Символизмът- българските измерения
Изтегляне 62.5 Kb.
|
Свързани:
botevata-balada-hadji-dimityr, 2013-07-24-16-12-37, dzi-po-bel-avtori, stilistika, za-maturite-ivan-vazov-hristo-botev-iiordan-iiovkov, bylgarska-literatura, dimcho-debelyanov-pripomnyaneto-na-zavryshtaneto, nikolaii-liliev-i-razvitieto-na-bylgarskata-poeziya, celi-na-esteticheskoto-poznanie-pishtov, poeziya-na-bylgarskiya-simvolizym-teodor-trayanov-i-dimcho-debelyanov
|
Символизмът- българските измерения Автор: Антония Апостолова С този текст ще се опитаме да синтезираме и обобщим огромния натрупал се материал по отношение на българския символизъм. Ще проследим зараждането му в литературата, обръщайки внимание на причините за появата, неговата идеология, както и възприемането му. Ключови думи: символ, символизъм, направление, литература, индивидуализъм Още древните гърци са наричали символа¹- личен знак от две половини на монета или медальон. Мислили са за символа като за две половини от едно и също нещо, всяка от които може да замества другата, но пълният резултат се получава, когато двете се съединят и образуват първоначалното единно цяло. Човек като че ли винаги е бил подсъзнателно убеден, че на всяко нещо от реалния свят отговаря нещо от иреалния. Това, което наричаме символ, пише Карл Г. Юнг, е „ термин, име или образ, които, дори когато са свойствени в ежедневието, притежават импликации, които се прибавят към конвекционалното и очевидно значение. Символът включва нещо неопределимо, непознато или скрито за нас. Когато умът се спусне в изследването на един символ, той достига до идеи, които се разполагат отвъд онова, което разумът може да улови.”[1] Символът е този, който прехвърля границата на познаваемото и разкъсва нишката на обикновената логика. Това се дължи на отварянето на човека към света по отношение на духовните същности. Умберто Еко казва, че „със символи и чрез символи човек винаги сочи онова, което е извън неговия обсег.[2] Символистите поставят в центъра на своята естетика символа, двойното значение на свяко нещо- неговото съществуване и неговото означаване, неговата релативност и неговата преходна , скрита същност; отражението на вечното и съвършеното в символа. _________________________________________ ¹символ(от гр. Sýmbolоn- знак) 1. веществен или абстрактен знак, който служи като основен белег за понятие, идея и пр. 2. образ с преносно значение, обединяващ планове на възпроизвежданата от писателя действителност въз основа на тяхна родственост. Символичното съдържание на поетическия образ е много по- широко от неговото конкретно, предметно значение и логическото му формулиране винаги е непълно; символът е многозначен образ и е основно изразно средство на символизма. В европейската литература символизмът¹ идва през последната четвърт на XIX век, за да отрази настроенията на интелигенцията във време, когато социалните, обществените и моралните противоречия на капитализма създават трудни условия за съществуване на творческата личност. Възниква във Франция под влияние на песимизма и отчаянието след разгрома на Парижката комуна(1871г.). Символизмът в литературата се характеризира с утвърждаване на индивидуализма² и личната свобода, с идеалистично светоусещане, с широко използване на символи, метафори, алегории, иносказания като художествени средства. Един от основните му двигатели е жаждата за ново, бунтът срещу познатото и издигането на неочакваното и непознатото като принцип на естетиката и закон на символичната поетика. В своя протест срещу фотографското подръжание на действителността създават подвижен свят на аналогии. Символистите търсят нови средства за поетичски израз, обогатяват ритмично, методично стиха, стремейки се да изразят неуловими душевни трепети, като предимство добива звуковото начало. Идеите на Пол Верлен и Стефан Маларме поставят началото на музикализирането на поезията. То означава изчистване на езика от всичко грубо, комерсиално, строга работа и прецизност, преодоляване на непоетичното качество на неорганизирания език. Ритъмът и музикалното звучене се свързват с преодоляването на традиционния образ. ________________________________________ символизъм¹(от фр. Symbolisme)- направление в литературата и изкуството. индивидуализъм²-фр. 1. учение, утвърждаващо индивида, отделната личност като най- висша ценност; 2. разбиране на обществените явления като резултат от дейността на различни личности; 3. идейно направление от втората половина на XIX и началото на XX век, което представя творчеството като достояние само на силната отделна личност. Опитът да се проникне зад видимостта на битието чрез образа символ, амбицията да се замени описателната и подражаващата функция на образа с претворяваща- всички тези тенденции правят символизма първа и сериозна крачка към новаторските търсения на литературата и изкуството на XX век.