така, продължи да настоява една твърде неразумна, състрадателна част от него. Никой не заслужава нещо подобно. 
Но така и не можа да помръдне. Ожесточената битка на разума и сърцето изпълваше главата му.
В един миг осъзна, че сърцето води твърде убедително. Но също и забеляза как очите му проследяваха всеки детайл от силуета на непознатото момиче, не бе сигурен дали единствената причина бе невинната самозащита. Черната ѝ като от коприна коса се спускаше на вълни до средата на гърба. Под ризата ѝ се очертаваха мускулите на силни ръце, които по свой начин оставаха изящни. Тя напразно се опита да спре сълзите, напиращи в тюркоазените ѝ очи. Какво ли ѝ беше причинил онзи мерзавец? Де да можеше, Джейк би го пратил в ада за всичките неща, които бе извършил, вгорчавайки живота на толкова хора. Обзет от гняв и болка, най-накрая се насили да излезе от прикритието си. Тя дори не забеляза как той бавно се приближава към нея. Петнайсет крачки. Десет. Никаква реакция. Чак когато я приближи дотолкова, че да може да я докосне, тя сякаш най-после се пробуди от дълбок сън и усети присъствието му. 
Тя стрелна юмрука си дори по-светкавично, отколкото бе очаквал, че би могла. За щастие, инстинктите и този път не му изневериха. Хвана ръката ѝ точно преди да стигне лицето му.
Спокойно - прошепна той, страхувайки се да наруши тишината. - Няма да те нараня.
Тя мигновено отдръпна ръката си от неговата, сякаш бе разпознала гласа му. Въпреки това видя, че тялото ѝ не се отпусна, тя остана в готовност да се защити. Не я винеше, че не му вярва. 
— Кой си ти? - прошепна в отговор и видимо се ядоса, че не е успяла да скрие болката и страха в гласа си.
— Глупакът, който ти спаси кожата в онази уличка - каза той, като се постара да прозвучи успокояващо. Едва ли му се бе отдало особено. Все пак КАК не беше неговата сила. - Хайде ставай. Ела с мен. Ще те заведа на безопасно място.
— И защо да ти вярвам? - отвърна тя със съмнение и плаха надежда в гласа си.
— Защото току-що ти спасих живота. Пък и нямаш особен избор - каза той и ѝ подаде ръка да стане. Тя я отблъсна, на лицето ѝ вече нямаше и следа от слабост. Изправи се и го погледна право в очите. В нейните бушуваха сини пламъци, преливаха се с тъмнозелени вълни. Той остана непоколебим и издържа на погледа ѝ. След секунда лицето ѝ поомекна, сякаш най-после бе осъзнала, че оцеляването ѝ може би зависеше от един непознат. Той ѝ се усмихна окуражително, обърна се и тръгна. Тя го последва с едва доловимо недоволство, мълчаливите сгради бяха техни сенки в тъмнината.




Сподели с приятели:
1   2   3   4   5   6   7   8   9   ...   64




©obuch.info 2022
отнасят до администрацията

    Начална страница