Глава тpeтa
ОЦЕЛЕЛИТЕ ОТ АТЛАНТИДА
"Въображението е цар на истината, а възможното е една от провинциите и."
Бодлер
Какво знаем наистина за историята ни? Не говоря за близката ни история, която покрива приблизително ерата на Рибите. Тя е сравнително добре позната. Но тя съставлява само надводната част на гигантски айсберг. Какви върхове, какви бездни се крият под скромното ниво на проверените ни познания? Като студент в Школата за изящни изкуства, бях хипнотизиран от тези цели страници от миналото, които остават неизследвани, като загубени в нощта на времената. Какво остава от епопеята на тези древни народи строители на цивилизации, които са проблеснали с кратковременен пламък много хилядолетия преди нашата?
Какво знаем всъщност за историята от преди историята? Твърде малко, трябва да го признаем. Колко мрачни пространства, колко неразрешени загадки скриват истинското лице на предшествениците ни! Разбира се, археологическите открития разширяват непрестанно пределите на знанието ни. От около два века обратите, които раздвижиха възприятието ни за древността и за предисторията са сензационна. В Южна Америка или в този плодороден полумесец Месопотамия, разкопки извадиха на бял свят останки от селища, за чието съществуване вчера още не знаехме, или пък се съмнявахме в него, тъй като беше доказано само от няколко древни текста, или дори от обикновена устна легенда. За да дадем само един пример, нека си спомним, че градът Троя дълго бил считан за чисто легендарно място, родено от въображението на автора на "Илиада". Но в 1870-а, когато Хенрих Шлиман, основавайки се на Омировите поеми открил следите от последователни постройки на брега на Елеспонт(30) трябвало да се признае очевидното: Троянската война действително се е състояла!
В Йерихо Израел, в Сатал Хуйук Турция, в Лагаш Ирак са били открити селища в пясъците. Те разкриват, че организирани цивилизации са се развивали много препи датите, които установяваха дотогава раждането на чоВечеството. Тези цивилизации са познали славния си час, после са изчезнали, без да знаем наистина причините за този понякога внезапен упадък. В Перу или в Колумбия откриването на почти непокътнати, изоставени градове, ни прави странно впечатление, като че ли са били внезапно напуснати от жителите си, бягащи от някакво бедствие, за което историята всичко е забравила. Всъщност тези изгубени цивилизации ни напомнят неумолимия закон на циклите: раждане, развитие, апогей и смърт. Такава е била съдбата им, такава би могла да бъде и нашата. Те ни припомнят накратко, че не е невъзможно, на свой ред, да потънем един ден в забравата...
В два от диалозите си, "Тимей" и "Kpumuac", Платон споменава фигурата на една висока личност, Солон (640-558 преди Христос), атински политик, известен с реформаторския си дух. Този мъдрец на древна Гърция бил също голям пътешественик, който стигнал и до Египет. Там имал възможността да беседва дълго с най-учените свещеници на сраната. Те се обърнали към него С думи, които биха могли да бъдат отправени и към нас: "Вие, гърците, сте всички млади по дух, защото нямате никакво древно становище, основано на стара легенда и никаква наука, излъскана от времето. Ето истината: имало е често и ще има още човешки унищожения, причинени по различни начини..."
Египетските свещеници доверили тогава на Солон, че такава стара легенда била вписана в тайниците на храмовете им от незапомнено време и че документите, с които разполагат, говорели ясно за унищожаването на един остров голям като континент, който те наричали Атлантида.
Тези текстове споменавали за народ, "идващ от друг свят, разположен в Атлантическия океан. Тогава можело да се прекоси този океан, защото в него се намирал един остров, пред този проток, който вие, както казвате, наричате колоните на Херакъл..."
Тези колони на Херакъл или Херкулес, са това, което днес ние наричаме протока Гибралтар.
"Този остров бил по-голям от Либия и Азия взети заедно - продължили египетските свещеници. От там тогава можело да се мине в другите острови, а от тях да се стигне целия континент, който се простира срещу им и загражда това истинско море."
Ако се вярва на Платон, египтяните следователно знаели за съществуването на Карибите и на Америка, разположени отвъд Атлантида...
Но това атлантско царство познало внезапен крах. "Станали земетресения и необикновени наводнения, чул да му разказват Солон. "В разстояние само на един гибелен ден и само на една нощ островът Атлантида, потъвайки в морето, изчезнал отведнъж."
Този загадъчен континент се сринал, отнасяйки в легендата цяла една цивилизация. И ако Атлантида ни интересува днес, това е защото тя обрисува, може би това, което ще изживеем ние самите - края на една ера.
Какво се е случило? Какъв е бил произходът на този развит народ? Защо и как е потънал без следа, освен ако не е успял да продължи влиянието си под една или друга форма... Отговорите на тези въпроси биха могли да ни осветлят за миналото ни, както и за бъдещето ни.
Хипнотизирани и водени от този разказ, много изследователи са се опитвали да открият следите на Атлантида. На около две хиляди километра на запад от Испания съществува високо подводно плато, което би могло да съответства на потъналия континент. Някои от билата му, като връх Ампер, са изплували само на седемдесет метра от повърхността на водите. Останалата част от платото потъва до две хиляди и петстотин метра дълбочина. Тук пробите от скали са потвърдили наличието на мъртви корали. Тъй като тези корали не могат да се появят на такава дълбочина, това изглежда показва, че тази област е била някога доста по-издигната и че внезапно се е сринала. Само няколко точки от изгубения континент остават над водата: това са Азорските острови, Мадейра, островите Зелени нос, Бермудите и Бахамските острови.
През 1969-а година, в Бимини, именно в открито море пред Бахамските острови, водолази направиха откритие, което развълнува научния свят, както и всички, коитo са запале-ни от загадката на Атлантида: става дума за шосе, дълго няколко стотиии метра, широко десет и съставено от огромни каменни блокове. Тази гигантска настилка сигурно не е от естествен произход, за което свидетелства точното подреждане на камъните, както и отрязването им под прав ъгъл. Всичко ни кара да мислим, че става дума за път, може би кралски път, който се спуска под морето и под пясъка в предполагаемата посока на Атлантида.
