НИКОЛАЙ ЛИЛИЕВ И РАЗВИТИЕТО НА БЪЛГАРСКАТА ПОЕЗИЯ Националната ни поезия в миналото има такива титани на революционната мисъл Като Христо Ботев, такива могъщи епици като Иван Вазов, драматични лирици Като П. К. Яворов, интелектуално вглъбени мислители и философи като Пенчо Славейков, стихийно жизнерадостни творци като Кирил Христов, революционни поети като Христо Смирненски... Но българската поезия има и един кристално чист „бисерен” лирик - Николай Лилиев , в чиито звучни като музика стихове се отразяват духовните копнежи на нацията ни, оглежда се нейната нравствена и интелектуална извисеност. И не само стиховете, но и цялостната многостранна културна дейност на Лилиев, както и високо моралната му личност, са сякаш еманация на българската жажда за познание, образованост, творчество. Той е символ на всеотдайната преданост на европейския тип интелектуалец към националната и световната култура.
Безкористен жрец в олтара на изкуството, Лилиев следва заветите на Пенчо Славейков и Яворов за самоусъвършенстване на творческата личност, за облагородяване на нравите в българския живот. Неговите сто и петдесет оригинални стихотворения (събрани в стихосбирките „Птици в нощта” -1919 г., „Лунни петна”-1922 г., „Стихотворения”-1960 г.) са огледало на националните добродетели, на патриархалната моралност на българина. Те изразяват духовните сили на нацията, нейния нравствен стоицизъм и просветителските й стремежи.
В стиховете на Лилиев жаждата му „за нови и нови познания” сепроявява в многобройните му съвършени преводи на едни от най-големите европейски поети, в статиите му за поезията и за театъра, в богатата му кореспонденция...
Стихотворенията на Николай Лилиев са изповед на духовно силна личност, на извисен интелектуализъм, изразен в символичния смисъл на пейзажа и в музикалната оркестрация на стиха:
Знам сърдечен свиден кът -всред замрели в сън ели, звучен ручей ромоли и лъчи-стрели трептят. Там в забрава рой пчели своя сватбен танц въртят. Боже, в тоя цветен път мойта вяра окрили! Поетът придава символна и общочовешка значимост на конкретните си душевни вълнения. Тревожат го най-силно проблемите на битието, на вечността, смъртта и красотата. Философките му прозрения се сдържат в поетически преживения и изобразен свят. Той субективизира реалното битие, превръща всеки битиен образ в метафора и символ:
Приижда вълната на моята скръб, нощта е студена, безродна, беззвездна, светът е далечен, престъпен и тъп, приижда вълната на моята скръб