Поети като Шарл Бодлер, Стефан Маларме, Пол Верлен,Артюр Рембо заживяват със съзнанието на обреченост. Около 1885 година в литературата влизат Жан Мореас, Рьоне Ги, Шарл Морис и др.През 90- те години към тях се присъединяват Пол Валери, Албер Самен, Андре Жид, Франсис Жам, белгийците Морис Метерлинк, Емил Верхарн. „Манифест на символизма” обединява младите поети и те приемат национално наименование „символисти”. Символът става основен белег на новата поетика и основен изразител на иреалистичната философия за идеите и тяхната реализация, за отношението между видимия и невидимия свят. Една естетика и поезия, родена от обществените конфликти, от противоречия между света и човека, търси по две линии хармония: чрез бягство в дълбочините на Аз- а и в съответствия между материалния свят и човека, и между духовния свят на идеи и чувства и макрокосмоса. Символизмът в изобразителното изкуство е направление от края на XIX и началото на XX век, характеризиращо се с отхвърлянето на реализма, с песимизъм и краен индивидуализъм, което изразява протест срещу обществената действителност и внушава идеите си чрез условни и неясни, но силно въздействащи символи. Най- известните френски художници, представители на това направление са Пюви дьо Шаван, Огюст Роден, М. Дени. От Франция символизмът се разпространява и в други страни: Германия (С. Георге), Белгия (М. Метерлинк), Австрия (Х. Хофманстал, Р. М. Рилке), Полша ( Ст. Пшибишевски в ранното си творчество), Русия (Б. Балмонт, Д. С. Межерковски, А. Блок, З. Гипиус, А. Бели, В.Брюсов и др.). Руският символизъм е интелектуално и артистично движение зародило се в края на XIX и началото на XX век. Основните влияния на това направление са от ирационалността и мистичната поезия и философията на Фьодор Тютчев и Владимир Соколов, романите на Достоевски, опирте на Ричард Вагнер, философията на А. Шопенхауер и Ф. Ницше, френският символизъм и декадентската поезия, както и драмите на Хенрик Ибсен. Направлението се въвежда от Н. Мински със статията му „Древният дебат” (1884г.) и книгата на Д. С. Мережкоски „За причините в западането и новите тенденции в руската литература”(1892г.). И двамата писатели поддържат ревностно индивидуализма и обожествяват действието на създаването. Съпругата на Мережковски- Зинаида Гипиус, също и важен поет в ранните дни на символизма, отваря салон в Санкт Петербург, който по- късно става известенкато „главния офис на руското декаденство”. Създателите на символизма в България (началото на XX век) са П. К. Яворов, Т. Траянов, Н. Лилиев, Л. Стоянов, Ем. Попдимитров и Хр. Ясенов. Мнозина от българските символисти еволюират към реализма. Основен метод в българската литература след Освобождението е реализмът. Закърмена още през Възраждането с идеите на Белински и Чернишевски, на Ботев и Каравелов, през първите десетилетия след Освобождението нашата литература достига своите върхове в творчеството в творчеството на Иван Вазов и Захари Стоянов, на Алеко Константинов и Елин Пелин. Новата действителност създава условия за подхранване на големите идеали на революционната борба от миналото, но тя роди и патоса на социалното изоблечение, и облика на новия буржоазен герой на епохата, и нуждата от сатира. Първите прояви на символична поезия Г. Цанев вижда в стиховете на П. К. Яворов, печатани в сп. „ Мисъл” през 1905година- „Насаме”, „Дни в нощта”, „Без път”, „Угасна слънце” и др. влезли след това в стихосбирката „Безсъници”. По въпроса и Иван Радославов изказва мнение:”Твърдението на Георги Цанев (в книгата му „ Проблеми на днешната българска литература”,1940 година), че за начинател на символизма у нас трябва да се смята П. К. Яворов, понеже написал няколко декадентски стихотворение три месеца преди Теодор Траянов в нашата литература, е несериозно. Теодор Траянов си остава първият поет- символист, близък до Ницшевия индивидуализъм.”