Шилпи сомая гоуда изгубената дъщеря

ШИЛПИ СОМАЯ ГОУДА
ИЗГУБЕНАТА ДЪЩЕРЯ
Превод: Димитър Добрев chitanka.info

На родителите ми —
за това, че направиха толкова много,
за да мога да постигна всичко.

ПРОЛОГ
Той стискаше в ръката си измачкано листче и се опитваше да сравни буквите с червения надпис на вратата пред себе си. На няколко пъти премести поглед от листчето към надписа, като внимаваше да не сбърка. След като се увери, че не греши, той натисна звънеца и отвътре отекна пронизителен звън. Докато чакаше, прокара длан по месинговата плочка до вратата, като опипваше ръбчетата на релефните букви. Когато вратата се отвори внезапно, той дръпна ръката си и подаде друго листче на младата жена, излязла на прага. Тя прочете бележката, вдигна поглед към него и отстъпи, за да го пусне да влезе.
С леко кимване го прикани да я последва по коридора. Той провери дали ризата му е напъхана под малкото коремче и прокара пръсти през посребрената си коса. Младата жена влезе в един офис,
подаде листчето на някого вътре и му посочи стола. Той седна и сключи пръсти.
Мъжът зад бюрото се взираше в него през очилата си.
— Разбирам, че търсите някого.

ЧАСТ ПЪРВА

1.
УТРОТО НА СКРЪБТА
Дахану, Индия — 1984г.
Кавита
На свечеряване, когато усети характерните спазми дълбоко в себе си, тя отиде до изоставената колиба, без да се обади на никого. Вътре беше пусто, с изключение на рогозката, където лежеше сега,
притиснала колене до гърдите си. Когато следващата болезнена вълна разкъса тялото й, Кавита заби нокти в стиснатите си длани и захапа клонка между зъбите си. Дишаше тежко, но равно, докато чакаше напрежението в издутия й корем да я отпусне. Втренчи се в бледожълтата сянка от мъждукащата газена лампа върху калния под —
единствената й компания в непрогледната нощ. Тя дълго се опитваше да заглуши виковете си, докато стана непоносимо и вече не можеше да се сдържи. Знаеше, че скоро, при следващия напън, селската акушерка ще чуе писъците й. Молеше се бебето да се роди преди зазоряване,
защото съпругът й рядко се събуждаше преди изгрев-слънце. Това бе първата от едва двете молитви, които Кавита се осмеляваше да отправи за детето си, опасявайки се да иска твърде много от боговете.
Тежкият грохот на гръмотевица в далечината оповести наближаващия дъжд, който се усещаше във въздуха през целия ден. От влагата по челото й избиваха капчици пот. Надяваше се да изпита облекчение, когато небесата най-сетне се разтвореха и пороят се излееше. Тя винаги долавяше някакво особено ухание в мусоните:
сурово и земно, сякаш почвата, посевите и дъждът се сливаха във въздуха. Ароматът на нов живот.
Следващата контракция дойде внезапно и дъхът й секна. Потта бе избила на тъмни петна през тънката й памучна блуза, изпъната от закопчалките на деколтето.
Този път наедря повече в сравнение с предишния. Насаме съпругът й я гълчеше, че не се покрива достатъчно, но тя го беше чувала как хвали гърдите й пред другите мъже, сравнявайки ги с узрели пъпеши. Прие като божествен знак, че тялото й този път изглеждаше различно, и това накара съпруга й и другите да повярват,
че това бебе щеше да е момче.

Внезапно я обзе страх, същият задушаващ страх, който изпитваше през цялата бременност. Ами ако всички грешат? Втората й, по-отчаяна молитва бе да не роди още едно момиче. Не би могла да го понесе отново.
Тя не беше подготвена за онова, което се случи миналия път.
Съпругът й нахлу в стаята минути след като акушерката преряза пъпната връв. Кавита усети в дъха му противната сладникава миризма на спирт от ферментирала саподила
[1]
. Когато Джазу зърна сгърченото тяло на момиченцето в ръцете на Кавита, лицето му помръкна. Той се извърна.
Кавита усети как изпълващата я радост отстъпва пред объркването. Опита се да каже нещо, да изрази мислите, които се въртяха в главата й. Толкова много коса… добра поличба. Но се стъписа от гласа на Джазу, от ужасните думи, които не бе чувала никога, преди да се отронват от устните му, от поредицата ругатни. Когато той се обърна да я погледне, тя видя зачервените му очи. Тръгна към нея с бавни, предпазливи стъпки, поклащайки глава. Тя усети как в нея се надига непознат досега страх, примесен с шок и объркване.
Болката от родилните мъки беше отслабила тялото й. Напрягаше ума си да осъзнае какво става. Преди да се усети, той се спусна към нея и тя не можа да направи нищо. Не успя да реагира бързо и да му попречи да грабне бебето от ръцете й. Акушерката я задържа, когато се хвърли напред с разперени ръце и с писък, по-силен дори от онзи,
който наддаде, когато главичката на бебето бе разкъсвала плътта й,
опитвайки се да излезе от нея. Той излетя от колибата с виковете на дъщеря им, която поемаше първите си глътки въздух на този свят. В
онзи ужасен момент Кавита осъзна, че те ще бъдат последните й.
Акушерката я бутна нежно обратно в постелята.
— Остави го да върви, дете мое. Остави го. Станалото —
станало. Сега трябва да си почиваш. Премина през голямо изпитание.
През следващите два дни Кавита лежа свита на кълбо върху сламената рогозка на пода в колибата. Не посмя да попита какво е станало с бебето й. Дали го бяха удавили, задушили или просто го бяха оставили да умре от глад? Кавита се надяваше само смъртта да бе настъпила бързо, без мъки. След това мъничкото телце сигурно е било

