Страница за прабългарите. Език, произход, история и религия в статии, книги и музика

Дора Петкова

Статията е публикувана в сп. Анали – 2009 г.
През лятото на 2007г., благодарение на д – р Георги Китов, бях поканена да взема участие в разкопките на ТЕМП в Сливенско. Възложена ми бе консервация и реставрация на колективната находка от пет леканета – рисувана червенофигурна керамика, съставляваща част от погребалния инвентар на владетеля погребан под Далакова могила (обр.1) .

В тека на консервационно – реставрационния процес имах възможност да проведа някои наблюдения, касаещи технологията, вторичните интервенционни белези, както и сюжетното повествование изобразено вържу капаците на леканетата. В предварителна статия, отпечатана в Годишника на РИМузей, Сливен – т.1, 2008 г., обобщих тези свои наблюдения.

Поради това, че находката е уникална и крайно интригуваща по отношение на цялостния завършен цикъл на изобразеното повествование, а и защото поставя редица открити въпроси, тя основателно продължи да ангажира вниманието ми. И тъй като е част от погребалния инвентар, естествено, се наложи подлагането на ситуацията на погребението на обстоен анализ, за да се синхронизират археологическите артефакти с писмените данни. Занимание доволно трудоемко, при търсенето на достоверни паралели и фактология. При все това, ще отбележа, че мнението ми не е “на всяка цена” и е отворено за добронамерени дискусии.

Откриването на сензационната находка бе подобаващо отразено по всички медии и абсолютно заслужено получи широк отзвук у нас и по света. Затова и напълно разбираемо бе естественото желание да се разбули загадката на личността на погребания индивид. Предизвикателството около осветляване личността на владетеля събра на терена много от популярните ни учени. Мнения и хипотези “кипяха като младо тракийско вино”. Както сполучливо и образно отразява в репортажа си журналистката В. Христова от в. “Дума”: - “На терена се проведе истинска, полева, научна конференция” ( в. “Дума” – 07.07.2007 г.)

Най – силни емоции предизвика разчитането на надписа на златния пръстен с орелефно портретно изображение. Проф. Йорд. Юрукова разчете имената на двама тракийски царе – Терес и Севт, и изказа предположението, че това е династичен пръстен. Мнението на откривателя д – р Г. Китов е, че принадлежи на тракийския цар Терес ІІ. Вероятно по отношение на първоначалната принадлежност тези хипотези може би са верни. Безспорното, единодушно мнение на всички бе, че под Далакова могила е погребан тракийски владетел. Нямам необходимата епиграфска подготовка и не бих си позволила да коментирам тази проблематика, а и не това е обект на изложението ми.

На пръв поглед погребението е извършено по един от характерните за историческото време начини - чрез трупополагане, в дървен “ковчег” или дървена платформа ( наличие на следи от изтляло дърво - по информация на д-р Китов ), с богат набор от погребални дарове, под насипана могила. Има обаче някои смущаващи факти при откриването на скелета, констатирани от д- р Г. Китов и екипа му. Черепът на погребания е открит не на полагащото му се анатомично място, а в близост до тазовите кости ( в областта на коремната кухина ), както и фалангата със златния пръснен - върху поданиптера, под маската. Предположението на откривателя, в съгласие с мнението и на други учени е, че това е извършено според орфическите обичаи. Доколкото тези орфически практики са засвидетелствани и широко известни по земите ни, това би била приемлива хипотеза. Но дали интерпретирането на всяка отделена от тялото глава трябва да се изчерпва само и единствено с принадлежност към орфическата доктрина ( обр. 1 ) ?

В този ред на разсъждения ще си позволя да изразя несъгласие с това предположение. Територията ни по геостратегическото си местоположение е най – богатата на хилядолетни културни наслоявания и прецизното анализиране на всички обстоятелства при всяка конкретна археологическа ситуация е желателно, преди рисковано да се постулират мнения, които биха могли да се окажат подвеждащи. Толкова повече, когато се отнася за погребение на царска особа, значима за осветляване на оскъдните данни на толкова отдалеченото от нас историческо минало. Силно се надявам мнението ми да не се възприема като злонамерена критика и претенциозност, каквото то не е. То е продиктувано от желание да се постигне максимална достоверност при изясняване на фактите и произтичащите от тях изводи.

