Същност на политическия дискурс (годишник на департамент Масови комуникации, 2005 г.) ас д-р Росен К. Стоянов

(годишник на департамент Масови комуникации, 2005 г.)

Според речника Уебстър (Webster's Dictionary), съществуват две основни значения на понятието дискурс:

- формална комуникация на мнения и мисли, отнасяща се до сериозни обекти, изразяване чрез думи /писани или изговорени/;

- рационализиране или способност за водене на разговор.

В желанието си да бъдем коректни по отношение и на други определение, представящи ни нюанси и различия в търсене точното значение на понятието дискурс следва да представим и следните няколко формални определения:

- в книжовния смисъл на думата дискурс се определя като слово, разказ; като говорене и/или реч.

- чрез употребата му в езика това е процес или процесът на създаване на текст; реалният словесен израз на мисълта.

- от филологическа гледна точка дискурсът се определя като способността за разбиране, която способност от своя страна е противоположна на интуиция (Огурцов, А. П.).

Чрез провеждането на теории и изследвания, философията поема своето нелеко бреме, изпълнявайки една от основните си функции, а именно да конструира и реализира на практика един работещ политически дискурс. Разбира се когато идеи, теории, изводи не са в унисон с други такива, но и двете страни тежнят към намиране на единомислие и консенсус можем да говорим за т.нар. конструктивно противодействие. А това е и именно пътят по който се реализират на практика политическите решения. От своя страна активните граждани съставят свои организации като групи за натиск например с цел да изразяват и защитават своята, желаната алтернатива.

Дейвид Джонсън² определя следните цели на политическия дискурс:

а/ изчистване на гражданското разбиране на събитията на ставащото;

б/ подпомагане гражданите в достигането на най-добрите изводи по отношение на това кое предложение е способно да разрешава най-добре проблемите;

в/ повишаване участието на гражданите в политическия процес, цялостно социализиране на бъдещото поколение по отношение на норми и догми, правила за поведение и процедури на участие в политическия живот на страната.

На практика по този начин се дава възможност за изграждане и реализация на пълноценна дискусия – това е процесът при който гражданите защитават своята гледна точка или позиция, стараейки се да надделеят над противната позиция. Това и определя възможността да погледнем от друга гледна точка на събитията и фактите следствие на което и да формираме най-ползотворната за обществото позиция.

От тази гледна точка и особено при реализацията на политическа кампания успешните действия следва да се базират на емпиричните резултати от провеждането на внимателно теоретично и валидирано изследване.

Политическият дискурс можем да определим и като формална размяна на узаконени, доказани позиции, които са в тясно отношение с демонстриране на алтернативи и способности при разрешаване на социални кризи, конфликти и катаклизми чрез диференцирани и разнообразни дейности и действия. Основната идея в този процес е намирането на естественото място на гражданите, дори поставянето им в центъра, превръщането им в генератор в търсенето, намирането и реализацията на последващо решение.

А решение означава съгласие по дадени въпроси, при което поради и въпреки конкуренцията, връх взима дадена алтернатива, която се превръща и в най-желания и позитивен резултат.

Цитираният от Дейвид Джонсон³ Томас Джеферсън (Jefferson, T.) счита политическия дискурс за сърцето на демокрацията. Но взимането на решение е само една от стъпките при процеса на разрешаване на проблемни ситуации. На първо място е необходимо да се определи, да се дефинира проблема и да се мислят алтернативни подходи за намиране на алтернативни решения, следвано от оценка на предимствата, положителните страни, слабостите и прогнозиране на реалните загуби. Идеята е да се намират такива решения, които осигуряват най-добрата ефективност. Могат да се посочат следните характеристики на ефективните демократични решения:

- високата стойност на решението, която отразява по най-добър начин обоснованото решение на гражданите;

- самият процес по взимане на решение повишава личния ангажимент гражданите за последващото им задължение за изпълнение на взетото решение (и то независимо дали отделният индивид е съгласен или не с него); това задължение е валидно и по отношение на целият демократичния процес;

- реализира се процес на дефрагментиране на обществото;

- правата на демократичното малцинство (тези които не са съгласни с решението) са защитени до следващото му поставяне в обществения дневен ред (това например са следващите избори, референдуми);

- самата способност за взимане на решения и последващото позитивно разрешаване на конкретни конфликти се утвърждава, доказва.