В района, наречен Бермудски триъгълник, се сре щат на много места мегалитични структури, които озадачават отдавна рибарите и океанографите. Пилоти на самолети, прелитащи този океански участък, също са споменавали за образувания, приличащи на крепостни стени или на подводни пътища. Въпреки геометричните им рисунки - праволинейни фигури или каменни кръгове - те дълго са били считани за природни структури, кое то откритието от Бимини опровергава. Може ли да става въпрос за останки от пристанища или Атлантс ки колонии, погълнати от големия катаклизъм, който унищожил острова-майка?
Едгард Кейс, един известен американски ясновидец, умрял 1945-а година, казвал, че има видения чрез посред ничеството на хипнотичен сън. Той обявил двадесет и осем години преди това археологическо откритие, че приблизително около 1969-а година Атлантида ще се появи отново... недалеч от остров Бимини. През 1929-а също така предсказал, че " след около сто години, след поредица от земетресения, острови ще се издигнат вън от океана в района на Азорските острови и развалините на Атлантида ще бъдат открити и изслед вани".
Може би Кейс е бил чел тези стихове на Сенека:
"Ще дойде време в старостта на света
Когато океанът ще освободи това, което крие
И една земя ще се появи в цялата си слава."
Докато чакаме, по цялата обиколка на този океан народите и географията изглежда ни препращат ехото на потъналия континент: Атлас, Антили, Анди, Андалузия... Колкото до ацтеките, те твърдят, че името им произлиза от това на планинския остров, от който во-дят произхода си и който за тях днес олицетворява изгубения рай: Азтлан.
От своя страна археолозите се колебаят още да се произнесат върху съществуването на Атлантида, може би защото това би ги задължило да пренапишат изцяло историята на човечеството. Докато заключителните доказателства не бъдат внесени, те ще останат в позицията си на изчакване. Строгостта на метода им е изцяло за тяхна чест. Нека все пак внимаваме интелектуалната умереност да не ни накара да приемем поведение на систематично отхвърляне. Отскоро отбелязвам с интерес известен напредък при учените: Атлантида не е вече възприемана като обикновен мит, лишен от основание, а наистина като работна хипотеза.
Но какво значение има всъщност? Сигурното е, че остават още твърде много неизвестни в историята ни, за да може, който и да е, да счита, че държи единственатa истина и да определя като глупости другите твърдения. Малко по малко ние разработваме почвата и вчерашната увереност отстъпва често място на въпроси. Знанието ни не е неподвижно, то не спира да се допълва, за да намери отново нишката на нашата велика история. Археологическите разкопки ни се явяват като стълбове на този процес, така както атлантическите архипелази са днес единствените изплували хребети на един обширен континент. Защо да не опитаме да се опрем на тези жалони, за да възстановим моста към миналото? Въображението е водачът и причинителят на човешкия напредък, така както и емпиризмът. Самите хора на науката знаят добре какво откритията им дължат на интуицията. Защо тогава да отказваме да се гмурнем в тези непознати дълбочини? Дори да срещнем само легендата, тя няма да бъде по-малко богата на сведения...
Може наистина страниците, които следват, да се четат като най-хубавата легенда - тази за човешката История. А не са ли митовете преди всичко поетични версии на действителността и най-добрите отговори на загадките ни?
Да вземем примера, така оспорван, с произхода на хората. Знаем, че научните теории за еволюцията се сблъскват в голямото препятствие на липсващата брънка: как клетка на живот е могла да се роди в изцяло минерален свят? Хипотезата, според която събирането на известно количество газ с дадена температура би могло да изиграе тази роля на катализатор, днес е оспорвана - въпросното газово съединение е просто невъзможно.
От моя страна, когато заявявам убеждението си, според което човекът трябва да се е появил благодарение на намесата на космическа сила, аз само се съгласявам с най-древните митове на нашата култура, основатели на религиите ни. Но легендите са многозначителни: можем да ги приемем буквално или да видим в тях образната картина на една физическа реалност. В основата си моето гледище не е толкова отдалечено от пос-ледните научни хипотези. Така днес се поставя въпросът, че може паднали от небето метеорити да са донесли първата искра живот на Земята. Произлизащи от планети, на които съществувала елементарна форма на живот, а защо не и развита като на Трая, тези метеорити били носители на известни клетки или молекули. "Падайки" на нашата минерална планета, в края на безк-раен процес на комбинация и еволюция, тези външни елементи са дали живот на първите живи организми, после на човека. Една такава теория би направила от нас, по-ради далечния ни произход, извънземни...
Цялото това предисловие е, за да кажа, че не трябва да се учудвате, че виждате тук да се преплитат личните ми становища, древните митове и научните разкрития. Целта на играта не е ли да изясним смисъла на
живота, без да се колебаем да боравим с всички средства, които са на наше разположение?
Каквато и да е причината, бих се считал удовлет-ворен, ако читателят, дори и усмихващ се, се съгласи да изостави за миг разделителния си поглед върху историята, за да разгледа голямото предопределение на човешкия род. Дали припомнянето на предшестващите цивилизации може да го подтикне да съотнесе основата на псевдо-увереностите си и дали може, най-накрая, на светлината на фреската от легенди, която се развива пред него, да забележи, че ние сме наследници на дълга човешка верига, чиито корени потъват в мрака на времената? Може би тогава ще може да се запита за отговорността ни по отношение на предците ни, както и на наследниците ни, защото сме достигнали до една точка, в която, чрез безразсъдството си, рискуваме да прекъснем тази верига...
* * *
Четивата ми, както спомените и виденията ми, ме доведоха дотам да мисля, че съществува в центъра на нашата галактика цивилизация, стара няколко хиляди години, чиято съдба е направлявана от Мъдреците от Сириус и от Орион, невидими ръководители, които управляват също и много звезди от нашата галактическа система.