С настоящото изложение ще се постарая да синхронизирам наблюденията си от археологическите артефакти, съществуващите писмени източници, отразили случилите се събития по времето на смъртта на погребания индивид и коментиращата ги научна литература.

В погребението под Далакова могила не е констатирано наличие на въглени или пепел, както и следи от опалване на почвата в и около гроба. Но неравномерно разположени участъци от директна, вторична температурна интервенция установих при леканетата, върху които е било ситуирано тялото на покойника. Такива следи от вторично опалване бяха установени и при някои от сребърните предмети. Структурните връзки на сребърната сплав бяха силно нарушени.

Съгласно етнографските проучвания за погребалните обичаи по земите ни от дълбока древност е възприета устойчива обредност, при която преди полагането на покойника в гроба, той се опалва (пали се огън в гроба) и трикратно, мълчаливо се обикаля около него. Възприятието е за пречистващата сила на огъня и подпомагане на душата за по- лесното и преминаване в отвъдното. Тази обредна практика е прилагана само при покойници, починали от естествена смърт. Когато някой бива застигнат от насилствена смърт, или сам е посегнал на живота си този ритуал не се извършва, а само някои от погребалните дарове предварително минават през огън и се поставят при покойника като предмети с апотропейна функция ( Ив. Георгиева, 1993, с.196 – 221 ).

Едната от трите златни фиали, притежание на погребания, е вторично разпъната и преупотребена за направата на маската, обмазана с охра. От този факт могат да се извлекат най – малко два съществени извода. Преупотребата на фиалата е наложена от внезапно възникнали екстраординерни обстоятелства. Тя е и знак за принадлежността на погребания към много стар царски династичен род, традиционно изповядващ соларните култове, изконно съществували по земите ни. Би могло да се допусне също, че приживе той е бил “син на Слънцето” (обр. 3).

Фалангата със златния пръстен и орелефно портретно изображение с имената на двама тракийски царе (?) едва ли случайно е положена отделно, открита върху поданиптера, под маската не в обичайния анатомичен ред. В този ред на мисли, предположението ми е, че погребаният индивид принадлежи към династията на упоменатите в надписа владетели, но не е първопритежателят на пръстена. Допустимо възможно е, погребението да е извършено по - късно от настъпилата смърт ( обр. 4 ) .

И така, търсейки надеждни паралели в литературата за семантиката на отразеното повествование върху капаците на колективната находка от леканета, попаднах на твърде интригуваща информация, която ме подтикна към преосмисляне на историческата личност на погребания владетел под Далакова могила.

Преди да пристъпя към обобщаващи изводи, ми се наложи да изясня, възникналия на преден план въпрос - каква би могла да бъде генеалогичната връзка (извън исторически засвидетелстваната личност на Октамасад) между Одриското царство, “царските скити” и погребания под Далакова могила цар. В тази посока ме отведе проучената литература, но липсваше надеждното свързващо звено.

При тези ми диреня много интригуваща се оказа актуалната студия на двама украински учени и изследователи – А. С. Русяева и А. Б. Супруненко – “Исторические личности эллино – скифской эпохи” - където са проучени, систематизирани и анализирани източници, като е направен опит да се изясни етногенезисът на някои исторически личности и владетели със значима роля в обществено – политическия живот на Северното Причерноморие. С известна уговорка трябва да отбележа, че студията е много полезна, защото за първи път в съвременната археологическа литература синтезирано са обобщени и коментирани оскъдните, фрагментирани данни и факти за личности от далечното минало, известни, но останали по някаква причина с неосветлена от древните хронисти етническа принадлежност. Това изследване е изключително важно за осветляване на липсващите страници от най - древната ни история.

Вниманиманието ми бе привлечено от животоописанието и смъртта на скитския цар Скил, чието царуване се датира към средата на Vв. пр. Хр. ( 470 – 450 г. пр.Хр. ). Съгласно проучените източници, авторите съобщават, че Скил е син и един от наследниците на скитския цар Ариапит от брака му с елинка от Истрия. Освен това Ариапит е имал брак с дъщерята на цар Терес - възприет за основател на Одриското царство. Този брак е фактологически засвидетелстван и датиран към края на VІ – началото на Vв.пр.Хр., приблизително, към 465 г. От него се ражда син – Октамасад. Ариапит е “ имал и жена - туземка, вероятно скитка или агатирсянката Опойя, като от този брачен съюз е известен син Орик”. За първороден те възприемат Скил ( Русяева, Супруненко, 2003. с. – 52 ).

