Прокълната любов том 1: арабски нощи

БАРБАРА УУД
ПРОКЪЛНАТА ЛЮБОВ
ТОМ 1: АРАБСКИ НОЩИ
Превод: Младен Пенев chitanka.info

Зад златните решетки на харема се разиграва драмата на една от най-богатите египетски фамилии: деца се изтръгват от майчините обятия, невръстни момичета се омъжват насила, влюбени се разделят завинаги, кипят забранени страсти и пороци. Жестокият ислямски обичай да се обрязват жените осакатява и телата, и душите им. Но един ден младите захвърлят фереджетата, за да потърсят любовта и свободата отвъд високите зидове на господарския дом. Те имат един- единствен шанс да намерят истинското щастие и да се спасят от проклятието, тегнещо над тях от рождението им. Къде е той?

ПРОЛОГ
Жасмина изведнъж каза на шофьора на таксито:
— Може ли да минем през Райската улица?
— Да, мис — отвърна арабинът и я погледна с любопитство.
Жасмина се учуди сама на себе си. Докато идваше със самолета от Лос Анжелис, както и по целия път от международното летище на
Кайро дотук, тя се заричаше, че кракът й няма да стъпи на Райската улица. Смяташе да отиде право в хотел „Хилтън“, да разбере защо я повикаха така спешно в Египет, да уреди деловите въпроси и после да хване първия самолет за Калифорния.
— Много красива улица, мис, много красива — каза той и натисна клаксона, за да си пробие път сред несекващия поток от коли в центъра на стария град. Жасмина прочете по лицето му, че умира от любопитство. Туристите рядко посещаваха Райската улица. Тя се огледа в малката кола, украсена с пъстри хартиени цветя, видя под задното стъкло Корана и уплашено впи пръсти в сините си джинси.
Неизменно ходеше в джинси, носеше ги дори в детската клиника и по време на визитации.
Когато таксито прекоси Площада на свободата, тя се загледа в пъстрата тълпа на минувачите. Сред младите мъже в старомодни найлонови ризи рядко се мяркаха младежи в джинси. Имаше и модерно облечени жени, и мъже в дълги роби, наречени галабии;
нерядко се виждаха и млади момичета в грозни рокли до петите и фереджета — „ислямската униформа“ на новия фундаментализъм.
Жасмина се опита да разпознае сред тълпата онова момиченце,
което бе някога — със светла кожа и руси коси, подскачащо заедно с веселите си приятелки, безгрижно, без да знае какво бурно бъдеще го чака. Дали ако го видеше сега, щеше да спре таксито и да каже: „Ела с мен. Нека идем далеч, далеч оттук, за да не се сблъскаш никога с опасностите и изпитанията, които те дебнат.“
Таксито неочаквано зави и излезе на една улица, която й бе тъй позната и близка на сърцето, че за миг затаи дъх.
Шофьорът бавно караше покрай дървета и зидове, които отдавна бе забравила. Стори й се, че едва вчера е напуснала Египет. Страхът й нарасна.

Можеше, разбира се, просто да изхвърли писмото, което пристигна преди няколко дни в Лос Анжелис с лаконичното съобщение:
„Доктор Жасмина Ван Кърк, моля елате незабавно в
Кайро, спешно е. Трябва да обсъдим един наследствен въпрос.“
Подписано бе от техния адвокат в Кайро.
— Трябва да отидеш — каза най-добрата й приятелка, Рейчъл. —
Никога няма да преодолееш тежката травма от миналото си, докато не изчистиш проблемите със семейството си.
Жасмина се обади на адвоката, за да научи подробности.
— Съжалявам, доктор Ван Кърк — каза той, — но случаят е доста заплетен. Трябва да го решите на место.
— Спрете тук, моля — каза тя на шофьора и таксито застана под няколко памукови дървета, които надничаха иззад внушителен каменен зид. По-навътре се издигаше импозантна триетажна постройка,
боядисана в розово, с железни орнаменти на балконите и дървени капаци на прозорците. Докато я гледаше, Жасмина изведнъж се развълнува. „Тук съм се родила — помисли си тя. — И тук бях прогонена от семейството, отлъчена и обявена за мъртва…“
Прозорците можеха всеки момент да се отворят и от там да надникнат любими, близки лица — или лица на хора, които мразеше,
от които се страхуваше — лицата на няколко поколения от рода Рашид
— една влиятелна аристократична фамилия. Богати хора, приближени на крале и паши, красиви и богопомазани; но под блясъка си криеха толкова мръсни тайни — безчестия, предателства и убийства.
— Господине — каза Жасмина, като се извърна рязко, за да се отърси от спомените за баща си и за ужасния ден на раздялата им, —
откарайте ме в Хилтън, моля.
На регистрацията в хотела я посрещнаха със сърдечното „Добре дошли в Кайро“. Запита дали има някакво съобщение за нея, но черноокият мъж й каза:
— Съжалявам, доктор Кърк, няма нищо.

Съобщила бе на адвоката кога пристига в Кайро и го бе помолила да й запази стая. Очакваше, че той ще я посрещне на летището, а като не го видя там, реши, че сигурно ще го завари в хотела. Пиколото я изпрати до стаята. Беше с изглед към Нил, както тя бе поискала. Даде му бакшиш и по усмивката му разбра, че е била прекалено щедра.
Жасмина посегна към телефона, за да се обади в Лос Анжелис и да ги успокои, че е пристигнала благополучно. Но щом ръката й докосна апарата, на вратата се почука.
Когато отвори, тя отстъпи стресната назад.
На прага стоеше възрастна жена, облечена като поклонничка до
Мека — с дълга бяла дреха, с бяла кърпа на главата, покриваща долната половина от лицето й. Когато Жасмина се вгледа в черните проницателни очи, сърцето й се сви. Амира!
Спомни си кога за последен път видя тази жена и отново изпита гняв и болка.
Амира каза на арабски:
— Аллах да ти прати покой и милост.
— И на теб — отвърна тя. — Моля, заповядай. Как разбра, че съм тук?
— Аз те повиках в Кайро.
— Как ме откри?
— Писах на Исаак Мизрахи в Калифорния и той ми даде адреса ти — каза жената с леко треперещ глас. — Добре изглеждаш. Значи вече си лекарка? Хубава професия. Много отговорна — тя отвори обятия. — Няма ли да ме прегърнеш?
Но Жасмина се страхуваше да го стори. Като видя бездънните,
пламтящи черни очи, тя се отдръпна. Амира имаше резки черти като бедуините и държеше острата си брадичка гордо вирната като кралица
— това бе характерно за всички жени от рода Рашид, включително и за
Жасмина, защото тя бе Рашид по баща и тази жена й беше баба.
— Защо си дошла?
— Защото не ми остава още дълго да живея. И защото само ти,
Жасмина, можеш да освободиш рода ни от проклятието, което тегне над него.
От двайсет и шест години лекарката живееше със съзнанието, че е причинила огромно нещастие на семейството си.

— Защо тъкмо аз? Вие ми отнехте щастието, любовта,
семейството — всичко. Защо да ти помогна сега? И защо тъкмо аз?
Бабо, не мога да забравя какво направихте тогава…
— Дъще! Мислиш ли, че знаеш всичко? Знаеш ли защо баща ти постъпи така? Знаеше ли цялата история на нашето семейство? Даже нямаш представа за тайните на рода ни. Знаеш ли кое определи твоята съдба? Сега е моментът да научиш всичко — Амира извади от кожената чанта красиво резбовано ковчеже с инкрустирана слонова кост.
— Не искам да слушам твоите тайни — прошепна Жасмина,
защото разбра, че Амира смяташе да я върне назад в миналото.
— Не само ще ги чуеш, но и ще ми довериш твоите — каза баба й. — Да, защото и ти си имаш тайни — тя пое дълбоко въздух и започна: — Първата тайна, Жасмина, е свързана с нещо, което се случи една година преди ти да се родиш. Втората световна война тъкмо бе свършила и светът ликуваше, че е настъпил мир. Всичко започна в една бурна лятна нощ, изпълнена с надежди и обещания. В тази нощ нашето семейство потъна още по-надълбоко в бездната…

ПЪРВА ЧАСТ
1945

ПЪРВА ГЛАВА
Малкото момиченце погледна към яркия звезден небосклон и усети как нежно го прегръщат. Но внезапно бе обкръжено от оглушителна шумотевица и вопли. В следващия миг от мрака изникнаха черните силуети на воините. Те яздеха огромни коне и носеха черни, развяващи се плащове. Жени и деца побягнаха да се скрият от мечовете, които проблясваха на светлината на лагерните огньове и към студените, безчувствени звезди екнаха ужасени викове.
Момичето се вкопчи в жената. Приклекнаха зад един голям сандък.
„Мълчи, принцесо — прошепна тя, — те не бива да ни чуят.“ После някой изведнъж изтръгна детето от закрилническите женски ръце. То нададе писък…
Амира се събуди. В стаята бе тъмно, но сребристите лъчи на пролетната луна падаха като мантия върху леглото й. „Сънищата пак ме спохождат“ — помисли си тя. Не знаеше дали онова, което й се присънваше, не бе отзвук от истинските й преживелици като дете. Но щом започнаха да й се явяват тези сънища, целият й ден помръкваше и
Амира трябваше отново и отново да преживява своето минало — ако това наистина бяха спомени. Сякаш живееше два живота. В единия тя бе малко момиченце, безпомощно пред похитителите, а в другия —
зрялата жена, която се опитваше да внесе ред и смисъл в един сложен,
трудно предвидим свят.
Амира се обърна. Старата прислужница, която тя бе заварила в дома на Рашид още при пристигането си, пристъпи в стаята.
— Почна ли се? — запита Амира. Снаха й трябваше всеки момент да роди.
— Да, господарке.
Тя забрави и сънищата, и мислите си и забързано тръгна по дългия коридор към стълбището. Скъпите килими поглъщаха стъпките й. Образът й се отразяваше в кристалните вази и позлатените свещници.
До стълбите бе застанало едно момченце, което уплашено попита:
— Леля умира ли? — в този миг силен повей на вятъра заглуши виковете на родилката.

— Фатия е в божиите ръце — отвърна меко Амира и се заслуша в поличбата на вятъра. Той духаше от пустинята и изпълваше къщата със загадъчни звуци, докато бушуваше из широките булеварди и тесните улички на Кайро и обсипваше господарския дом на Райската улица с фина пясъчна пелена.
— Ама какво й е на леля? — запита я внукът. — Да не е болна?
Тригодишният малчуган бе доста уплашен, защото леля Зузу му бе разказала, че вятърът довявал от пустинята душите на хората,
умрели в нея, които никога нямало да отидат в рая. Омар се страхуваше, че тази вечер вятърът е дошъл да отнесе леля Фатия в царството на мъртвите.
— Тя ще си има дете. А сега си иди в стаята и легни да спиш,
момчето ми.
Амира с облекчение установи, че снаха й бе обкръжена от всичките жени в къщата. Тя успокояваха изтощената Фатия, бършеха потта от челото й, даваха й да пийне вода, вдъхваха й кураж след особено силните контракции и се молеха. Елегантните жени бяха повдигнали копринените си воали и ухаеха на скъпи парфюми.
Рашидови бяха богата, уважавана фамилия. Сега в дома живееха двадесет и три женски създания на възраст от един месец до осемдесет и шест годишната Зузу. Всички бяха роднини — сестри, дъщери и внучки на първата жена на Али Рашид. Към тях принадлежаха и вдовиците на починалите му синове и племенници. Според ислямския обичай при жените можеха да стоят само момчетата, ненавършили още десет години. След тази възраст те напускаха харема и се преместваха в мъжката част на къщата. В момента там живееха седем мъже.
Двадесет и осем годишният доктор Ибрахим Рашид, синът на Амира,
бе глава на семейството. А Амира, навършила вече четиридесет и две години, властваше в женската част на дома, в бившия харем. Али
Рашид бе още на почит — в стаята висеше голям негов портрет: едър набит мъж, седнал на богато резбован стол, наподобяващ истински трон. Приживе никой не бе и помислял да оспорва огромната му власт.
Амира огледа внимателно заобления корем под сатенения чаршаф. Фатия разтвори устни в безмълвен вик. Тя се опитваше да не крещи, защото жена, която вика при раждане, позори своя род.
Свекървата дръпна чаршафа и изумена видя, че плодът се бе извъртял и не се намираше в нормалното положение, а лежеше напреки. За да

прикрие тревогата си, тя заговори успокоително на Фатия и повика с ръка Дория, разведената й заварена дъщеря, която кадеше тамян, за да прогони от леглото на родилката джинове, демони и други зли духове.
Тихичко я помоли да повика съседката им, Мириам Мизрахи. Тя бе най-близката й приятелка и само с нейна помощ щяха да върнат колкото може по-скоро плода в нормалното му положение. Фатия щеше скоро да роди, а ако детето заседнеше в родовия канал, и двамата бяха загубени.
Нефиса почти не забелязваше драмата, разиграваща се в голямото легло с балдахина. Гърбът и раменете я боляха, защото от доста време стоеше изправена до прозореца и не откъсваше поглед от уличната лампа пред дома. Тя се взираше през един от множеството отвори на майсторски преплетената решетка, останала още от времето на харема.
„Днес сигурно няма да дойде!“ — помисли си разочаровано тя и придърпа копринения воал по-плътно до лицето си; другите жени не биваше да видят колко е разочарована, защото никоя от тях не знаеше тайната й. Всичките щяха да се възмутят. Нефиса бе овдовяла наскоро и те очакваха да води примерен, добродетелен живот. Но как можеха да искат подобно нещо от нея — та тя едва бе навършила двайсет години.
Мъжът й бе плейбой и тя почти не го познаваше. Той прекарваше вечерите си из нощните клубове, а дните — по автомобилни състезания. Няколко седмици преди да се роди дъщеря им Тахия той бе катастрофирал със спортната си кола. Три години Нефиса живя с един непознат. И сега очакваха да жалее до края на дните си за този мъж?
Нито можеше, нито желаеше да го стори.
Щом чу угрижения шепот на жените зад гърба си, тя се сепна и понечи да се отдръпне от прозореца. Но точно в този момент сянката на един мъж се доближи до пътната порта. Сърцето й заби лудо. Той бе дошъл! Мъжът вдигна очи към триетажната къща и Нефиса едва се сдържа да не извика: „Тук съм! Тук, на този прозорец! Не си отивай!
Постой! Може би няма да дойдеш вече…“
Внезапно той заслони очите си с длан и погледна към решетката,
зад която стоеше тя. Жената придърпа фереджето, отвори малкото прозорче в решетката и зачака да й даде знак, че я е забелязал.
Преди два месеца Нефиса стоеше до прозореца на спалнята си и гледаше със скучаещ поглед към улицата. Внезапно видя на тротоара

един английски офицер. Той спря под уличната лампа, за да запали цигара и вдигна очи нагоре. Погледите им случайно се срещнаха и сърцето й замря. Тя не смееше да си поеме дъх, само стискаше фереджето пред лицето си, така че той видя единствено очите й.
Мъжът стоеше като закован на мястото си и я гледаше като омагьосан.
От тогава почна да идва всеки обед около един часа и малко преди полунощ. Английският офицер заставаше под уличната лампа,
поглеждаше нагоре към прозореца на Нефиса и щом я видеше,
запалваше цигара. Гледаше я през дима, тя виждаше блестящите му сини очи, преизпълнени с копнеж — и той отминаваше.
Макар че вятърът брулеше безмилостно високия, строен мъж,
той все пак успя да запали клечката кибрит и цигарата, засланяйки я с длан. Това беше знакът! Беше я видял! Търпението й бе възнаградено
— тя можа да зърне за миг лицето му, русата коса, бялата кожа — и
Нефиса си помисли, че той е най-красивият мъж, който е виждала.
Ах, ако имаше само смелостта да дръпне фереджето. Ако можеше някак да се запознае с него. Но това бе невъзможно,
недопустимо! Наистина, по закон жените вече не бяха длъжни да носят фередже на публични места, но Нефиса бе дъщеря на Амира и всички жени от рода Рашид пазеха честта си, покривайки се с черния воал.
Нефиса имаше правото да излиза от къщи само на религиозните празници или когато отиваше да посети в двореца своята приятелка,
принцеса Фейса.
Как би могла да се запознае с офицера, в който бе влюбена до уши?
Някой я дръпна за полата. Синът й, Омар, искаше да му обърне внимание.
— Чакай малко — промърмори тя, за да се наслади докрай на сладостната възбуда, породена от офицера, но малкият енергично настоя да получи своето. Тя въздъхна и го взе в скута си. Той разкопча дрехата й и доволно започна да суче.
Бурята виеше, месинговите лампи се полюшваха, а Зузу четеше тихичко Корана. Когато Амира ласкаво сложи длани върху тялото на
Фатия и с кимване нареди на Мириам да стори същото, младата жена прошепна:
— Майко — трескавите й очи блестяха като черни перли, — къде е Ибрахим? Къде е мъжът ми?

— Ибрахим е при краля и не може да си дойде у дома — двете жени успяха с леко натискане да наместят плода в правилното положение, но щом си дръпнаха ръцете, видяха как утробата бавно се размърда и детето се върна на старото си място.
Те за втори път го наместиха, но при следващата контракция той упорито застана напречно. Амира разбра какво трябва да направи.
— Приготви хашиш — каза тя на Дория.
Мириам сложи ръка върху пламтящото чело на Фатия и промърмори една молитва. Мириам се казваше по мъж Мизрахи, което на арабски означава „египтянин“. Родът Мизрахи живееше от поколения насам в Кайро, но Мириам се молеше на иврит, защото бе еврейка. Когато нацистите стигнаха почти до Александрия, християни и мюсюлмани скриха евреите в домовете си. Мириам и мъжа й приютиха няколко еврейския семейства в големия дом до къщата на
Рашидови.
Скоро острият мирис на напълнената с хашиш лула изпълни стаята. Амира произнесе един цитат от Корана, изми си ръцете и ги подсуши с чиста кърпа. Разчиташе на онова, което бе научила от свекърва си, защото майката на Али Рашид бе знахарка. Много младоженки в Египет залиняваха в новия си дом, защото обикновено общуваха само със свекърва си и почти не виждаха своя съпруг.
Нерядко ги третираха по-скоро като слугини, отколкото като членове на семейството. Но Амира имаше късмет. Майката на Али Рашид знаеше всички тайни на медицината, които се предаваха от поколение на поколение. Старата жена отдавна бе умряла, но приживе с безкрайно търпение бе научила плашливата си тринайсетгодишна снаха на всички тайни на знахарското изкуство. И синът й Али бе лекар. Амира и Ибрахим продължиха традицията, с която се славеше родът Рашид. Но Амира владееше и тайните изкуства на един друг харем, който познаваше единствено от сънищата си.
Фатия бавно всмука от лулата с хашиш, докато очите й се изцъклиха. Амира сложи длан върху тялото й, изтласка бебето надолу и се опита да го поеме с другата ръка. Проблемът бе, че мехурът отдавна се бе пукнал и водата бе изтекла. Матката здраво притискаше детето и можеше да го нарани.
Амира каза спокойно и категорично на Дория:

— Позвъни в двореца. Да кажат на Ибрахим веднага да си дойде вкъщи.
— Браво! — извика крал Фарук. Тъй като току-що бе спечелил,
той увеличи залога седемнайсет пъти. Свитата му, заобиколила масата за рулетка, изпадна във възторг.
Двама мъже ръкопляскаха особено възторжено — Ибрахим
Рашид и Хасан ал-Сабир, който стоеше до Ибрахим и стискаше с едната си ръка чаша шампанско, а с другата — задника на една предизвикателно красива руса французойка. Докато говореше възбудено за следващата печалба на краля, той всъщност се бе съсредоточил изцяло върху дълбокото деколте на сексапилната вечерна рокля на блондинката.
— Рискувайте всичко, ваше величество! Тази вечер късметът е на ваша страна!
Хасан говореше изискано като роден англичанин, защото бе учил в Оксфорд. Там се запозна и с Ибрахим. Както повечето синове на аристократическите фамилии в Кайро те следваха в чужбина, за да се научат там между другото да се държат като истински английски джентълмени. И Хасан като Ибрахим имаше матова кожа, големи кафяви очи и къдрави черни коси. Двамата млади мъже бяха отпразнували наскоро двайсет и осмия си рожден ден. Бяха побратими,
защото заедно бяха загубили невинността си при една лондонска проститутка.
Хасан бе богат плейбой, адвокат, който имаше само една цел —
да се наслаждава на живота. Ибрахим бе още по-богат. Наследил бе от баща си огромни земи в делтата на Нил, а освен това имаше голям дял в производството на памук и в корабостроенето. И той си падаше по сладкия живот. Държеше всяко негово желание да се изпълнява начаса и естествено се отдаваше на всевъзможни удоволствия. Но сега, докато господата във фракове и дамите във вечерни рокли се удивляваха на поредната печалба на краля, Ибрахим не мислеше за удоволствия.
Дискретно погледна часовника си. Ставаше късно, искаше му се непременно да позвъни у дома и да попита как е жена му. Но Ибрахим не можеше да се отдели от масата за рулетка, за да се обади на жена си.
Той принадлежеше към кралската свита и като личен лекар на Фарук трябваше да стои неотклонно до него.

Цялата вечер се наливаше с шампанско. Обикновено не пиеше толкова, но сега се опитваше да се успокои. Младата му жена можеше да роди още днес. Откакто се помнеше, Ибрахим не бе се чувствал толкова нервен.
Като придворен лекар Ибрахим познаваше краля по-добре от всеки друг. Дори по-добре от кралица Фарида. Според слуховете
Фарук имаше много малък член и много голяма порнографска колекция. Ибрахим знаеше, че това е вярно само наполовина, но му бе известно също, че петдесет и две годишният Фарук бе още същинско дете. Кралят умираше за сладолед, смееше се на тъпи вицове и четеше жадно комиксите за чичо Скрудж, които редовно си изписваше от
Америка. Страстно обичаше филмите на Катрин Хепбърн и рулетката,
както и девствениците като седемнайсетгодишното момиче с млечнобялата кожа, на което тази вечер бе дал кралската си ръка.
Тълпата около рулетката растеше, защото всеки искаше да го огрее кралският блясък, а тази нощ той бе особено силен — Фарук имаше късмет. Около него се тълпяха египетски банкери, турски бизнесмени и европейски аристократи, избягали от Хитлер и му честитяха печалбата. След като бе отблъснат Ромел, градът бурно отпразнува капитулацията на германците. В шумните нощни клубове нямаше място за лоши чувства, дори и срещу англичаните.
Хасан се присмя на лошото настроение на приятеля си.
— Не забравяй, скъпи — каза той на Ибрахим, — че съпругите са за това: да поддържат къщата в ред, да раждат деца и да спят с теб,
когато поискаш. Но е абсурдно да ги обичаш така, както се обичат другите жени.
Ибрахим се засмя. Подобно на повечето млади мъже Хасан водеше типичен египетски брак. Взел бе жената, избрана от родителите му. Тя бе кротка и покорна. Той нито я обичаше, нито я мразеше. Тя му народи деца и не роптаеше срещу нощните му похождения. Връзката на Ибрахим с Фатия бе съвсем друга. Той я обичаше толкова, колкото нито един египтянин, който държи на себе си, не би си признал пред другите. Погледна отново часовника си.
Родилните болки сигурно бяха започнали и той искаше да е в този миг при жена си. Но го тревожеше и още една мисъл, която го караше да се срамува. Искаше да знае дали е изпълнил своя дълг пред баща си — да създаде син.