Дискурсът може да бъде заместен и с други форми на въздействие и убеждаване като употреба на лъжлива дезинформация, намаляване значението или игнориране на важни събития, преподреждане на дневния ред на обществото, фокусиране върху кандидатите чрез търговски тип рекламиране (имиджи и слоугани). И не на последно място т.нар. argumentum ad hominem (същността му е в отправяне на аргументи към опонента, а не толкова към неговите идеи или предложения; Johnson & Johnson, 1995). Това и наричаме деструктивно политическо убеждаване – съмнителни, изкуствени, неверни, дезинформиращи съобщения (информации) се представят на зрителите, избирателите, гражданите, публиката, аудиторията, с цел намаляване гражданското разбиране на събития, резултати, както и формиране на отсъствие на мислене по определен въпрос, на участие в политическия процес въобще.

Основаването на персонални атаки за сметка на дискурса по време на кампаниите винаги носи своя негативен ефект (винаги негативното влияе повече от позитивното мнение, дори и всички останали фактори да са равни; Vonk, 1993).

Оповавайки се на този подход е възможно да се нарушат дори изконни демократични ценности, здравето на демокрацията. Традицията на критическото търсене на истината и дискусията, която информира гражданите имат само предимства, особено когато целта им е честна. Защото, ако критиката се употребява не като инструмент на реформата и търсенето на истината, а като инструмент на властта, то тя може бързо да се превърне в техника на измамата и (Stevenson, A., 1952).

За разлика от конструктивното противопоставяне, т.нар. конкурентно търсене се основава на забрана на дискусия с цел избягването на неразбирателство или изказване на аргументи, избягване на представянето на алтернативни идеи и подходи за действие. Дебатът от своя страна е ситуация, при която двама или повече участника спорят (представят и защитават своите позиции), като предварително са приели независим участник (съдия) да определи победителя на базата на това кой е представил своята позиция най-добре. Индивидуалното решение на свой ред е процесът на взимане на самостоятелно решение на базата на индивидуално обмисляне на проблема до момента на осъзнаването, че резултатите не са съпоставими и са независими от тези на останалите (Johnson, Johnson & Holubec, 1998).

Човешката комуникация винаги е поставена в контекст, опосредствана е от някакъв вид медиа, или медиум, а също така е предопределена във връзката си и положението си спрямо исторически, политически, икономически или социални зависимости. В този смисъл не може да се говори с най-висока доза убеденост за прозрачност или обективност на езика.

Езикът медиира нашият преживян опит като несъмнено нашата оценка за този опит рефлектира в употребявания от нас език.

“Езикът никога не е невинен” (Berlin, James A.). Това означава, че езикът не може да остане неутрален – той отразява и структурира нашите идеи, вярвания и възгледи за света.

И така – да се говори изобщо е да се говори политически.

Джордж Лакоф (Lakoff, G.)⁴ ни представя следната конструкция, подредба на:

Дискурса, както се употребява във съвременната лингвистика е близък по смисъл с понятието текст, но подчертава динамическия, развиващ се във времето характер на езиковото общуване. В противоположност на това текстът се приема предимно като статичен обект, като резултат от езиковата дейност. Понякога дискурс се разбира като включващ едновременно два компонента – и динамическия процес на езиковата дейност, в нейния социален контекст, и нейният резултат (т.е. текст). Това именно понятие се явява и предпочитано.⁵

Понякога се срещат опити да се замени понятието дискурс с понятието свързан текст, но те не са особено сполучливи, тъй като всеки нормален текст се явява свързан.

Извънредно близък до понятието дискурс е и понятието диалог. Дискурсът, както и всеки комуникативен акт предполага наличието на две фундаментални роли – тази на говорещия (авторът) и тази на адресата. При това ролите на говорещия и адресата могат да се сменят последователно между лицата участници в дискурса – именно в този случай налице е диалог. Ако по време на дискурса (или значителна част от него) ролята на говорещия е приета от едно и също лице, такъв дискурс наричаме монолог. Невярно е твърдението, че монолог е дискурс с един участник – и при монолога е необходим адресат. По същество монолога е частен случай спрямо диалога, въпреки че традиционно монолог и диалог са противопоставени.⁶

Междудисциплинарното направление, изучаващо дискурса, а също така съответстващия раздел на лингвистиката се наричат еднакво – дискурсивен анализ (discourse analysis) или дискурсивни изследвания (discourse studies).

Въпреки че езиковото взаимодействие през вековете е било предмет на такива дисциплини като реторика и ораторско изкуство, а след това – на стилистика и литературознание, като самостоятелно научно направление дискурсивния анализ се сформира едва в последните десетилетия.