Така или иначе, личността на цар Скил е источески засвидетелствана в някои от историческите разкази на Херодот. В околностите на античните градове Никония, Истрия и Олвия са открити монети и археологически артефакти с неговото име и символи, които авторите подлагат на анализи и съпоставят с достигналите до нас сведения за него.

Внимание заслужават анализът и коментарите на Русяева и Супруненко върху някои от новелите на Херодот, в които са описани динамично развилите се политико – династични междуособици не без подстрекателството на “доброжелатели” от други етноси, предпоставките за убийството на Скил, както и актът на кървавото деяние.

“След предателското убийство на Ариапит от царя на агатирсите – Спаргапит, Скил наследил царската власт и жената на баща си - Опойя” ( пак там, с. – 53. ) .Тук именно се корени причината за преврата и последвалото убийство, а не в “невинно” представената причина за религиозни различия. Исторически регистрирана от времето на царуването на Колаксай е традицията, властта в управляваните територии да се поделя между върховния цар и двама млади царе, като се предава по наследство – от баща на син. Върховният цар е главнокомандващ, върховен съдия и той е произнасял молитви към Бога от името на целия народ ( Габараев. А., 2007 ). Звучи твърде познато от известните ни функции на тракийските царе – жреци. Следвайки логиката, тъй като царят – баща, Ариапит, е бил убит, т.е. не той е определил първоприемника си. Октамасад се е почувствувал пренебрегнат и може би “приятелски “ е бил насърчаван да потърси реванш за накърненото си достойнство.

Предположенията ми са, че не наивно представеното ни “увлечение на Скил по елинските цивилизационни ценности му е взело главата”. Тъкмо обратното. Като виждали реалната опасност от все по – интензивно разрастващата се стратегия за “безкръвна инвазия” чрез постепенно, но систематично заселване на елински семейства в добре устроените градове, ( в подходяща политическа ситуация това би дало възможност да бъдат обявени за елински полиси ), Спаргапит и Скил най – вероятно са изпитвали основател тревога. Между впрочем, такива са констатациите и на Русяева и Супруненко: “местната елинска аристокрация се стремяла чрез брачни съюзи със скитски ( доколкото са скитски – бел.авт ) и тракийски царски семейства да укрепи своите позиции в Северното Причерноморие”. Бих добавила – и не само там. Поне на мен не са ми известни сведения от древността, които да дават информация за това, че елините някога са отишли на “гола поляна” и са построили град. Обичайните данни са за елинска колонизация на градове. Ивестният “синдром на кукувицата”.

И ако Ариапит, по една или друга причина, проявявайки политическа недалновидност, не съзирал опасността в политиката на Атина, то Спаргапит – цар на съседните агатирси - народ с доказана етногенетична принадлежност към тракийската диаспора, несподеляйки политическото му лекомислие и в отстояване на суверинитета на царството си, е пристъпил към крайност - отстраняване на царя - баща . По този начин е подкрепил Скил, който може би по майчина линия е имал родствена връзка с агатирсите и е споделял политическите възгледи на Спаргапит. С това може да се обясни и неговото покровителство над жената на баща му - агатирсянката Опойя и природения брат - Орик. Няма как управниците в Атина да не са се разтревожили от очертаващия се съюз между царете на съседните царства, които са потенциална заплаха за провежданата от тях политика по тези територии. Още повече, че на юг от Дунава Одриското царство, управлявано от наследника на Терес – Ситалк, е в апогея си. Влиянието му над съседни територии и градове ставало все по - осезаемо. Това ще да е била реалната причина да се потърси “безобиден” предтекст за отстраняването на “несговорчивия” цар Скил, който стаял стабилно на престола си, водил независима икономическа политика, както свидетелстват емисиите монети с неговите символи и име, и е отстоявал суверинитета на царството си. Явно на управниците в Атина им е било пределно ясно, че е невъзможно да го подчинят по пътя на война. По това време елините не са разполагали със силна военна мощ, съдейки по това, че често са прибягвали до услугите на тракийските войни. Тогава, каква по- добра възможност от това да се “посее” вражда между братята - наследници, от една страна, и скитските племена, които най – вероятно са съставлявали основна част от войската му.

