1910г. в сп. „Просвета” Йовков публикува разказа „Овчарова жалба” с подзаглавие „Старопланинска легенда”;
14 години по-късно, когато Йовков е в Букурещ, той решава да напише сборник с легенди; / Идеята му е подсказана от превода, който Дебелянов прави на Анатол Франс на „Изворът на света Клара”. Тази книга съдържа 10 легенди, като всяка легенда започва с мото, взето от древни автори. Йовков решава да заимства модела. И когато се връща в София, той отива при Цонко Попов, който обаче не може да му помогне. Така че Йовков пише на учителя Данаил Константинов с молба да му помогне при подбора на мотата, като му предложи легенди, в които има нещо загадъчно и особено./
Разказите са подредени в строго определен ред в пет двойки:
„Шибил” и „Кошута”
„Най-вярната стража” и „Божура”
„Юнашки глави” и „Постолови воденици”
„Индже” и „Овчарова жалба”
„През чумавото” и „На Игликина поляна”
/ Йовков пише: „От този ред може да се промени само мястото на
„Овчарова жалба”, при това не да се мести, а да се махне, защото епилог е „Игликина поляна”/
б/ дешифриране на Йовковия замисъл
сполучливо наблюдение прави Владимир Василев - според него Йовков първо замисля плана на цялата книга, а после разполага отделните разкази. Кой тогава е обединяващият знак?
и в десетте легенди ЛЮБОВТА се среща като сюжетен център - при това тя е разбирана много широко – и като ДОБРОТА, и като НРАВСТВЕНОСТ;
в двойките легенди едната винаги е свързана с хайдушкия живот, а другата – с мирния живот и непременно е за красива жена; /Само в четвъртата двойка има нарушение на този ред – и двете легенди, „Индже” и „Овчарова жалба”, са за хайдути./ т.е. получават се пулсации – пресъздава се ту хайдушкия живот, ту идиличния селски живот;
епиграфите, които предхождат всеки разказ от „легендите” на Йовков, са свидетелство за целенасочения му художествен план: да синтезира песенно-баладичния дух с устната легенда; /След идилиите на П.Ю.Тодоров това е един втори етап в литературно-художествената естетизация на фолклора в българската проза. И тук виждаме как жанрът на късия разказ, който в тази книга бележи някои от своите съвършени образци, се ражда от своеобразната лично-художествена обработка на фолклора./
Отношението на Йовков към историческото минало
не се придържа сляпо към историческата истина, а майсторски защитава художествената правда;
Пример: за разказа „Шибил” източниците са два: народната песен за Дженда от Градец и разказът за циганина и разбойника Шибилоглу Мустафа. Шибил върлува в Сливенския балкан през втората половина на 19 век. В документ за него от 1853 г. съвременниците му го рисуват среден на ръст, дебеловрат, енергичен и буен, свадлив. А Йовковият Шибил е без оръжие, в синьо сукно, висок, малко отслабнал, малко почернял, но красив. Тоест при Йовков образът на Шибил е скроен по друг начин – Шибил вече покорява не със силата на оръжията, а с мъжествената си красота.
Персонажи в „Старопланински легенди” - основните образи са два: на хайдутина и на красивата жена
в неговата лична драма се оглежда драмата на целия народ;
той едва започнал да се променя и да бере плодовете от тази промяна, когато е убит;
смъртта му не е индивидуална трагедия, а е общонародна скръб, защото той вече е станал народен закрилник, но и защото в личността на Индже народът е обективизирал себе си и своите въжделения;
за разлика от Шибил, Индже е почувствал въжделенията на народа като свои - при него промяната е възможна единствено чрез допира с народа;
Шибил
смъртта на Шибил остава в тесния свят на индивидуалното битие - ако Индже има значение чрез другите, то Шибил има значение сам по себе си – като пример за красива смърт;
при Индже внушенията са от мащабен исторически характер, а при Шибил те са от чисто естетически характер;
чрез двамата:
Йовков осветлява същностни страни в националния характер на българина: и двамата са силни характери, със силни страсти и възвишени копнежи;
и двата образа Йовков издига до границата на фантастичното - те са земни, но в същото време и романтично мечтателни, заради което и изображението им граничи между реалното и легендарното, то непрекъснато се смесва и прелива.
б/ женските образи в „Старопланински легенди”
всички жени до една са хубави – това е един вид езическо преклонение пред женската красота;
когато красотата е у една жена, красотата може да бъде и сила т.е. да извисява, но може да причинява и разруха;
всички страдат, защото са се доверили на сърцето си или пък са повярвали на другите - с изключение на Дойна всички останали плащат цената на разбитите илюзии;
красотата на Йовковите героини не е само външна - красотата им е и в техния морал и етика;
Основни теми и мотиви
а/ „Старопланински легенди” - книга за любовта и смъртта, за тяхното странно преплитане в човешкото битие - темата на всички разкази е магичната сила на любовта и следващата я като сянка смърт б/ любовта присъства:
в/ във връзка с любовта в тези разкази Йовков разгръща целия етичен цикъл на битието: изкушението, греха, вината, страданието, свестяването, изкуплението, възмездието г/ Йовковият култ към красотата
доминират ЕСТЕТИЧЕСКИТЕ внушения;
красотата и страстта живеят НАД греха;
любовта е не само НАДБИТОВА, но тя е и НАДЕТИЧНА, тя е над „доброто и злото”, над „греха”;