След провала на опита Трая, за който вече говорихме, интересът на Мъдреците бил събуден от планетата Земя: тя е разположена действително на един от външните клонове на галактиката, което прави от нея опорна точка, идеален възлов мост за евентуални експедиции към съседни мъглявини.
Представителите на тази далечна цивилизация са Елохимите, дума, която еврейската Библия използва многократно, за да посочи древни богове или свръхестествени същества. От милиони години тези Елохими са се приближавали до планетата ни. Изучавали са я, когато тя се намирала още в почти диво състояние и преди пет милиона години, подчинявайки се на заповедите на Мъдрещите от Орион и от Сириус, са дошли на Земята, за да създадат, на базата на земен зародиш, земноводно с хуманоиден вид.
Наскоро бях изненадан да науча, че аборигените от Австралия притежават странно сходен с моите заключения мит, за да обяснят появата на човека на Земята. В началото, според тях, съществували живи видове, които плували върху калната вода на блатата. Лишени от обособени органи за слух и зрение, тези организми приличали всъщност на полупрозрачни кълба, по които едва се откривал зачатък на крайници и глава... Тогава небесни създания, които аборигените наричат Унгамбикула -нашите Елохими? - се намесили, за да изваят лице, имащо човешки изглед. Нарисували очите, устата и ушите. После крайниците били довършени и така получените нрачовекоподобни излезли от водната стихия, за да завладеят Земята. Тъй като краката им не били още много устойчиви, те започнали да пълзят като влечуги. По късно започнали да вървят...
Не откриваме ли тук, под митична форма, но по зрелищен начин, това, което ни казват еволюционните теории на учените ни?
Но да се върнем кьм Елохимите. Родоначалниците на земноводните създания напуснали планетата Земя, оставяйки непредпазливо еволюцията да се завърши сама.
Преди седемдесет и осем хиляди години, съдейки, че моментът е дошъл, мъдреците от Сириус и от Орион поставили за задача на Елохимите да тръгнат отново на път към Земята с цел да организират там първата човешка цивилизация. И така, те тръгнали отново, придружени от учени и други наставници, събрани от много планети на галактиката ни.
При пристигането им на Синята планета, тези Велики наставници открили с огорчение, че образците, изоставени на съдбата им, не винаги се били развивали в очакваната посока. Действително, вследствие на различни генетични отклонения, хуманоидите били дали живот на множество мутанти, за които древните легенди са запазили спомен. Тук имало същества полу-хора, полу-бикове, които гърците щели да нарекат Кентаври или Букентаври. Имало хора с глава на чакал, като египетския Анубис или Харпии с тяло на жена, надарена с криле и нокти, сирени с дълга опашка на риба, сатири с копита и рога на козел, същества полу-хора, полу-коне, върколаци... Елохимите открили и митологични животни като грифоните с човка, орлови криле и тяло на лъв, горгони, с глава увенчана със змии и уста, снабдена с бивни на глиган, крилати коне като Пегас, химери с лъвска глава, тяло на коза и драконова опашка, които бълвали пламъци...
Толкова ли е погрешно да вярваме, че тези чудовища, които сме запазили в най-дълбоката част на несъзнателното ни, не са необосновани измислици? Повторя-емостта им с различни символики в митовете и легендите на разпръснати народи не е ли знак, че в безкрайно отдавнашни времена тези хибридни създания реално са съществували? Още като дете аз вече нямах никакво съмнение във факта, че в една далечна епоха по планетата ни са се движели кентаври и еднорози. Преди да се родят отново във фантазиите ни, тези удивителни съ-щества задължително са видели светлината. Палеонтологията не ни ли накара да откриваме също толкова чудовищни влечугоподобни, белязали с отпечатъка си зората на времената?
Каквото и да се е било случило, ужасени от погрешните насоки на човешката и животинската еволюция, пратениците от Сириус и от Орион трябвало да се отдадат на широкообхватно пречистване. Тогава те пожертвали много видове с цел да върнат човечеството в желаната траектория.
Правейки това, Елохимите и помощниците им забравили един важен детайл. Премахвайки "чудовища", те пролели не пo-малко кръв от тях. Нашите Велики наставници се нагърбвали така с тежката карма на престъпници. Желаейки да действат за доброто на човека, те извършили простъпки срещу живота. Тази карма щяла да ги свърже за хилядолетия със съдбата на Земята. Оттогава, в края на всяко от съществуванията им, те трябвало да се връщат на нашата планета в последователни прераждания, за да се измият от този начален погром, макар и жертвите им да били хибридни чудовища, макар и да нямали друга цел освен основаването ма истински човешка цивилизация...
И така, малко-помалко, Великите наставници се оказали обвързани с планетата Земя. Те се слели с хората и накрая дори загубили съзнанието за далечния си произход. В Битието е казано, че синовете на Бог - Елохимите - "намерили, че дъщерите на хората им подхождaт и взели за жени всички, които им се харесали". Тогава дали живот на Нефилимите, тези великани, които откриваме във всички легенди. Може би те имат някаква връзка с циклопските структури от първите времена, от развалините на Сакахуаман в Перу до колосалните статуи на Великденския остров или на древния Египет. После тези Нефилими, титанически създания, трябвало на свой ред да изчезнат, за да престанат безредието и неравенството и Земята да бъде най-накрая по мярката на човека...
* * *
В "Траектория" разказах как получих внезапно разкритие за това, какво е било първото ми превъплъщение на Земята. Срещайки случайно трима души един ден от настоящия ми живот, изведнъж изпитах ясното усещане, че съм ги познавал от преди това. Дълго преди това... Проблясъците се блъскаха в съзнанието ми, потвърдени от подобния смут, който изпитваха тези лица. Тогава една "истина" се наложи в мен, тази за първопроизхода ми.
