По Философия На

Антична зрелост на философската мисъл в Гърция. Философските възгледи на Сократ, Платон и Аристотел – идеи и проблеми. Антропологически поврат във философията.

Философия в превод от гръцки означава любов към мъдростта. Не може да се даде определение за предмета на философията, защото той обхваща съществуването, битието, религиите – всичко, което заобикаляло и заобикаля човека. Методически, философията е разделена на школи, подобно на всички социални науки. От къде започва философията – може би от Елада. Множеството философи, които по - скоро се борят да бъдат и се считат за такива като глави на школи или като техни представители от елинско време обаче фактически оборват тук - там някой обект и сведения, които са индиферентно лични и нямат голямо значение за философията. Тогава особено се развило практическото значение на философията. Нуждата от научно учение – за целите на човешкия живот, за една мъдрост, която осигурява и дава щастие на индивида – могла да се повиши тогава, когато се разрушила идеалната връзка на гръцкия живот. Житейската мъдрост станала основен проблем в елинистичната философия, а стесняването на философската проблемна позиция, която Сократ и след него циниците и киренайската софистика учредили, станало сега обща характерна черта. Това не означава, че в тази философия липсват теоретични учения с техните преплетени противоположности, но тук те не са породени от първоначалния интерес към самите тях, а важат само като приложение за целите на житейската мъдрост. На тях им липсва оригиналност – те са разновидности на старите учения, но обосновани чрез една основна практическа мисъл. Дори и най-обхватните системи, като стоическата и неоплатоничната, работят с понятията на гръцката философия, за да добият теоретична основа на техния практичен идеал.

Зараждането на философията съвпада с рацвета на елинските полиси. Полисът се появява около края на гръцката архаика(X-VII в.пр.н.е.)като град-държава и става една от основните структури на античното общество.Това ново явление, откроено със защитните си стени, скоро съсредоточава в себе си стопанския живот на околността. Полисът е нова социална организация, която установява нови отношения и ред в целокупния живот на прилежащата му територия и плътни връзки на града - държава с останалия свят. Изумително е, че за нито един от гръцките философи не се казва, че е роден на село - те всички живеят в градове - държави, където философстват. Античната философия е феномен на градската култура.

Гръцкия философ е свободен гражданин: наравно с другите участва във войните, в олимпиадите, в тържествата, в управлението на полиса. Политична е по тази причина античната философия, а самият философ често е законодател. Обичаят за намеса на мъдреца и философа в общите работи на полиса, в политиката, води началото си от полумитичния Ликург, който дал законите на Спарта. След това Солон създал мъдрото законодателство на Атина, Демокрит написал демократичните закони на Абдера, Протагор - за Фурии, Хераклит дори отхвърлил молбата на съгражданите си от Ефес да направят законова уредба на града. Традицията завършва до Платон с първата завършена утопия “Държавата”, по-късно Аристотел с учениците си проучвал 168 конституции, за да установи кое държавно устройство е най-добро. ”Умерената демокрация” гласял изводът измежду “правилните” форми - монархия, аристокраця, демокрация, и “неправилните” им двойници - деспотия, олигархия и охлокрация (управление на тълпата).

Проблемът за закона и целта на съществуването организира философското знание през цялата Античност, без разлика за кой период от нея става дума. Досократическата философия вижда същината на света и човека под знака на стихиите и движението им. Редът в света е плод на закон, пък бил той Логос (Хераклит), Ум (Анаксагор), Любов и Вражда (Емпедокъл) или съвършено число (питагорейците). Софистите - досократици не се занимават с произхода и със съдбините на света.Те предпочитат по-прозаична тема - преподаване на философиятя; но такова преподаване, че да послужи за политически и юридически цели.

Класическият период (Сократ и сократическите школи, Платон и Академията, Аристотел и Ликейона)продължава вътрешното раслоение на философското знание. Така се подготвя дисциплинирано отделяне на физиката, логиката и етиката, което предстои през времето на елинизма. Античната класика ражда двамата велики учители на човечеството: Платон и Аристотел. Съвсем не е чак толкова пресилено твърдението, че цялата философия след тези гении е интерпретация на техните философски системи.