За пръв път терминът дискурсивен анализ се използва от Зелиг Харис (Zelig H.) през 1952 г.⁷

Кибрик и Паршин определят дискурсът като обект на междудисциплинарно изучаване. Освен теоретическата лингвистика с дискурса се занимават такива науки и изследователски направления като компютърна лингвистика и изкуствения интелект, психология, философия и логика, социология, антропология и етнология, литературознание и семиотика, историография, теология, правни науки, педагогика, теория и практика на превода, комуникационни изследвания и политология. Всяка една от тези дисциплини подхожда към изучаването на дискурса от своята гледна точка, но някои от тях оказват съществено влияние на лингвистическия дискурсивен анализ. Това особено се отнася до социологията.

Разбира се тъждествено с изучаването на естествените феномени и при изучаването на дискурса се налага да се проблематизира с класификацията – типове, разновидности и т.н. Основното разграничение в тази област е противопоставянето на устния и писмения дискурс. Това разграничение е свързано с канала за предаване на информацията – при първия това е акустическия канал, а при втория – визуалния. Понякога различието между устната и писмената форма на използване на езика се приравнява с различията между дискурс и текст, но едно такова смесване е неоправдано.

В този ред следва и още една разновидност на дискурса, а именно мисления дискурс. Човек може да се ползва от езика без да осъществява нито акустически, нито графически дейности.И в този случай езикът също се употребява комуникативно, но едно и също лице се явява и говорещия и адресата. Едно от най-известните изследвания на мисления дискурс (или в традиционната терминология – вътрешна реч) принадлежи на руския учен Л.Виготски (Выготский, Л.С.).

Темата за науката и властта е далеч по-широка от темата за науката и държавата. Феноменът на властта излиза далеч извън рамките на държавната власт, на институционалната власт на държавата. В действителност понякога държавата няма институционална и още повече държавно-политически характер. Говори се за власт на авторитетите, властови отношения вътре в организацията, и т.н. Този ред феномени излизат извън пределите на властта на държавните институции и са трудно управляеми.

За да разкрием взаимовръзката наука – власт, за да отразим властовите функции на науката, да я разберем като една от формите на власт, е необходимо да се намерят нови средства за изследване, да се предложат нови понятия, позволяващи ни единство на науката и отношенията й с властта. Едно от тези понятия би могло да е понятието дискурс, заимствано от структурната лингвистика, но получило далеч по-широк смисъл. Дискурсът се разглежда не просто като определена форма на изразяване, а като речева комуникация, речева дейност и още повече – като символическа практика въобще.⁸

Дискурсът се третира като сложна амалгама от речеви актове, тяхната интерпретация, обекти, различни модалности на символическо изразяване, понятия, методи, стратегии и др. В такъв случай знанието за медиите, конфликтите и политиката, както и самите те се оказват един от видовете дискурс наред с науката, литературата, философията, религията и т.н.

Така М. Фуко (Foucault, M.) в своята ”Археология на знанието”, по повод анализа на знанието, изхожда от понятието дискурс и отбелязва съществуването на различни “дискурсивни формации” – цялостното поле, обединяващо в себе си определено число изказвания; обектите; типовете изрази; тематическите решения; понятията и т.н. Отчленявайки формацията на предметите, модалностите на изразите, понятията и стратегиите, Фуко подчертава че системата на мисленето следва да се определи като се изхожда от определена съвкупност от дискурси⁹, че научният дискурс се конституира чрез дискурсивната практика и не може да бъде определен само посредством своята форма и критерия точност.

За разлика от Фуко, за когото всеки дискурс е дискурс на властта, друг структуралист – Ролан Барт (Barthes, R.), въпреки че подчертава първостепенната важност на понятието дискурс, все пак отбелязва съществуването в културата на “невластови” структури, въплъщаващи в себе си силата на свободата и способни да преодолеят идеологическите стереотипи и да дефетишизират социалната действителност. Ролан Барт изхожда от това, че дискурсът на властта, тъждествен с дискурса на превъзходството и е свързан с “чувството на съвършената постъпка”, “чувството на виновност на всички към които този дискурс е насочен”¹⁰ се корени в езика. Дори нарича езика “общозадължаваща форма на принуда. Барт счита, че език и дискурс са неразделни, и се движат в една и съща ос на властта – цялото пространство на дискурса се регламентира от мрежа от правила, ограничения, предписания и норми. Човекът е лишен да живее извън езика и в този смисъл извън дискурса на властта.¹¹

Изведената като правило невъзможност, поради обречеността да съществува в подчинено отношение спрямо режима на регулираната свобода, обрича индивида да бъде несвободен, до предела на освободеността от езика, а оттам и от дискурса на властта.