Идвам от една планета, наречена "кристална", в съзвездието на Орела, която се движи в орбита около звездата Алтаир. Дали съм бил заедно с тези трима души от експедицията, организирана от Елохимите с цел да цивилизова Земята? Това е съкровеното ми убеждение, срещу което нищо не може да се направи. Смътните картини от това космическо пътуване съставляват първите ми спомени, които мога следователно да датирам на около преди седемдесет и осем хиляди години. Впоследствие бях един от законодателите, които щяха да се посветят да дадат живот на Атлантската цивилизация. Като съучастник в убийствата на хибридните чудовища, аз трябваше от тогава да свържа съдбата си с тази на планетата Гея...
* * *
Когато Елохимите приключили голямото прочистване на земната менажерия, основите били нахвърлени. "Хомо сапиенс" току-що се бил появил. Гой щял да завладее света.
Под въздействието на Великите Наставници четири цивилизации видяли бял свят. Те трябвало дълго да живеят в хармония или в неведение една за друга, не там, в четирите краища на глобуса.
Царството на Тулей(31) заемало северната част на нашата полусфера. Жителите му, хипербореанците, тези които живеят "отвъд северния вятър", били от бялата раса. Намираме ги упоменати както в скандинавските легенди, така и в ориенталските. Тулей не е нищо друго освен Авалон на келтите или Варахи на индийците, първото огнище на "Хомо сапиенс'.
В Тихия океан се установило царството на Мю, седалище на жълтата раса. Това огромно царство се простирало от Азиатския югоизток до западните брегове на днешния Американски континент. Голяма част от тези земи изчезнала, погълната от водите като Атлантида. Единствените следи от този континент са индонезийските острови и безбройните архипелази в Тихия океан.
Африка съставлявала царството на Гондвана, люлка на черната раса.
Накрая, "след Колоните на Херкулес", в средата на Атлантическия океан, се издигнала цивилизацията на атлантите, най-развитата от четирите. Атлантите се наричали червени хора, защото имали бронзова кожа. Много хилядолетия по-късно, когато испанците ще стъпят на американския континент, те ще имат между другото странната интуиция да нарекат тези племена, наследници на атлантите, "червенокожи".
Атлантида бързо процъфтяла. Занаятчийството, после изкуствата, накрая науката и техниките се развили там под опеката на Великите Наставници, чиято кармата им била отсъдила ролята на постоянни водачи.
Платон дава точно описание на неудържимата експанзия на тази цивилизация: "В този остров Атлантида царете били създали голяма и възхитителна мощ, която разпростирала господството си върху целия остров и върху много други острови и някои части на континента. Освен това, отсам протока, от нашата страна, те били господари на Либия чак до Египет и на Европа чак до Тирения."
Атлантите поставили цялото си знание в служба на обширни и комплексни строежи, издигайки най-грандиозната столица: "С всичките богатства, които извличали от земята, жителите построили храмовете, дворците на кралете, пристанищата, корабостроителниците и разкрасили всичко останало от страната в реда, който ще кажа. Започнали с хвърлянето на мостове над рововете с морска вода, които обграждали древната столица, за да улеснят пътя към външната част и към кралския дворец. Този дворец бил издигнат от самото начало на мястото, обитавано от Бог и от предците им. Всеки крал, получавайки го от предшественика си, добавял към красотите му и влагал всичките си грижи да го надмине по такъв начин, че направили от жилището си предмет на възхищение чрез величието и красотата на труда си. Изкопали от морето до външния пояс на града канал, широк три плетри, сто стъпки дълбок и петдесет стадия(32) дълъг и отворили за идващите от морето кораби вход в този канал като в пристанище, устройвайки там устие, достатъчно да могат да влязат най-големите кораби.."
За да украсят паметниците, Атлантите използвали, без да се скъпят, най-ценните метали, включително някои, чийто състав вече не познаваме, като орикалка. Щe намерим отново обичая да се покриват стените на храмовете със златни листи в по-късните цивилизации
вавилонската или на инките. Самите египетски пирамиди били в началото покрити с плочки от този скъпоценен метал, който поколения грабители са се ожесточавали да откъртват.
"Целият храм - продължава Платон - отвън бил покрит със сребро, освен цоклите, които били в злато: отвътре сводът бил целият от слонова кост, изпъстрена със злато, сребро и орикалк. Всичко останало, стени, колони и настилки, било украсено с орикалк. Там били поставени статуи от злато, главно тази на Бог, изправен на колесница, водещ три крилати коня и толкова го-лям, че главата му опирала свода, после, в кръг около него -сто нереиди(33) върху делфини... Отвън, около храма, се изправяли златните статуи на принцеси и всички принцове, които произлизали от десетте краля и много други големи статуи, осветени от кралете и частни лица от самия град или от външни страни, подчинени на неговата власт."
Цивилизация, изтъкваща такова великолепие и толкова високомерна воля за завоевания, трябвало неизбежно да познае яростни междуособни войни. Скоро станала свиделка на първите инциденти, после на първите въоръжени борби между хора.
Два клана вече си оспорвали господството над царството: синовете на Белиал(34) и синовете на Единствения. Едните били политеисти, другите вярвали в един единствен Бог. Монотеистите считали, че атлантическото общество трябва да продължава да се обляга на ценностите на Традицията. Синовете на Белиал, напротив, били новатори в лошия смисъл на думата, рациона-листи, които били забравили космическия си, божествен произход и искали да упражняват изцяло влиянието си над света.
Не били ли наистина свойствени тези съперничества на вече напълно човешката природа на атлантите? Това отбелязва и Платон, когато описва този духовен упадък, който странно напомня нашия: " В продължение на много поколения, толкова дълго, колкото божествената природа можела да ги вдъхновява, атлантите останали покорни на повелителния й глас и благоразположени към божествената основа на взаимното им родство... Но когато в тях помръкнало наследството, което дължали на бог, тъй като било примесвано много пъти с много смъртни елементи, когато в тях взел надмощие човешкият характер, тогава, вече неспособни да носят бремето на настоящото си по-положенue, me загубили всякакво благоприличие в начина си на държание и моралната им грозота се разкрила за очите, способни да виждат, тъй като измежду най-ценните добродетели те били загубили тези, които са най-красиви."