[3] Теодор Траянов е личност с висок интелект, богата европейска култура и творческо самочувствие, често е определян като един от най- големите поети на България и най- последователния от българските поети- символисти. Отличителни белези на неговата поезия са трагичните, демонични мотиви. В нея се говори за страсти и смърт, активно се градят взаимно отричещи се представи, смело се смесват полюсни състояния- скръб и щастие, надежда и безнадежност, действителност и сън. Светът е подвижен, променлив, релативен, без реални очертания, преконструиран по волята и настроението на Аз-а. Месианизмът¹ е характерна черта на лирическия герой но Т. Траянов. Тази поезиясе чете трудно, бавно, защото думите, макар и къси, са често смътна, неясна, загадачна семантика. Така най- кратко могат да бъдат обобщени особеностите на поетическия стил на Теодор Траянов. Още през първата годишнина на сп. „Художник”(1906-1907), в кн. 3 и 4 той помества цикъл под заглавие „Regina mortua”. Първи стихотворни опити в сп. „Художник” прави и Людмил Стоянов, който постоянно ще очертава своя, близка до парнасизма, символична естетика и поетика. По същото време в сп. „Из нов път” разкрива своя талант Димчо Дебелянов, а в сп. „Съвременник”- Николай Лилиев. Меланхолният Н. Лилиев достига голяма музикалност в стиха- характерен стремеж на всички символисти, но се наблюдава и „изчерпване на творческата енергия”. Той перефразира Яворов в тази насока: „Аз не живея, аз не горя, аз гасна.” ________________________________________ месианизъм¹ -гр. проповядване на убеждение у някои хора, че на техния народ е предопределена особена в историята на човечеството. Друг забележителен символист е Христо Ясенов, който издава една единствена стихосбирка „Рицарски замък“(1921 година), като повечето от стиховете, поместени в 12-те цикъла на стихосбирката са писани през 1909-1912. В циклите „Пан” и „Ведрина” се усеща силно неоромантично влияние. Емануил Попдимитров твори във всички литературни жанрове, но най- безспорни са достиженията му като лирик. При него изобразителното начало е по- силно от музикалното, ето защо той заема специфично място сред българските символисти. Въпреки иносказанието, образите му никога не загубват конкретния си план. В произведенията му след Първата световна война се наблюдава смесване на елементи от символизма, експресионизма¹, футуризма² и реализма (поемите „Чернозем“, „Народ“, „Обожествяване“, „Златни ниви и бойни полета“). Димитър Подвързачов, който е наричан още Бащата, събира първия кръг символисти около себе си. Един от писателите, които подават ръка на младите символисти, е А. Страшимиров с неговото списание „Наблюдател”(1910-1911). Първият критик на българския символизъм е Димо Кьорчев, а историк и теоретик- Иван Радославов. Според него „Новият ден” (на Т. Траянов) буди тревога. Съвременниците на символистите ги наричат „маниаци”, „безграмотници” и дилетанти, които не заслужават сериозно отшошение. Той пише, че „ сериозните списания даваха бележки и статии, за да доказват безсмислицата на току що появилата се „литературна епидемия”, „бездарността и нетрайността на делото на тия, които бяха обхванати от нея”.[4] _________________________________________ ескпресионизъм¹(от латински expressio, израз) е течение в европейското изкуство, което намира израз главно в изобразителното изкуство и литературата в началото на XX век. При него формите се създават от субективни реакции спрямо наблюдаваната реалност, при което формата и цветът са деформирани, липсва реализъм и пропорции. футуризъм²- направление в науката и литературата, което отрича реализма. Според Иван Вазов българските символисти „се откъснаха от своята среда и запяха според нововремските навеи на западноевропейската литература. Поезията космополитна, студена, небългарска, несплотена от живо човешко чувство, защото не е расла на българска почва, чужда на българския дух” (Предговорът към „Легенди при Царевец”,1910 г.). Макар противоречивите мнения по отношение на модернистичното направление, символистите у нас имат големи заслуги за обогатяването на поетическия език и на стиха. Новите усещания, чувства и идеи в тяхната поезия ги насочват към нови художествени похвати, към новаторски търсения и завоевания по отношение на езика и стиха, който става изключително музикален и ритмичен. В основата на българския символизъм стои индивидуализмът като интелектуална самота, силен песимизъм и огорчение, жаждата за безкрайност и хармония, трагичното съзнание на недостижимост на абсолютния свят на идеите. Използвана литература: 1. К. Юнг, в ст. „Символният динамизъм и неговите функции в Речник на символите”, с. 24, 1995 г. 2. Умберто Еко, "Семиотика и философия на езика", с. 147, 1993 г. 3. Иван Радославов, „Българският символизъм”, liternet.bg 4. Речник на литературните термини, издателство „Наука и изкуство” 5.Български тълковен речник, издателство „Наука и изкуство” 6. Розалия Ликова, „Художествени насоки на българския символизъм, с.76, 1988 г., 7. bg/wikipedia.org 8. en/wikipedia.org 9. liternet.bg Изтегляне 62.5 Kb. Сподели с приятели:
|