СОКРАТ

От разсъждения върху космогонията (или произхода на света) до скептицизма, почиващ върху разума. Това в общи линии е пътят, който е следвала гръцката философска мисъл от възникването й до момента, когато към 430 г. учението на Сократ започва да дава плодовете си. Влиянието, което този моралист оказал със словото и примера си, е изиграло толкова важна роля, че днес всички философи се наричат предсократици. Сократ поставя в центъра на своите занимания изучаването на човешката душа и препоръчва на всеки най-напред да опознае себе си, според тълкуването, което той дава на една делфийска максима. Психологически наблюдения и морални рамишления – това е поглъщало вниманието му. Обигран в словесната ловкост на софистите, той умее да използва обикновени примери, взети от всекидневния живот, за да се приближава бавно, но сигурно към опознаването на истината и доброделта. ”Сократ пръв – казва Цицерон в “Тускулански разговори”(V, 10) – свали от небето философията, настани я в нашите градове, въведе я дори в домовете ни и я садължи да се занимава с практическия морал, с проблема за доброто и злото.”

Компроментиран от деянията на учениците си Критий и Алкивиад, свущаващ атинската демокрация със собственото си философско поведение, през 399 г. е обвинен в покваряване на младежта и незачитане боговете на града. Сократ е осъден на смърт, но отказва да избяга от уважение към законите на отечеството си и изпива в затвора поднесената му отрова. Но той бил вече изиграл ролята си на инициатор и дал нужният тласък на философкия гений на Платон.

ПЛАТОН

Платон приема, че човешката душа е безсмъртна. Според него в основата на всичко стои Бога. В творчеството на Платон има два периода - сократически и идеалистически.

С Платон започва съзнателната биграфия на философията и философите; с Платон в живота на знанието покълва живецът, чието развитие до днес ни дава правото да твърдим, че той ще кълни и далеч след нас – докато има мислещи същества на тази паршинка от Космоса.

Зад “Митът за пещерата” стои, казваме “някаква идея“. Днес това го казваме благодарение на Платон: изразите, в които фигурира думата “идея”, крият в себе си онази техника на разбиране, която е разработена от древния философ по един образцов начин. Защото гръцката дума “идея” значи “образ, образец, лик, вид”. А какво всъщност “виждаме” зад мита?

Видимият свят е само отблясък на истински съществуващото – първообраза на нещата; докато видимият свят се възприема сетивно и в голяма степен е чисто случаен, преходен, движещ се, то има и едно друго възприемане, благодарение на което можем изобщо да виждаме – това е умопостижението, мисленето, виждането на нещата откъм “гърба им”, т.е. откъм тяхната необходима същност. Тя е непроменлива и съответно съвършена; тя е техният истински образ, т.е. “идея”. Но тъй като идеите биха били безброй, колкото са и видимите неща, то би следвало да има едно такова единство, в което да се разтвори всяка видимост и което да бъде само умозримо и истинно в съвършен смисъл. За Платон това е върховната идея за доброто, за благото. Но това не е добро единствено и само в нравствен смисъл, а е добро като съвършена наредба, т.е. “красота” , като обосновано познаване, т.е. “истина” като съразмерно устройство на същствуващото, т.е. “свят” (вселена, космос). Тази идея участва в различна степен във всички видими неща, а действителността такава, каквато е, всъщност е идея. Тя се постига не с виждане, допир, усет, а с въодушевление. Но под това не би трябвало да се разбира едно еуфорично състояние, което натрапва на видимостта “чувства”, а единствено и само проникване в “душата” на нещата. За Платон това е припомняне, че и нашата душа някога се е намирала в плен на ето тази тук видимост, че е била ”съответна”, “тъждествена” на множесвото, ала сега се е върнала в единството на самата себе си и затова може да “съзерцава” другото.