Под влиянието на синовете на Белиал науката на атлантите малко-помалко се опорочила. В мегаломанията си тези начинаещи магьосници поискали дори да преобразят планетата и да променят в частност климата й, който бавно се застудявал. С тази цел те се наели да се намесят в силите на природата. Земята в действителност е обхождана от електромагнитни снопи по подобие на човешкото тяло. За да уловят и после да въздействат върху тези силови полета, синовете на Бе-лиал издигнали огромни камъни. Още се виждат останките от тях в Стоунхендж(35) или в Карнак. Всички тези мегалитични низове, както и дългите прави линии, прилични на писти за приземяване, които могат да се открият в Наска, в Перу, имали за задача да обърнат магнитните полета. И днес още, в колективната памет на всички народи на света, тези местности от менхири се считани за лоши места.
Това, което трябвало да се случи, се случило. Вмешателствата на синовете на Белиал щели да предизвикат потъването на Атлантида. Обръщането на магнитните полета имало за цел да постигне затопляне на климата. В действителност първото му последствие било промяна на оста на въртене на Земята, което предизвикало ужасни сеизмични трусове.
Това "отместване на оста" намира впрочем любопитен отклик в една легенда на индианците хопис, едно туземско американско племе, която разказва, че южният и северен полюс били пазени от два близнака и че когато Създателят поискал да унищожи света, за да направи място на друг, той се задоволил да заповяда на двамата пазачи да изоставят поста си...
И така, успехът на синовете на Белиал надхвърлил надеждите им! Било почувствано общо затопляне на планетата и топенето на масивните ледове увеличило огромните вълни, предизвикани от земния шок. Синовете на Белиал били обрекли Атлантида на разрушение.
Това се случило преди около дванадесет хиляди години, тоест в момента на прехода от ерата на Девата, знак на устройването и ерата на Лъва, знак на могъществото на природата, дата, към която се определя по научен начин библейският Потоп...
* * *
В "Битието", глава 6, е писано: "И като видя Господ, че се умножава нечестието на човека по земята, и че всичко, което мислите на сърцето му въобража-ваха, беше постоянно само зло..., рече Господ: "Ще изтребя от лицето на земята човека, когото създадох... Ще докарам на земята потоп от вода, за да изтребя под небето всяка твар, която има в себе си жизнено дихание. Всичко, що се намира на земята, ще измре..."
Мнозина са искали да виждат в това световно удавяне обикновен мит, служещ да илюстрира божия гняв пред престъпването на законите му от хората. Днес обаче знаем със сигурност, че Потопът действително се е състоял и дори сме способни да кажем кога. Разкопките в Юр, в Калдея (днес в Ирак), например, позволиха на археолозите да установят наличието на слой тиня, плътен няколко метра, резултат от наноси и морски утаявания. След изследване с въглерод 14 керамиките, открити непосредствено под този пласт, предоставили достатъчно точно датата на това гигантско наводнение: то се е случило преди около дванадесет хиляди години.
Геолозите от своя страна могли да установят, че последното заледяване е започнало преди около осемдесет хиляди години, по времето, когато започвала Атлантската цивилизация. Това заледяване, наречено вурмско познало няколко застудявания. Последното, определяно около преди тринадесет хиляди години, било най-рязко. То ли е разтревожило толкова синовете на Белиал? Образували се гигантски ледници, довели до снижаването на морското ниво с около сто и петдесет метра. Тогава лицето на планетата било твърде различно от това, което е днес: можем ли да си представим, че Франция, Англия, Ирландия и Скандинавия образували обширна еднородна площ, че устието на Рейн се намирало някъде в Норвегия, че островите от Егейско море били съединени с Гърция, че Сен-Мало, Ла Рошел или Лисабон се намирали на сто километра навътре в земите?
Срещу тях, в средата на океана, се показвал над воните остров Атлантида, тогава на върха на колонизатopckaтa cи мощ. Атлантите били построили пристанища на изток, на испанския и африканския бряг, а също и на запад, на Карибските острови, които тогава били разделени помежду си само от тесни морски проливи... Но градовете и много древните човешки населения, които естествено били изградили жилищата си в тези крайбрежни области, днес трябва да бъдат търсени под водата, както в Бимини.
И така, този последен Вурмски период на заледяване бил последван от силно затопляне на климата преди дванадесет хиляди години. Било ли е предизвикано, както смятам аз, от наклоняване на оста на Земята? Каквато и да е била причината, геолозите са единодушни в твърденията си, че това затопляне е било изключително бързо, истинска светкавица в геологичен мащаб. Топенето на ледовете било придружено от силно изпарение и следователно от проливни дъждове. Покачването на морските води, напълването на реките, към които се прибавило и раздвижването на тектонските пластове, всичко това дало начало на истинска хидравлична активност. Свличане на терени, крайбрежни срутвания, стичания на кал и наводнения унищожили села, области, дори цели цивилизации. Този огромен катаклизъм, тази нечувана катастрофа е просъществувала в библейския разказ за Потопа...
И не само в Библията! Малко теми са така универсални като тази за Потопа. Вярно е, че наводнение с такъв обхват е трябвало задължително да се прояви във всички цивилизации. Намираме спомена за него в свещените индийски книги, а също и в старите китайски и океа-нийски предания, както и в африканските легенди.