— Дължиш го на мен и на нашите предци — бе заявил Али
Рашид малко преди да умре. — Ти си единствения ми оцелял син.
Трябва да продължиш рода ни. Мъж, който няма синове, не е истински мъж. Ибрахим побутна Хасан и му прошепна:
— Хайде, измисли нещо, за да се измъкна оттук.
В този момент един келнер се приближи до Ибрахим и вежливо се поклони:
— Простете, доктор Рашид, но току-що ми предадоха от двореца това известие за вас — каза мъжът и му поднесе на златна табличка някаква бележка.
Ибрахим хвърли поглед на кратките редове, обади се на краля,
който проявяваше голямо разбиране в такива случаи и бързо напусна клуба, като едва не си забрави палтото. Преметна нетърпеливо копринения шал около врата си и когато седна зад кормилото на мерцедеса си, съжали, че е прекалил с шампанското.
Ибрахим влезе по алеята в дома на Рашидови, изключи мотора и впи поглед в триетажната постройка от деветнайсети век. Заслуша се учудено за момент и установи, че странният звук идеше от вътрешността на къщата. Той изтърча през градината, прекоси един дълъг коридор и запъхтян влезе в женската част на дома, където го посрещна протяжен жален вопъл.
Замръзна на вратата, вперил поглед в голямото легло с балдахина, на което бе провесена броеница от сини мъниста — да пази от уроки. Сестра му се хвърли с плач на гърдите и извика:
— Тя умря. Сестра ни умря!
Той внимателно се отскубна от Нефиса и бавно се приближи към леглото, където майка му седеше с новороденото в ръце. Тъмните й очи бяха пълни със сълзи.
— Как стана? — попита той беззвучно и се ядоса, че главата му се мае.
— Аллах освободи жена ти от мъките — отвърна Амира и свали бялата пелена, за да му покаже личицето на бебето. — Но ти прати това хубаво дете. Ибрахиме, чедо…
— Кога стана? — запита той, неспособен да надмогне главоболието си.
— Преди малко — отвърна Амира. — Обадих се в двореца, но докато те намерят…

Той си наложи да погледне към леглото. Очите на младата му жена бяха затворени. Бледото й лице с цвят на слонова кост изглеждаше тъй умиротворено, сякаш бе заспала. Сатененият чаршаф я покриваше чак до брадичката и прикриваше всички следи от битката на живот и смърт, която тя бе загубила. Ибрахим падна на колене и зарови лице в сатена. После тихо каза:
— Как ще го понеса, майко? Тя си отиде, а аз дори не усетих —
по бузите му потекоха сълзи. — Трябваше да остана при нея. Може би щях да я спася.
— Това може само Аллах, слава на името му. Утеши се, сине,
виж каква дъщеря имаш.
— Дъщеря ли? Значи Аллах ме е наказал двойно? Само след няколко минути Ибрахим вече летеше с мерцедеса си покрай Нил,
после мина по моста и Кайро остана зад гърба му. Не виждаше безкрайните полета със захарна тръстика, не усещаше дори горещия вятър от пустинята, който набиваше пясък в колата, а само караше напред, погълнат изцяло от гняв и мъка.
Не знаеше колко време е хвърчал така, но изведнъж загуби контрол над управлението, колата се завъртя и хлътна в поле от захарна тръстика.
Той се измъкна с усилие от мерцедеса. Светът се завъртя.
Ибрахим направи една-две крачки, без да забелязва нищо наоколо,
изпъчи се и впери очи в небето. Разтърсван от ридания, той вдигна юмрук и с гръмък глас прокле Аллаха.

ВТОРА ГЛАВА
Тринайсетгодишната Сара наблюдаваше с любопитство как подготвят сестра й за проверка на девствеността.
— Това е най-важният момент в живота на едно момиче — бе заявила майка й.
Толкова беше важно, че вдигаха цял празник по този повод.
Мъжете вече бяха се настанили на двора, пиеха кафе и се смееха,
докато на шиша се въртеше тлъсто агне. Сара, майка й и останалите жени бяха нагиздени в най-хубавите си дрехи; някои гости носеха даже обувки, а ръцете и нозете на сестра й бяха къносани. Цялото село се беше насъбрало за това важно събитие. Дори уважаваният стар шейх
Хамид бе дошъл и почел с присъствието си скромната кирпичена къща на Сариния баща. Във въздуха се носеше и веселие, и напрежение.
Жените въведоха невестата Назира в спалнята, а мъжете останаха отвън.
Но когато положиха сестра й на леглото, вдигнаха й роклята и й разтвориха бедрата, Сара изтръпна. Спомни си за онази нощ, в която сториха нещо подобно с нея. Тогава беше на шест години. Спеше на сламеника си в ъгъла, когато две от лелите й изведнъж я разбудиха,
вдигнаха робата й до гърдите и я принудиха да разтвори крака, докато майка й я държеше отзад. Преди да успее да гъкне, пред нея застана акушерката с ножче за бръснене в ръка. Ножчето се стрелна пред очите й и Сара изпита остра болка, която я прониза от темето до краката.
После пристегнаха бедрата й и я оставиха на сламеника. Не биваше да помръдва, не можеше даже да се изпишка. Майка й заяви, че това било нейното обрязване.
Когато Сара запита за какво служи обрязването, майка й отговори:
— Това е ислямски обичай.
Сара видя как майка й прегърна сестра й откъм гърба и съвсем се обърка. Назира бе обрязана преди години. Освен това бе на тринайсет,
а не на шест и току-що я бяха омъжили за един съселянин — Азиз ал
Бакър. Какво смятаха да правят с нея жените?
За огромно учудване на Сара Азиз влезе в стаята. Той носеше нова бяла галабия. Другите мъже напираха след него, смееха се,

правеха неприлични знаци и викаха „бик“ или „пръч“.
Когато Азиз се намести между краката на невестата си, жените се обърнаха с гръб, за да не смущават младоженците. Ала Сара не извърна поглед, защото за пръв път щеше да види как се отнема девствеността и умираше от любопитство.
Азиз коленичи между краката на Назира. Увил в бяла кърпа средния пръст на дясната си ръка, той го мушна няколко пъти в нея.
Назира потръпна. Насъбралият се род и гостите не помръднаха. Като че ли цялото село бе затаило дъх, докато младият Азиз, вече изнервен,
с избила на челото му пот, отново се опита да се справи със задачата си. Сара видя, че баща й стои до вратата. Той бе сбърчил чело и тя си спомни какво бе станало на една сватба преди година в съседното село.
По някаква причина младоженецът не успял да отнеме девствеността на невестата, та се наложило да извикат бабата. Тя направила на младата жена някаква тайна работа и само след няколко минути младоженецът излязъл тържествуващо, носейки окървавената кърпа в ръка.
Сара си помисли, че може и сестра й да има нужда от бабата, но
Азиз се опита още веднъж, натискайки безмилостно. Назира изкрещя силно, а младият мъж се дръпна от нея с окървавената кърпа в ръка.
Всички нададоха ликуващи викове, а жените подхванаха едно пронизително пищене, изразяващо радост и веселие. Мъжете наобиколиха Азиз, потупвайки ги по гърба, като че ли бе герой.
Жените поздравяваха Назира и й оказваха такива почести, каквито
Сара не бе виждала. Невестата се оказа девствена. Честта на рода бе спасена.
Сара едва си намери място сред блъскащите се, възбудени роднини. Запита се какво ли щеше да стане, ако Азиз не успееше да измъкне кръв от сестра й. И тогава се сети за Абду.
Потърси го с поглед сред мъжете, които се сбираха в отделно помещение. Те седяха по турски на глинения под, подпъхнали краищата на своите галабии под себе си. Запалиха чибуците, взети назаем от шейх Хамид и запушиха хашиш. Сара знаеше, че това празненство всъщност не бе по кесията на баща й, защото бедният селянин едва смогваше да изхранва семейството си. Но той беше горд човек и искаше поне при сватбата на най-голямата си дъщеря да покаже щедрост и гостоприемство.

Жените се грижеха за ястията в двора и се радваха на рядката възможност да си отдъхнат в тези безгрижни часове от суровия си живот. За стариците бяха наслагали пейки — взети също назаем от шейха, докато останалите бяха насядали една до друга направо на земята в тесния вътрешен двор. Сара го беше премела старателно преди празненството, за да не би някой гост да се подхлъзне на кокошите курешки и козите барбунки. Хамсинът, горещият пустинен вятър, най-сетне бе поутихнал и на небето грееше топло пролетно слънце.
Какво ли ще бъде на нейната сватба, когато Абду коленичи над нея, увил пръста си в кърпичка? Повечето невести умираха от страх на сватбата, защото не знаеха на какъв човек ги дават. Обикновено ги чакаше горчив жребий. Те страдаха безмълвно, защото жена, която се оплаква от мъжа си, позори своя род. Но Сара знаеше, че няма да е нито наплашена, нито нещастна на сватбата си, защото ще се омъжи за
Абду. Тя стоеше до големия котел и разбъркваше боба, който вреше от часове. Добави счукан чесън и зехтин и реши, че наистина има голям късмет, защото още отсега е влюбена в мъжа, който ще я вземе.
Нейният ненагледен Абду имаше заразяващ смях и щом се появеше някъде, разведряваше настроението на всички. Той съчиняваше стихове и винаги щом я погледнеше с големите си очи, зелени като
Нил, й сгряваше душата. Познаваха се още от малки, но Абду бе четири години по-голям от нея. Едва след последната жътва Сара започна да гледа на него с други очи, а и Абду взе да й обръща внимание. Всички в селото бяха убедени, че Сара и Абду ще се оженят един ден — нали бяха и първи братовчеди.
Поднасяха още и още ястия — салата от леща, овче сирене върху питки и лозови сарми. Веселието и гълчавата растяха. Донесоха музикални инструменти и жените запяха. Сестрата на Юсуф скочи,
преметна един шал около бедрата си и затанцува, а жените запляскаха с ръце в ритъм. Чуха се ръкопляскания, когато девойката изкусително заизвива ханша и гърдите си. Танцуващото момиче бе на едни години със Сара, не бе омъжено и следователно бе девствено. Но танцът му бе еротичен и възбуждащ, защото с него се отдаваше дължимото на чувствената, природна стихия на живота. Мъжете нямаха право да я гледат. Жените танцуваха само пред жени. При такива празненства всички моми се изреждаха да играят пред майките на ергените, които

можеха да изберат бъдещата си снаха, защото обикновено жените уреждаха браковете. Добрите танцьорки раждаха леко; хубавата мома щеше не само да радва мъжа си, ами и да му народи куп деца. Затова бъдещата невеста трябваше да покаже в танца колко е силна и издръжлива. Лошите танцьорки не ги биваше и за полската работа.
Сара гледаше танцьорките, докато въртеше шиша на огъня пред кирпичената стена. Тъй като чевермето се намираше до стената срещу къщната порта, тя можеше да наблюдава и мъжете, насядали вътре. Те разговаряха необикновено сериозно, докато пушеха наргилетата. Сара дочу, че се възмущават от нещо. Шейх Хамид говореше за войната и за начина, по който богаташите в Кайро отпразнували мира. Но селякът е все на същия хал, гневеше се старият шейх, на него не му е до празник.
После заговориха тихо за Мюсюлманско братство. В този таен съюз членуваха над един милион души. Те искаха да смъкнат от власт кастата на пашите, състояща се според шейха само от петстотин фамилии.
— Ние сме най-богатата страна в Близкия изток — заяви той.
Думата му се чуваше, защото умееше да чете и пише и единствен в селото имаше радио. Затова и той носеше новините. — Но как е разпределено това богатство? — запита гневно старецът и измъкна от галабията си вестник, който показа на мъжете, насядали в кръг. Никой от тях не бе държал вестник в ръка и затова жестът доста ги впечатли.
— Тук пише — каза шейхът, — че пашите са по-малко от половин процент от землесобствениците, а пък притежават една трета от земята!
Сара не обичаше шейх Хамид. Не само че бе твърде стар, ами бе и отблъскващ и нечист. Образованието си дължеше на шейхската си титла, но галабията му бе мръсна, дългата му бяла брада бе невчесана и омацана от кафето и тютюна. Животът му бе отвратителен. Четири пъти беше се женил и всеки път жените умираха. В селото се шушукаше, че буквално им вземал здравето. Сара не харесваше жадния поглед, който той впиваше в гърдите й винаги, когато влезеше да пазарува в магазина му.
Сестра й бе настанена на единствения стол на семейството.
Изглеждаше отпусната и изтощена.
Сара даде знак на майка си, че агнето е опечено. Тя се дръпна настрана, за да могат лелите й да снемат месото от шиша и да го

прехвърлят на една голяма дъска, където щяха да го нарежат. Всички се радваха на крехкото печено — върховият момент от гощавката. Сара незабелязано се измъкна и изтърча в обора зад къщата. Надяваше се,
че Абду я видя как се шмугва насам. Напоследък той работеше с баща си на полето, а тя бе непрекъснато заета с домакинството. Детството им бе свършило и вече не им позволяваха да играят заедно. Сара трябваше да стои при жените, а Абду — мри мъжете. Като деца бяха неразделни. Играеха си на брега или яздеха заедно магарето, като Сара се държеше здраво с малките си ръчички за Абду. Но щом започна да й идва всеки месец, свободният живот свърши. Сара трябваше да надене дълга роба и да не позволява на никого да види нозете й, дори и кокалчетата. Носеше непрекъснато забрадка. Трябваше да е кротка и покорна във всичко. След годините на свобода тези ограничения й се струваха тежки, почти непоносими, особено когато се срещаха с Абду на празници като този, но не биваше да приказват един с друг, защото мъжете и жените стояха отделно.
Защо ли родителите се страхуват толкова за дъщерите си, запита се Сара. Защо майка й не я изпускаше вече от очи и я караше да й дава отчет за всяка минута? Защото не я пускаха вече сама при хлебаря и продавача на риба? Защо баща й мяташе вечер толкова мрачни погледи, докато ядяха хляб и боб? Толкова сърдит изглеждаше, че понякога направо я хващаше страх. Защо да не поседи с Абду при канала и да си говори с него така, както някога?
Дали не беше свързано с тези странни, непознати преди чувства,
които я обземаха напоследък? Понякога изпитваше ненаситен копнеж;
ставаше неспокойна и бленуваше с отворени очи. Когато например переше бельото на канала или търкаше тенджерите, когато разстилаше на покрива тор за огнището, мислите й изведнъж се отплесваха и тя си представяше Абду. Майка й обикновено я нахокваше, но невинаги.
Понякога само въздъхваше, поклащаше глава и тъжно се усмихваше на дъщеря си.
Слънцето бе залязло без Сара да забележи. Падна нощ и тя разбра, че Абду няма да дойде в обора. Той празнуваше с другите гости. Сара се изтегна разочарована на сламата, вслуша се в смеха на поразпусналите се гости и заспа.

Ибрахим едва привдигна клепачи. Развиделяваше се. Слънцето бе забулено като жена. Той не се помръдна, опитвайки се да си спомни къде е. Тялото го болеше и при всеки удар на сърцето остра болка пронизваше главата му. Езикът му бе подут, устата — пресъхнала.
Надигна се, но му прилоша. Осъзна, че седи в колата си, излязла от пътя. Отвсякъде го заобикаляше висока зелена тръстика.
Какво се бе случило? Защо бе тук? И къде беше всъщност?
Полека-лека си спомни всичко: вестта, пристигнала в казиното…
жена му, мъртва върху леглото… отчаяното препускане в нощта…
колата, която занесе и…
Ибрахим простена и уплашено си помисли, че снощи прокълна
Бога!
С усилие натисна вратата и една не се строполи върху влажната земя. След това сигурно отново е седнал зад волана и е заспал…
Шампанското! Ох, беше прекалил с шампанското… Отново му прилоша. Умираше от жажда.
Опря се с ръка на колата и повърна. Жена му бе мъртва. Засрамен установи, че още е по фрак, преметнал копринения бял шал около шията си, сякаш бе излязъл да подиша чист въздух на терасата на казиното. Никога през живота си Ибрахим не се бе чувствал толкова зле. Той бе опозорил покойната си жена, опозорил бе майка си и баща си.
Слънчевите лъчи полека-лека разпръснаха утринната омара.
Ибрахим сякаш почувства как над него се разтвори безкрайното синьо небе и усети погледа на баща си, впит в него. Строгият Али Рашид го наблюдаваше с укор от небето. Ибрахим знаеше, че и баща му си пийваше понякога. Но Али никога не бе падал дотам, да повръща след това. Цял живот Ибрахим се бе старал да задоволи големите изисквания на баща си и да завоюва признанието му.
— Заминаваш да учиш в Англия — бе наредил бащата и
Ибрахим отиде в Оксфорд. — Ти ще станеш лекар — заповяда бащата и синът му се подчини.
— Ще заемеш пост в свитата на краля — заяви Али, тогава министър на здравеопазването и синът му благодари за високата чест.
Накрая старецът нареди: — Ти трябва да продължиш древната традиция на нашия род и да ми направиш много внуци.

Но в този миг на падение всичките му усилия да угоди на баща си изглеждаха безсмислени.
Когато най-сетне се изправи и пое дълбоко въздух, главата му се избистри. Светкавично, като в откровение, откри истинската причина за своята мъка.
Аз се побърках не защото жена ми умря, а защото се провалих пред баща си!
Облегна се на колата и се опита да установи доколко дълбоко бяха затънали гумите в тинята. Ще може ли да изкара колата на пътя?
Дали нямаше тук наблизо село с кладенец?
Изведнъж видя на няколко крачки от себе си крехка фигурка.
Готов бе да се закълне, че само преди миг момичето го нямаше там.
Малката бе боса, с кожа, тъмна почти като земята и носеше дълга мръсна роба. На главата си крепеше голяма пръстена делва.
Изглеждаше така, сякаш току-що е била слепена от черната, влажна земя.
Ибрахим я загледа смаян. Видя, че е фелахка, селска мома. Едва ли бе на повече от дванайсет-тринайсет години. Оглеждаше го с широко отворени очи, в които се четеше по-скоро детинско любопитство, отколкото страх или предпазливост. Ибрахим погледна делвата.
— Господ да те благослови — рече той дрезгаво, с пресъхнали устни. — Ще ми дадеш ли глътка вода? Умирам от жажда.
За негова изненада момичето пристъпи напред, свали делвата и я наведе напред, докато водата потече от нея. Ибрахим веднага протегна ръце, за да улови прясната речна вода. Спомни си, че при редките си посещения из техните памукови плантации край Нил бе забелязал колко плашливи са селяните, работещи за него и как жените и момите побягваха още щом го зърнат.
Водата бе просто райска! Той пи от шепата си до насита, после поля главата и лицето си.
— Опитвал съм най-скъпите вина на света — каза той и прокара мокрите си пръсти по косите, — но тази вода е по-вкусна. Дете, ти ми спаси живота.
От смаяния й вид разбра, че е казал тези думи на английски.
Засмя се въпреки мъката си и отново заговори, сякаш не можеше да се спре.

— Роди ми се дъщеря. Затова баща ми ме има за неудачник. Той смята, че дъщерите са позор за истинския мъж. Не обръщаше никакво внимание на сестрите ми, просто не ги забелязваше. Особено суров беше с двете момичета, които му роди майка ми, Амира. Едната живее сега при мен. Овдовя млада, а има две малки деца. Не си спомням татко да я е прегръщал. Но според мен дъщерите са хубаво нещо…
малки момиченца, които приличат на майките си… — гласът му изневери и той се закашля.
— Няма да ме разбереш, дори и да ти говоря на арабски — каза той на девойчето. — Животът ти е прост, бъдещето ти е ясно отсега —
Ибрахим захлупи лицето си с ръце и се разрида. Момичето чакаше търпеливо. Делвата бе празна. То я стискаше в ръце и гледаше как сълзите се стичат по страните на непознатия мъж.
Когато най-сетне се посъвзе, Ибрахим се замисли за ситуацията,
в която бе изпаднал. Може би щеше да успее с помощта на момичето да изтика колата на шосето. Той й заговори на арабски и й обясни, че като даде знак, тя трябва да бутне с всички сили предницата на колата.
Когато колата бе изтикана на пътя и бумтящият мотор сякаш го заподканя да си ходи у дома, Ибрахим се усмихна тъжно и рече:
— Господ да те възнагради за добротата ти. И аз ще ти дам нещо
— той бръкна в джоба си, но установи, че няма никакви пари. Тогава я забеляза как гледа копринения му шал. Свали го и й го подаде.
След като колата изчезна от полезрението й Сара се обърна и затича към селото. Забрави, че делвата й е празна, мислеше си само за скъпоценния дар, който стискаше в мургавите си ръце — платът бе чист, нежен и бял като гъши пух. Шалът бе толкова мек, той направо се плъзгаше като вода между пръстите й. Трябваше непременно да намери Абду и да му разкаже за срещата с непознатия господин.
Искаше да му покаже шала. Най-странното бе, че непознатият толкова приличаше на нейния Абду.
Щом стигна до мегдана, където селяните предлагаха стоката си за продан, тя чу зад гърба си смеха на момъка, бързо се извърна и му даде знак да я последва, преди да я видят другите. После изтича в обора зад къщи. Като го видя да влиза в двора, тя едва се сдържа да не му се хвърли на врата. Но остана свенливо на мястото си и той също не посмя да я доближи. Сара предложи да отидат до реката, за да

напълнят отново делвата и по пътя му разказа за срещата с непознатия и му показа безценния подарък.
Странно, Абду не прояви почти никакъв интерес към случката.
Вълнуваха го съвсем други мисли, но не можеше да ги сподели със
Сара, защото мислеше, че няма да го разбере. Откакто в селото им бе дошъл един мъж и им беше разказал за Мюсюлманското братство,
Абду бе обзет от трескаво безпокойство. Заедно с приятелите си бе изслушал страстната реч на непознатия, който им обясни, че дошъл часът да възвърнат Египет към исляма и към праведния живот, тъй както Аллах повелявал в Корана.
Всички младежи бяха вдъхновени от думите му и в душите им лумна непозната страст. От тогава започнаха да се събират всяка вечер и да говорят с възмущение за това, че до края на дните си ще трябва да се блъскат като добичета за богаташите. Изведнъж в душите им порасна една мечта, една идея, която далеч надхвърляше границите на тяхното село и Абду осъзна, че е призван за нещо по-висше.
Но той не сподели със Сара тези си мисли. Само я изпрати до дома на родителите й. Спря пред портата и й заговори безмълвно, с поглед. Любовта, която изпитваше към момичето, го завладя и душата му се разкъса: трябваше ли да се ожени за нея или е по-достойно да последва призива на Мюсюлманското братство и да отдаде живота си за Аллах и Египет? Сара бе тъй прекрасна в този миг, огряна от слънцето, впила в него грейналите си очи. Тя имаше правилно овално лице, хубава заострена брадичка. Така му се искаше да я грабне в прегръдките си и да я целуне. Тя съзряваше бързо и под галабията вече се очертаваше закръгленият й ханш.
Вместо да я прегърне, Абду само промърмори смутено:
— Аллах да те пази — и я остави сама под лъчите на палещото слънце.
Сара изтича вкъщи. Бързаше да разкаже на майка си какво се е случило и да й покаже шала. Вече бе решила да й го подари, защото тя в живота си не бе получавала такова хубаво нещо. Но после се сети, че може да я нахока, задето чак сега носи водата и набързо реши да излъже, че е гонила една избягала коза. За нейна изненада майка й я посрещна светнала от радост.
— Имам да ти кажа нещо много хубаво — рече й тя. — Слава на
Аллаха! Ще те омъжим още този месец! И то за човек, по-горен и от

мъжа на сестра ти, макар всички да разправят, че от години в селото не е имало по-знатен жених от Азиз!
Сара си пое дълбоко въздух и остави делвата на земята. Значи майка й е говорила с родителите на Абду! Значи те са се съгласили да ги оженят!
— Шейх Хамид поиска ръката ти — каза майка й. — Ти наистина си голяма късметлийка!
Сара изтърва копринения шал.