Жак Дерида също отъждествява научния дискурс с властта на логоса, езика и мисълта. Този дискурс регламентира, забранява, предписва, ограничава и изключва.

Според Франсис Бейкън, според чиято основна идея “знанието – това е сила”, науката е средство за постигане на власт, най-веч власт над природата, но и не само над нея. Науката властва над мисълта, вярата, дори над самия разум, който се явява вана част от душата и управлява самата воля.

За управление на обществото, за власт над хората е необходимо да се създаде нова наука – наука за човешката природа, доколкото само този, който разкрие тайната на човешката природа ще е способен да получи власт над хората – “този, който разбере до край природата на човека…той е роден за властта не е трудно да се установи съответствие между целта на научните изследвания, и регулацията на целият социален живот, с помощта на върховенството на закона”.¹²

Тук е определен и водещият принцип на властта – върховенството на закона, следствие на което се установява и властта над членовете на обществото. Дискурсът на властта и дискурсът на науката се оказват тъждествени. Те се регулират от нормите на закона. Законът става способ за регулация на науката, комуникацията, медиите, политиката, и под формата на специален институт, където централна става регулацията чрез върховенството на закона, и под формата на изследователска дейност, подчиняваща се на методологически норми, преди всичко във формата на универсален закон, фиксиращ периодичността в природните явления и процеси.¹³

Един от най-изявените изследователи на критичния дискурсен анализ Теун Ван Дайк определя политиката като една от социалните дейности, чийто практики са извънредно дискурсивни.¹⁴ По определение идеологически базираните политическо и политическо познание въобще предопределят репродуцирането на политическите идеологии от дискурса. За да изведе съждения за дискурса изследователят отделя необходимото внимание на определяне същността на идеологията, взаимоотношенията й с политиката, както и на политическия дискурс в частност. Самата неопределеност на идеологиите ги прави лесни за употреба и моделиране чрез медии, социален живот, наука и т.н. Във всекидневието ни повечето от нас са свикнал да съотнасят понятието идеология по-скоро към натоварените с негативен смисъл идеи на опонента, определяйки ги като крайни, често фанатични.

Твърдението, че ние имаме вяра, а другите идеология се превръща в обвинение и заклеймяване. Можем да се позовем на Билиг, Ларейн и Зижек (Billig, 1982; Eagleton, 1991; Larrain, 1979; Zizek, 1994) в твърдението, че текстовете от ХХ-ти век бяха маркирани от негативното отношение към понятието идеология и то дори употребявано като антагонистично на “обективното” знание.¹⁵

Идеологията в крайна сметка можем да определим като сбор от определени, специфични за дадена група хора вярвания в общото, глобалното. Задължителен елемент е и нейното споделяне от социалните групи и социума като цяло с цел изграждането на представителност.

Структурата на теоретизирането по отношение на идеологически вярвания може да се сумира както следва (за детайли и много допълнителни препратки – вж. Van Dijk, 1998):

- идеологиите притежават и социални и когнитивни елементи, които трябва да се отчитат от една интегрирана теория;

- от познавателна гледна точка познавателно идеологиите са специален вид система от социални вярвания, съхранявани в дълговременната обществена памет;

- от социална както и от когнитивна гледна точка тези системи от идеологически вярвания са социално споделяни от членовете на специфични социални групи или т.нар. “идеологически общества”;

- идеологиите, както езика са в основата си социални. Не съществува лична или индивидуална идеология, а само лична или индивидуална употреба на идеологии;

- идентичността на групите не е базирана само на техните структурни елементи, но и на тяхната идеология;

- системата от идеологически вярвания (идеологиите), формират аксиоматична (очевидна) основа на още много специфични вярвания или “социални представяния” на групи, като например груповото познание и груповото мнение (атитюди).

Разбира се във всяко общество съществуват различни, дори противостоящи си групи, определени и според техните, “собствени” съвместни вярвания и поради този факт не можем да твърдим, че всички социално споделени вярвания са идеологически. Основно място при изграждане на социално сегментираното специфично, групово вярване стои увереността във възможността да се комуникира. В този смисъл идеологиите съставят представата за собственото аз на групата, определят социалната й идентичност.

