Св. Св. Кирил и Методий



Дата09.04.2018
Размер102.23 Kb.
#65186
Българите в Северното Причерноморие

изследвания и материали


том четвърти
Университетско издателство “Св. Св. Кирил и Методий”

Велико Търново, 1995


_______________________________________________________________

БЕСАРАБСКИЯТ ВЪПРОС И ОПРЕДЕЛЯНЕТО

НА БЪЛГАРО-РУМЪНСКАТА ГРАНИЦ В Добруджа (1878 г.)

Едновременно с получаването на първата глътка свобода българският народ изпитва “справедливостта” на великите сили. Преди още да бъдат определени границите на България, тя е включена в сметките на Русия и нейните “велики” противници. Краен резултат от всички международни политически пазарлъци, придружени от задкулисни ходове с очакване на резултати в бъдещето, е териториалното и народностно разпокъсване на българския народ. Този процес започва месец след погрома на Априлското въстание и завършва две години по-късо на международната политическа среща в Берлин.

Военното и дипломатическо поражение на Русия в Кримската война и на Парижкия конгрес от 1856 г. оставя болезнени следи в руската външна политика. Изострянето на обстановката на Балканите е твърде благоприятна възможност за реванш и възвръщане на загубената позиция. През юли 1876 г. в Райхщад е постигнато първото секретно споразумение, в което се предвижда връщане на Южна Бесарабия на Русия, срещу което Австро-Унгария ще получи Босна и Херцеговина. По-късно по време на войната, а и след нея, реализирането на тези идеи търпи развитие. Място сред тях намира и въпросът за Добруджа – за разделянето ù и определянето на новата ù принадлежност.

Въпреки че в двустранните руско-румънски отношения от есента на 1876 г. Петербург избягва да предявява официално претенциите си към Южна Бесарабия, през май 1877 г. Горчаков вече не крие, че едно от условията за сключване на мир с Турция ще бъде възвръщането ù до северния ръкав на р. Дунав. Срещу това Румъния трябва да получи част от добруджанската територия1. Няколко месеца преди това Букурещ получава подобна информация и от някои европейски столици, където руските планове в тази насока вече не са тайна. Явно е безпокойството и на правителството на Братиану, което се отразява и при сключването на руско-румънската конвенция преди започването на руско-турската война. По време на войната румънският министър-председател е уверяван от руска-


231

та главна квартира в неизбежността на размяната, засягаща територия, населена с българи. На 29 януари 1878 г. румънският пратеник генерал Гика официално е известен за окончателното решение Русия да си възвърне Южна Бесарабия срещу компенсирането ù с част от Добруджа от устието на р. Дунав на юг до Кюстенджа. С изясняването на този въпрос е натоварен изпратеният в Букурещ генерал Н. Игнатиев2. По време на разговорите Букурещ предявява значителни териториални (за сметка на България) и финансови (за сметка на Турция) претенции. Предизвикана е и намесата на английската и германската дипломация за оказване натиск върху Русия. След примирието от 31 януари 1878 г. Румъния обаче става по-отстъпчива. Въпросът за Бесарабия и Добруджа намира отзвук и в румънския парламент. На заседанието от 26 януари 1878 г. събранието и сенатът се обявяват за “запазване целостта на страната и за отхвърляне на каквото и да е отчуждаване на земята ù, под каквото и да било наименование и срещу каквато и да била компенсация или без обезщетение3”. Пет седмици по-късно 46 депутати вземат решение, което трябва да бъде гласувано по-късно на заседание на камарата от 28 юни 1878 г. Според него всяко присъединяване на територия оттатък Дунава не е в интерес на Румъния. То може да стане причина за усложняване на българо-румънските отношения и бъдещи вълнения в българската област. Заключението е, че “по никакъв начин и на никакво основание не се приема анексията на Добруджа към Румъния4”.