ТРЕТА ГЛАВА
Нефиса гледаше през прозореца. Нил блестеше и искреше под слънцето. Денят бе прекрасен и тя се радваше на живота, защото нямаше нищо по-прекрасно от това, да си влюбен!
Едва успяваше да прикрие радостната си възбуда. Когато предната нощ красивият офицер застана под уличната лампа и си запали цигара, поглеждайки към нея с високо вдигнати вежди, тя прочете в очите му един ням въпрос. Нефиса бе взела смело решение:
днес щеше да стои незабулена на прозореца…
Погледна часовника си и видя, че трябва да побърза. Ден след ден той се появяваше точно в един на обед. А вече минаваше дванайсет и обедната молитва бе свършила. Нефиса седна пред тоалетната си масичка, обсипана със скъпи парфюми и козметика. Идеше й да затанцува от радост. Най-сетне бе научила, разпитвайки предпазливо,
че същата униформа като нейния обожател носеха английските лейтенанти. Значи той бе лейтенант Еди-кой си и войниците трябваше да се обръщат към него със „сър“.
Нефиса се конти и разкрасява цяла сутрин подобно на повечето жени от нейната класа, които посвещаваха дълги часове на разхубавяването си. Нефиса бе обезкосмила цялото си тяло — не само ръцете и краката. Избръснала бе даже веждите си и венериния си хълм.
След дълго обмисляне избра най-подходящия парфюм и отдели цял час, за да гримира очите си, защото лейтенантът едва ли щеше да види нещо друго. После огледа безбройните си дрехи. Нефиса притежаваше цели гардероби, претъпкани с тоалети на най-прочутите европейски майстори на висшата мода.
Изведнъж чу зад гърба си проплакване и учестено дишане. До леглото й се намираше люлката за близнаци, в която спяха току-що накърмените бебета. Шестмесечната Тахия спеше здраво и спокойно,
ала Камелия се мяташе насън. Нефиса я взе на ръце и я залюля дано малката, дошла на бял свят с толкова мъки, отнели живота на майка й,
не страда от кошмари, помисли си тя. Горкото дете бе останало кажи- речи и без баща. Потънал в мъката си, Ибрахим почти не се задържеше вкъщи. Казваше, че болката му все още била твърде голяма, за да вземе в ръце дъщеричката си. Не искаше даже да я види. Затова Нефиса и

другите жени обградиха момиченцето с цялата любов и грижа, която бе нужна, за да израсте здраво и силно.
Когато бебето се поуспокои, Нефиса го остави в люлката.
Къде ли живее моят лейтенант, помисли си тя, като дръпна ципа и посегна да вземе черен тюлен воал. Къде ли отива ден след ден? И
откъде ли иде? Как се казва, какво си мисли, когато застава под прозореца ми и вижда само очите, обградени от фереджето?
Нефиса чу как звънна камбанката на портата. Погледна любопитно от прозореца и видя Мириам Мизрахи, най-добрата приятелка на майка й, да влиза в двора. Сети се, че по това време
Амира събира гости на чай.
Тя бе въвела отдавна този всекидневен обичай. Така можеше да се среща с приятелки, защото преди години мъжът й не й позволяваше да напуска дома. През последните двайсет и девет години Амира не бе пристъпвала извън тежката желязна порта, ако изключим една лятна почивка в Александрия, където цялото семейство отиде с колата. Не бе минавала по нито една улица на Кайро.
На всекидневния чай тя канеше приятелки, но посрещаше и непознати. Жени, дочули, че Амира умее да лекува и има големи медицински познания, я търсеха за съвет не по-малко от всички лели,
братовчедки и деца от рода на Рашидови. Мъже се допускаха само при някакъв изключителен повод.
Днес Нефиса не искаше да участва в срещата на чаша чай.
Смяташе веднага щом се увери, че Амира е заета с гостите си, да се качи на покривната тераса и да чака там своя лейтенант.
— Какво те тревожи, Амира? — запита Мириам, докато гледаше как приятелката й къса листчета розмарин и ги събира в кошничка.
Амира вдигна глава и свали фереджето си. Черната й гъста коса заблестя на слънцето. Макар да береше подправки в градината си, тя бе облечена в скъпа копринена блуза и елегантна пола.
— Тревожа се за сина ми — рече тя и откъсна няколко цвята от един храст. — Откакто погребахме жена му, съвсем се промени, държи се странно.
— Тъгува за жена си — отвърна Мириам. — Толкова беше млада и чаровна. Той си я обичаше. Само две седмици са минали от смъртта й. Мисля, че просто му трябва време. Но виждам, че нещо друго те гложди.

— Права си, не мога да скрия нищо от теб — засмя се Амира. —
Не мога да спя, защото ме мъчат едни объркани сънища. Виждам насън един млад мъж. Знам, че ми е приятел и ми припомня, че съм дала обет. Той е много нещастен и то по моя вина. Но като го попитам какво съм направила, той сякаш умира и аз се събуждам от ужас — тя замълча и после едва чуто добави — Мириам, сигурна съм, че някога съм била влюбена в него, но не мога да си спомня кой е…
Мириам я изгледа смаяно, после се засмя и я хвана под ръка. Те излязоха от градинката с билките и се отправиха по застланата с каменни плочи алея към другата част на двора.
Когато Амира направи това признание пред приятелката си,
сърцето й заби лудо. Да, тя наистина бе обичала мъжа, явил й се насън,
само че това сякаш бе станало в друг живот. Тя бе много щастлива и копнееше по него. Дала му бе дума да се оженят. Но щом се събудеше,
я обземаше непоносимо чувство за вина. Как можеше да мисли за любов след тъй скорошната смърт на снаха си! Трябваше да прогони тези тревожни сънища.
Ято гълъби изведнъж литна от покрива, сякаш някой ги бе подплашил. Те направиха един кръг над къщата и накацаха по смокиновите дървета. Амира вдигна глава и засенчи очите си от яркото слънце. На покрива имаше някой.
— Нефиса е — каза Мириам. — Защо ли се е качила горе?
Когато Амира вдигна рамене и отвърна „Не знам“, приятелката й се засмя.
— Да не би да я хванала същата магия като тебе.
Амира наведе смутено глава.
— Струва ми се, че напоследък Нефиса се държи като влюбено девойче. Ах, колко романтични сте вие, жените от рода Рашид! — тя въздъхна. — Ох, добре си спомням как обича човек на нейните години!
Не бе изключено дъщеря й да се е влюбила. Но в кого? Като вдовица Нефиса живееше напълно откъснато от света. С кого ли се е запознала? Къде ли би могла да срещне някой мъж? Може да е някой приятел на принцесата, сигурно са я запознали с него в двора. Тези мисли успокоиха Амира. Щом е човек от двора, значи е благородник и принадлежи към някой стар, уважаван род.
— Знаеш ли какво ще ти помогне да прогониш тези кошмари?
Трябва да смениш климата. Необходимо е да напуснеш тази къща за

известно време. Като се запознахме, двамата със Сюлейман бяхме още младоженци. Твоят Ибрахим бе на пет, а моят Исаак още не бе роден.
Ти ме покани на чай и тогава се ужасих, като разбрах, че никога не излизаш от къщи. Е, тогава тук бе пълно с народ. Но Амира, оттогава минаха повече от двайсет години. Времената се промениха! Вече няма хареми. Сега жените си ходят най-спокойно из града. Слушай, ела това лято с мен и Сюлейман в Александрия. Морският въздух ще те освежи.
Амира бе ходила веднъж в Александрия. Една година Али Рашид реши да прекара лятото заедно с цялото си семейство във вилата им на
Средиземно море. Пренасянето на домакинството от горещия Кайро до по-прохладното северно крайбрежие не беше лека работа.
Подготовката продължи цели дни. Слугите опаковаха багажа в сандъци и ракли. При отпътуването от Райската улица жените насядаха в колите, плътно забулени във фереджетата и в същия вид изминаха няколкото крачки до входа на вилата. Амира не хареса Александрия.
От балкона на лятната им къща се виждаше пристанището с британските военни кораби и американските презокеански параходи.
Тя бе убедена, че чужденците пренасят в Египет опасни,
развращаващи нрави.
— Все някак ще се оправят тук без теб — продължи Мириам.
Амира се усмихна и благодари за поканата. Но по този вече въпрос никога не можеха да се разберат. Всяка година Мириам измисляше нови и нови доводи, за да накара приятелката си да се откаже от старомодния обичай и да излезе за малко от къщи. Как ли не я изкушаваше, но Амира си знаеше своето:
— Една жена напуска дома си два пъти в живота. Единият път излиза от бащината си къща, за да отиде при своя мъж. А втория път я изнасят в ковчег от дома на мъжа й.
— Какви са тия приказки, какви са тия ковчези! — възмущаваше се Мириам. — Ти си още млада, Амира, а зад тези стени те чака един прекрасен свят. Ти вече не си пленница на мъжа си, ти си свободна жена.
Но Амира знаеше, че не Али Рашид я бе превърнал в пленница.
Още си спомняше деня, в който той й рече:
— Амира, времената се промениха, а аз държа на прогреса.
Всички египтянки захвърлиха вече фереджетата и излизат от къщи,
когато си поискат. Позволявам ти да ходиш в града, когато пожелаеш, а

ако искаш, можеш и да не се забулваш. Но за по-сигурно държа винаги някой да те придружава.
Амира му благодари, но отказа да се еманципира. Али бе също толкова учуден тогава, колкото и Мириам.
Но Амира съзнаваше, че причината, поради която се страхуваше да излезе навън, се криеше някъде в детството й, в дните, заличени от паметта й. Върху живота й бе легнала сянката на една тъмна тайна и докато не я разгадаеше, нямаше да се пребори с големия си, необясним страх.
— Първите гости вече пристигнаха — каза Мириам, когато камбанката на входната порта заби. Амира се сепна, защото в мисълта си отново бе поела към предишния си живот.
Като видя долу в градина, а майка си с Мириам Мизрахи, тя побърза да се дръпне. Не искаш да я забележат, защото знаеше, че в никакъв случай не биха одобрили поведението й. Но Нефиса не изпускаше улицата от очи и се молеше той да дойде.
Денят бе толкова хубав! Сигурно ще излезе да се поразходи. Във въздуха ухаеше на цъфнали портокали и само чуруликането на птичките и шуртенето на водоскока нарушаваха обедната тишина.
Нефиса, изгаряща от копнеж, си помисли, че легендата свързва името на улицата с плътските радости.
Разправяха, че преди векове една секта набожни араби се скитала из пустинята и минавала през градовете. Мъжете ходели чисто голи и жените навсякъде им се отдавали с готовност, защото се носел слух, че ако някоя спи с тях или бъде дори погалена от такъв мъж, ще се изцери от безплодие, а девиците ще си намерят силен съпруг. Според легендата в края на петнайсети век един от тези свети мъже спрял да си почине в палмова горичка край Кайро. Там за три дни ощастливил триста жени и после умрял. Очевидци разправяли, че хуриите на
Аллаха, които Коранът обещава на всеки правоверен като небесна отплата, се спуснали от небето и на ръце отнесли светеца в рая. От този миг палмовата горичка минавала за място, където се явяват райските деви. Когато четири века по-късно англичаните превърнали
Египет в свой протекторат, той изградили господарския си квартал в така наречения Гардън сити, където се намирала и палмовата горичка.

Тъй като не искали историята да потъне в забрава, те нарекли улицата
Рай. Тук Али Рашид издигнал своята розова къща, обградена с прекрасна градина и заобиколена с висок зид, закрилящ неговите жени. През красивите арабески на харемските прозорци те можели да наблюдават незабелязани какво става на улицата.
Амира посрещаше гостенките си в павилиона — майсторско произведение от ковано желязо. Той приличаше на великолепна птича клетка от филигранни орнаменти, украсяващи решетката, над която се издигаше куполът, наподобяващ кубето на джамията Мохамед Али.
Наскоро го бяха боядисали в бяло и сега блестеше примамливо на слънцето. Но павилионът имаше един съзнателно допуснат недостатък: орнаментите около входа бяха асиметрични.
Мюсюлманските майстори много държаха на такива несъвършенства:
те изразяваха уважението пред Всевишния, защото той единствен можеше да създаде нещо съвършено.
Гостенките на Амира започнаха да й изказват съболезнования по повод смъртта на снаха й. Но масата бе отрупана с лакомства и скоро разговорът потръгна, избухнаха смехове. Нерядко жените молеха
Амира да им даде любовно биле. Други я питаха как да се пазят от зачеване или пък как да забременеят. Трети търсеха лек за мъжка импотентност. Предпочитаха да идват при нея, вместо при разни доктори. А и тя бе от род, водещ потеклото си пряко от пророка. Затова някои жени идеха просто, да ги благослови, тъй като вярваха и чудотворната сила на потомците на Мохамед.
Всъщност това, че има шейхско потекло, бе всичко, което Али й каза в деня на сватбата им.
До Амира се приближи непозната, добре облечена жена. Тя носеше европейска шапка с воалетка.
— Да е благословен денят ти — каза тя, — аз съм Сафия Раджиб.
— Господ да те закриля. Заповядай, седни — Амира поднесе на непознатата чаша чай и тя й поблагодари. Поговориха за времето, за добрата портокалова реколта и Амира предложи на гостенката цигара.
Трябваше да се спазват правилата на вежливостта. Ако една посетителка заговореше направо по интересуващия я въпрос, щеше да обиди домакинята. Още по-недопустимо би било Амира да запита за какво е дошла при нея.

— Простете ми — каза най-сетне Сафия Раджиб, видимо притеснена, — дойдох при вас, защото чух, че сте шейхкиня, че притежавате специални познания и голяма мъдрост. Говори се също,
че сте лечителка и церите всякакви болести.
Сафия Раджиб погледна смутено към останалите жени. Явно имаше големи грижи, но не бе готова да ги сподели в присъствието на толкова хора. Затова Амира се надигна и предложи:
— Да се поразходим из градината.
Нефиса се плъзна покрай зида, като крадешком поглеждаше към павилиона. Не искаше никой да я забележи. В зида имаше две порти.
Едната, по-малката, бе отворена, а другата, двукрилата, бе за коли.
Нефиса се забърза натам. Погледна през един процеп навън и дъхът й секна. Той бе там!
Дошъл бе и сега гледаше нагоре към нейния прозорец. Сърцето на Нефиса се разтуптя като лудо. Сега бе моментът да му се обади,
иначе скоро щеше да си тръгне.
Първо си мислеше да му хвърли бележка, в която да напише името си и да попита кой е той. Но имаше опасност той да не я види и да я намери някой случаен минувач или дори съсед. После реши да му хвърли от покривната тераса някоя лична вещ, шалче или ръкавица. Но и това й се стори прекалено несигурно. Затова бе изтичала до долу и сега…
Чу гласа на майка си! Амира бе някъде наоколо и се приближаваше към нея. Нефиса побърза да се скрие зад един храст.
Ами ако лейтенантът си отиде? Може да си помисли, че е загубила интерес към него. О, мамо, как можа да дойдеш точно сега? Иди си,
мамо, иди си! Побързай!
Нефиса видя, че майка й говори с някаква непозната. Явно не я бе забелязала.
Когато двете жени най-сетне минаха покрай нея и изчезнаха сред мандариновите дръвчета, Нефиса се прилепи отново към процепа в портата. Той бе още там!
Тя бързо откъсна един цвят от хибискус, хвърли го зад зида и затаи дъх.
Той не забеляза цветето.

По улицата премина военна кола и големите прашни гуми едва не премазаха цветето. Когато колата отмина, тя го видя как се завтече към платното и вдигна цветето. Погледна към зида, а после и към портата. Имаше тъмносини очи и руси мигли, на дясната му буза се появи трапчинка — стори й се невероятно привлека телен. После стана нещо неочаквано. Вперил поглед в портата, той повдигна хибискуса до устните си и го целуна.
Нефиса имаше чувството, че ще припадне.
Да усети устните му, да я прегръщат ръцете му… О, нима съдбата им бе отредила само такава любов отдалеч? В този момент
Нефиса почувствува, че им бе писано да се срещнат — но кога?
Тя си помисли с лека тревога: как ли ще реагира, като научи, че съм била омъжена и че имам две деца? Сигурно и англичаните не обичат да се женят за вдовици и разведени жени. Жените със сексуален опит минаваха за трудни съпруги, защото бяха познали любовта на друг мъж и можеха да правят сравнение. Нефиса не знаеше почти нищо за англичаните, макар че те владееха от близо сто години Египет.
Дали държаха любимата им да е непременно девствена? Дали лейтенантът й ще се отвърне от нея, ако научи истината!
Не, той не бе такъв човек! Те ще изживеят една истинска, голяма любов. И един ден непременно ще се срещнат на четири очи, Нефиса вече не се съмняваше в това.
— Никой не знае тайната ми — каза Сафия Раджиб, — сама нося бремето си — тя говореше за тревогата, довела я при Амира:
четиринайсетгодишната й дъщеря бе забременяла, макар и неомъжена.
Сафия бе научила, че Амира Рашид знае тайни рецепти и начини да махне детето.
Амира си спомни изведнъж как се разхождаше като момиче из харема. Често виждаше как дават някаква напитка на жените, които в продължение на известно време повръщаха и често отмаляваха. Чу старите наложници да казват, че било специална мента, а после научи,
че всъщност е средство за помятане.
— Сафия Раджиб — каза Амира и предложи на гостенката да седне на мраморната пейка под едно сенчесто маслиново дърво. —
Разбирам какво искате от мен. Не мислете, че не изпитвам огромно съчувствие към вас, но просто нямам право да го сторя.
Жената се разплака.

Амира спокойно я изчака да се посъвземе и запита:
— Ами баща й, той знае ли вече?
— Ние с мъжа ми сме родом от село, от Горен Египет. Омъжихме се, когато аз бях на шестнайсет, а той — на седемнайсет. След година родих първото си дете. Навярно и до ден-днешен щяхме да си живеем там, ако мъжът ми не бе научил случайно, че във военното училище вземат и селянчета. Хвана се здраво да учи и ето че го приеха. Сега е вече капитан. Мъжът ми е много горд човек, Амира, за него честта стои над всичко — тя въздъхна. — Не, още нищо не знае за позора на дъщеря ни. Преди три месеца го пратиха в Судан. Седмица по-късно синът на съседа я изнасилил на път за училище.
Какви опасни времена настъпиха, помисли си Амира. Как може да пускат млади момичета да ходят сами по улиците? Знаеше, че се подготвя нов закон, според който момичетата не биваше да се омъжват,
преди да навършат шестнайсет години. Амира не мислеше, че това е правилно. След като на момичето почне да му идва, майката може да го опази по един-единствен начин: като го предаде в ръцете на мъжа,
който оттук нататък вече има грижата за това, тя да му е вярна и той да е баща на всичките й деца. Но днес взеха да подражават на европейците и момите се женеха чак на осемнайсет, деветнайсет. Така оставаха шест-седем години, в които честта на рода бе изложена на риск.
Но Амира прогони тези си мисли и отвърна:
— Присъдата на обществото понякога е много сурова и майката е длъжна да смекчи удара, постигнал семейството — при тези думи тя се сети за прогонената си дъщеря, която тя не успя да защити. — Кога очаквате да се върне мъжът ви от Судан?
— Пратиха го за една година. Знаете ли, ние с него много се обичаме. Той се съветва с мен за много неща и ме слуша. Но сега съм сигурна, че ще убие дъщеря ни. Не можете ли да ми помогнете?
Амира се замисли.
— На колко години сте, госпожо Раджиб?
— На трийсет и една.
— Спахте ли с мъжа си, преди да замине?
— В нощта, преди да тръгне…
— Имате ли къде да изпратите дъщеря си? При някоя роднина да речем или близка?

— При сестра ми, в Асиут.
— Тогава ще ви кажа какво да направите. Пратете дъщеря си при нея. Кажете на съседите, че дъщеря ви е трябвало да се грижи за някоя болна роднина. После почнете да носите възглавница под роклята. И
всеки месец да е по-голяма от предишния. Когато дъщеря ви роди, ще си я приберете при вас, ще махнете възглавницата и ще кажете на всички, че детето е ваше.
Сафия погледна Амира с широко отворени очи.
— Дали ще успея?
— С помощта на Аллаха — да — отвърна Амира.
Нефиса не се отби в павилиона. Искаше й се да остане сама и да размисли за невероятното си преживяване. Като влезе в къщата,
слугата й съобщи, че доктор Рашид питал за нея. Нефиса знаеше какво иска брат й. Откак Фатия умря, тя трябваше да му прислужва. Затова отиде в кухнята и сложи на една табла каничка с кафе и поднос със сладкиши.
Ибрахим седеше в салона, свалил сакото и обувките си. Имаше чувството, че е на сто години и е безжизнен като труп.
— Стига толкова! — възкликна Хасан ел-Сабир и се отпусна на мекия диван. Той изпружи нозете си и ги вдигна върху кръгла кожена възглавничка. — Не може да продължава така…
Очите на двамата мъже бяха подпухнали, лицата —
небръснати… Откакто умря Фатия, те се опитваха да разпръснат мъката на Ибрахим с всякакви съмнителни удоволствия в двора на крал Фарук. Хасан се бе надявал, че ловът ще поразсея приятеля му, но депресията на Ибрахим само се задълбочи. Кралят предложи на гостите си най-новия филм на Катрин Хепбърн, после заразказва вицове и най-накрая устрои състезание по ядене на пъдпъдъци, което сам той спечели като погълна петдесет парчета. Така се забавляваха в луксозната кралска шатра до зори. Хасан бе домъкнал дори две блондинки без задръжки, за да върне Ибрахим към живота. Но нищо не помогна.
— Знаеш ли какво ти трябва сега? — каза Хасан, но изведнъж млъкна, защото в стаята влезе Нефиса с табла в ръце. Той я загледа как мълчаливо оставя чашите, каничката за кафе и подноса със сладките.