Отстранявайки Скил чрез преврат, скитите го заменили с природения му брат Октамасад. Усетил реалната опасност за живота си в тази враждебна обстановка, изпадналият в немилост цар потърсил политическо убежище при Ситалк, разчитайки на косвените си родствени връзки с него и с надеждата, че ще е защитен от гнева на Октамасад и “приятели”. Тази надежда обаче се оказала твърде крехка и илюзорна пред вечните политически амбиции и интереси ( Русяева и Супруненко, – с. 54. ).

Описанието на кървавото братоубийство авторите представят с дословно цитиране на Херодот и коментари, относно достоверността на мястото на акта: “Пренебрегвайки преките си родствени връзки, Октамасад обявил война на Тракия и тръгнал на поход срещу нея с цел, каквото и да става, да убие Скил. Преценявайки всички последствия от такава война, младият Ситалк разрешил въпроса с дипломатичен ход: Скил бил разменен с брата на Ситалк.” И Ситалк, вземайки брат си, го отвел със себе си. А Октамасад, още там, на място отрязал главата на Скил” ( пак та, – с. 54 ).

Подлагайки на съмнение достоверността на Херодотовия разказ, че това се случило “в Добруджа или в някое друго място, близко най - вече до Тракия”, “където очевидно е била главната царска квартира”, добавят авторите и изпадат в явно противоречие с предположението си, че разказаното би трябвало да се отнася за околностите но Олвия, “където би могъл да намери родкрепа и спасение” ( пак там, – с. 54 ) . Археологическите находки, намерени в близост до Олвия, градището на антична Никония : монети с името на царя, между които и три уникални екземпляра на монети- стрели и вотивна мраморна плочка с портретно му изображение и надпис, по – скоро е редно да се свързват с живота и дейноста му приживе, отколкото с мястото на убийството и погребението ( В. А. Рябова, И. П. Лежух, 2001 ) ( обр. 4 ) .

Другата, изложена хипотеза от Русяева и Супруненко е, че Скил е бил убит “близо до Истър - на 10км. южно от морското крайбрежие”, се базира на случаино намерен при оран златен пръстен с орелефно изобразена сцена на “седяща в кресло жена с огледало в дясната ръка и написи : около фигурата - …………………………….. - “Скила” ( перстень ) , а на обратната страна - ………………………………………………… …………………………- “Вели быть при Арготе”. Цитираното от авторите мнение на изследователя на пръстена Ю.Г. Виноградов е, че Аргот е първият притежател на пръстена и се явява родоначалник на прекъснатата след Идантирс “династия на скитските царе”, баща на Ариапит и дядо на Скил ( обр 5 ) .

На това място се чувствам задължена да цитирам авторите на студията в оргинал със специално внимание към направения от тях съществен извод, защото, какво по – явно доказателство за етническия генеалогичния корен на династията от твърдението, че: - “Судя по происхождению Скила и Октамасада, эта династия не была этнически чистой. Ее несомненная близость к северозападнопонтийским городам и Одрисскому царству указывает на то, что эти цари не принадлежали к царским скифам, поле деятельности каторых находилось к востоку от Борисфена и в Лесостепи в V в. до н.э.” ( пак там, - с.65 ) .

В крайна сметка се оказва, че Скил не и нито елин, нито скит по етническо потекло. Въпреки подсказаното желание на изследователите да се “мине встрани” от конкретиката за тракийския му генеалогичен корен – фактите са безспорни. При това, Октамасад предприема поход срещу Тракия с едничката цел да убие Скил, защото той се е намирал там, а не в околностите на Олвия, или някъде на друго място по територията на Северното Причерноморие. Убит е на място. Тогава, какво нелогично има в това, че е погребан в Тракия ? Логично е да се потърси отговор и на въпроса – дали само твърде крехката му косвена родствена връзка със Ситалк го е накарала да потърси спасение в Тракия, или родовите корени на предците му. Защо, ако е бил толкова “силно привързан към елинските цивилизационни ценности”, не е потърсил подкрепа и убежище в Атина ?

Дори и най – добросъвестните и безпристрастни хронисти, съвременници на важни исторически събития или отразили ги по – късно, по разкази на очевидци, могат да изпаднат в подвеждащи противоречия. А и не рядко, стават “жертви”на по – късни, откровено тенденциозни редакции, обслужващи геополитически интереси.