Несъгласието на румънската общественост с исканата от Петербург размяна е изразена в редица публикации в периодичния печат. Отразеното в тях общо мнение е несъгласие Южна Бесарабия да се размени със северната част на Добруджа, като отново се признава, че “тя е изконна българска земя и отнемането ù ще влоши българо-румънските отношения5”. В броя си от 26 януари 1878 г. в. “Timpul” признава, че всяко нещо, което не е естествено, не може да бъде трайно. От това, което ни се предлага – продължава той – ние нямаме интерес да вземем нищо, освен онова, което естествено ни принадлежи, което е било всякога наше, и което не е нито България, нито Добруджа6”.

Въпросът за Бесарабия и предлаганата срещу нея компенсация оформя сред румънската общественост две противоположни едно на друго мнения, имащи своите поддръжници. Първото е против присъединяването на Добруджа, а второто – за нейното получаване в замяна на Бесарабия. Възникнали и оформили се като политическа позиция в началото на 1878 г., те са особено силни в периода между Санстефанския мирен договор и Берлинския конгрес.

Аргументите на първото течение се основават на етнографската отчужденост на Добруджа от Румъния, населена с българи, което никога няма да позволи тя да бъде в румънски ръце. Допуска се дори, че ще настъпи време, когато Букурещ ще трябва да се справя с български въстания, които ще затруднят както вътрешното, така и външнополитическото положение на Румъния. Според водачите на това течение – Д. Стурдза и П. Карп - със защитата на политиката,целяща тази размяна,

232

европейските сили “или не желаят доброто на Румъния, или не разбират какво зло ù вършат, като ù дават да владее чисто българска земя”. Те са уверени, че отказът от владеенето на Добруджа ще осигури завинаги приятелството на българите, толкова необходимо за доброто бъдеще на Румъния, защото “добрият съсед е винаги по-ценен и от най-добрата териториална придобивка”.

Според привържениците на другата идея “Добруджа трябва да се приеме не защото принадлежи етнически, етнографски и географски на Румъния, а защото такова е желанието на великите сили”. Противопоставянето от румънска страна би довело “до ненавистта на Европа”. Що се отнася до живеещото там българско население, те смятат, че за него не трябва да се мисли. Развивайки тезата, че в младата българска държава ще се установи “строг и изключителен режим, докато румънците по-културни и по-опитни в държавно отношение ще въведат в новопридобитите земи по-леко управление, то живеещото там българско население не само няма да иска да напусне областта, но и ще привлече още свои сънародници, предпочитащи законното управление в Румъния” 7.

Както ще покажат последвалите събития в българо-румънските отношения, Букурещ приема, а впоследствие дори яростно отстоява, позицията защитавана от второто течение.

Още тогава обаче, в началото на 1878 г., принц Карл Антоан съветва сина си Карол, княз на Румъния, да не се противопоставя на Русия, защото предлаганата на Румъния част от непродуктивна Добруджа срещу Бесарабия не е толкова лоша, като се има предвид ролята, която Кюстенджа ще играе в търговията по Черно море и чрез него с другите морски държави. Явно румънският княз е бил убеден в предрешения вече изход на събитията не толкова от съветите на баща си, колкото от бързия развой на събитията, свързани със съдбата на Бесарабия8

На 25 февруари 1878 г. румънското правителство изпраща мемоар до великите сили, в който отхвърля предлаганата размяна, изтъквайки отново “непоносимата тежест, която румънската държава поема с присъединяването на частта от Добруджа” 9. Последвалата визита на Й. Братиану в столицата на Австро-Унгария и Германия води до така желаната промяна. Съветите, които той получава, не се отнасят до Бесарабия, а са свързани с изтеглянето колкото се може по на юг на българо-румънската граница, чак до линията Русе-Варна10. По такъв начин Австро-Унгария и Германия удовлетворяват, от една страна, териториалните искания на Русия, а от друга – омаловажават нейните военни постижения на Балканите, от което губи току що получилата свободата си България.

В навечерието на подписването на подписването на Санстефанския мирен договор румънското правителство е в очакване да се уреди въпроса по признаване независимостта на страната.Що се отнася до Бесарабия, то с основание се страхува,


233

че великите сили ще стигнат до споразумение с Русия и ще се присъединят към искането ù, свързано с нея. Това води до напрежение в Румъния и до зачестяване на конфликтите между руснаците и румънските власти11.