Когато се наведе да сложи таблата на пода, той се втренчи с наслада в заобления й задник.
Ибрахим не отговори на въпроса му. Чувстваше се напълно разбит, всички кости го боляха и бе нещастен — никога не бе изпадал в такова състояние. За Бога — помисли си той, докато сестра му палеше чибука — никога ли вече няма да се радвам на живота?
— Слушай, трябва да напуснем Кайро, за да се отдалечиш от всичко, което ти напомня за Фатия. Имаш нужда да смениш обстановката, приятелю! Трябва да помислиш малко за себе си. Разбра ли?
Като забеляза, че в очите на Ибрахим изведнъж припламна слаба надежда, Хасан добави:
— Ние сме като братя! Затова ще се погрижа да те измъкна оттук
— да не гледаш все тия опротивели ти физиономии и да не слушаш глупавите им брътвежи, особено вечните оплаквания от англичаните.
От политика ми дойде до гуша — каза той и опря длан до гърлото си.
Ибрахим пушеше чибука си и размишляваше над предложението на Хасан. Лицето на Нефиса пребледня при мисълта за едно пътуване с кораб, за чуждоземни ястия, европейска музика и нови познанства.
Ибрахим реши, че приятелят му е прав. Трябваше да се погрижи за себе си, защото каква полза имаше родът от един мъж, изпаднал в депресия? Как би могъл да се грижи за неговото щастие, след като сам той не бе щастлив?
— За Бога — рече той, — мисля, че си прав — той махна на слугата и рече: — Махмуд, кажи на майка ми, че искам да поговоря с нея.
Амира много се учуди, като разбра, че синът й е вкъщи.
Потънала в мисли, тя се отправи към другата част на къщата. Когато видя, че слугите изнасят от дрешника на Ибрахим големи куфари и друг багаж, Амира тревожно си помисли: „Значи заминаваме за
Александрия!“
Тя бе успяла да убеди Али Рашид, че е прекалено сложно и трудно да се местят всяко лято заедно с цялото домакинство в
Александрия, за да се спасят от жегите в Кайро. Дали Ибрахим не е решил друго? Може и да не послуша майка си…

Като видя сина си, тя се уплаши. През последните две седмици се бе променил до неузнаваемост, бе ужасно отслабнал, с хлътнали бузи. Реши да му направи за вечеря варени яйца и чорбаджийски кюфтета, каквито той много обичаше.
Той стана да я посрещне и като я поздрави, каза:
— Реших да замина за известно време.
— Да заминеш ли? Но къде? И защо?
— Не мога да остана повече в този дом, пълен със спомени за
Фатия. Отивам на френската Ривиера. Хасан има приятели в Монако.
Ще живеем при тях.
Амира имаше чувството, че й забиват нож в сърцето. Хасан!
Ибрахим дори не подозираше колко много ненавижда приятеля му.
Искаше й се да грабне в прегръдките си горещо обичания си син, да го притисне към себе си и да отнеме болката му. Щеше й се да го уговори да остане, да не бяга от болката в сърцето си, защото така няма да се спаси, а само още повече ще се отчужди от себе си. Вместо това Амира запита:
— Колко време ще отсъстваш?
— Не знам. Трябва да се успокоя и да внеса отново ред в живота си. Имам чувството, че всичко е с главата надолу.
— Добре тогава. Иншаллах.
Тя го целуна по челото, за да му даде майчината си благословия.
Тринайсетгодишната Сара клекна до кравата, за да я издои. Опря се на едрото й, топло тяло и долепи лице до грубата й козина. За миг усети покой. Като по чудо забрави болките и синините. Баща й я би. И
то неведнъж. Но в този момент тя престана да мисли дори за мъката си и за ужасната женитба, която я чакаше.
Утре трябваше да се омъжи за шейх Хамид.
През двете седмици, изминали от сватбата на Назира, Сара се бе срещала само веднъж с Абду. Като му разказа, че се канят да я дадат на
Хамид, той побесня и се развика: „Ние сме роднини. Трябва да се вземем, така си му е редът.“ — После се сети за една поговорка на фелахите: „По-добре да отидеш в ада с някой роднина, отколкото в рая с чужд човек.“

Сара знаеше, че животът с Абду няма да е ад. Той би бил истински рай. Ще може най-сетне да се спаси от непрестанното тегло и безрадостния живот в бащиния си дом и да се премести при Абду. Тя ще стане добра жена на Абду. Но не можеше да понесе мисълта да прислужва по същия начин на шейх Хамид.
— Ще работиш в магазина му — каза майка й с блеснал поглед.
— Ще говориш с купувачите, ще прибираш парите и ще им връщаш рестото. Ще си на голямо уважение, Сара!
Ала девойката разбираше, че майка й се опитва да изтъкне добрите страни на бъдещия й живот. Знаеше, че тя също не обича шейха. Вярно, голяма чест бе да продаваш в магазина и Сара би го вършила с удоволствие. Но шейхът нямаше ни един слуга. Така че
Сара не само ще обслужва от сутрин до вечер клиентите в дюкяна,
докато мъжът й играе табла в кафенето на Хаджи Фарид, ами ще трябва след това да върти и домакинството му, да чисти, пере и готви.
Знаеше защо баща й бе дал съгласието си за тази женитба. Около сватбата на сестра й той затъна до гуша в дългове. Сега родителите на
Сара бяха вече сред най-бедните хора в селото. Нямаха пари да й купят нова рокля за рождения ден на пророка.
Тя се протегна сънено и разтри премръзналите си пръсти.
Полека-лека се развидели, но още бе много студено. Тя излезе от тесния обор и зарея поглед в зелените поля, забулени в утринна омара.
Слънцето се надигаше над плоските покриви на кирпичените колиби и водата в канала блестеше така, сякаш сиянието й идеше от дълбините.
В селото се забелязваше оживление. Комините запушиха и се разнесе мирис на топъл хляб и варен боб. После моллата ги призова от минарето на джамията на молитва.
Но Сара търсеше с поглед Абду. Днес трябваше на всяка цена да го види. Къде ли може да е?
Тя видя някакъв човек до канала. Беше едър мъж с широки рамене. Около нозете му се стелеше рядка мъглица. Абду! Тя се завтече към него, но като видя, че е облякъл хубавата си галабия и стиска вързоп в ръка, сърцето й се сви.
Той впи безмълвно в нея тъмнозелените си очи и след кратко мълчание каза:
— Напускам селото, Сара. Реших да вляза в Братството. След като не мога да имам теб, не желая да се женя. Ще посветя живота си

на великата задача, да върна страната ни към Аллах и исляма. Омъжи се за шейх Хамид, Сара. Той е стар и скоро ще умре. Тогава ще наследиш магазина и радиото. Всички в селото ще те почитат и ще ти викат шейхкиня.
Брадичката й се разтрепери.
— Закъде си тръгнал?
— За Кайро. Има там един човек, който ще ми помогне. Тръгвам пеш, защото нямам пари за път. Но си взех достатъчно храна — хляб,
сирене, солена риба.
— Ще ти дам шала — каза тя, като едва преглъщаше сълзите си.
Той щеше да вземе доста пари за него. Сара непрекъснато носеше подаръка на непознатия под роклята си. Криеше го от страх, че баща й ще го продаде. — Продай го и вземи парите.
Но Абду каза:
— Задръж го, Сара. Сложи си го на сватбата.
Тя се разплака, а той я прегърна.
— Не ме напускай, Абду! Ще умра без теб…
Той се отдръпна от треперещото й тяло и я погледна сериозно в очите.
— Не забравяй нашата любов, Сара, но бъди добра жена на шейха. Трябва да не посрамиш и двама ни — после се обърна и пое на север.
Беше изминал само няколко крачки, когато Сара извика след него:
— Абду, душата ми идва с теб. Шейх Хамид ще получи само едно безжизнено тяло.
Той се обърна. Хукна към нея и Сара се отпусна в прегръдките му. Две блатни птици, които гнездяха в тръстиката, излетяха над главите им.
Абду сне забрадката на Сара, косите й се разпиляха по раменете и двамата затаиха дъх. Той я притисна до гърдите си. Изведнъж усети такъв невероятен прилив на сили, че си помисли: досега съм живял само за да дочакам този миг. Тялото му бе създадено с една цел: да направи Сара щастлива. Устните му потърсиха нейните, той зарови пръсти в гъстите й коси. Прилепи лице към шията й и му се стори, че се потапя в самия Египет — в плодородния Нил, в топлия хляб, в

миришещите на мускус бикове и в нежното ухание на девствената
Сара.
Те полегнаха на влажната земя. Избуялата зелена трева бе като меко ложе, а гъстото було на мъглата — като нежна завивка. Абду легна върху Сара, прегърна я гальовно, но страстно. После вдигна галабията й и като видя стегнатите й голи бедра, прошепна: „Сара, ти си моя жена!“
По залез-слънце Сара и майка й се спуснаха до брега на Нил.
Другите жени от селото също бяха надошли: да налеят вода, да изперат прането или да се окъпят. Те насапунисваха ръцете и краката си,
смееха се и зорко се оглеждаха да не би някой мъж да се появи изневиделица. Децата играеха на брега на почетното разстояние от биволите, които също бяха нагазили във водата. Когато напълниха големите си делви с вода, жените ги вдигнаха на главите си и поеха към селото с тежкия си товар.
— Голям ден е утрешния, Ум Хюсеин! — подвикваха те на
Сарината майка. Независимо че най-голямото й дете беше момиче,
всички се обръщаха към нея по името на първородния й син. — Пак ще вдигаме сватба! Цяла седмица гладувахме, за да можем добре да си похапнем на нея!
Майка й се засмя. Мъжът й не трябваше да харчи пари поне за тази сватба. Шейх Хюсеин предложи да поеме всичките разноски. За тях това бе голяма чест и те можеха само да благодарят на Аллаха,
защото след сватбата на Назира не им бе останал и пукнат пиастър.
Приятелките на Сара, и те едва подмамили се девойчета, които с уплашено сърце се приближаваха към тайнственото женско битие,
хихикаха и се червяха. Те си шушукаха и й подхвърляха неприлични забележки: колко добре щяла да спи в първата брачна нощ.
— Шейх Хамид е ненаситен — каза момичето, което бе танцувало на сватбата на Назира. Всъщност то не разбираше за какво точно говори, само повтаряше онова, което бе подочула от жените. —
Хубав живот те чака.
Жените се засмяха и взеха да си събират нещата, за да поемат към дома.

— Не бива никога да засищаш напълно глада на Хамид, Сара.
Тогава ще идва всяка нощ при теб!
— Знам аз какво да правя, за да ме наглежда мъжът ми всяка вечер — каза гордо Ум Хаким. — По едно време почна да се прибира все след полунощ. Пръсках се от яд. И като го чуех да влиза, аз взех да питам: „Ти ли си, Ахмед?“
— И какво, това помогна ли? — попитаха другите.
— Ами да! Мъжът ми се казва Гамал!
Смеейки се пронизително, те поеха по пътя към селото. Децата търчаха след тях. Няколко старици подкараха биволите към колибите си. Когато залязващото слънце обагри реката първо в оранжево, а след това — в червено, Сара остана сама с майка си на брега. Най-сетне жената продума:
— Защо си се умълчала така, дъще? Какво те мъчи?
— Не искам да се омъжвам за шейх Хамид.
— Как можеш да говориш такива глупости. Момичетата не решават сами кого да вземат и кого — не. Аз видях за първи път баща ти в деня на сватбата ни. В началото умирах от страх пред него, но с времето свикнах. Ти поне познаваш шейха.
— Но аз не го обичам.
— Любов! Избий си тия глупости от главата, Сара! Някакъв зъл джин се е вселил в тебе! В женитбата е важно да си покорна и да го почиташ. Любовта е за поетите.
— Защо да не се омъжа за Абду?
— Защото е беден — голтак като нас. Шейх Хамид е най- богатият мъж в селото. Той ще ти купи обувки, Сара! Може да ти подари даже златна гривна! Не забравяй, че той плаща за сватбата.
Щедър мъж е и ще се държи добре с теб, когато му станеш жена. Не забравяй, че трябва да мислиш преди всичко за семейството си!
Сара остави делвата на земята и от очите й потекоха сълзи.
— Ох, мамо! Стана нещо страшно…
Майка й се вцепени. После също остави делвата си на земята и хвана Сара за раменете.
— Какви ги приказваш? Сара, какво си направила?
Но вече знаеше отговора. Беше се страхувала от тази беда от мига, когато на Сара й бе дошло за първи път. Добре виждаше как двамата с Абду се гледат като телета. Нощем сън не я хващаше от

страх, че няма да успее да опази най-малката си дъщеря честна до сватбата. Ето че ужасният кошмар се бе превърнал в действителност.
— Абду ли беше? — попита спокойно тя. — Спала ли си с него?
Обезчести ли те?
Сара кимна мълчаливо.
Майка й притвори очи и промълви: „Такава е волята на Аллаха“.
Тя изсуши сълзите на момичето и каза:
— Не можеш повече да останеш тук, чедо. Трябва да напуснеш селото. Баща ти и чичо ти ще те убият като научат какво си направила.
Утре шейх Хамид няма да види кръв на кърпичката и всички ще научат, че си обезчестена. Спасявай си живота, Сара. Господ е милостив. Той ще те закриля.
Сара преглътна сълзите си и погледна майка си с големи,
зачервени от плач очи. От тази жена бе научила всичко, под нейното крило бе израсла, а сега трябваше да я напусне завинаги.
— Изчакай тук, не се прибирай вкъщи. Като се навечеря баща ти,
ще дойда. Имам една гривна и един пръстен, сватбен дар от баща ти. А
леля Алия ми остави в наследство едно копринено фередже. Ще ти ги дам да ги продадеш, Сара. Ще ти донеса и храна. Никой не бива да те види. Не казвай на никого къде отиваш — тя въздъхна и след това добави много сериозно: — Чуй ме и запомни: никога, за нищо на света не се връщай в Ал Тафла.
Сара се обърна и впери поглед в бавните талази на реката. На няколко мили нагоре по реката имаше мост над Нил, а после трябваше да върви сам по големия път, водещ до Кайро. Абду бе поел по него. Тя щеше да го последва.
Нефиса слезе от колата и побърза да притисне още по-плътно фереджето към лицето си. После се смеси с другите минувачи, които напираха да минат през Баб Зувела, една от старите порти на града.
Тъй като бе увита цялата в голям черен шал, от който не се подаваха дори дланите й, тя не биеше на очи сред фелахите, населяващи старата част на Кайро. Нефиса не се спря на пазара, където се предлагаше всичко: от зеленчуци до молитвени килимчета. Не погледна и към тъмните входове на къщите, където мъжете седяха в малките си

работилнички и упражняваха древните си занаяти. Нефиса се отправи към една обикновена порта. Почука, вратата се отвори и тя влезе.
Даде една банкнота на жена в дълга роба. Поведоха я по слабо осветен коридор с влажни стени. Силно миришеше на парфюми, пара,
пот и хлор. Влезе в друга стая, където свали дрехите си и една жена ги взе. После й подаде голяма, дебела хавлия и чифт налъми. Накрая
Нефиса влезе в огромна зала с мраморни стълбове и стъклен таван,
през който приглушената слънчева светлина струеше върху къпещите се жени, телячките и слугините, които подаваха на клиентките чаши със студен ментов чай и пресни плодове. В средата на залата шуртеше голям шадраван. В широкото му корито плуваха и стояха много жени.
Те се смееха, говореха си, миеха си косите. Някои се бяха поприкрили с хавлии, други бяха чисто голи.
Но Нефиса бе тук по съвсем друга причина. Тя дойде тайно.
Откакто хвърли цвета от хибискус зад зида, нейният офицер взе да идва само спорадично и по най-различно време. Случваше се да не се мерне един-два дни, а на третия изведнъж се появяваше. Една нощ,
когато младата луна блестеше над покривите на Кайро, Нефиса погледна през прозореца и го видя да седи под уличната лампа.
Помисли си, че както обикновено ще си тръгне, след като си запали цигарата, но той извърши нещо неочаквано. Държеше нещо в ръката си и я вдигна, за да й го покаже. После се огледа и махна на едно просякинче, каза му нещо, посочи градинската порта, даде му онова,
което стискаше, а явно и няколко монети, защото момичето му благодари. Лейтенантът погледна нагоре към Нефиса и посочи часовника си — трябваше да си тръгва. На сбогуване й хвърли една въздушна целувка.
Нефиса изтърча долу в градината и отвори портата. Момичето стоеше пред нея с плик в ръка. Като го видя, Нефиса изтръпна.
Бедняците рядко стъпваха в този богаташки квартал, а още по-рядко можеше да се срещне фелахка, още почти дете, а вече бременна.
Нефиса взе плика, който девойчето й подаде и каза: „Почакай!“ После изтича в кухнята, където готвачката подскочи стреснато, грабна парче хляб, студено агнешко месо, сирене и няколко ябълки и уви всичко в чиста кърпа. На излизане спря пред един долап и извади отвътре дебело вълнено одеяло. Даде всичко това заедно с няколко монети на слисаното момиче и приветливо му каза: „Аллах да те закриля.“ После

затвори вратата. Нефиса изгаряше от нетърпение да отвори плика, но искаше никой да не забележи. Затова прекоси градината и отиде в павилиона, който светеше на лунната светлина като сребърен кафез. Тя отвори плика и прочете една-единствена фраза:
„Кога можем да се видим?“
Нищо повече. Един бял лист хартия без име, без адрес.
Естествено, той искаше да не й създава неприятности, в случай че писмото попадне в чужди ръце. Но това единствено изречение я омая като дълго любовно писмо.
От този момент нататък Нефиса мислеше трескаво как да организира срещата с лейтенанта. Тя много рядко излизаше от дома, а когато отиваше на покупки или на кино, винаги я придружаваше някоя от многобройните й лели и братовчедки.
Най-сетне я осени една идея. Чу как една от придворните дами на принцесата възхваляваше предимствата на обществените бани,
където лекували главоболие и мигрена. От тогава Нефиса непрекъснато се оплакваше от главоболие. Първо поиска някакъв цяр от майка си, после разказа за банята, където много жени намирали облекчение. При първите посещения я съпровождаше една братовчедка, но скоро й омръзна да ходи всеки ден на баня и Нефиса тръгна сама.
Прати на принцесата бележка:
„Мила Фейса, имам страшно главоболие и затова се лекувам в банята до портата Баб Зувела. Всеки ден ходя там след обедната молитва и оставам вътре около час.
Надявам се, че и на теб ще ти хареса тук. Много бих се радвала на твоята компания.
Нефиса“
Адресира писмото до: „Нейно кралско височество принцеса
Фейса“.

Без никой да я забележи тя връчи писмото на просякинчето,
което редовно се навърташе край портата им, а Нефиса му даваше нещо за хапване. Тя му повтори няколко пъти да даде писмото на офицера, когато дойде пак и спре под уличната лампа. Но Нефиса не смееше дори да си представи какво би станало, ако той я последва и се опита да я заговори пред банята. В никакъв случай не биваше да ги виждат заедно. Знаеше, че по улиците винаги имаше достатъчно безделници, които само дебнеха какво вършат другите. Ако английски офицер заговори почтена мюсюлманка, няма да излезе жив от квартала. Всяка среща с него, колкото и добре да е подготвена, бе крайно опасна, но рискът придаваше само романтичен блясък на тяхната любовна история. Нефиса бе млада и безпаметно влюбена в лейтенанта.
Когато се освежи и ободри от масажите, благоуханните парни бани и балсамите, Нефиса се облече и излезе навън. С разтуптяно сърце огледа улицата. После отиде при колата си. Тя замръзна.
Лейтенантът бе там! Стоеше облегнат на един джип, паркиран пред портата Баб Зувела.
Нефиса едва го позна, защото бе цивилен. Колената й се огънаха,
но тя не спря. Погледите им се срещнаха и Нефиса побърза да стигне до колата си. Влезе в купето и каза на шофьора да се поразходи пеш из стария град и да си купи тиквени семки. Той бе доста учуден, но
Нефиса се молеше само разходката му да трае поне десет минути.
Веднага след като той слезе и изчезна в тълпата лейтенантът се появи до колата. Застана до прозореца и погледна въпросително Нефиса. Тя се премести на другата седалка и той влезе вътре.
Докато животът около тях пулсираше, уличната гълчава ту утихваше за миг, ту отново гръмваше страшната какофония от човешки викове, рев на домашни животни, клаксони на коли, двамата бяха като затворени в микрокосмос, в един свят, чиито единствени обитатели бяха те. Нефиса го изпиваше с поглед, опитвайки се да запомни всяка чертичка. Ето, това бе нейният полуреален обожател под уличната лампа, който всяка нощ се явяваше в сънищата й. Те се спогледаха,
уханието на неговия одеколон се смеси с мириса на рози и теменужки,
излъчван от нея. Тя откри тъмно петънце в сините му очи. Толкова много въпроси искаше да му зададе.
Най-сетне той каза с учудващо приятен глас:

— Не мога да повярвам, че съм тук, при теб. Винаги съм си мислел, че си просто плод на моята фантазия — той замълча. — За съжаление не знам арабски. Ти говориш ли английски?
— Да — отговори Нефиса.
Когато той посегна към фереджето й, сърцето й едва не се пръсна. Той се поколеба за миг, но тъй като тя не го спря, дръпна настрани воала и възкликна:
— Господи, колко си хубава!
Нефиса се почувства разголена, сякаш бе свалил всичките й дрехи. Но не бе нито засрамена, нито смутена. Изгаряше я само неутолим копнеж. Искаше да му каже толкова неща, но с ужас чу, че заявява:
— Аз бях омъжена. Вдовица съм. Имам две деца — от вълнение не можа да добави нищо друго.
— Аз живея близо до вас — рече той, — само на две преки от дома ти, в британската резиденция. На служба съм в крепостта, но напоследък често ме пращаха по различни задачи и вече се опасявах,
че съм ти омръзнал и че си ме забравила.
Нефиса загуби ума и дума, струваше й се, че сънува, всичко бе толкова нереално. А после се чу да казва:
— А аз мислех, че завинаги си напуснал страната — учуди се, че разговаря така непринудено с него. — След тази ужасна история със студентите, които демонстрираха пред английските казарми, толкова души бяха убити и ранени. Страхувах се за теб и се молех.
— За съжаление положението няма да се оправи. Затова днес дойдох цивилен. Но трябваше да те видя, защото ми се налага да се върна за половин година в Англия — пращат ме в специална школа —
когато тя потръпна ужасена, той побърза да я успокои:
— Обещавам ти, че ще се върна. Само за теб си мисля. И сега,
когато си тъй близо до мен…
— Шофьорът скоро ще се върне.
— Не искам да ти създавам неприятности. Но докато се върна,
може би ще успееш да уредиш някоя тайна среща… за да можем да си поговорим на спокойствие — побърза да добави той, — да пием заедно чай или кафе…
— Ще се опитам… — промърмори тя. — Принцеса Фейса ми е приятелка. Тя ще ни помогне.

— Мога ли да ти подаря нещо? От доста време съм в Кайро, но почти не познавам вашите обичаи. Не посмях да ти взема нещо толкова лично като бижу или парфюм например. Не исках да те обидя.
Не, не искам да ме забравиш, докато съм в Лондон. Затова се надявам,
че ще ти хареса. Беше на майка ми…
Той й подаде носна кърпичка от фино ленено платно с дантели и синя бродерия. Беше още топла от стоенето в джоба.
— Трудно ми е — каза тихо той. — Толкова съм близо до теб и все пак… Не знам какво да ти кажа, какво е редно да направя. Ти стоиш винаги зад решетката и фереджето прикрива цялото ти лице.
Искам да те докосна… Искам да те целуна…
— И аз — прошепна тя, — дано принцесата ни помогне. Може в това време да намеря място, където да се срещнем насаме. Като се върнеш, ще ти пратя вест… по просякинчето, което се навърта край портата ни.
Двамата впиха поглед един в друг. Той докосна страната й и каза:
— До следващата ни среща, мила моя Нефиса.
После излезе от колата и се изгуби сред множеството. Едва тогава тя се сети, че не й каза дори името си.