погребано, а духът й дори не е бил удостоен с опрощението на кремацията. Подобно на толкова много новородени момиченца,
първото й бебе бе върнато на земята много преди да му дойде времето.
През онези два дни при Кавита не дойде никой, освен акушерката. Тя идваше по два пъти на ден да й донесе храна и чисти кърпи, да попие кръвта, която все още течеше от тялото й. Кавита плака горчиво, докато накрая очите й пресъхнаха и се възпалиха и вече не й останаха сълзи. Но това се оказа само началото на скръбта й,
подсилена от друго мъчително напомняне за случилото се, когато след няколко дни от гърдите й потече мляко, а на другия месец косата й започна да капе. И след тази нощ всеки път, когато видеше малко дете,
сърцето застиваше в гърдите й и болезненият спомен я връхлиташе отново.
Тя се посъвзе от скръбта, но никой не й съчувстваше за загубата.
Тя не чу дума на състрадание или утеха от съселяните си. В дома на семейството на Джазу, където живееха, получаваше само презрителни погледи и нежелани съвети как следващия път да зачене момче. Кавита отдавна бе свикнала да не е господар на живота си. На осемнайсет я омъжиха за Джазу и тя се залови с трудното си ежедневие да носи вода, да пере и готви. По цял ден правеше онова, което искаше съпругът й, а когато си легнеха нощем, отново се подчиняваше на желанията му.
Но след раждането на бебето тя се промени, макар и малко.
Слагаше в храната на мъжа си повече червено чили и наблюдаваше с тихо задоволство как той си бърше носа и челото през цялата вечеря.
Когато я търсеше нощем, тя понякога го отблъскваше, като казваше, че е неразположена. Чувстваше как увереността й нараства с всеки такъв мъничък бунт. И когато разбра, че отново е бременна, твърдо реши този път нещата да бъдат различни.
[1]
Вид дървесен картоф. — Б.пр.
↑

2.
ЧИСТА
Сан Франциско, Калифорния — 1984г.
Самър
Медицинското списание падна от ръката на Самър и тя се хвана за корема. Надигна се от дивана и се отправи със залитане към банята,
подпирайки се по дългия коридор на викторианския им апартамент.
Въпреки че се превиваше от острата болка, тя дръпна халата настрани,
преди да седне на тоалетната чиния. Видя как яркочервената кръв капе по бледата кожа на бедрото й. „Не. О, боже, моля те, не!“ Молбата й бе тиха, но настоятелна. Нямаше кой да я чуе. Тя стисна крака и затаи дъх. Не помръдвай и може би кървенето ще спре.
Но не спря. Тя скри лице в шепите си и сълзите й рукнаха.
Гледаше как червената локвичка в тоалетната нараства. Раменете й се тресяха, а риданията й ставаха по-силни и по-продължителни, докато накрая обхванаха цялото й тяло. Успя да се обади на Кришнан, след като спазмите някак си бяха утихнали. Когато той се прибра у дома, я намери свита на топка в неоправеното им легло с балдахин. Бе напъхала между краката си малка плюшена кърпичка с цвета на ванилов сладолед, подарък за сватбата им преди пет години. Заедно бяха избрали точно този нюанс — не болнично бяло, не скучно бежово, — елегантен оттенък на сметана, сега пропит с кръв.
Крис седна на ръба на леглото и постави ръка на рамото й.
— Сигурна ли си? — попита я нежно.
Тя кимна.
— Точно като предишния път. Спазми, кървене… — И тя отново се разплака. — Този път имаше повече кръв. Сигурно защото съм в по- напреднала…
Крис й подаде кърпичка.
— Добре, скъпа. Ще звънна на доктор Хейуърт и ще видя дали ще може да ни приеме в болницата. Имаш ли нужда от нещо? — Той оправи одеялото и зави раменете й. Тя поклати глава и се обърна на другата страна, с гръб към Кришнан, който се държеше повече като лекар, отколкото като съпруг, от когото тя толкова отчаяно се нуждаеше. Затвори очи и докосна корема си, както го бе правила

безброй пъти на ден, но този жест, който обикновено я успокояваше,
сега й се струваше като наказание.
Първото нещо, което Самър видя, когато отвори очи, бе стойката със системата до леглото й. Тя ги затвори бързо с надеждата да се върне към съня, в който люлее бебето в люлката. Момиче ли беше, или
момче?
— Процедурата мина добре, Самър. Сега всичко е чисто и не виждам причина да не опиташ отново след няколко месеца. — Доктор
Хейуърт, в безупречно бялата си манта, гледаше към нея от другия край на леглото. — Сега опитай да си починеш, а аз ще мина да те видя преди края на смяната. — И преди да тръгне, той потупа леко крака й през чаршафа.
— Благодаря, докторе — чу се глас от другата страна на стаята и
Самър едва сега забеляза Кришнан. Той приближи до леглото, наведе се над нея и постави ръка на челото й. — Как се чувстваш?
— Чиста — отговори тя.
Той сбърчи чело и наведе глава настрани.
— Чиста?
— Той каза чисто. Доктор Хейуърт каза, че сега съм чиста. А
каква бях преди? Когато бях бременна? — Тя фокусира поглед във флуоресцентната лампа, бръмчаща над леглото. Момиче или момче? С