По същото време френският посланик в Берлин информира своя външен министър за притесненията на Австро-Унгария “от лъвските претенции на Русия, които тя смята да предяви на предстоящата конференция”. От Виена се надяват на германската подкрепа за постигане на умереност в руските искания и по-късно при тяхното реализиране. Според Бисмарк най-прекомерен пункт на руските условия е този, който е свързан с организацията и разширението на България12.

В началото на април 1878 г. Братиану посещава последователно Виена и Берлин за ангажиране на двете велики сили със съдбата на Румъния, що се отнася до бъдещата принадлежност на Бесарабия. Въпреки големите си надежди за съдействие от австрийското правителство, резултатите от разговорите му не са оптимистични. Граф Андраши любезно обещал подкрепа, но без тя да се отнася за Бесарабия. Подобен прием той има и в Берлин, където вече са “жертвали” румънските интереси в Бесарабия, “за да се удовлетворят руските претенции”. Няма по-добър резултат и повторната визита на Братиану във Виена.

В резултат на дипломатическите сондажи и на предварително обещаната сговорчивост от някои европейски столици, от Петербург дават да се разбере, че за готови за отстъпки по голям брой пунктове от Санстефанския договор, но няма да се откажат от искането на Бесарабия13.

На 30 юни 1878 г. Берлинският конгрес признава независимостта на Сърбия и за първи път се занимава с румънските проблеми. След категоричността на румънската позиция никоя от силите на конгреса не показва желание да поддържа румънските усилия за запазване на Бесарабия. За да компенсира загубата на областта и намали румънското разочарование, Вадингтон съветва “Букурещ да изисква по-благоприятна компенсация от тази, която им се предлага. Своеобразен натиск се оказва и върху руската дипломация “за разполагане колкото се може по на юг (от линията Силистра-Каварна) на територията, която те са решени да дадат на Румъния. Не е трудно да се досетим за причините, водещи до подобно искане, но в случая те са обяснени в доклада на френския външен министър. От него става ясно за стремежа на Париж да получи подкрепата на останалите велики сили Румъния да получи такава компенсация, която ще й даде две пристанища на Черно море и ще раздели Русия от България “с една доста широка зона, пречеща й за задълбочаване на едни бъдещи контакти” 14. Поетата инициатива има френски характер. В противен случай Вадингтон едва ли би се притеснявал “до каква степен тя ще бъде подкрепена от представителите на Англия и Австро-Унгария и до каква степен може да бъде сигурен, че ще бъде последван от тях в случай, че действа в тази насока” 15. Безпокойството на Франция идва от засилилото се положение на



234

източните славяни след руско-турската война от 1877-1878 г., заплашващо другите народи от този регион. Единствена алтернатива за противопоставяне тя вижда в подкрепата на Гърция (срещу балканското славянство) от всички велики сили. Антируската политика на Балканите има и определена антиславянска насоченост, засягаща пряко стремящите се към независимост славянски държави България и Сърбия. Чрез създаването на бъдещи териториални спорове и предпоставки за конфликти при налагането на политически приоритет по отношение на държавите в региона се създават възможности за противопоставяне на православието на Балканите и създаване грижи за Русия, както и за отслабване на натиска срещу икономически зависимата от западните сили Турция.

На 1 юли е обсъден въпросът за признаването независимостта на Румъния, както и бъдещата принадлежност на Бесарабия. По френска инициатива се разисква лансираното вече предложение Румъния да бъде компенсирана с територия, разположена на юг в Добруджа, достигаща до линията Силистра-Каварна. Натиск в тази насока е оказан и върху руските пълномощници на конгреса16. Приетата все пак граница почти се доближава до тази от Санстефано, като тя е удължена на юг само с няколко километра. Френската идея обаче заляга трайно в румънската политика спрямо България и по-късно е реализирана с подкрепата на същите западни велики сили.