ЧЕТВЪРТА ГЛАВА
Мириам Мизрахи разказваше една история:
„Един ден Фарид отишъл със сина си на пазара да купи овца.
Както всички знаят, цената на овцата зависи от това, колко й е тлъста опашката. Затова Фарид опипал опашките на много овце, претеглял ги в ръката си и ги мачкал. Накрая синът му запитал: «Тате, защо правиш така?» Фарид отвърнал: «За да реша коя овца да купя.»
След няколко дена синът му изтичал да посрещне баща си, който се връщал от работа, и му извикал: «Тате! Шейх Гамал беше днес у нас. Мисля, че иска да купи мама!».“
Засмяха се и гостенките, и музикантите, които свиреха зад параван, защото не биваше да стоят при жените.
Нямаше официален повод за това празненство. Всички гостенки на Амира — над шейсет на брой — бяха от висшето общество, което личеше по бижутата и по екстравагантните вечерни рокли на дамите.
Поради внезапно нарасналото търсене на памук за Далечния изток, на пшеница и царевица за изгладнялата Европа, Египет преживяваше времена на разцвет. Гостенките на Амира, чиито мъже трупаха на световния пазар нечувани печалби, даваха израз на благосъстоянието си, обличайки се като кралици.
Амира също носеше диамантите и златните накити, които й бе подарил Али. Много се радваше, че празникът се получи така добре,
защото бе приготвила някои изненади. Тя преливаше от щастие,
защото синът й най-сетне се бе обадил. Той бе вече от седем месеца в чужбина и много рядко пращаше по някоя вест. Пристигаха само безсъдържателни картички и безинтересни писма. Тя всяка нощ молеше Аллаха да освободи сина й от душевните мъки, за да се завърне отново у дома, в Египет, където му бе мястото. Не можеше да дочака деня на завръщането му, защото вече му бе намерила идеална невеста — едно осемнайсетгодишно момиче, също от рода Рашид.
Тихо, кротко девойче, благовъзпитано и почтено. Поканила бе и майката, и дъщерята. Скоро Амира щеше да поднесе най-голямата изненада. Тук, в тази празнична обстановка, сред най-отбраното общество и в кръга на семейството тя смяташе окончателно да реши въпроса. Предварителните разговори вече бяха приключили и сега

смяташе да обяви годежа и да определят датата на сватбата, защото
Ибрахим бе известил, че се връща тази вечер. Бъдещата невеста трябваше да го посрещне в бащиния му дом. Всички ще му честитят и ще се радват, че се е върнал жив и здрав. Нека синът й усети колко е нужен на всички, как го уважават хората. Днес трябваше да започне нова страница от историята на Рашидовия род.
Една от жените изведнъж скочи, събу си обувките, застана в средата на салона и затанцува. Другите веднага взеха да ръкопляскат в ритъм с танца и да припяват. Бяха любовни песни, еротични и възбуждащи като цялата египетска музика. Те разказваха за страстни целувки и забранени ласки. Жените бяха пели тези песни още като невинни девойчета: в градините, на люлките, по време на игра, без да разбират смисъла на текста.
След няколко минути танцьорката седна на мястото си, но друга жена продължи. За всяка от тях танцът бе като изява на нейната личност и затова никога не одумваха танцьорките и не ги сравняваха една с друга. Те не се съревноваваха помежду си. Нито една не минаваше за по-добра или по-красива от останалите, независимо че не всички кършеха умело снагите си. Всяка жена бе окуражавана от останалите и й ръкопляскаха накрая.
Когато Амира най-сетне излезе спонтанно в кръга и събу обувките си, наоколо се понесоха радостни възгласи. Тя носеше дълга пола и изискано пристегната копринена блуза, но работата не бе в облеклото. Тя бе просто царствена. С меки, плъзгави движения заописва кръгове с ханша си и изви тяло в сладостни тръпки, без да помръдва от място. После затанцува все по-буйно и по-буйно, докато накрая жените наскачаха от възторг. Амира направи знак на Мириам да се присъедини към нея. Двете бяха свикнали да танцуват заедно още от времето, когато бяха млади невести. Затова стъпките и движенията им бяха в пълна хармония.
Мириам се почувства освободена от всички окови. Танцът свързваше душа и плът и я тласкаше към някаква еуфория, също както хашишът въздейства на мъжете. Наскоро бе навършила четиридесет и три години. Това стана само седмици след рождения ден на най- големия й син — голямата тайна на нейния живот, за която Сюлейман дори и не подозираше. Беше я споделила само с Амира.

Мириам се омъжи за пръв път на осемнайсет години. Но една епидемия отне и мъжа, и детето й. Останала сама, потънала в дълбок траур, тя срещна привлекателния Сюлейман и се влюби в него. Той бе търговец на едро, внасяше стоки от чужбина, а фамилията Мизрахи бе сред най-старите и уважавани еврейски родове в Египет. Когато
Сюлейман въведе невестата си в дома на Райската улица, той помоли
Бог да ги дари с много деца.
Мина година, втора, трета, но Мириам все не забременяваше.
Тръгна по лекари, но всички твърдяха, че няма причина за безплодието й. И тогава тя разбра, че проблемът е в Сюлейман. Но да му каже такова нещо в лицето, означаваше да го смаже. Сподели грижата си със своята приятелка Амира, която я успокои с думите: „Господ ще ти покаже изход.“
И тогава на Мириам й се яви сън, който й подсказа изхода от проблема. Присъни й се лицето на Муса, брата на Сюлейман и тя установи, че двамата си приличат като близнаци. Трябваха й няколко седмици, докато събере кураж и отиде при него. Като я изслуша, той прояви невероятно разбиране. Беше напълно съгласен с нея: Сюлейман никога нямаше да се примири с мисълта, че е импотентен. И така двамата скроиха план.
Мириам посещаваше тайно Муса, докато зачена. Когато детето се роди, Сюлейман повярва, че е негов син. Две години по-късно тя отново отиде при Муса и дъщерите, които роди след това, приличаха поразително на Сюлейман. Така домът на Райската улица се напълни с пет деца и Сюлейман минаваше за щастлив, благословен от Бога баща.
Когато Муса се премести да живее в Париж, Мириам каза на мъжа си,
че лекарите са я посъветвали да не ражда вече деца. До този ден само
Амира и Муса бяха посветени в тайната й.
Амира рязко прекъсна танца си. Чула бе звънеца.
Ръкоплясканията и подвикванията замряха. Музикантите зад паравана престанаха да свирят. Мъжки глас извика от коридора: „Я Аллах!“
Това бе традиционното предупреждение, с което се известяваше, че мъж наближава към женските стаи.
Когато чу гласа, Амира изтича до вратата и извика:
— Ибрахим?
И наистина, в следващия момент той се появи на вратата. Тя нададе радостен вик, разтвори обятия и го притисна към себе си.

Сълзи потекоха по лицето й.
— Толкова ми липсваше, мамо! — прошепна той. — Не знаеш колко ми липсваше!
Лелите, братовчедките, всички жени от рода Рашид ги наобиколиха с грейнали лица, докато гостите разговаряха развълнувано помежду си. Доктор Рашид се бе завърнал у дома!
Изглеждаше здрав и щастлив.
— Мамо — каза Ибрахим със светнали очи, — искам да ти представя…
Той се отдръпва настрана и сред внезапно настъпилата тишина в салона влезе млада жена. Тя бе висока и стройна, усмихваше се очарователно и носеше елегантен спортен костюм. Дамската си чанта бе преметнала през рамо. Най-оригинална беше широкополата й шапка, дръзко изделие на европейската мода. Но повечето жени бяха втренчили поглед в падащите до раменете коси, подстригани като на паж. Жената беше платиненоруса като Джейн Харлоу!
— Ето, това е моето семейство — каза й той на английски. А към
Амира се обърна на арабски: — Мамо, това е Алис, моята жена.
Нищо не наруши мълчанието. Едва когато Алис протегна ръка и каза на английски: „Добър ден, мисис Рашид. Радвам се да се запозная с вас“ — наоколо се понесоха въздишки и тих шепот: „Англичанка!
Довел си е англичанка!“
Амира се взря в протегнатата длан, после разтвори ръце и каза на английски:
— Добре дошла в моя дом, дъще моя. Слава на Аллаха, че в безкрайната си милост те изпрати при нас.
След като се прегърнаха Амира забеляза това, което всички други жени отдавна бяха констатирали: Алис бе бременна.
— Алис е на двайсет години, като теб — каза Ибрахим на сестра си, която в този момент влезе в салона. — Веднага си помислих, че ще станете добри приятелки.
Нефиса прегърна снаха си, възхити се от бялата й кожа и от косите й и си помисли за своя лейтенант. Поне имаше вече роднина- англичанка.
Амира пристъпи към сина си и каза:
— Щастлив ли си, сине?

И когато той й отвърна: „Никога в живота си не съм бил по- щастлив, мамо“, тя отправи наум благодарствена молитва към Аллаха.
— Защо не ни писа поне два реда, Ибрахим! — каза Нефиса. —
Щяхме да подготвим стаите за жена ти…
Ибрахим гальовно прегърна жена си през кръста и каза:
— Алис ще живее при мен, в другата част на къщата.
Усмивката на Амира се стопи за момент, но после тя се овладя и каза:
— Естествено, естествено. Ела, дъще, искам да те запозная с гостите…
Родилните болки на Сара започнаха, докато гледаше един дресиран павиан в пижама, премятащ се на гърба на магаре. Смешният номер бе привлякъл множество хора пред входа на елегантния хотел
„Континентал Савой“, където идваше понякога да проси пари от богатите туристи. Тя се смееше на маймуната, забравила напълно, че още не бе събрала необходимата гума за деня. Властната Наджиба пак ще я хока. Болката я прониза — остра, разкъсваща — и Сара замръзна.
Когато пронизващата болка се повтори и този път достигна чак до краката й, Сара уплашена разбра, че детето е на път да се роди. Но то идваше прекалено рано!
— Кога го зачена? — запита Наджиба, като я прие сред другите просяци. Сара не знаеше какво да отговори, защото докато търсеше
Абду, така и не усети колко дни и месеци бяха отлетели. Но си спомни,
че когато се любеха, памуковите полета бяха покрити с жълтеникави цветове и тъкмо прибираха царевицата. Наджиба преброи месеците с мръсните си пръсти. Накрая каза:
— Ще се роди в края на февруари или в началото на март, като задуха пустинният вятър. Добре, можеш да останеш при нас. Сигурно си мислиш, че на бременните им дават повече милостиня. Ама не е така. Хората подозират, че е някакъв трик, че си пъхнала диня под роклята си. Но като тръгне едно младо момиче с бебе на ръце да проси,
падат големи пари, особено както си изгладняла и измършавяла.
Сара не се сърдеше на Наджиба, че й дава да яде толкова малко,
за да изглежда полуумряла от глад. Поне си намери подслон, спеше на един дюшек и беше сред приятели. Някои от просяците имаха далеч

по-тежка съдба. Те бяха дошли напълно здрави при Наджиба и трябваше първо да ги „пооправят“, да ги осакатят, за да могат да получат по някоя пара. Жените бяха принудени да проституират.
Наистина, този занаят не бе забранен, но бе позорен. След първите ужасни седмици в Кайро Сара бе започнала да се страхува, че ще умре на улицата от глад и хората безучастно ще я заобикалят. Така че закрилата, която й предлагаше дори една такава студена и алчна жена като Наджиба, бе истинско спасение.
След третата контракция Сара се отдръпна от множеството и вдигна глава, за да види къде е слънцето. На село винаги бе толкова лесно да се определи кое време е, но тук, в града, където толкова високи сгради, куполи и минарета се издигаха в небето, тя дълго въртеше глава, докато види слънцето. То бе обагрило небето на запад в червено. Скоро щеше да мръкне. Сара вече бе напълно сигурна, че детето й ще се роди в студената януарска нощ. Изведнъж изпита голяма радост. Най-сетне бе ударил часът! Сякаш цяла вечност бе чакала детето на Абду да се появи на бял свят. Сара сви бързо в една пресечка, за да не привлича хорското внимание, и се запъти към Нил.
Улицата, на която живееше сега, се намираше всъщност точно в обратната посока, в старата част на Кайро, но тя трябваше първо да свърши нещо друго.
Сара не обичаше да си спомня за първите дни в този град. Тогава бе напълно уверена, че ще намери Абду. Но нямаше и представа, че градът е толкова голям и че е пълен с толкова хора, с толкова непознати, които не й обръщаха никакво внимание или ядосани натискаха клаксона, за да им се махне от пътя. Портиерите я пъдеха от входовете, където се гушеше нощем. Уличните търговци я гонеха,
защото я мислеха за крадла. После се появи един полицай и каза, че я арестува. Вместо това обаче я отведе в дома си, където я принуждаваше да се любят в продължение на три дни и три нощи,
докато тя най-после успя да избяга. Най-сетне откри моста, под който живееха сакатите и просяците. Сара се бе опитала да проси от минувачите. Но една жена с татуировка на брадичката я нахока и я прогони. Жената каза, че тя просела на този мост, а ако Сара искала да проси, трябвало първо да се разбере с Наджиба.
Оттогава Сара просеше за Наджиба. Даваше й половината от събраното през деня. Често не й оставаха пари да си купи и един лук за

вечеря. Сара не умееше да проси. Веднъж просяците едва не я прогониха. Но тогава една красива жена излезе от една голяма розова къща и й подари вълнена завивка, даде й много неща за ядене и дори пари. Наджиба остана доволна и каза, че като се роди бебето, ще й дават повече милостиня. Позволиха на Сара да остане. Красивата жена редовно й даваше по нещо. А една вечер видя за свое най-голямо учудване, че непознатият, който й бе подарил копринения шал, влезе в същата тази къща. От този момент нататък Сара бе убедена, че Аллах я напътства и у нея отново се събуди надеждата да намери Абду.
А сега трябваше да спази древния обичай на фелахите. Като дойдеше часът да ражда, жената отиваше на брега на Нил и похапваше малко тиня, за да й даде реката сили и здраве. Тя пазеше и нероденото дете от уроки. Болките й се усилиха и контракциите съвсем зачестиха.
Твърде късно разбра, че няма вече никакво време. Бебето си пробиваше път към белия свят.
Тя легна по гръб, вдигна очи към небето и се учуди, че вече е паднала нощта. Толкова звезди грееха над нея.
Погледна към светлините на отсрещния бряг, които блещукаха като златни. Стори й се, че вижда сред тях жени в бели дрехи,
приличащи на ангели и когато звездите над главата й внезапно закръжиха и болките станаха непоносими, тя се втренчи в тези светлини и си помисли: сигурно така изглежда раят.
Това е раят, помисли си лейди Алис, когато излезе на терасата на клуб Каж д’Ор. Светлините на Кайро грееха пред нея, а звездите блещукаха и се отразяваха като проблясващи диаманти върху талазите на Нил — о, да, това бе истински рай! Толкова бе щастлива, че й идеше да слезе долу и да затанцува край искрящата река. Новият й живот надхвърляше и най-смелите мечти, и най-големите й очаквания.
Чувала бе, че Кайро бил един Париж край Нил, но тя дори не подозираше колко много напомняше всичко за Франция. Къщата, в която живееше, бе прекрасен дворец, разположен в дипломатическия квартал сред посолства и резиденции. Имаше чувството, че вечно ще живее в този екстаз, запленена от чара на града.
Лейди Алис си помисли с облекчение: „Колко е хубаво, че ужасната война най-сетне свърши“. Тя не бе изпитала на гърба си

несгодите на военното време, защото живееше заедно с баща си,
херцога на Пембъртън, в семейния замък в провинцията. Баща й бе изразил готовността да подслони в него деца, останали без дом поради бомбардировките. Но слава Богу, не се стигна дотам. Алис не знаеше дали би успяла да се справи с толкова деца.
Тя не обичаше да си мисли за такива грозни и неприятни неща като войната и сираците. Не й се щеше да вярва дори на слуховете, че англичаните ще напуснат Египет. И какво ще стане, ако наистина се стигне дотам? Нима англичаните не бяха превърнали Египет в приказно красива страна? Едно от първите неща, за които заговориха с
Ибрахим, когато се запознаха миналата година в Монте Карло, бе общото им нежелание да се товарят с неприятни проблеми. Докато всички други се впускаха в разгорещени политически дискусии, той оставаше напълно безучастен.
Много неща обичаше у мъжа си. Той бе мил и щедър, имаше безукорни маниери, изобщо не бе честолюбив и не се самоизтъкваше като другите. Тя си мислеше, че е ужасно тежко да бъдеш придворен лекар на един крал. Но Ибрахим й призна, че работата му е съвсем лека и не изисква кой знае какви професионални умения. Дори й разказа, че е станал лекар само защото баща му бил министър на здравеопазването. Завършил успешно, макар и не блестящо следването си и след като изкарал криво-ляво практиката си, баща му го представил на крал Фарук, който веднага го харесал. Ибрахим често подчертаваше, че най-хубавото в поста му е почти пълната липса на задължения. Два пъти на ден мерел кръвното налягане на краля и от време навреме му предписвал нещо срещу стомашни болки. Ибрахим нямаше нито големи пристрастия, нито антипатии. Не застъпваше фанатични възгледи и нямаше амбицията да създаде нещо нечувано. За него бе важно, че може с гордост да заяви: „До този момент успявам да осигуря един приятен живот за себе си и за моето семейство“. Именно затова го обичаше Алис. Той умееше да се наслаждава на живота.
Знаеше, че удоволствията и земните радости бяха просто необходими и важни. Смяташе, че е великолепен любовник, макар че нямаше основа за сравнение — той бе първият и единствен мъж в живота й.
Алис съжаляваше, че майка й не бе вече между живите. Лейди
Франсиз положително би се зарадвала на екзотичния си зет, защото имаше особена слабост към всичко ориенталско. Но майка й страдаше

от някаква особена депресивност — „меланхолия“, бе написал доктор
Ривърс като причина за смъртта в смъртния акт. Една сутрин лейди
Франсиз бе пъхнала главата си във фурната на газовата печка. Както херцогът, така и децата — Алис и брат й Едуард — не споменаха повече за това самоубийство.
Като чу залп от смях, идващ от клуба, Алис се обърна и погледна през стъклената врата. Фарук стоеше както обикновено до масата за рулетка. Свитата му ръкопляскаше и надаваше възторжени възклицания. Явно току-що беше спечелил. Алис харесваше египетския крал. В нейните очи той бе просто едно голямо момче,
което разказваше разни весели истории и се смееше на всички вицове.
Кралица Фарида, която досега не го бе дарила със син, не бе за завиждане. Носеха се слухове, че вероятно скоро ще я отпрати. Всеки египтянин имаше правото да постъпи така с жена си. Достатъчно бе да каже три пъти в присъствието на свидетели: „Аз се разделям с теб“ и разводът се смяташе за осъществен.
Алис скръсти ръце. Нямаше опасност Ибрахим да я изостави.
Сигурна бе, че ще му роди син.
Въпреки всичко всеобщата мания по синовете й се струваше прекалена. Естествено, всяка майка искаше да си има син. Баща й,
херцогът, също бил разочарован, като научил, че първото му дете е момиче. Но в Египет около тази тема се въртеше всичко. Алис установи дори, че в арабския език няма думата „деца“. Като попитаха един мъж колко деца има, той споменаваше само „авалад“, тоест синовете. Дъщерите не ги брояха. Злощастният мъж, който имаше само момичета, получаваше унизителното прозвище „абу банат“, баща на дъщери. Алис си спомни как интересът на Ибрахим към нея порасна значително, когато му разказа за роднините си, за баща си,
брат си и чичовците и добави през смях, че една от отличителните черти на нейния род явно е способността да се зачеват главно синове.
Тя, разбира се, знаеше, че Ибрахим не я обикна само заради това. Не би спал с нея, не би я взел за жена и не би я довел тук, при семейството си, само заради способността й да му роди един или няколко сина.
Ибрахим непрекъснато я уверяваше колко я обича. Той я обожаваше,
беше омаян от красотата й и благославяше дори дървото, от което е била издялана люлката й. Той милваше нозете й и целуваше пръстите им.

Ех, защо баща й не прояви никакво разбиране. Защо и тя не успя да му обясни, че Ибрахим наистина я обича и ще й бъде добър съпруг.
Ненавиждаше презрителното название „арабеск“ и би предпочела баща й да не бе произнасял тази дума. Меденият месец в Англия приключи само след две седмици с истинска катастрофа. Баща й отказа дори да се запознае с Ибрахим. Заплаши, че ще я лиши от наследство,
ако се омъжи за него. Бащините заплахи не я сепнаха особено. Знаеше,
че ще омекне, като се роди детето. Херцогът сигурно ще поиска да види първото си внуче!
Да, но татко ми липсва, помисли си тя. Понякога изпитваше носталгия. В първите дни, прекарани в дома на Рашидови, тя особено остро усети, че се е пренесла в съвсем друг свят. Смаяна бе още при първата закуска, на сутринта след пристигането им. Свикнала бе да закусва безмълвно заедно с баща си и брат си. А при Рашидови закуската бе доста шумна. Жените ядяха отделно, седнали на пода,
като пълнеха чиниите си с какви ли не лакомства. Те разговаряха оживено и ядяха толкова много, сякаш утре ще се свърши светът.
Обсъждаха всичко, като обръщаха особено внимание на подправките и нюансите във вкуса. Говореха и за различни видове олио и непрекъснато повтаряха „Опитай това, опитай онова!“ А Алис ужасно се изложи! За закуска имаше варен боб, яйца, топли питки, сирене,
мариновани лимони и чушки. Когато Алис посегна да вземе нещо,
Нефиса дискретно й прошепна: „Ние ядем с дясната ръка“, а когато тя отвърна, че е левачка, зълва й се усмихна състрадателно, но й каза:
„Голяма обида е за домакините да се храниш с лявата ръка, защото с нея ние…“ и тя прошепна в ухото й нещо, от което Алис се изчерви дори сега, при спомена за тази случка.
Трябваше да се научи на толкова много неща, имаше толкова правила на етикецията, чието нарушаване бе недопустимо. Но
Рашидови бяха сърдечни и търпеливи. Като че ли дори им доставяше удоволствие да я учат на това и онова. Те често се смееха и Алис установи, че жените непрекъснато разправяха разни весели истории. С
Нефиса се сприятели бързо. Още на първия ден след пристигането й тя я представи на принцеса Фейса и на придворните дами — всички те бяха египтянки, но се обличаха и държаха напълно по европейски. Но тогава Алис преживя и първия шок. Когато се облякоха за излизане,

Нефиса се уви от главата до петите в голяма черна кърпа „мелая“, така че накрая се виждаха само очите й.
— Мама държи да ходим така! — обясни тя с усмивка на Алис.
— Тя си мисли, че по улиците на Кайро ни дебнат само опасни грешници и дяволски съблазни. Мъжете ни причакват по ъглите и като видят жена, веднага я обезчестяват! Не се плаши, Алис — добави тя,
като прочете ужаса в очите й, — ти не си мюсюлманка и тези изисквания не важат за теб.
Но и Алис трябваше да се приспособява към местните нрави.
Липсваше й беконът на закуска. Нямаше вече котлети и шунка, защото ислямският закон забранява свинското месо и алкохола. Така че не поднасяха вино към обяда, нито бренди след вечеря. Роднините на
Ибрахим говореха само на арабски, въпреки че бяха готови веднага да й преведат казаното на английски. Но най-трудно приемаше това странно разделяне на мъжете от жените. Ибрахим имаше правото по всяко време да влиза, където поиска, но жените, дори собствената му майка, трябваше да помолят за разрешение, ако искаха да отидат в другата част на къщата. Когато Ибрахим се прибираше у дома, водейки на гости мъже, винаги викаше „Я Аллах!“ и жените веднага се изпокриваха, за да не ги видят.
Сложен бе и въпросът с религията. Амира най-любезно бе обяснила на Алис, че в Кайро има много християнски църкви и че тя може по всяко време да отиде, в която и да е от тях. Но Алис не бе възпитана в особена набожност — близките й ходеха на църква само по специален повод.
Но въпреки всичко я приеха извънредно сърдечно и любвеобилно в семейството. Всички й викаха сестро или братовчедке.
Държаха се с нея така, сякаш открай време живее в дома на Рашидови.
И всичко щеше да бъде наред, когато се роди детето…
Ибрахим излезе на терасата и извика:
— А, ето къде си била!
— Исках да поизляза на чист въздух — каза тя и си помисли:
„Колко добре му стои фракът“! — Малко ми се замая главата от шампанското!
Той грижовно сложи наметката от скъпи кожи на раменете й.
— Навън е студено, а аз трябва вече да се грижа за двама — беше й донесъл шоколадов бонбон с пълнеж и го пъхна между устните й,

целуна я и сам отхапа късче от него.
Ибрахим я притисна до себе си.
— Щастлива ли си, любов моя?
— По-щастлива от всякога.
— Тъгуваш ли за дома?
— Не. Е, малко. Липсват ми близките.
— Съжалявам, че се скара с баща си и че той не можа да ме приеме като зет.
— Вината не е твоя. Не може цял живот да се подчинявам на неговата воля, само и само да стане както той иска.
— Знаеш ли, Алис, цял живот правех точно това. Непрекъснато се опитвах да изпълнявам желанията на баща ми и невинаги успявах
— той се поколеба и после добави. — Не съм си го признавал на никого досега, но истината е, че винаги се чувствах като неудачник.
— Ти не си неудачник, скъпи!
— Ако познаваше баща ми, мир на праха му, щеше да разбереш какво имам предвид. Той бе много известен, притежаваше огромна власт и още по-огромно влияние и бе невероятно богат. Аз израснах в сянката му и не си спомням веднъж да е казвал една добра дума за мене. Не беше лош човек, Алис, просто бе от друго поколение. По негово време се смяташе, че ако бащата прояви благосклонност към сина си, с това само ще му развали характера. Понякога имах чувството, че баща ми е очаквал направо да се родя зрял мъж. Аз нямах истинско детство, ако изключим онова, което майка ми осигури.
А когато пораснах, той бе недоволен от всичко, което вършех. Това е една от причините, поради които… — той нежно прокара пръст по бузата й и каза с грейнал поглед — искам да имам син. Ако мога да даря баща си с внук, това ще е първото ми постижение, с което наистина мога да се гордея. Имам ли син, аз най-сетне ще спечеля любовта на баща си.
Алис нежно го целуна. Когато най-сетне леденият вятър ги накара да влязат вътре, те дори не забелязаха суматохата, настъпила на отсрещния бряг. Рибарите крещяха тревожно и се тълпяха, защото бяха намерили нещо във водата.
— Защо англичаните отнеха Палестина от арабите и я дадоха на евреите? — запита Фуад, разглезен младеж, който пушеше с наслада хашиш. — Арабите не са отнели тази земя от евреите, те са я

отвоювали през четиринайсети век от италианци те. Бихте ли ми казали коя европейска страна би се отказала от територия, която владее от четиринайсети век насам? Тогава и индианците могат да си поискат
Манхатън. Питам ви: ще позволят ли това американците?
Тримата приятели се намираха на яхтата на Хасан ал-Сабир,
закотвена недалеч от Египетския музей. Разположили се бяха удобно на широки, меки дивани, облягаха се на копринени възглавници и пушеха всичките от един и същ чибук, като от време на време си вземаха грозде, маслини, сирене или хляб от един меден поднос.
Четвъртият мъж от компанията бе на палубата.
— Мисля, че въпросът не е кой е бил първи на тази земя —
отвърна отегчено Хасан, — но защо да си блъскаме главата над тези проблеми? Нас те не ни засягат.
Фуад обаче продължи:
— По време на войната ние не преследвахме евреите. За нас те са братя, защото всички произхождаме от пророка Авраам. От векове съжителстваме мирно с тях. Повярвайте ми, европейците не основаха
Израел, за да има къде да отидат преследваните евреи; те искат чрез него да завладеят отново Близкия изток!
Хасан простена:
— За Бога, защо се занимавате с такива неща?
— Защото Египет е на първо място по смъртност в света —
отвърна сухо Валид. — Половината деца умират, преди да са навършили пет години. Ние имаме повече слепи, отколкото, в която и да е друга страна. А какво предприемат срещу това британците, дето уж ни закрилят? За осемдесетте години, откакто владеят страната ни,
не са направили водопровод в нито едно село, не строят училища и не се грижат за медицинското обслужване на бедните. Може и да не са се стремили съзнателно да тласнат националната ни култура към упадък,
но и до ден-днешен проявяват престъпно равнодушие. Смятам, че това не е по-малко грешно!
Хасан стана и отиде при Ибрахим на палубата. Макар да имаше жилище в града, където живееха жена му, майка му, неомъжената му сестра и трите му деца, Хасан прекарваше повечето си време на яхтата.
Тук водеше приятели, тук съблазняваше последните си завоевания.
Сега съжали, че не покани две проститутки вместо двамата си младши съдружници.