Дали впрочем Библията не е вдъхновена от пoдревни текстове? Първият писмен разказ за Потопа се намира върху шумерски плочки, открити при изваждането на бял свят развалините на града Нипур, в Ирак. Тези плочки разказват как боговете са взели решението да унищожат човечеството: в продължение на седем дни и седем нощи те разбушували водата и вятъра с ужасна ярост. По-късно този текст ще стане извор на вавилонската версия за Потопа, такава, каквато можем да я прочетем в "Епопеята на Гилгамеш"(36) . В Индия, в Месопотамия или в Гърция всички древни цивилизации са запазили паметта за този Потоп, който "сложил край на човечеството".
Или пo-скоро, който помел една цивилизация, защото човечеството оцеляло. Както знаем, поне един човек или група хора избегнали удавянето. Според легендите, този човек ще взема различни имена. За шумерите той е Зиусудpa, за вавилонците - Ум-Напиштим, Ману за индианците. Гърците го наричат Деукалион. За Библията, накрая, това е разбира се Ной.
Каквото и име да му бъде давано, този човек бил предупреден за неизбежността на Потопа от Бог, който му дал всички упътвания, за да построи големия съд, благодарение на който трябвало да избегне отварянето на "небесните отвори" (Битие, глава 7, стихове 1 до 3). "Ще влезеш в ковчега ти, синовете ти, жена ти и снахите ти с тебе. И от всичко, от всякакъв вид твар, която живее, да вкараш в ковчега по две от всеки вид, за да опазиш живота им със себе си, мъжко и женско да бъдат." (37) .
Излишно е, струва ми се, да се разпростираме върху материалната невъзможност на начинание, целящо да струпа на един обикновен кораб - дори на три етажа, както уточнява "Битието" - цялото изключително многообразие на земната флора и фауна... Смятам, че тук не трябва да приемаме буквално библейския разказ. Зле си представям, действително, един човек, строящ сам, удряйки с чука и в рекордно време, голяма "черупка" - извинете за думата - способна храбро да устои на огромната потопна вълна.
Каква или какви хипотези можем да изложим тогава? Дали Елохимите, изпреварвайки бедствието, предизвикано от престъпните действия на Синовете на Белиал, са решили да спасят известен брой жители на Атлантида, а също и от царствата Тукей, Мю и Гондвана, слагайки ги на сигурно място? Може да се помисли, действително, че само Великите Повелители са имали средства да доведат до добър край исполинската задача, състояща се в спасяването на целокупността от видове, представени на Земята.
Поставя се обаче един друг въпрос: какво е направено после с тези човешки, животински и растителни образци? Възможно и вероятно е Потопът да е пощадил някои планински области. Шепата оцелели тогава ще са намерили убежище в обикновени пещери, осъществявайки така забележителен скок назад. Едно друго тълкувание ме привлича, защото очертава виденията от медитациите ми: може би Елохимите са отвели в съзвездията на Сириус и Орион на борда на гигантски затворени кораби - "Ковчези", приближените на Ной, докато стихиите на Потопа се усмирят...
Това, което ме подтиква да вярвам в тази намеса на Елохимите е един гностически прочит на Библията. Името на Ной не ми изглежда случайно избрано. То е знак. Обръщайки тези три букви, получаваме "Йон". На гръцки тази дума обозначава "това, което съществува в цялата вечност". За елините, както и за гностиците, Йоните са вечните сили, произлизащи от всемогъщия Бог. Те олицетворяват боговете - покровители, енергиите, благодарение на които Бог може да упражнява въздействието си върху света. В този смисъл Буда или Исус Христос са Йони. Името на Ной ни показва, че той трябва да е също земното проявление на някой Йон, а не "обикновен" човек. Което, между другото, би могло да обясни известната въздържаност, дори безразличие, които проявява Ной от "Битието" по отношение на ужасната съдба на човечеството...
Така Ной-Йон е бил може би божествено създание, дошло от центъра на Галактиката, изпратено по спешност от Мъдреците от Сириус и Орион, за да спаси това, което можело да бъде спасено. На тези, които получили прошката на Бог, било помогнато, били отведени временно на друга планета, посветени може би в някои познания.
По-късно Ной изпратил на Земята един гарван, за да се увери, че планетата е постигнала отново равновесието си. В нашата легендарна хипотеза е възможно този гарван да не е бил птица, а изследователска мисия на Елохимите преди завръщането на оцелелите от Атлантида...
Днес науката е обсебила понятието йони. Те обозначават невидимите елементи, съдържащи се в материята. Последният носител на Нобеловата награда за физика счита, че би било възможно благодарение на тях да се открие отново древната памет, държана в плен на керамиките. Едно грънчарско изделие, създадено на грънчарския струг, съдържало сведения за момента на изработката си като Вдълбана микроследа...
Както виждаме, през всички тези тълкувания започва да се очертава един общ знаменател - този на продължителността. Не е толкова важно, наистина, дали Ной е съществувал или не, не са толкова важни способите за спасяване на човечеството след Потопа. Съществено е посланието, предадено от символа Ной-Йон. По мое виждане, Библията привлича вниманието ни върху постоянното присъствие на човечеството, разглеждано не като просто човешко сборище, а като възвишена ценност или "дух" - този, който е донесен от Гълъба. Всяко същество съдържа в себе си целокупността на човешката природа, на "човещината", казват днес някои мислители. Ной-Йон е символът на тази продължителност на човешкия род на земята, продължителност, затвърдена от Бог въпреки бедствията, които могат да се стоварят върху една извратена цивилизация.
* * *
Ние не знаем какво се е случило с хората след Потопа, след унищожаването на Атлантида. Дали са били поставени под карантина в Галактиката, докато спокойствието се възцари отново на Земята? Дали няколко групи от оцелели атланти са се превърнали в пещерни хора? Въпросът си остава поставен.
Това, което знаем, е, че следващата цивилизация, тази на Шумер, датира от около преди шест хиляди години. Това ще рече, че между Потопа и тази поява на организирана следпотопна цивилизация в Месопотамия има промеждутък от шест хилядолетия. Шест хиляди години по време на които Земята изглежда е била почти ненаселена, хората липсвали или били потънали в културна регресия, последвала след всемирното наводнение. Никога нишката на историята на човечеството не е била толкова тънка, колкото по време на този период на мрак.