Берлинският конгрес не само нанася корекции на клаузите от Санстефанския мирен договор. Той е и поредната възможност на великите държави за “премерване на силите” и за коригиране на балканската и източната им политика съобразно с плановете и действията на Петербург. Значителна роля в този европейски концерт играе френският министър на външните работи Вадингтон, стремящ се да наложи в максимална степен изискванията на френската политика.

Съзнавайки, че след военното поражение на Турция е невъзможно да се поддържа Парижкия договор от 1856 г., Франция се стреми да спаси част от неговите клаузи, защитавайки демагогски “спасителното правило за равновесие на силите”, както и принципа за “равенство на расите и култовете”. За Берлин френските пълномощници заминават с точно определена програма, изложена предварително пред камарата на депутатите. За поставянето на бариера пред славянското завладяване на Средиземноморието и Адриатика, френската политика смята да използва “естествените борби между балканските народи при противопоставянето между расите”. За Франция разширението на гръцкото кралство е продължение на политиката, водена от предшестващите поколения. Противопоставянето на славянството се обвързва и с посредничество за сближение между Турция и Гърция. На същия принцип е поставен и въпросът за Бесарабия и компенсирането на Румъния. Прикривайки се зад безпокойството за съдбата на националностите, Франция настоява тя да получи увеличение “с важна територия,


235

Разположена покрай Черно море и река Дунав17. По такъв начин Берлинският конгрес разделя не само Санстефанска България, но и българска Добруджа на Северна и Южна, което довежда в бъдеще до желаните и предварително заложени в мирните договори противоречия между България и Румъния.


БЕЛЕЖКИ

1 История на Добруджа. Т. 3, С., 1988., с. 282-283.; Попов Ж. Българите в Северна Добруджа 1878-1913 г. ., С., 1991. с. 45-46.

2 История на Добруджа…, с. 283-284.; Попов Ж. Българите в Северна…, с. 46-47.

3 Чилингиров С. Добруджа и нашето възраждане (културно-историческо издирване). С., 1917., с. 43.; Извори за историята на Добруджа 1878-1919 г. Т. 1. С., 1992. Док. №№ 1, 2, 3, 4.

4 Чилингиров С. Добруджа и нашето…, с. 43.

5 Пак там, с. 44-45.

6 Чилингиров С. Добруджа и нашето…, с. 16.

7 Пак там, с. 44-45.

8 Извори за историята на Добруджа…, Док. № 6-7.

9 Пак там., док. № 8.; Попов Ж. Българите в Северна…, с. 54.

10 Независимость Румынии. Бухарест, 1977, с. 133.

11 Documents diplomatiques français aux origins de la Guerre 1914 (DDF); I-ėre sėrie (1870-1900). T. II (1.VII.1879 – 31.XII.1879), Paris 1930, 252-253. – Френският генерален консул от Букурещ до министъра на външните работи Вадингтон (15.ІІ.1878 г.).

12 Ibid., p.253.

13 Ibid., 295-296; Documents diplomatiques des Affaires d’Orient. Congrès de Berlin 1878, 42-49.

14 DDF, I-ėre sėrie. T. II, p. 347.

15 Ibid. В документа е казано “в случай че действа както досега”, което говори за постоянство във френската политика на Балканите. Вж. Дамянов С. България във френската политика. 1878-1918 г. С., 1985., с. 52-53.

16 DDF, I-ėre sėrie. T. II, p. 347.



17 Ibid., 357-359.
Каталог: 176 -> pub
pub -> Книгата "Балканите начин на употреба 1918 1938 г." част първа. 180 с. Университетско издателство "
pub -> Вестник „пари плюс”
pub -> Зависимата независимост на балканите
pub -> Вестник „пари плюс”
pub -> Стефан анчев, доктор по история
pub -> Турската пропаганда и нейните организации в българия не са от вчера
pub -> Вестник „пари плюс”
pub -> Стефан анчев, доктор по история
pub -> Възстановената българска държава и нейните орисници
pub -> Вестник „пари плюс”


Сподели с приятели:




©obuch.info 2024
отнасят до администрацията

    Начална страница