— Съжалявам, приятелю — каза той на Ибрахим и си запали една цигара „Дънхил“, — няма вече да ги каня тия. Не подозирах, че изповядват такива възгледи. Ужасно ми лазят по нервите с политическите си брътвежи. Ей, ама ти направо плуваш в доволство.
Ибрахим сияеше. Той се бе загледал в Гардън сити и току-що му бе хрумнала прекрасната мисъл, че Нил тече бавно като времето.
— Мислех си за Алис, Хасан — отвърна той блажено, — и се питах с какво ли успях да спечеля любовта й.
По една случайност Хасан също бе помислил в този миг за жената на Ибрахим, която очакваше всеки ден да роди. Неведнъж си представяше какво ли ще бъде да спи с нея. Мечтаеше за белите й ръце и бедра, за невероятните платиненоруси коси и си спомни, че й бе хвърлил око в Монте Карло далеч преди Ибрахим да я забележи. Но кой знае защо приятелят му спечели сърцето й. А в сексуалните си фантазии Хасан вече я виждаше как идва с него на яхтата и как той й показва сбирката си от порнографски снимки и картички. Дали ще се шокира или ще й хареса? А може би и двете? Хасан сдържаше страстите си само заради Ибрахим, защото искаше да бъде честен спрямо приятеля си, иначе отдавна би се опитал да преспи с лейди
Алис.
В този момент на палубата излезе слугата на Хасан и каза:
— Доктор Рашид, търсиха ви по телефона. Жена ви вече ражда.
— Слава на Бога! — извика Ибрахим. — Синът ми се ражда! —
и побърза да слезе на брега.
Нефиса бе близка приятелка на принцесата и често гостуваше в двореца. Тя последва един едър, мълчалив нубиец. Той бе облечен в бяла галабия, червена жилетка и ален тюрбан и бе един от безбройните слуги в двореца с двеста стаи, разположен в сърцето на Кайро.
Единствената задача на прислугата бе да изпълнява всяко желание на принцесата и на нейния съпруг. Дворецът бе издигнат по османско време и представляваше екзотична смесица от елементи на персийската и мавританската архитектура. Той бе истински лабиринт от коридори, стаи и градини. Докато Нефиса следваше мълчаливия нубиец, който я водеше по приказния мраморен сводест коридор към

мястото на срещата, тя дочу тихите звуци на валс — явно принцесата имаше гости.
Най-сетне стигнаха в една част от двореца, която Нефиса почти не познаваше. Слугата дръпна една плюшена завеса и Нефиса се озова в голяма зала с прекрасен водоскок в средата. Знаеше, че това е старият харем, който вече не се използваше. Подът бе настлан с блестящ тъмносин мрамор, който създаваше представата за дълбока вода. Нефиса почти се побоя да стъпи върху него — струваше й се, че вижда риби и глъбините. Покрай стените имаше дивани, тапицирани с кадифе и сатен. Безброй месингови лампи се спускаха на дълги вериги от високия таван. Всичките бяха запалени и хвърляха странни сенки върху мраморните стълбове и сводове. Една флорална мозайка привлече погледа й към центъра на помещението. Високо, чак под самия покрив, се виеха балкони с решетки от ковано желязо, от които можеше да се вижда какво става в залата. Нефиса си представи как някога султанът е седял там и тайно е наблюдавал своите жени.
Тя заразглежда възхитено древните стенописи — изображения на голи жени, къпещи се в един извор. Някои дори бяха прегърнати в твърде еротични пози. Сред тях имаше и млади, и стари, жени от най- различни типове, но всички излъчваха някаква особена меланхолия,
защото бяха пленнички на своята красота и седяха като птици в кафез,
само защото един мъж можеше някога да поиска да се позабавлява с тях.
Нефиса отвърна поглед от опасно възбуждащите картини. С
разтуптяно сърце си помисли колко отдавна очаква този миг. Как ли ще премине срещата насаме с нейния лейтенант? Тя заснова неспокойно из залата. Искаше й се да дойде час по-скоро. В сънищата й той бе нежен и чувствен любовник. Но от приятелките на принцесата бе чувала и съвсем други неща. Някои придворни дами често спяха с чужденци и твърдяха, че англичаните били студени като риби. Дали офицерът й ще поиска да продължат любовната игра до зори? Може просто да влезе, да я грабне, да си направи удоволствието и после да изчезне завинаги.
Нефиса чу стъпки.
Плюшената завеса се разлюля като духната от вятъра и той се появи. Сне фуражката си. Светлината огря русите му коси.
Нефиса затаи дъх.

Той пристъпи към нея и огледа огромната зала. Лъснатите му ботуши отекваха по мрамора.
— Къде се намираме?
— В бившия харем. Построен е преди триста години…
Той се засмя:
— Същинска приказка, като от „Хиляда нощи“!
— Хиляда и една нощ — поправи го Нефиса. Още не можеше да повярва, че наистина е тук. Най-сетне бяха заедно и насаме. —
Четните числа носят нещастие — добави тя и се учуди, че гласът не й изневери и че изобщо може да разговаря така непринудено с него, —
затова след хилядната история Шехерезада разказала още една.
Той я погледна.
— Господи, колко си хубава!
— Страхувах се, че няма да дойдеш.
Той пристъпи до нея, но не я докосна.
— Нищо не би могло да ме спре — заяви спокойно офицерът —
готов бяха дори да дезертирам.
Нефиса забеляза как смутено върти фуражката в ръцете си и се трогна.
— Честно казано, вече не се надявах, че ще мога да те видя насаме — призна той.
— Защо?
— Толкова те… пазят… сякаш си една от тях — той посочи жените от стенописите, — една забулена жена, която живее зад решетки като пленница.
— Майка ми ме пази. Мисли си, че старите нрави били по-добри от новите.
— И какво ще стане, ако научи за нас?
— Изобщо не ми се мисли за това. Имах една сестра. Тя нещо съгреши. Не знам точно в какво. Тогава бях само на четиринайсет и не разбирах какво става. Чух само как й викаше баща ми. После я прогони от дома — просто така, без да й даде нищо. И ни забраниха да споменаваме името й. До ден-днешен никой не обелва и дума за
Фатима.
— Какво стана с нея?
— Нямам представа.
— Страх ли те е?

— Да.
— Не се бой — той протегна ръка и тя усети връхчетата на пръстите му като полъх на вятър.
— Утре заминавам — каза той, — частта ми я местят в Англия.
Нефиса познаваше само тъмните, предизвикателни очи на арабските мъже, които горяха от съзнателни или несъзнавани сластни обещания и от мъжка страст. Но англичанинът имаше чисти сини очи.
Те бяха бистри като морето през лятото и изглеждаха толкова невинни и уязвими, че й се сториха много по-възбуждащи.
— Значи разполагаме само с тази… прошепна тя, — само с този единствен час?
— Имаме цяла нощ пред нас. Трябва да се върна в казармата чак утре сутринта.
Тя отиде до прозореца и се загледа в меката черна нощ. В
градината цъфтяха бели рози, славеят пееше своята песен.
— Знаеше ли приказката за славея и розата? — запита тя и усети,
че няма сили да го погледне в очите. Той застана зад нея — толкова плътно, че усети дъха му във врата си.
— Разкажи ми я…
— Преди много, много години — започна тя и усети как желанието постепенно се разпалва в нея. Ако сега ме докосне —
помисли Нефиса, — ще лумна в пламъци. — Преди много години всички рози били бели, защото никой не ги докосвал. Но една нощ славеят се влюбил в една роза. И когато й запял песен, изпълнена с болка и копнеж, нещо трепнало в сърцето й. Славеят се приближил плътно до нея и прошепнал: „Прекрасна розо, обичам те“ и розата леко поруменяла. Но той се доближил още повече и тогава тя отворила листенцата си и славеят й отнел невинността. А тъй като по Божията воля розите трябва да са невинни, розата почервеняла от срам. Затова днес има розови и червени рози. И до ден-днешен листенцата на розата затрептяват, когато чуят славеева песен. Но тя не ги разтваря,
защото Бог не желае да съчетава птица и цвете.
Той сложи длани на раменете й и я накара да се обърне, за да я погледне в очите.
— А мъж и жена? Какво им е отредил Бог?
Взе лицето й в шепи и долепи устни до нейните.

После се отдръпна, сне колана с револвера и Нефиса започна с разтреперани пръсти да разкопчава куртката му. С изненада установи,
че не носи риза под нея. Бледата му кожа бе опъната върху мускулестите гърди и яките ръце. Тя прокара пръст по издутините и ямките на мускулите и по плоския му корем. Учуди се колко е корав —
сякаш от мрамор. Мъжът й също бе много млад, но имаше меко, почти женствено тяло.
После той измъкна блузата й от колана на полата. Направи го бавно. Имаха много време.
Ибрахим тихо затвори вратата на спалнята зад себе си. Алис трябваше добре да си отспи след раждането. Отиде при майка си, която разглеждаше в големия салон звездните карти заедно с астроложката
Квета. Тук спеше и новороденото, наблюдавано зорко от Амира.
Ибрахим се наведе над детето, преливащ от любов и нежност. То изглеждаше като ангелче. Руси къдрици, по-фини от коприна,
покриваха малката главица. Ще те нарека Жасмина, реши той, да,
Жасмина.
С угризения на съвестта си помисли, че не бе посрещнал по същия начин първородната си дъщеричка, Камелия. Така го бе завладяла мъката по жена му, че не пожела дори да погледне детето.
Дори сега, година по-късно, не я обичаше така, както малката
Жасмина.
Но в миг радостта му се помрачи, защото си спомни за баща си.
Амира положи длан върху рамото на сина си и каза:
— Не бива да се отчайваш, Ибрахим. Следващото сигурно ще е момче.
— Дали, мамо? — той сведе глава, смазан от чувство за вина пред баща си.
— Никога не може да се каже със сигурност, сине. Само Бог в безкрайната си милост дарява хората със синове. Потърси утеха в неговото състрадание.
Думите й само увеличиха тревогата му. Той вдигна ръце и после ги отпусна безсилно.
— Може би никога няма да имам син. Сам си докарах това нещастие на главата.

— Какво искаш да кажеш?
— В нощта, когато се роди Камелия и майка й умря, аз обезумях от болка и не знаех какво правя. В мъката си проклех Бога — нямаше сили да погледне майка си в очите. — Дали сега над мен не тегне проклятие? Никога ли няма да имам син?
— Ти си проклел Бога? — запита Амира и си спомни какво й се присъни в нощта, когато Ибрахим се завърна от Монте Карло: една тъмна, прашна спалня, пълна с джинове и демони. Дали това не е било предсказание за бъдещето? Нима родът Рашид щеше да прекъсне дотук?
Поиска веднага да провери това.
Амира каза нещо тихо на Квета. По указание на астроложката свари гъсто, подсладено кафе и го даде на Ибрахим да го изпие. После
Квета обърна чашата върху чинийката и изчака утайката да изтече и да образува някаква шарка. Затвори очи и се взря в бъдещето на Ибрахим.
Виждаше само момичета. В бъдеще Ибрахим щеше да има единствено дъщери.
Но тя видя в утайката още едно предсказание.
— Господарю! — каза тя със страхопочитание. Младият й глас го изненада, той я смяташе за близо деветдесет годишна — В мъката си ти си проклел Бога, но той е милостив и не наказва страдащите. Ала над този дом тегне проклятие, господарю. Не знам по каква причина.
Ибрахим преглътна на сухо. „Баща ми, помисли си той, баща ми ме е проклел“.
— Какво означава това?
— Родът на Рашидови ще изчезне от земята.
— По моя вина? Сигурна ли си?
— Може да стане, а може и да не стане, господарю. Господ е милостив и ще ни покаже път, по който да върнем благословията му.
Трябва да излезеш на улицата и да извършиш нещо, което ще бъде едновременно голяма жертва от твоя страна и израз на безкрайно милосърдие. Господ обича състрадателните, синко, и като види благодеянието ти, ще премахне проклятието, тегнещо над дома. Иди,
иди и го направи още сега.
Ибрахим погледна въпросително майка си, която кимна мълчаливо и се завтече навън. Споменът за баща му, за мъжа, нарекъл сина си „жалко пале“, защото мислеше, че така ще закали характера

му, го шибаше като камшик. С насълзени очи влезе в колата си. Не знаеше накъде да поеме и какво добро дело да извърши. Мислеше си само за малкото прекрасно ангелче, за спящата в люлката Жасмина.
Искаше да обгради дъщеря си с любов, но бащиното презрение не му позволяваше. Той си помисли със съжаление за двете си дъщери и за всички други дъщери, които щеше да има, защото нито един син нямаше да носи фамилията Рашид. Така щеше да се сбъдне Божието проклятие и родът им щеше да изчезне от земята.
Изкара колата от къщи, натисна спирачката и опря чело на волана: Какво да правя?
Вдигна глава и се взря в малката фелахка с кърмаче на ръце.
Често я виждаше да стои до портата. Тя го гледаше така, сякаш го познава. Никога не я бе заговарял, даже не я бе огледал както трябва,
но сега, когато я видя огряна от лунната светлина, той изведнъж се сети за онази утрин преди година, когато се събуди сред захарната тръстика. Тази жена много приличаше на момичето с делвата. Дали тя му бе дала да пийне, когато умираше от жажда?
— Как се казваш?
Тя го погледна с широко отворени очи и плахо промълви:
— Сара, господине.
— Детето ти не изглежда добре.
— Не яде достатъчно, господине.
Ибрахим огледа момичето — само кожа и кости. И бебето беше недохранено. Обзе го странно вълнение и му се стори, че Божията десница го ръководи. Хрумна му едно решение, което бе идеално просто.
— Ако ми дадеш сина си — каза й той приветливо, за да не избяга, — ще му спася живота. Той ще, отрасне богат и щастлив.
Сара го погледна смаяна и после си помисли за Абду. Имаше ли право да даде сина му на чужд човек? Но този мъж толкова приличаше на Абду… Какво да, прави? Сара не беше яла отдавна и затова не можеше да мисли ясно. Тя погледна към голямата къща, където цъфтяха портокалови дървета и от многобройните прозорци струеше златиста светлина. Помисли си за Наджиба, която всеки ден я караше да обикаля и да проси с детето на ръце. После погледна към мъжа,
който бе срещнала някога край тяхното село. В замайването си реши,
че може да е свързан някак си с Абду.

— Да, господарю — каза тя плахо и му подаде детето.
Ибрахим слезе, отвори й вратата на колата и тя се качи вътре.
После двамата заминаха в неизвестна посока.
— Какво искаш? — попита Хасан, невярващ на ушите си.
— Искам да се оженя за това момиче — повтори Ибрахим,
подмина приятеля си и се качи на яхтата. — Ти си адвокат. Направи един брачен договор. Ти ще представляваш семейството й.
Хасан го последва и двамата влязоха в големия салон.
— Да не си си загубил ума? Какво означава това: Искам да се оженя за нея! Та ти си имаш Алис!
— Хасан, помисли малко! Аз искам не нея, а момчето. Тази вечер
Алис роди момиче. Астроложката каза, че Бог иска от мен да извърша някое добро дело. Ще призная това момче за свой син.
Хасан млъкна и се замисли. Най-после разбра какво смята да направи Ибрахим и каза:
— И кой ще ти повярва, че момчето е твой син? Ибрахим, ти си полудял! Ти беше близо седем месеца в Монте Карло. Никой няма да повярва, че детето е твое.
— Жената твърди, че малкият е на три месеца. Значи го е заченала преди година. По това време бях още в Кайро. Ако заявя пред свидетели, че го признавам за свой син, всичко ще е напълно законно.
Хасан кимна разсеяно, защото се сети, че след час очаква гостенка на яхтата. Вдигна рамене, седна на бюрото и състави брачния договор. Извика камериера си за свидетел и каза на Ибрахим да се подпише отдолу. След това Хасан и Ибрахим си стиснаха ръцете. Тъй като законът изискваше четирима свидетели да присъстват на следващия акт, Хасан извика готвача и пазача. Присъстващите мълчаливо изслушаха как Ибрахим заяви тържествено.
— Заявявам, че това дете е мой син, моя плът и кръв. То ще носи името ми. Аз съм негов баща и той е мой син.
Хасан попълни набързо акта за раждане и свидетелите се подписаха, пазачът — с палец, защото не умееше да пише. След това
Ибрахим погледна Сара и повтори три пъти, както го изискваше законът:
— Разделям се с теб, разделям се с теб, разделям се с теб.

Той взе детето от ръцете й и каза:
— Отсега нататък пред Бога и пред закона това дете е мой син.
Ти нямаш право нито да претендираш за него, нито да му кажеш коя си. Разбра ли ме?
Сара промълви „Да“ и падна в безсъзнание на пода.
Амира се втренчи в бебето в ръцете на Ибрахим и после го погледна недоверчиво:
— Твое ли е наистина?
— Да, той е мой син и аз го нарекох Захария.
— Но Ибрахим, ти не можеш да превърнеш чуждия син в твой! В
Корана пише, че е забранено да се взема синът на друг мъж!
— Той е мой син. Аз се ожених за майка му и осинових детето.
Разполагам с необходимите документи!
— Документи! — извика тя. — Ти нарушаваш Божия закон, като вземаш чуждо дете! Ибрахим, умолявам те, не прави това… — Амира бе обзета от паника. Ибрахим бе отнел детето от майка му!
— При цялото ми уважение към теб, мамо, държа да ти напомня,
че Квета ми каза да изляза на улицата й да извърша благодеяние. Точно това и направих. Спасих детето от мизерия и гладна смърт.
— Господ не се заблуждава, Ибрахим! Не можеш да го надхитриш! Не си го сторил от милосърдие, а от користни подбуди! Ти не искаш да бъдеш баща на дъщерите си, искаш да станеш баща на
Захария. Но с това само ще навлечеш нови беди на дома ни. Моля те,
сине, не прави това. Върни детето на майка му!
Той отвърна:
— Късно е вече. Той е мой син.
Като видя колко страх, объркване и безпомощност има в очите му, Амира каза:
— Тъй да бъде. Иншаллах, Нека бъде Божията поля. Но чуй, това трябва да си остане между нас, Ибрахим. Никой не бива да узнае откъде се е взело това дете. Не бива да казваш на никого, нито на приятели, нито на роднини. Двамата ще запазим тази тайна, за да спасим честта на семейството — тя продължи с трептящ от вълнение глас: — Утре ще представя официално сина ти на света. Ще го отнесеш в джамията и после ще го обрежат.

Амира бе дълбоко потресена. Тя седна и въздъхна. След дълго мълчание вдигна глава и запита:
— Ами майка му къде е?
— Ще се погрижа да получи добро обезщетение.
Но Амира поклати категорично глава. Страхът, дълбоко скътаният в сърцето й страх, отново се надигна. От собствен опит знаеше какво е да се откъсне дете от майка.
— Не — каза тя, — момчето трябва да отрасне при майка си. Не бива да ги делим. Доведи я тук. Ще й намеря някаква работа в къщата.
Тогава ще може да го кърми и Захария няма да се откъсне от нея.
Амира стана, взе на ръце изгладнялото кърмаче и прошепна:
— Ще те отгледам като роден внук. Щом небето те е създало, все ще се намери място на земята за тебе.
Като погледна в зелените очи на детето, тя си спомни новите си съновидения, които дори Квета не успя да изтълкува. Може би сънищата, в които двама страшни мъже си стискаха ръце, усмихваха се доволно и след това даваха знак на група черни конници да тръгват,
предвещаваха тъкмо събитията, разиграли се през тази нощ? Или отново у нея се бе надигнало миналото? Лицата на двамата мъже бяха почти неразличими. Но й се сториха някак познати.
Амира се сети за Нефиса. Мириам й бе разказала как е напуснала къщата. Искаше да ходи при принцесата. Дали не се срещаше в двореца с любовника си? Вече бе много късно, а дъщеря й още не се бе прибрала. Тя мълчаливо се помоли на Бога да закриля Нефиса. После каза на Ибрахим:
— Чуй ме добре, синко. Утре раздай милостиня на бедните в джамията. Моли се на Бога да ти прости това, което си сторил. Аллах е милостив. — „А аз ще се моля да се смили над нашия род“, помисли си тя.