Раждането на знанието става в разговор, в спор между единното и раздвоеното, между необходимото и случайното, между устойчивото и колебаещото се. Разбира се, когато раговаряме или спорим с някого, ние прекрасно можем да си представим, че сме изразители на “самата истина”. Най-често си представяме, ала работата е там, че и дугият ни отвръща със същото. Използваме ли образа на пещерата, страхувайки се да напуснем убежището, можем да твърдим, че си говорим един - другиму от пещери.В диалога обсъжданите неща и обсъждащите наистина трябва да станат “други”, ала “по душа”, а не на сила; те трябва да израстнат към истината си природно, естествено, “а душите им винаги се стремят нагоре”!А “нагоре” това е “извън пещерата”. От това следва да заключим, че разоворът представлява освобождение, отиване към светлината на съществуващото, напускане на едно място , в което си въобразяваме, че пребиваваме. Нашата обител не е единение с места, не е затваряне в стени, а е пътят към знанието; път, по който постоянно отхвърляме раздвоението.

Диалектиката е само метод, път за постигане на единение. Условие за единението е пораждането, освобождаването на онази сила, която наричаме “душа”.

Влиянието на Платон се разпространило едновременно чрез трудовете и чрез ученито му, което от 387 г. той започнал да преподава в гимназиона, посветен на героя Академос, малко на северозапад от Дипилонската врата край Атина; оттук води началото си името Академия, което било дадено първо на това училище. Не бива да се забравя обаче, че други ученици на Сократ работели в различни насоки: атинянинът Антистен, автор на много изгубени диалози и трактати, основал школата на кииците, наречени така по гимназиона в Киносаргес, квартал на Атина, където той преподавал; Аристип от Кирена, теоретикът на удоволствието, проправил път на бъдещото епикурейство. Що се отнася до учениците на самия Платон, те всички били засенчени от могъщата личност на Аристотел, законодателят на западната мисъл. Но въпреки, че Аристотел е живял точно по времето на Демостен, не бихме могли да го отделим от групата, която работела под негово (Аристотелово) ръководство и чийто колективен труд, насочван от делото на учителя, принадлежи повече към елинската епоха.

Ако Платоновата философия намира своя логичен завършек в политиката, както ще стане и с Аристотеловата, то е защото в очите на гърците всичко водикъм държавата.

АРИСТОТЕЛ

Велик античен философ. Роден в Стагира (оттук името Стагирит). Създал първата европейска система на науките. На 17 години постъпва в Платоновата Академия, където преподава 20 години (до смъртта на Платон). Критичен дух. ”Обичам Платон, но по-скъпа ми е истината”. Пътешества на Изток. На петдесет години е поканен да възпитава и учи Александър Македонски – син на императора Филип. След убийството на Филип на сватбата на дъщеря му Аристотел се връща в Атина и основава своя школа в гимназията до храма на Аполон Ликейски (оттук Ликей) или още школата на перипатетиците. Умира на остров Евбея на 62 години. Написал множество важни философски съчинения. Първи дал определение за това ”що е мислене”, определя видовете сетивно познание. Приема, че познанието има две степени - сетивно и мислено. Предмет на изследванията на Аристотел са фундаменталните въпроси на знанието. Голяма част от живота си Аристотел посвещава на изследването на политиката и държавните уредби на гръцките полиси. Една от най – критикуваните идеи на Аристотеловата “Политика” е идеята, че природата е създала хората неравни и че едни се раждат, за да бъдат роби, а други – за да господстват. По израза на Аристотел робът е само “одушевено оръдие” на разположение на своя господар. Това разбиране отразява общото схващане у древните гърци. Дори правните текстове и актове от елинистичната епоха го определят като “мъжко тяло” и “женско тяло”, като че ли е предмет, а не човек. Според Аристотел робите и жените не са зоон политикон. Той прави един от първите опити да определи ясно понятието гражданин, а именно този, който има право да участва в съда и народното събрание.

Ако с делото на Платон в историята се появява идеята за философия, то след Аристотел вече имаме понятието за науката философия. Обичайно е да се смята, че една идея е винаги по-богата от едно понятие: идеята някак подчинява понятието и то изглежда само страна от една цялост. Но в този изглед тъкмо понятието е това, което по най – добър начин представя само по себе си неизразимото богатство от образи и образци, роящи се в светлината на една идея.