Археологията изглежда достатъчно потвърждава тази дълга скоба в човешкото развитие. Знаем, че магдаленианците(38), преселени от Алпите в Кантаб-рийските планини в Испания, са познали апогея си между 15 000 преди Христос и приблизителната епоха на Потопа. Рисунките от Ласко(39) и Алтамира(40), близо до Сантандер, градът на дядо ми по майчина линия, са очевидно свидетелство за плодоносното им въображение, както и за чуствителността на вдъхновението им. Достатъчно е да съзерцаваме необикновените полихромни картини в Алтамира, за да се убедим в живописното дарование на магдаленианците. Една такава творческа експлозия би била без съмнение един от най-изненадващите факти в историята ни, ако не си припомним, че авторите на тези рисунки били съседите на Атлантида. Не са ли взели те живописните си техники от общуването с атлантските колонии?
Но магдаленианците изчезнали внезапно, отнесени без съмнение от същия катаклизъм, който взел надмощие над Атлантида. Великолепието на изкуството им намира равно на себе си едва седем хиляди години по-късно, в древната египетска империя.
Шест хилядолетия... Три "месеца" от прецесионната година.. Толкова траяло дългото мълчание на човечеството, покривайки така трите зодиакални ери на Лъва, на Рака и на Близнаците. По многозначителен начин тази триада съответства на митологичния период на Хронос, който е период на застой в еволюцията, целящ завръщане към реда и който предшества появата на едно истинско себесъзнание.
* * *
"Историята започва в Шумер", ни казват историците. Това е едновременно вярно и грешно. Вярно, ако считаме, че тръгвайки от Шумер, можем да следваме крачка по крачка човешкия ход по продължението на тази нова триада - ерите на Телеца, на Овена и на Рибите. Грешно, ако си спомним за царствата от преди Потопа...
Каквато и да е била причината, след шест хиляди години отсъствие или бавно възстановяване, хората изведнъж се върнали - или се появили отново? - в Шумер, в Месопотамия, в Китай, в Египет и в Америка. Как да не се учудваме на внезапната поява на тези организирани цивилизации? Изглежда изведнъж виждаме шумерите да "откриват" или преоткриват? напояването, което Платон ни е описал като атлантско постижение, а също и керамиката, полихромията, топенето и използването на метали като медта, бронза, среброто и златото... Шумер ни предоставя също първите примери за писменост, с които разполагаме, гравирани върху глинени плочки.
Внезапният разцвет на една такава напреднала цивилизация не може да не постави въпроси. Същото бихме могли да кажем за древния Египет. Един народ от пътуващи овчари се установява в долината на Нил и почти мигновено от небитието изниква блестяща цивилизация, без никаква основа, но свидетелстваща за артистична изтънченост, на която и днес още завиждаме. Някои мебели от съкровищницата на Тутанкамон се гордеят с ювелирна техника, която ние много бихме се затруднили да наподобим. Как една толкова богата цивилизация е могла да изникне така бързо от нищото?
При отсъствието на всякаква история за произхода й, трудно е да не помислим за външен принос. Как да не бъдем изкушени да изкажем хипотезата за едно възраждане в Египет, както и в Шумер, на атлантско знание? То е било може би донесено от миграционната вълна на оцелелите от Потопа, които малко по малко са се слели с местните, по-примитивни населения. Историкът Диодор от Сицилия(41) пише: "Египтяните били чужденци, които, в едно далечно време се установили по бреговете на Нил, донасяйки със себе си цивилизацията на родината си - майка, изкуството на писмеността и развита реч. Те идвали от посоката на залязващото слънце и били най-древните хора."
Възможно е също така атлантите, ненаситни колонизатори и големи пътешественици, да са оставили в близост дo Нил и Ефрат хранилища, съдържащи съвкупността от знанието им. Днес съвременният чобек изпраща в пределите на пространството сонди, в които е съсредоточен върху информационни ленти целият обхват на човешките достижения. Защо да не си представим, че атлантите са направили същото преди нас, за да може една цивилизация да потегли отново, повлияна от собствените им открития?
Статуята на Сфинкса би могла да бъде приемник на Традицията. Знаем, че произходът му и датирането на построяването му са обект на спорове. Някои стигат дотам да твърдят, че тази колосална статуя е била построена преди Потопа. Следите от ерозия, които ясно се виждат под главата на Сфинкса, биха могли да са в този случай знакът на най-високото ниво на покачването на водите. Това неразрушимо и толкова загадъчно животно не е ли приютявало във вътрешността си постиженията на атлантската наука?
Жителите на Долината на Нил така ще са могли да имат достъп до едно знание с изключителна дълбочина, което да е дало живот на култура, изобилстваща от символи, способна да се изразява в закодиран език. В същото време се появила мистериозната каста на египетските свещеници и учени, тези велики посветени. Посветени в какво, ако не в атлантското познание? Не стигнали ли египтяните дотам да отдадат божествена власт на великия архитект Имхотеп, министър на фараона Джозер.
Днес знаем, че пирамидите в Гиза не са обикновени фараонски гробници, а истински "каменни книги": разположението им, съоношенията, съдържащи се в размерите им, са неопровержимо свидетелство за учудващите астрономически и математически познания на египтяните. Колкото до шумерите, те вече използвали числото нула, което им позволявало да извършват космически изчисления... Вавилонските астрономи, от своя страна, познавали съществуването на голямата прецесионна година, която били изчислили със забележителна точност.
Тези древни цивилизации знаели също така за съществуването на невидими с просто око съзвездия, които щели да бъдат "открити" едва XVII-и, дори XIX-u век благодарение на телескопа. Откъде били взели това знание? Не е ли това тук завещанието на Червените хора и, връщайки се по-далеч, на Елохимите?