ПЕТА ГЛАВА
— Ей, какво става тук? Да няма днеска празник, че улиците са тъй пусти?
Шофьорът на таксито погледна в панорамното огледалце към клиента, който го бе наел до Централната гара. Младият рус англичанин бе помъкнал ракети за тенис, стикове за голф и крикет.
Шофьорът искаше да каже на смахнатия чужденец, че за такива като него вече е опасно да се разхождат из Кайро. Идеше му да запита:
„Нищо ли не си чул за вчерашното клане край Суецкия канал, където вашите войници избиха петдесет египтяни? Не знаеш ли, че целият град се е заканил да ви отмъсти? Не си ли чул, че правителството предупреди всички англичани да не напускат домовете си?“
Но Едуард Уестфол, двайсет и шест годишният син на херцога на
Пембъртън, не го бе грижа за нищо. Какво го засягаше фактът, че в хладната съботна сутрин улиците на Кайро бяха съвършено пусти?
Защо да се тревожи от необщителността на шофьора? Той толкова се радваше на „студентската лудория“, както нарече това пътуване баща му, че нищо, ама абсолютно нищо не бе в състояние да развали настроението му.
— Идвам на гости при сестра си — каза той на шофьора, когато свиха по широк булевард в красивия квартал Езбекия. Нито Едуард,
нито шофьорът подозираха, че точно в този момент млади мъже,
въоръжени с брадви, железни пръти и сопи, се събираха, за да тръгнат на свещена война. — Искам да я изненадам — добави той и се наведе напред, сякаш така би могъл да накара шофьора да побърза. — Тя дори не подозира, че ще дойда. Знаете ли, сестра ми е омъжена за личния лекар на краля — той се усмихна и гордо добави. — Тази вечер сигурно ще вечеряме в двореца.
Шофьорът го погледна и поиска да му каже: „Идиот такъв, няма защо да се хвалиш с тия неща! Не стига, че си англичанин, ами се оказа и приятел на краля. Я по-добре се обърни кръгом и се прибери вкъщи, докато си още жив!“ Но вместо това каза само: „Да,
господарю“ и се опита да пресметне колко ли голям ще е бакшишът.
— Ей! — извика Едуард и се взря през предното стъкло. —
Какво става там? — от една пресечка се изсипа развълнувана тълпа

хора, въоръжени с тояги и факли.
— Я Аллах! — възкликна шофьорът и натисна спирачката. Той видя разгневените лица и стиснатите юмруци, сви в една улица и даде пълна газ.
— Боже господи — промърмори Едуард, оттласнат назад от внезапното увеличение на скоростта. — Това да не е някаква процесия?
На края на улицата видяха една запалена къща. От прозорците бълваше дим, а по тротоарите се трупаха хора. Странно, не се виждаше пожарна кола, а и никой от зяпачите не тичаше да гаси пожара. Едуард сбърчи чело като видя как от фасадата се откърти една фирмена табела и падна на земята. Шофьорът включи на задна скорост, върна се до предишно то кръстовище и сви бързо по една алея.
— Кажете ми най-сетне какво означава това! Защо никой не гаси пожара?
Но шофьорът не му отговори. Тогава Едуард си глътна езика. Той само повтаряше: Боже, боже! Умът ми не го побира!
И в края на тази улица гореше една къща. Млади мъже хвърляха през разбитите прозорци факли и палеха английските мебели.
— Господи! — промърмори Едуард, докато шофьорът мина внимателно покрай тълпата — Това никак не ми харесва.
Когато колата изхвърча до края на улицата и зави по следващата пряка, предводителят на тълпата вдигна юмрук и викна: „Смърт на неверниците!“ Викът отекна стократно. Най-отпред стоеше един младеж, чиито очи горяха от възбуда. Той усещаше как Аллах възпламенява кръвта му. Почти седем години бе работил Абду, за да подготви този ден. Той бе напуснал родното си село, за да възвърне справедливостта и чистото учение на исляма в Египет. Съжаляваше само, че Сара не бе тук, за да сподели триумфа му. Какво ли правеше сега веселата малка Сара с кръглото личице? Сигурно бе омъжена, а може и да е овдовяла вече, защото шейх Хамид беше доста стар.
Представи си как клиентите в магазина я поздравяват почтително.
Колко ли деца има?
От деня, в който напусна селото, след като се люби с нея в тревата край канала, го измъчваха непрестанни угризения. Беше я

обезчестил и на сватбата можеше и да не потече кръв върху кърпичката. Но като си помислеше за похотливия огън, който светеше в очите на шейха и големия откуп, който бе обещал да наброи на семейството й реши, че шейхът все ще измисли някаква хитрост. Може да си бодне пръста, прели да увие кърпичката около него и тогава всичко ще се оправи. Този трик бе стар колкото Нил.
Когато Абду пристигна в Кайро и намери адреса, който му бяха дали, градът просто го покори — неслучайно наричаха Кайро майката на всички градове. Абду се увлече от фанатизма и решимостта на
Братството и забрави всичко друго. Той преодоля чувството си за вина и скоро Сара се превърна само в сладостен спомен.
Водачът реши да поразпали тълпата. Той се покачи по стълба на уличната лампа и поде страстна реч:
— Ние ще покажем на света, че Египет вече няма да търпи империалистическото господство! — извика той. — Ние ще прогоним англичаните от страната, ще ги натикаме в черната земя!
Младите мъже заликуваха и размятаха самоцелните оръжия. „La illaha ilia allah!“ викаха те и Абду се присъедини към гръмогласните си другари: „Аллах е един!“ — и когато водачът им извика: „Да вървим към Търф клъб!“ тълпата се понесе като огнена вълна по близката пресечка. Абду крачеше гордо начело. Зелените му очи блестяха,
опиянени от победата на справедливостта.
Главният военачалник на британската армия, един офицер,
накичен с много ордени, стана, вдигна чашата си и каза:
— Джентълмени, да пием за престолонаследника!
Хасан и Ибрахим участваха в банкета в двореца Абдин, даван по повод раждането на сина на Фарук. Сред почетните гости имаше английски големци, висши офицери от английската и египетската армия и правителствени служители. Те седяха под блестящите полилеи и се наслаждаваха на великолепното меню, включващо безброй предястия и основни ястия, поднасяни в златни блюда. Пиеха вносни вина, маркови коняци и силно подсладено турско кафе. Въпреки любезните разговори и вежливите усмивки край масите цареше забележима потиснатост. Понякога смехът звучеше фалшиво, някой неволно повишаваше тон и не можеше да се каже, че са весели и

спокойни. Араби и англичани си разменяха усмивки, но тази веселост бе по-скоро дипломатическа, изчезнала бе непринудеността в общуването. Всички знаеха, че са посъветвали Негово величество да отложи днешното празненство заради безредиците в града, избухнали след клането в Исмаилия. Но Фарук не искаше и да чуе за това. Той обясни на съветниците си, че това заплашва англичаните, но не и него.
Кралят бе на върха на щастието. След като кралица Фарида не можа да му роди син, крал Фарук я прогони, като каза три пъти пред свидетели:
„Разделям се с теб, разделям се с теб, разделям се с теб“. След това се ожени за една шестнайсетгодишна девственица и взе да я обгражда с невероятен лукс, който бе описан най-подробно в клюкарските колонки на световния печат. През периода на ухажването и по-късно,
през медения месец, той й правеше всеки ден по един подарък —
веднъж огърлица с рубини, друг път швейцарски шоколадови бонбони,
орхидеи или котенце. Затова пък тя бе дарила Фарук със син и нито клането, нито слуховете, че се готви бунт, не бяха в състояние да отменят днешния празник.
Ибрахим бе настанен съвсем близо до Фарук, за да може да се намеси веднага, щом кралският стомах почне да реагира болезнено на прекалено обилната гощавка. Само преди шестнайсет години Фарук бе представителен, строен мъж, но вече тежеше над деветдесет килограма. Апетитът му учудваше дори приближените. Той си вземаше по три пъти от всяко блюдо и вече бе изпил над десет чаши шампанско с портокалов сок.
Хасан видя как кралят погълна още една порция риба меч на скара с ментово масло и се наведе към Ибрахим:
— Наистина се питам как се оправя с Нариман в леглото.
Коремът му стърчи много по-далеч от…
— Ей — прекъсна го Ибрахим, — чу ли?
— Какво?
— Приличаше на експлозия…
— Сигурно е фойерверк в чест на принца.
— Разбира се, прав си…
Хасан сбърчи чело и се замисли:
— Мислиш ли, че тази история в Исмаилия ще има някакви последици?
Ибрахим усмихнато успокои приятеля си:

— Ние, египтяните, може да сме малко темпераментни и невъздържани, но не сме чак толкова луди, че да почнем да нападаме и убиваме английски граждани. Всички тия приказки за революция са пълна глупост. Вече повече от две хиляди години страната ни не се управлява от египтяни. Нали не мислиш сериозно, че тъкмо сега това ще се промени. Негово величество е напълно спокоен. А ето че си имаме и престолонаследник. Обзалагам се, че размириците ще спрат и утре тълпата ще намери нова жертва, върху която да излее гнева си.
— Прав си! — настроението на Хасан отново се бе подобрило.
Той изпразни чашата с шампанско. — Интересно, дали са известни вече резултатите от предварителния кръг — каза Хасан и си взе хрупкаво френско хлебче с парченце бри — Манчестър минава за фаворит…
Но Ибрахим не го слушаше, защото си мислеше за голямата изненада, която бе приготвил за Алис — една екскурзия до Англия.
Знаеше, че тя много тъгува за семейството си и най-вече за брат си Едуард. Когато второто им дете почина от лятна треска, Алис изпадна в дълбока депресия и Ибрахим бе готов на всичко, само и само да я поразведри. Беше я взел даже със себе си на сватбения воаяж на крал Фарук, за който се твърдеше, че бил най-великолепното и най- продължително сватбено пътешествие в историята на света.
Шестдесетте гости се събраха на един безкраен празник на кралската яхта. Всички господа носеха сини блейзъри, бели панталони и капитански фуражки. Компанията напускаше яхтата, щом спираха в някое пристанище. С кралските ролс-ройсове ги откарваха в най- луксозните хотели, където ги чакаха пищни празненства. Фарук обсипваше новата кралица със скъпоценности, с безценни произведения на изкуството, глезеше я с изискана френска кухня и с тоалети от висшата мода. Кралят се отдаваше на хазартната си страст и само за една вечер загуби сто и петдесет хиляди долара в казиното в
Кан. Все едно че пътуваха с вълшебно килимче. Целият свят бе удивен,
само лейди Алис остана равнодушна и безучастна. Надяваше се поне да забременее, но и това не се случи. Хасан се наведе напред и му прошепна:
— Не гледай така мрачно, извеждат кралското копеле на показ.
Появи се една бавачка с бебето на ръце. То бе увито в завивка от чинчили и когато шестстотин знатни мъже се надигнаха в чест на

наследника на египетски трон, Ибрахим се сети за сина си Захария.
Никой не възропта срещу внезапната му поява. Мъжете често се женеха за разни момичета, без никой да знае за това. Дори Хасан сложи оръжието и се ожени за една блондинка, защото само така можа да я вкара в леглото си. Сега тя живееше на яхтата, без първата му жена да подозира за съществуването й. Ибрахим бе заявил пред всички, че се е развел с майката на сина си. Амира дискретно отведе
Сара при прислугата и оттогава тя бе част от домашния персонал.
Малкият Заки бе навършил вече шест години и бе станал хубаво момченце. Само дето бе един такъв слабичък и замечтан. Ибрахим установи дори с учудване, че детето прилича донякъде на него.
Независимо от опасенията на Амира той видя в това знак свише, че осиновяването, извършено в онази нощ, е било Божие дело. Той пренебрегна майчините си страхове. Не, върху Рашидовия род не тегнеше прокоба: египетският памук достигна рекордно високи цени и селските му имоти носеха такива огромни печалби, че почти не смогваше да следи бързо нарастващата си банкова сметка. Нищо чудно, че почнаха да наричат памука „бяло злато“. Майка му се заблуждаваше. Семейството им се къпеше в благополучие и здраве.
Ибрахим можеше най-спокойно да води такъв разточителен и безгрижен живот, какъвто дори баща му не би могъл да си позволи.
Ех, само Алис да роди още едно дете и всичко ще бъде наред. Но тя неизвестно защо бе загубила интерес към секса. Ибрахим имаше дори чувството, че идва с нежелание в леглото му. Никога не проявяваше сама някакво желание, а когато той я повикаше, тя се подчиняваше с неохота. Къде ли се криеше проблемът? Ибрахим често се канеше да я запита, но знаеше, че никога няма да го направи, защото не бе редно мъжът да говори с жена си за секс, а още по-малко — за сексуални проблеми. Тази тема бе табу. Утешаваше се с мисълта, че все ще измисли някакъв изход. Ако пътуването до Англия не я разведри, ще намери нещо друго.
Един офицер се появи в банкетната зала и си зашепна нещо с краля и главния военачалник. Ибрахим се запита какво ли се е случило. Да не би да са избухнали размирици в града? Ако антибританските сили в Кайро прибегнат до насилие, той трябва веднага да се погрижи за Алис. Възможно ли е да посегнат и на обикновени граждани?

Ибрахим не вярваше в това и се опита да си самовнуши, че такова нещо е изключено. Скоро мислите му отново закръжиха около приятната представа за радостта и удивлението, с които Алис ще посрещне вестта за предстоящата екскурзия.
Таксито на Едуард бързо сви в една пресечка, но и там се виждаше само пламък и дим. Тълпата по улиците растеше; мъжете разбиваха прозорци и хвърляха вътре бомбички. Взеха да палят сградите една след друга. Шофьорът се опитваше да намери поне една улица, по която да достигнат безпрепятствено до Гардън сити, но навсякъде му запречваха пътя. Най-сетне той каза:
— Ще ви отведа на сигурно място, господарю — после сви по една уличка и скоро след това стигнаха пред Търф клъб. — Тук пускат само англичани — рече той, като отвори отвътре вратата на колата — в клуб никой няма да ви безпокои.
— Но вие трябваше да ме откарате на Райската улица. Какво става? Да няма въстание?
— Моля ви, влезте веднага в клуба! Днес Кайро е твърде опасен за такива като вас! Вървете! Там ще сте защитен, Иншаллах!
Едуард слезе неохотно от таксито и се закашля от гъстия дим наоколо. Огледа недоверчиво входа на Търф клъб и реши, че все пак е по-добре да отиде при сестра си. Обърна се, но таксито изфуча и изчезна заедно с багажа му в най-близката пресечка.
Когато взрив разтърси улицата на няколко крачки от него, той бързо изтича по стъпалата в клуба, където цареше пълна паника.
Членовете се тълпяха във фоайето. Мъже в бели панталони за крикет обръщах столове, дами в бански костюми и сламени шапки крещяха от страх. Египтяните от персонала бяха хукнали навън.
Едуард си пробиваше път сред възбудените хора, опитвайки се да намери управителя. Мушкаха го с лакти в ребрата и го настъпваха.
Един джип изскърца със спирачката и спря пред клуба. Млади мъже наскачаха от него и влетяха вътре, носейки туби бензин и метални пръти. Едуард видя с ужас как подпалиха завесите, диваните и креслата и всичко лумна. След подпалвачите надойдоха още египтяни,
а когато смаяните членове на клуба се опитаха да побегнат навън, те се нахвърлиха върху тях с железни пръти. Писъци раздраха въздуха,

рукна кръв. Едуард се опитваше да види нещо през гъстия дим.
Бутилките по полиците зад бара се строшиха и той едвам избегна пороя от стъкла. Най-сетне се добра до рецепцията, но от персонала нямаше и помен. През отворената врата видя, че е дошла пожарната и разтяга маркучи. Но когато насочиха водните струи към сградата,
египтяните се нахвърлиха с ножове върху маркучите и ги нарязаха.
Докато отчаяно си пробиваше път през все по-плътната димна завеса, Едуард видя на пода да се гърчат облени в кръв англичани. Той потисна обземащата го паника, съсредоточавайки всичките си сили, за да си пробие път навън. Нападателите бяха препречили главния вход.
Той погледна разгарящия се пожар и си помисли: „Басейнът!“ Но когато се опита да излезе от фоайето на терасата, един млад египтянин в дълга бяла галабия му препречи пътя — Едуард видя две пламтящи зелени очи, впити в него. Помисли си дали не ще успее да го уговори.
В края на краищата той не беше от англичаните, живеещи постоянно тук. Беше пристигнал едва днес като най-безобиден турист. Но когато мургавите ръце се протегнаха към шията му, той разбра, че трябва да се съпротивлява както може. Докато се боричкаше с египтянина помисли, че цялата сцена е безкрайно абсурдна.
Най-сетне противникът му грабна една ваза и когато тя издрънча върху главата на Едуард, той си каза: „Алис ще остане разочарована.“
Алис не повярва на очите си.
Тя тъкмо се прибираше в къщата, понесла кошница и градински сечива, със сламена шапка на главата, за да предпази бялата си кожа от безмилостното слънце. Като видя чудото пред източния зид, тя извика
„О, Боже“ и падна на колене. Може би бе просто зрителна измама.
Но не беше. Върху тънките зелени стъбълца се бяха образували истински пъпки и три от тях вече се бяха превърнали в едри,
яркочервени цветове. Най-сетне! След четиригодишни безплодни опити, след старателно поливане и осигуряване на сянка, след като толкова пъти се бе разочаровала и упорито бе почвала наново, след толкова труд, неувяхващи надежди и страх, че никога не ще успее да отгледа английски цветя в тази гореща средиземноморска градина, за първи път бяха цъфнали алпийските теменужки — любимите й цветя.
Амира сигурно ще види в това добра поличба. Алис се надяваше, че

сега вече ще тръгнат и другите й цветя — карамфили, камбанки —
всички любими цветя, които покриваха като килим градината в имението на Пембъртънови.
Алис тъгуваше по дома, по старинния замък в стил Тюдор, по зелените, обвити в мъгли поля. Непрекъснато си представяше как ще се смая Едуард, като му се яви изневиделица. Ще могат пак да пояздят заедно, съпроводени от кучетата, както някога. Искаше да отиде с
Жасмина в магазина Хародс и да й покаже смяната на караула пред
Бъкингамския дворец. Алис копнееше за бекон с яйца, за бира и пай, за неспиращите със седмици дъждове, за пътуването в червения двуетажен автобус. Колко й липсваха приятелите: Рупърт и Мери бяха обещали още на сватбата им да дойдат в Египет. Но с времето обещанията им ставаха все по-уклончиви, докато накрая престанаха изобщо да споменават за тях в писмата си. Единствено приятелката й
Мадлен й писа най-откровено:
„В момента е опасно да се ходи в Египет — особено за англичани.“
Дали заради политическите усложнения ще загуби най-добрите си приятели?
Когато миналото лято посади алпийските теменужки, Алис твърдо реши да направи едно пътуване до родината си. Но тогава изведнъж установи, че като египетска гражданка, каквато бе станала след брака си, подлежи на египетските закони. А един от тях постановяваше, че жената няма право да напуска страната без съгласието на мъжа си. Без подписа на Ибрахим не би могла да получи дори паспорт за чужбина. Затова помоли Ибрахим да отидат заедно в
Англия. Но задълженията в двора му наложиха да остане в Кайро.
Когато тя изрази желанието да замине сама, той не се съгласи.
Но Алис бе твърдо решила да замине — дори и за малко. И щеше да настоява да замине сама.
А вече бе дори наложително да отиде без него. Алис съзнаваше,
че в момента едно съвместно пътешествие само ще влоши нещата. Тя трябваше да остане за малко насаме със себе си и на спокойствие да си изясни какво чувства и какво иска. Сгреши, като се присъедини към

гостите на сватбеното пътешествие на крал Фарук. Ибрахим бе толкова внимателен и услужлив, че към края на пътешествието направо го мразеше.
Но всъщност не изпитваше омраза към него. Точно това бе проблемът. Тя все още го обичаше и затова не можеше да разбере противоречивите си чувства. Всичко започна след раждането на
Жасмина, когато на следващото утро й съобщиха, че в дома се е появило още едно дете — синът на Ибрахим.
Алис не мразеше шестгодишния Заки. И той като нея бе жертва на лицемерието на Ибрахим. Момчето бе кротко, послушно и обичаше сестра си Жасмина. Алис не упрекна нито за миг и майка му, която и да бе тя. Всъщност тя, втората жена на Ибрахим, бе „детронирала“
нещастницата. Знаеше, че той не можеше да си обясни поведението й.
Тя се премести в женската част от къщата, споделяше с неохота леглото му и оставаше безразлична при всичките му ласки. Нима си въобразяваше, че може да й въздейства със скъпи подаръци и вечери в прочути ресторанти. Защо не я попита. Когато най-сетне събере кураж да й зададе решаващия въпрос, тя ще му отговори: „Не искам да ми подаряваш бижута, искам да знам истината. Защо скри от мен, че има друга жена, за която си се оженил след смъртта на Фатия и си й направил дете, преди да заминеш за Монте Карло? Защо не ми каза, че вече си женен? Защо не призна пред света, че ти се е роди и син, а го узакони едва по-късно? При другата ли ходеше в дългите нощи, когато ми разправяше, че си бил в двореца? Защо се разведе с нея? Защо предпочете мен? Може би те е заплашила, че ще каже на семейството ти за сина, който е родила от теб? Той беше на три месеца, когато го доведе в нашия дом. Три месеца ти си крил, че имаш още едно дете.
Нима го доведе вкъщи, защото аз ти родих дъщеря?“
Когато отново се наведе над теменужките, Алис чу далечни гърмежи и си помисли, че над Нил се е разразила буря. След това реши на всяка цена да измъкне още този ден от Ибрахим разрешението да отиде в Англия.
Беше вече късна нощ. Червените пламъци хвърляха призрачни отблясъци върху тъмното небе. В дома на Рашидови никой не спеше.
Чакаха Ибрахим. Мириам и Сюлейман дойдоха при тях, след като

отидоха да видят дали не са подпалили кантората и складовете на
Мизрахи. Разказаха ужасяващи неща — в кварталите, населени с англичани, горели десетки къщи — от пресечка до пресечка. Събрали се бяха в салона на Амира. Месинговите полилеи припламваха, а стрелката на часовника се приближаваше бавно към полунощ. По радиото говорителят четеше дългия списък на нападнатите и разрушени фирми: „“Банка Бъркли", хотел „Шепърд“, „Метро синема“,
„Операта“, „Гропи“…"
Когато удари дванайсет, в отворената врата се появи някаква сянка. Дория първа я забеляза.
— Господ е милостив! Ибрахим!
Тя скочи и изтича при него. Останалите я последваха.
Прегърнаха го, разцелуваха го и го наобиколиха. Той ги увери, че е цял и невредим. После каза на Сюлейман:
— Ела ми помогни, моля те!
Те излязоха и скоро се завърнаха, крепейки под мишниците някакъв младеж. Главата му бе бинтована. Като го видя, Алис извика:
— Еди! Господи, Еди! — Тя се хвърли на врата му. — Но какво правиш тук? Кога пристигна? Божичко, ти си ранен! Какво се случи?
Той се усмихна леко:
— Исках да те изненадам. И мисля, че успях.
— О, Еди. Еди… — Алис се разплака, когато Ибрахим разказа какво е станало в Търф клъб.
— Откарали го в болницата Ел Айни. Успял да ги убеди, че наистина е мой роднина, и те ме повикаха от двореца — Ибрахим въздъхна. — И така, това е Едуард, братът на Алис.
Амира го целуна внимателно по бузата и го приветства с добре дошъл. После погледна превръзката му и каза:
— Съжалявам, Едуард, че пристигаш в Кайро в такъв тежък ден.
Ела, седни. Почистиха ли ти добре раната? Предпочитам за всеки случай да я прегледам още веднъж.
Тя нареди да й донесат леген с топла вода, сапун и хавлиена кърпа. Огледа раната и каза, че не е сериозна. После я почисти още веднъж и й сложи камфоров мехлем, приготвен от самата нея.
Превърза я отново и му даде чай от лайка за успокояване на болките.
Сюлейман запита Ибрахим:
— Как е положението? Овладяха ли огъня?