За Аристотел всичко съществуващо може да се опише с краен брой негови начини на пребиваване в света, с краен брой “съществувания на естеството му”. Те са и крайните изказни форми, отвъд които не може да има разбиране. Накратко, това са категориите, в които мислим нещата и чрез които ги изказваме и които в крайна сметка са отглас на действителното битие. Според Аристотел те са десет, а именно: “или същност; или колко; или какъв; или в какво отношение; или къде; или кога; или в какво положение; или в какво състояние; или действие; или да се полага на действие”. Аристотел дава и съответните примери: така например “същност” е “човек”, “кон”; “колко” - “два лакътя”, “три лакътя”; “в какво отношение” – “на две”, “по – голямо”; “къде” – “в Ликея”, “на площада” и т.н.

Днес тези определения ни изглецдат странни, но надали имаме основания да смятаме , че и на съвремениците му им са звучали по – ясно. След множество редакции и систематизирания чрез латински преводи и схоластически тълкувания Аристотеловите тълкувания имат днес следния вид: Субстанция, количество, качество, отношение, място, време, положение, състояние, действие, подложеност на действие. Но това са “външни определения”, ”видимости”. Мисленето не може да се задоволи само с тях; не се задоволява и Аристотел и в следствие на упоритото търсене а още по – съществени определения полага традицията на цялото наше “европейско” мислене във формата на “материя и форма”. Сега вече става въпрос за една друга асоциация, която във философията върви с името Аристотел, а именно става въпрос за Хилеморфизма.

Всеки предмет е вещество, материя (hyle) и образ, форма (morfe). И ако за обичайността е валидно, че “формата” се вижда първа, а едва след това откриваме “материята”, не така стоят нещата с философското размишление, учи Аристотел. За философското размишление формата е “душата” на предмета, образецът, по който се реди някаква вещественост, докато материята е онова, от което нещтоо става такова, каквото е “по понятие”, именно отличително постигане на единство между веществена застиналост и мисловна динамика, постигане на една пълнота и цялост за всеки отделен предмет. ”Материята” е отсъствие на форма, но заедно с това е и възможност да придобие такава: материята е субстрат. Във видимият свят ние се сблъскваме с различни “материи”, от които са съставени и различните неща според различни форми, казано иначе – ние виждаме “особености”. В мисленето материята е винаги една – първо материалът, от който потенциално могат да възникнат всички неща и към който могат да се приложат всички форми. Аристотел провежда едно търсене с надежда за постигане на “пълнота и цялост между материя и форма” и на преден план е целта на научно подхождане към света – представянето на нещата във възможно най – изчистения облик – “Не нещата, каквито се виждат, а каквито трябва да бъдат”.

И така нещата трябва да бъдат “съвършени” и “завършени”. Четири са начините, по които може да стане постигането на търсената пълнота и цялост; четири са “виновните” позиции на мисленето, които могат да ни дадат действителността:

1. Материална причина – тази на веществото, от което става нещо; 2. Формална причина – тази на формата, според която става нещо; 3. Действаща причина – тази на движението, по което става нещо; 4. Целева причина – тази на целта, към която нещото е насочено. Във всеки един предмет, който може да бъде наречен “действителен”, съществуват изброените последнии основания и изпускането на което и да е от тях ще накърни реалното му битие, така както и ако привилегироваме едно от тях. И въпреки това Аристотел го прави – целевата причина. Той е първият, който въвежда в осмислянето на света една цел, към която нещата би трябвало да се движат. Става въпрос и за Аристотеловата теология, именно целта (телосът) на размишлението опира до бога (теос) и този бог е първопричината на всяко изменение, Бог е целта на всички неща, той е формата на всички форми, покоят на всяко движение, сигурността на всяко мислене: за Аристотел това е неподвижния двигател на всички неща и освен бог неговото име е Ум. Умът действа постоянно: съзерцава, гледа, а това означава ”теория” (мисловна система), накратко – нуката.Или както казва Аристотел: “търсене на началата и причините” на всичко.

Използвана литература:

1.Философия – Ламбо Кючуков, Любен Сивилов, Димитър Денков /учебник/