Като част от борбата за съществуване в едно общество можем да отнесем и ситуациите на съперничество, конкуренция конфликти между отделни части на обществото където се и използват идеологиите. Механичното поставяне в и извън групата, говоренето и мисленето за Ние и Те е добър пример за такъв идеологически дискурс. Идеологиите приобщават, спояват, дават възможност за въздействие и управление на отношения, конфликти, проблеми, общество.

Споделянето на негативни или позитивни мнения или даването на оценки е нещо съвсем различно от емоционалното действие или вербален акт поради тяхното конкретно, необобщаващо, мигновено действие.

Какво всъщност характеризира социалното поле на политиката?

Един огромен конгломерат от действащи лица, отношения и връзка в това число – политически практики, процеси, политически личности, познание и политически дискурс и всичко това ни дава представа, дефинира що е то политическа партия, парламент, обществено движение и т.н. А също така и избори, политически кампании, политически комуникации, пропаганда, демонстрации.

Това поле може също така, накратко и традиционно, да се определи и посредством:¹⁶

- цялостната система (демокрация, диктатура и т.н.);

- чрез специалните социални макродействия като правителство, законодателство, избори или decision making;

- чрез техните микропрактики, взаимодействия или дискурси като парламентарни дебати, предизборни кампании или демонстрации;

- чрез специалните социални отношения като институционна власт, специални норми и ценности (като свобода, равенство и т.н.);

- чрез политическото познание.

Ако политическото поле е напълно идеологическо, то същото се отнася и до политическите практики, а от тук и до техните дискурси (Chilton, 1995, 2004; Chilton & Schäffner, 2002; Wilson, 1990; Wodak & Menz, 1990).

Разбирането и създаването на политически практики и политически дискурс не е единствената “задача” на политическите идеологии – те също така ги възпроизвеждат, само в и посредством дискурс идеологиите стават съставени, видени, разбрани, приети.

С други думи контекстите са субективен участващ, дефиниращ комуникативната ситуация. Те контролират целия аспект на създаването и разбирането на дискурса. Политическият контекст също така предопределя влиянието и участието в процеса на формиране на отношения, дефиниране на политическия дискурс на ниво индивид или група (van Dijk, 1999, 2001, 2003).

Подходящ пример може да се даде с различните категории на (прагматични) контекстни модели – кой е участникът в комуникативния акт, кой е контролиращия речевия акт и т.н. по този начин едно политическо изказване се дефинира като политическо обещание или заплаха в зависимост от силата/властта или взаимоотношенията между участниците, тяхната политическа позиция (правителство или опозиция, Моята или Неговата партия и т.н.), а също така и като намерение да се помогне или навреди на реципиента.

На второ място прагматичните контекст модели контролират подбора на информацията, в семантичния смислов модел, който подсъзнателно определя за какво говорят участниците, точно както в случай с войната в Ирак. Идеологическия дискурс често характеризира следващите стратегии, който можем да наречем “идеологически квадрат” (van Dijk, 1999, 2001, 2003):

- подчертаване на Нашите добродетели;

- подчертаване на Техните лоши страни;

- игнориране на Нашите лоши страни;

- игнориране на Техните добродетели.

И тук обикновената логика ни води до извода, че подобни политически изяви, политически комуникации като речи, интервюта, пропаганда са отправени и имат за цел въздействие върху предпочитания и тежнения, характерни за “нашата” група или партия. Употребата на нюанси на това въздействие, на техники и похвати като невербална комуникация, поставяне в крайна ситуация, аудиовизуални средства, могат да подсилят значения и образи.

Идентични похвати се вкарват в действие когато искаме да намалим въздействието на противника или просто да намалим влиянието на нашите слаби страни.

От казаното дотук става ясно, че дискурс, политика и идеология са в тясна връзка като това се основава най-вече на дискурсивната същност на политиката и идеологиите, които от своя страна се възпроизвеждат посредством текст и/или разговор. В полето на политическото идеологиите са в ролята на фактор, съставящ, определящ, формулиращ политическата система, практики, познание организации и т.н., които от своя страна са възпроизвеждани от политическия дискурс.

Съществените политически идеологии са типично изразявани или възпроизвеждани в политическия дискурс чрез подчертаване на Нашите добродетели и Техните слаби страни и чрез игнориране на Нашите слаби страни и Техните добродетели. Подобни общи стратегии могат да се използват на всички нива на дискурса.¹⁷