— Градът още гори — отвърна мрачно той. — Обявиха военен час. Бунтовниците достигнали на километър от двореца.
— Но кой ги е подучил? — запита Амира.
— Зад всичко това стои Мюсюлманското братство.
— Свалиха ли правителството? — запита Мириам. — Да няма преврат?
Ибрахим поклати учудено глава. Никой не се бе опитал да вземе властта и да свали Фарук. Нямаше никакво съмнение, че въстанието е добре подготвено и организирано, но целите му още не бяха напълно ясни.
— Какво смята да прави кралят? — запита Сюлейман.
Ибрахим замълча. Знаеше, че Фарук няма да направи нищо.
Кралят непрекъснато повтаряше, че народът се бунтувал не срещу него, а срещу англичаните. Знаеше, че тях ги мразят, докато него го почитат и като крал на Египет само ще спечели от размириците. По радиото четяха откъси от Корана. Обикновено го нравеха само когато умре някой висш политик. Те слушаха и всеки се измъчваше от собствените си страхове. Едуард реши да отведе сестра си в Англия.
Ибрахим си мислеше за екскурзията, с която искаше да изненада Алис.
Но при сегашното положение Фарук нямаше да го пусне в никакъв случай. Ще трябва да изчакат, докато размириците свършат.
Сюлейман хвана жена си за ръка, мислейки си за многото еврейски магазини, подпалени от бунтовниците.
А Амира се питаше какво ли ще стане със сина й и неговото семейство, ако народът се разбунтува срещу краля.

ШЕСТА ГЛАВА
Във въздуха на горещата южна нощ се носеше тежкият аромат на цветя и мирисът на бавно течащи. Нил. Тротоарите се изпълниха с хора, идващи от кината и ресторантите. Сред тях крачеха и двама млади съпрузи, наслаждаващи се на всеки миг от вечерта. Бяха ходили на кино, а сега ядяха сладолед и разговаряха, смеейки се. Но в жилището ги очакваше важна вест. Мъжът я прочете набързо и изгори бележката. После облече униформата си, целуна жена си и децата и се сбогува с тях. Каза им да се молят за него, защото не знаеше дали ще види отново семейството си. Той бързо се отправи в нощта към една опасна конспиративна среща, планирана отдавна. Мъжът се казвал
Ануар Садат и революцията бе започнала.
Нефиса се опита да намери прохлада в мраморната вана,
монтирана в пода на личната й баня. Тя се отпусна във водата, ухаеща прекрасно на бадеми и рози. Принудена бе да изтърпи жегите в Кайро,
защото Ибрахим отказа да ги отведе в Александрия. Още януарските безредици, от онази черна събота напрежението в града продължаваше да нараства и непрекъснато се стигаше до изблици на насилие.
Ибрахим реши, че едно пътуване до крайбрежието би било твърде опасно за семейството им. Затова всички останаха у дома, а той замина заедно с Фарук в летния му дворец в Александрия. Но Нефиса вече не бе покорната малка сестричка. Тя бе захвърлила фереджето и бе свикнала да налага волята си. След като бе решила да отиде в
Александрия, щеше да го стори и пряко волята на брат си. И при това нямаше да пътува сама!
Нефиса отметна глава назад, притвори очи и вдъхна омайващите етерични масла, като си представи Едуард Уестфол, който утре щеше да я придружи до Александрия.
Мислеше си за вълнистите му руси коси, за сияещите сини очи,
за трапчинката на брадичката, за стегнатата му бяла кожа. Сви коляно и почувства как водата се стече по бедрото й. После взе флакончето с бадемово масло, капна малко върху дланта си и започна бавно да го втрива в кожата си.
В банята Нефиса успяваше понякога да доведе тялото си до онази главозамайваща бездна, където пред нея се откриваше нещо

прекрасно и неповторимо. Но никога не достигаше до върха на удоволствието. Смътно си спомняше, че когато като момиченце опипваше възбудено тялото си, изпитваше мъчително сладостни чувства. Струваше й се, че бе започнала сама да се награждава с това опияняващо чувство и да го прави винаги, когато си поиска. Но една нощ я обрязаха. Амира й обясни, че били отрязали от нея нещо нечисто и отсега нататък щяла да бъде „добро“ дете. От този миг нататък Нефиса никога вече не изпита чувството за безсмъртие.
Дори и сега бе твърде далеч от пълната наслада и само смътно се досещаше докъде може да я доведе тя. Нефиса взе гъбата и се насапуниса с пенливия бадемов сапун.
Защо осакатяваха жените? Защо и как бяха започнали да ги обрязват? Амира твърдеше, че така са постъпили още с прамайка ни
Ева. Но след като е била единствената жена на света, кой е извършил операцията? Дали не е бил Адам? Защо момчетата ги обрязваха посред бял ден, с шумни тържества, а момичетата — в тъмна нощ, като на другия ден никой не споменаваше за това? Защо онова, с което момчетата се гордееха, бе позор за момичетата?
Нефиса въздъхна, защото както обикновено не можа да намери отговор на тези въпроси.
Тя извади запушалката на изящната гарафа от синьо стъкло и отля няколко капки върху дланта си. После започна да втрива портокаловото масло в гърдите и корема си. Мислите й се завърнаха към Едуард.
Нефиса не бе влюбена в брата на Алис. Признаваше си, че дори не го харесва особено. Но той така силно й напомняше за нейния лейтенант. Когато и да го погледнеше или заговореше, сърцето й се разтуптяваше от спомени.
С каква еуфория си спомняше и до днес за онази нощ в двореца на принцесата. Любиха се чак до сутринта. Нефиса имаше чувството,
че е било вчера. Спомняше си до най-малките подробности зашеметяващата му страст, малкия белег върху лявото му бедро,
солената му кожа. Как пламенно я любеше! Докато меланхоличните жени от стенописите ги гледаха, а славеят в градината пееше, Нефиса преживя такъв екстаз, такова удоволствие до пълна самозабрава, за което повечето жени можеха само да мечтаят.

Когато се сбогуваха, когато нейният офицер за последен път я целуна и в стаята проникнаха първите утринни лъчи, той обеща да й пише и да се върне при нея, но в този миг Нефиса осъзна, че никога вече няма да се видят.
Не беше й казал името си дори сред безбройните целувки, ласки и нежен шепот. И двамата искаха тази нощ да остане като прекрасна фантазия, като нещо чудесно и нереално, също като красивите наложници на султана, изобразени на стената. И наистина, толкова години изминаха, а Нефиса не чу нищо за лейтенанта. Остана й само дантелената кърпичка, която й бе подарил.
Нефиса бавно излезе от водата и се подсуши с дебелата, мека хавлия от най-фин памук. Докато втриваше в кожата си овлажняващия лосион от ланолин, пчелен восък и билки от градинката на Амира, тя се запита: „Дали е още в Англия? Дали се е оженил? Спомня ли си понякога за мен“?
Колко време изтече оттогава. Младостта й премина. Вече бе на двайсет и седем и времето я преследваше като заплашителна сянка.
Амира искаше да я омъжи. Нефиса трябваше да роди още деца и немалко богати египтяни бяха искали ръката й, но Нефиса не прояви интерес към никой от тях. Тя копнееше да преживее отново онази нощ.
Затова бе насочила вниманието си към Едуард. Когато даваше воля на фантазията си, тя си го представяше как застава под уличната лампа в лейтенантска униформа и си запалва цигара. Не, тя не бе влюбена в него. Вече не можеше да обича никой мъж така, както лейтенанта.
Нефиса се излегна на хладните чаршафи, ухаещи на лавандула и си внуши, че безкрайно се радва на утрешното им пътуване до
Александрия. Може и да не изгаря от страст по него, но той все пак е англичанин, с руси коси и бяла кожа. Може би в тъмната стая ще успее да си представи, че държи в обятията си истинския любим…
Под светлината на горещата юлска луна по безлюдните улици на заспалия град плъзнаха забързани сенки. Цели войскови части напуснаха казармата Абасейя и се впуснаха с готови за стрелба оръжия, с танкове и джипове в нощта. Те завзеха мостовете на Нил и изходните магистрали на Кайро. Овладяха главното командване и прекъснаха нощното съвещание на генералния щаб, на което бе

решено да се арестуват всички ръководители на бунта, нарекли се
Свободни офицери. Бързо бе завзета радиостанцията; оттам всички щабни офицери и командири на полкове получиха заповедта незабавно да се явят в генералния щаб. При пристигането им ги арестуваха и хвърлиха зад решетките. Една въоръжена бригада зае позиции по пътя за Суец, за да предотврати евентуалното нахлуване на британските войски в града откъм канала. Разбунтувалите се войници не срещнаха почти никаква съпротива.
В два часа сутринта Кайро вече бе под командването на
Свободните офицери. Оставаше им само да завладеят Александрия и да хванат краля.
Едуард погледна пистолета, който държеше в ръка. С него бе участвувал във войната. И сега не би се поколебал да го използва при опасност.
Утрото настъпи. През отворените прозорци на спалнята му нахлу топъл вятър, а заедно с него — и виковете на моллите от минаретата.
Едуард стискаше в ръка 38-калибровия Смит&Уесън и безмълвно се молеше: „Боже, помогни ми! Не допускай да се поддам отново на слабостта си. Съблазниха ме и аз не можах да се противопоставя. О,
Господи, освободи ме от този порок, който ме мъчи, убива и срещу който нищо не мога да направя.“
Едуард бе обявил на всички и бе внушил на самия себе си, че вече шест месеца стои в Египет само защото се опасява за сигурността на сестра си. Така писа и на баща си през януари. Помоли херцога да му изпрати някои лични вещи, тъй като един безсъвестен шофьор на такси отмъкнал всичкия му багаж. В същото писмо го бе помолил да му изпрати и пистолета.
Едуард наистина искаше да изведе Алис и Жасмина от рисковата зона. Но това бе преди месеци и отдавна вече не бе истинската причина за оставането му в Кайро. Всъщност тук го задържаше една тайна, която не би желал да сподели със сестра си и която признаваше неохотно дори пред самия себе си, макар че тя занимаваше ума му и денем, и нощем:
У него отново се събудиха спомени за тревожни сънища, мисли за тъмни, изкусителни очи, пълни чувствени устни и дълги тънки пръсти, докосващи го по най-възбудимите места. През деня гонеше от ума си тези мръсни, забранени представи, но те изпълваха нощите му.

Какво да стори? Как би могъл един мъж да остане, чист в тази страна, която сякаш бе обсебена от секса и същевременно го забраняваше? Човек не можеше да мине по улиците на Кайро, без да забележи плакатите за любовни филми или да чуе в кафенетата песните за сластни прегръдки и пламенни целувки. Повечето разговори се въртяха около мъжествеността и плодовитостта. Сексът,
любовта и страстта, реши пуританът Едуард, са също тъй неотменна част от всекидневието на Кайро както кафето, прахолякът и пламтящото слънце. Всички земни наслади преди брака, дори невинното флиртуване или държане за ръце, бяха строго забранени и дори на семейните бе позволено да се докосват единствено зад заключената врата на спалнята. Едуард реши, че това е по-зле и от пуританството. Правилата на сексуалното поведение в Англия бяха също така ясни, както и в Египет: възхваляваха добродетелта и невинността, а проклинаха разврата и изневярата. Само че английското общество не тикаше непрекъснато в очите на мъжа точно онова, от което го лишаваше. В Англия нямаше забулени жени, които буквално събличаха с поглед евентуалния си обожател. В Англия не бяха измислили такъв възбуждащ танц като кючека. Нито едно английско семейство не би показало с гордост след сватбата кръвта, изтекла при отнемането на девствеността. Дори парфюмите бяха по-различни.
Почтената жена употребяваше лавандуловия одеколон на Ярдли, а тук жените атакуваха обонянието ти с такива възбуждащи женствени аромати като мускус и сандалово дърво. И яденето беше по-пикантно,
и музиката — по-разюздана, смехът — по-гръмък, чувствата — по- пламенни. Господи, дали и сексът в Египет не бе по-див и страстен?
Как би могъл един млад мъж да запази вътрешното си равновесие и да удържи желанията си под контрол?
Едуард почти не мигна тази нощ. Сетивата му бяха като замаяни от жасминовия аромат и горещата нощ го накара да махне завивките и да спи чисто гол. Сладостният въздух галеше тялото му. А на сутринта щеше да започне нов ден, изпълнен с плътски изкушения. Едуард вече надушваше апетитния мирис на обилната закуска от яйца, кисело- сладък боб, меко сирене и горчиво-сладко кафе.
Той остави пистолета на масата и позвъни на слугата. Едуард бе обещал на Нефиса да отиде днес с нея в Александрия. И се страхуваше от това пътешествие.

Сърцето му се разтупка и на челото му изби пот. Колко бе глупаво да се впуска в такова лекомислено приключение! Той не бе дошъл в Египет, за да се отдава на пороците си! Всъщност тук го доведе не толкова желанието да се срещне с Алис и да види пирамидите, колкото необходимостта да прекъсне една опасна любовна връзка, преди баща му да е научил за нея. Достатъчно бе само да възникне опасността от скандал и херцогът щеше да го прогони и да го лиши от наследство. А ето че тук бе поел отново към бездната на секса.
Вятърът духаше през прозорците и стаята сякаш бе потопена в мирис на портокалови цветове и жасмин. Едуард чу шофьора да изкарва една кола от гаража и отново се сети за предстоящото пътуване с Нефиса. Неволно си припомни и онази изкусителна вечер преди седмици, когато ръката му неволно докосна лакътя на друг. Погледите им се срещнаха и в този миг Едуард разбра, че за него няма спасение.
Чу долу слугите да шумолят из къщата. Това означаваше, че камериерът му щеше да се появи всеки момент и да донесе чай, бренди и гореща вода за бръснене. Едуард стана, облече копринения си халат и влезе в банята. Там огледа главата си. Раната бе заздравяла, без да остави белег. Той изглеждаше здрав и пращеше от сили. Благодарение на лечебните отвари и подсилващите церове на Амира, както и на спортната му активност той бе в блестяща форма. Слава Богу,
януарските безредици не бяха засегнали елегантния Айланд клъб и англичаните продължаваха да се ползват от своите привилегии, макар и не тъй очебийно както преди. Едуард стана член на клуба и започна да играе всекидневно тенис, да плува и да поддържа физическата си форма. Знаеше, че е привлекателен и че жените се заглеждат по него —
не само по деликатното, съразмерно лице, но и по здравото тяло, което се криеше под безукорното му облекло на джентълмен.
Тъмните, изкусителни очи отново просветнаха в съзнанието му и той се запита какво ли се опитваха да открият, когато се впиваха в него?
Едуард простена, защото усети, че се възбуди. На челото му изби пот и то не от юлската жега, а от обзелата го страст. Искаше му се да се поддаде на изкушението и същевременно се страхуваше, защото не знаеше какви последици може да има. Спомни си какво каза сестра му:
„Вече не знам коя съм и къде ми е мястото.“ Той също бе сега между

два свята, но не принадлежеше към нито един от тях. Бедната Алис е била предадена от мъжа, когото обича. Тя не можеше нито да живее повече с него, нито да се завърне в Англия. Нима и Едуард не се намираше в подобен капан? Искаше да обича, но цялото му същество се противеше. Искаше да се върне у дома, но не можеше да го направи,
защото сексуалните му блянове го задържаха тук.
Но сега започна жестоко да се самоупреква. „Как можах да кажа на Нефиса, че ще отида с нея в Александрия?“ — промърмори той,
поклащайки глава. Там вече не ще може да устои на изкушението.
Трябваше да остане тук, на Райската улица. В този дом опасността бе по-малка, защото строгите морални норми, наложени от Амира,
гарантираха сигурността му.
Когато камериерът внесе чая и сутрешното бренди, Едуард незабелязано пъхна пистолета в куфара.
Оръжието щеше да го пази по дългия път до Александрия.
Докато слугата разбиваше пяната за бръснене, Едуард отпи от брендито, без да поглежда чая и помоли да му налее още една чашка.
После я изпразни с трепереща ръка.
— Това е смешно — заяви крал Фарук на Ануар Садат и подчерта думите си с пренебрежителен жест. — Как може вие, глупаци такива, да говорите за революция, след като са прозвучали само няколко изстрела и са се пролели няколко капки кръв?
Наистина, революцията бе почти безкръвна. За три дни
Свободните офицери бяха завзели властта в Кайро и бяха почудили целия свят, поставяйки под свой контрол всички комуникации,
правителствени служби и транспортни артерии, като с това практически блокираха живота в Египет. Фарук се бе затворил в двореца си. Британската армия не можа да изпрати подкрепления,
защото революционерите контролираха всички влакове и летища.
Американският военен аташе в Кайро обяви, че Вашингтон иска обяснение за събитията от последните дни, но не предложи никаква военна подкрепа на краля. Фарук бе безсилен. Кралската гвардия и революционните сили, обкръжили двореца, влязоха в престрелка, но
Фарук оттегли своята охрана, нареди да заключат вратите и остана в двореца. Най-сетне при него се появи Ануар Садат, един от

Свободните офицери, и му връчи ултиматум. Той трябваше или да напусне страната до шест часа вечерта, или да си понесе последиците.
След кратко колебание кралят обяви на Садат решението си.
Ибрахим изведнъж осъзна, че може би за последен път пребивава в този дворец. Просто не можеше да си го представи:
толкова години бе прекарал в сянката на краля. Няма ли вече да го викат посред нощ в двореца Абдин? Никога ли вече няма да види краля да разговаря в леглото по един от многото телефони, с които бе обкръжен? Никога в живота си Фарук не бе чел книги и не бе слушал музика. Не бе написал и нито едно писмо. Единственото му забавление бяха филмите и телефонните разговори, които водеше по всяко време на деня и нощта. Като негов личен лекар Ибрахим единствен знаеше,
че Фарук е останал да живее до петнайсетата си година в харема,
където майка му, иначе жена с желязна воля, го разглезила неописуемо.
Затова и си бе останал дете. Той си играеше на политика и никак не бе подготвен за живот сред трудни условия. Когато преди няколко дни го предупредиха за заговора на Свободните офицери, той махна презрително с ръка и ги нарече „сутеньори“. В нощта, когато бе извършен държавният преврат, съобщиха на краля за необичайно раздвижване на войскови части, из Кайро, а той се присмя на вестта и я обяви за маловажна. Сега Ибрахим осъзна, че Фарук не бе в състояние да управлява Египет. Свободните офицери имаха право:
Дошло бе време страната да има истински ръководител.
Занимаваха го и други, още по-объркани мисли. Нима това бе краят на монархията? Кой щеше да дойде на мястото на Фарук? Запита се дали в бъдеще ще се намери служба за личния лекар на краля?
Втренчил поглед в завеса от черно кадифе, той си помисли: „Така изглежда моето бъдеще“.
Най-сетне донесоха декларацията за абдикация в голямата мраморна зала, която с високите си колони и изкусно направените фризове напомняше за древен римски палат. Фарук гледаше с безизразно лице документа, състоящ се само от две изречения:
„Аз, Фарук Първи, макар да желаех винаги само щастието и благоденствието на нашия народ…“

Със сълзи на очи кралят взе златната писалка и докато го гледаше как се подписва, Ибрахим забеляза, че ръката на монарха трепереше толкова силно, че подписът излезе нечетлив. И като използва за първи път арабската азбука, Фарук сбърка името си,
защото никога не се бе учил да пише на езика на своята страна.
Ибрахим помогна на краля да се изкъпе преди окончателното си заминаване и да облече бялата адмиралска униформа. После Фарук седна за последен път на трона си, украсен с инкрустации от слонова кост и се сбогува с най-близките си приятели и съветници. Към
Ибрахим се обърна на френски:
— Ще ми липсвате, mon ami. Ако нещо сполети вас или вашето семейство поради връзката ви с мен, аз ще моля Господ да ми прости.
Добре ми служехте, приятелю.
Ибрахим го изпроводи до двора на палата. Кралският оркестър изпълни националния химн. Снеха зеленото египетско знаме и полумесеца, сгънаха ги и ги дадоха на краля като прощален подарък.
А Ибрахим остана на кея, докато Фарук се качи на яхтата
„Маруса“. Нямаше вече да бъде в близост до краля. Ибрахим се почувства някак изоставен и гол.
Сбогуването изглеждаше спокойно и изпълнено с достойнство.
Фарук се бе изправил на палубата с трите си сестри, със седемнайсетгодишната кралица и шестмесечния си син. Когато яхтата се плъзна във водата, от една близка фрегата дадоха двайсет и един почетни залпа.
Дълбока тъга обзе Ибрахим. Очите му се напълниха със сълзи,
защото осъзна, че с „Маруса“ си отиваше не само абдикиралият монарх на Египет. Корабът отнасяше и неговото минало, неговите спомени, смисъла на съществуването му. И Ибрахим отново се замисли за черната кадифена завеса, за своето бъдеще.

ВТОРА ЧАСТ
1952

СЕДМА ГЛАВА
Алис стоеше до градинския зид и поливаше алпийските си теменужки. Вече бяха разцъфнали толкова много пъпки, че лехата сияеше още отдалеч. За нея те бяха като поздрав от родината. Трябва да ги покажа на Едуард, помисли си тя, по същия начин цъфтеше и пашата градина, като бяхме деца.
Но когато понечи да изтърчи развълнувана вкъщи, за да доведе брат си, Алис се сети, че той бе заминал с Ибрахим и Хасан на турнир по тенис. Щяха да се върнат едва привечер. Естествено, нея не я поканиха, защото жените не присъстваха на такива забавления. Каза си, че всъщност не я засяга. И това принадлежеше към един от многото местни обичаи, към които бе принудена да привикне, откак живееше на Райската улица. Понякога стоеше в градината, гледаше високия зид и се питаше дали задачата му е да пази обитателите на господарския дом от чуждо вмешателство или целта му бе да ги държи в този златен кафез. Понякога от все сърце се бунтуваше срещу необходимостта да седи при жените, докато Ибрахим и Еди се забавляваха с приятели в другата чао на къщата. Но Алис реши, че като цяло египетското общество не бе толкова непоносимо. Колкото й се бе сторило в началото. Неотдавна писа на приятелите си в Англия:
„Наистина се чувствам добре. Омъжих се за много грижовен съпруг и живея в огромна къща с повече слуги,
отколкото бих могла да мечтая.“
Докато скубеше плевелите, тя чу наблизо някакво момиче да пее.
Надигна се, заслуша се и като позна по гласа Камелия, се усмихна.
Това момиче носи музиката в кръвта си, каза си тя и се опита да разбере арабските думи. След седем години тя вече можеше да се гордее с познанията си по този език. Не разбираше всичко, за което пееше детето, но можеше да следи смисъла. Както във всички египетски песни, и тук ставаше дума за любов:

Когато Жасмина взе да й приглася, Алис не се учуди. Двете имаха една година разлика, но бяха близки като близначки. Бяха неразделни и когато нощем тя отиваше да ги погледне преди лягане,
често виждаше, че са се преместили в едно легло.
За нейно учудване гласът на дъщеря й събуди у нея тъга по
Англия. Алис изведнъж изпита силно желание да види стария замък в стил Тюдор и зелените поля, окъпани от дъжда. „Но аз съм щастлива и тук, помисли си тя. Живея си добре с Ибрахим и имам една очарователна дъщеричка“.
И все пак нещо я измъчваше. Гласът на Камелия сякаш подкопаваше нейната увереност.
Алис се запъти бавно към жасминовия храст, разгърна клоните и видя Камелия и Жасмина да играят на слънце. Усмивката й замръзна,
когато осъзна какво правят.
И двете си бяха наметнали по един голям черен шал, покриващ ги от главата до петите. Бяха го увили ловко, оставяйки само горната част от лицето открита и Алис забеляза, че двете момичета доста умело бяха надиплили гладката коприна и вървяха като въртяха ханша си.
— Ей, деца — извика тя й отиде при тях.
— Лельо Алис! — извика Камелия и кокетно закрачи напред- назад пред нея. — Нали сме хубави? Леля Нефиса ни ги даде!
Това са захвърлените фереджета на Нефиса, помисли си Алис и си спомни колко се промени зълва й след тайнствената нощ, прекарана с британския офицер. Тогава тя заяви: „Не искам да живея като майка ми. Искам да съм еманципирана жена.“ От този момент нататък тя отказа да се забулва и Амира, колкото и да е странно, не се възпротиви.
И ето че сега момичетата играеха с нейните фереджета така,
както Алис си играеше някога със старите рокли на майка си. Но имаше известна разлика. Бракуваните вечерни тоалети на лейди