Посредством Мойсей еврейската култура и после християнската се възползвала от това атлантско наследство. Намерено между тръстиките на бреговете на Нил, детето Мойсей било приютено от дъщерята на фараона и, казват ни "Деянията на апостолите"(42) "научен на всичката египетска мъдрост."
Изключителното многообразие в древна Гърция от учени от всякакъв вид сигурно води началото си също от бреговете на Нил. Талес от Милет се учил при египетските свещеници, после се върнал в своята страна да поучава много преди Коперник и Кеплер, че земята е кръгла, нещо, което месопотамците вече знаели. Питагор донесъл също от Египет науката за числата и движението на звездите...
Бихме могли да умножим тези примери до безкрай. Нeka припомним просто, че мъдрецът Солон осъществил също в Египет учебния си поход. Там чул да му разказват историята на Атлантида. Като се чудел на източниците на наставниците си, те му отговорили: "Всичко това е написано от много отдавна тук, в храмовете ни и спасено от забравата..."
* * *
Бих искал в заключение да доверя един личен опит, който читателите на "Траектория" ще приемат без съмнение по-свободно от другите. Те знаят естеството на връзките, които ме свързват със Земята: когато пътувам в чужбина, приемам положителни или отрицателни трептения, като че ли почвата иска да ме посрещне или предупреди. Има страни, където чувствам, че се "завръщам" на земя, която някога, в един минал живот, е била моя родина. Спомняте си какви усещания за близост изпитах по време на едно пребиваване в Египет. Древни спомени, първо обикновени картини, после точни възстановки ме убедиха, че някога съм живял в тази Долина на царете...
Осъществих първото си "съвременно" пътешествие в Египет малко след Шестдневната война. Президентът Насър беше още в хладни отношения с Франция, която беше подкрепила Израел, но се говореше за помирение. За да се отбележи възвръщането на нормални връзки, дойде идеята да се организира ревю пред Пирамидите. Но за да не бъде уязвена чуствителността им, организаторите не искаха типично-френски моделиер. Тогава изборът падна върху един малко различен моделиер - Пако Рабан. И така, аз имах шанса да скрепя френско-египетското "преоткриване", представяйки последната си колекция за момента пред Сфинкса в Гиза.
След ревюто, развълнуван от необикновената кра-сота, която се подчертаваше от нереалната лунна светлина, изкачих сам стръмнината, която се вие по дължината на лявата лапа на Сфинкса. Погледът ми беше обърнат към внушителния силует на Хеопсовата пирамида и размишлявах за тайните, които тя криеше в лабиринтите си. Внезапно, движен от нещо като вътрешен и зов, се обърнах към Сфинкса, чийто профил се очертаваше в слабата светлина на луната.
Останах вкаменен. Статуята ми изглеждаше като холографски образ. По-точно, черната каменна маса бешe подчертана от полупрозрачно було, което обгръщаше истинските й очертания. Това, което виждах, беше непокътнатият Сфинкс, такъв, какъвто е изглеждал в момента на построяването си. С учудване откривах, че статуята е цветна: лицето беше боядисано в червено, покривалото на главата - в бяло и синьо.
Тогава чух Сфинкса да ми говори. Той ми обясняваше, че е символ на алхимическото творение, което си поставя за цел да пречисти животинското естество, за да достигне божественото. Той притежава тяло на лъв, легнал е на земята като закотвен в земната материалност, но лицето му е човешко, погледът му е обърнат към една наистина мистериозна истина, но носеща му, както можем да видим, пълен мир. Съзерцавайки слънцето, той самият става бог.
Докато бавно се изпълвах с тези откровения, стори ми се, че видях камъкът да загубва малко по малко непрозрачността си. В дясната лапа на Сфинкса ми се яви един проход, една скрита стълба. Тя водеше към кухина, в която са затворени всички атлантски тайни. В тази стая се намира последното доказателство, че е съществувала някога на Земята цивилизация от преди Потопа, разполагаща с писменост, а също и със сложни машини и развита наука.
Но скоро камъкът отново стана непрозрачен, тайното помещение и стълбата изчезнаха. "Когато лицето ми бъде възстановено, тези съкровища ще бъдат открити", подсказа ми Статуята.
Днес работите по реставрацията са започнали. А наскоро научих, че дясната лапа на гигантската статуя е скрита под купчина скелета. Достъпът е забранен за публиката. Дали са започнали разкопки под тази лапа?
Това знание на атлантите, което било извор на една от най-великите човешки цивилизации, но което, използвано за лоши цели от Синовете на Белиал, било също и причината за загубата й, може би скоро ще види отново бял ден. Дали това е защото трябва да бъде открито на някои избрани, за да бъде предадено? По примера на Синовете на Белиал, съвременният човек от няколко десетилетия е намерил начин да промени - чрез атомната енергия - оста на Земята. Това е само една хипотеза, но в подобен случай, могат да се предвидят огромни катаклизми и оцелелите от този "край на света" ще трябва на свой ред да скрият тайните на атлантс-кото знание, което вече няма да бъде в безопасност в Египет.
Местоположението на Сфинкса и на пирамидите е било избрано, заради необикновената си устойчивост. Тези паметници трябвало да бъдат в геоложки участък, защитен от всякакви трусове. Така тайната на Атлан-тите щяла да е добре пазена.
През 1992-а година, обаче, се случи едно твърде тревожно в моите очи събитие: за първи път земетресение имаше за епицентър Хеопсовата пирамида. Боя се дали не трябва тук да виждаме много лошо предзнаменование.
Дали като Синовете на Белиал сме отишли твърде далеч в лошото използване на новаторския си разум? Отдалечили ли сме се от божесвеното дотолкова, че то да дойде да ни призове към ред в това място на защита ма човешкото знание?
Всичко става така, като че ли човешките същества, достигнали до известен стадий на еволюция, трябва да бъдат осъдени на унищожение под формата на потоп или друго бедствие. Дали Боговете не са ревниви към човешкия напредък?
Сподели с приятели: |