Исторически известен факт е, че елините често са давали имена на общности от един и същ етнос по името на родоначалника, владетеля, или с квалификационни епитети ( калипиди – прекрасноконни ), като по този начин се създава впечатление у късните хронисти, че се касае за отделни народи или племена. Това обърква историческата фактология и затруднява съвременните изследователи при интерпретирането на откритите археологически артефакти и синхронизирането им с писмените сведения, дастигнали до нас.

В историческите разкази на Херодот най – многобройната етногенетична общност ( след индийската ) е засведетелствувана като “ тракийски народ”, въпреки че във времето това ощетява ареала за сметка на географското понятие. Без излишна мнителност си позволявам да изкажа съмненията си за тенденциозност при отразяване на значимостта на тракийската диаспора с превратното тълкуване на различните епитети, с които древните хронисти са отразявали знатните родови общности, за да стигне до нас внушението за “диви, варварски племена”. Меродавните за съвремието ни са Херодотовите сведения за шест подразделения на скитския народ: “царски скити”; скити – конници ; скити – орачи ; скити – земеделци ; алазони и калипиди, Дали, обаче, “царските скити” са наистина скити? И дали калипидите не са прекрасноконните траки ? Дали известните от други източници гети, локализирани в северна Добруджа и Дакия, за които има сведения, че са обитавали земите до Днестър, с характерните им земеделски и скотовъдни занимания, не са “скитите – земеделци и орачи” и “скити - конници “ ? И дали степняците, които постепенно са се интегрирали в тракийските общности, не са същинските скити ? Струва си да се поразсъждава над тези въпроси.

Ще си позволя да отбележа, че стремежът на Русяева и Суприненко от съвременна гледна точка на всяка цена да “се споразумеят “ с исторически засвидетелстваните факти и да предложат ново “елинско - скитско летоброене”, без да вземат под внимание съществената историческа роля на тракийските царски династии в управлението на Северното Причерноморие, ги довежда до много сериозни противоречия и самоопровержения. Приемам, до известна степен, това за разбираемо, защото писмените източници, за толкова отдалечени във времето събития, са твърде оскъдни и предимно елински. А и в научната литература трайно (но много се надявам – не завинаги ) се е настанило мнението, че “ цивилизационното летоброене започва с елинската колонизация” на народите от Балкано – Средиземноморско - Черноморския географски ареал. Това откровено тенденциозно и дълбоко невярно внушение, за щастие, бе безапелационно опровергано от актуалните археологически открития.

Не мога обаче да се съглася и възприема странната им позиция и опит за внушение на “елинско – скитски произход “ на изследваните от тях личности и владетели при положение, че ползват и цитират източници, които недвусмислено доказват съществуването на тракийски царски династии и аристократични родове на териториите на Северното Причерноморие, които по техни изводи са ги управлявали. Какъв по- драстичен парадокс от твърдението им: -“Как бы то ни было, но то, что во главе большова на то время греческого государства стоял фракиец – факт уникальны в истории Эллады”, при животоописанието на Левкон І ( 389 –347 г. пр. Хр.); ( пак там, с.- 72. ). Възможно е да са се “предоверили “на късното съобщение на Херодот за “царските скити”. Все пак, колкото и миродавни да са Херодотовите сведения, струва ми се - едва ли са толкова безспорни. Много вероятно е от погледа на изследователите случайно да е убягнало становището на руския археолог и учен С.В. Киселев, цитирано в труда на Т. Райс – “Скитите – строители на степните пирамиди”. В глава І - “Произход на скитите”, е отбелязано: “ По утверждению Киселева, между 3000 – м и 1700 гг. до н. э. первые чемлепашцы стали обрабатыват землю Сибири, придя с запада и заселив боле плодородные земли. Парадоксально то, что в то же самое время пастухи – кочевники впервые появились на Украйне. Это были светловолосые люди с удлиненной формой головы, вполне вероятно, фракийцы; они имели бое – НІ.ІС топоры принятой в Европе формы; они одомашнили лошадь; перед захоронением они обмазывали своих мертвых охрой, отчего даже их кости приобретали красноватый оттенок”.

Този начин на обмазване на погребания с охра е регистриран по земите ни при хокерни погребения от енеолитната епоха. Традицията продължава, като през VІ – ІVв. пр. Хр., та и по- късно, се проследява по стените на зидани гробове и находки: погребението до Четиньова могила при Старосел; погребението под могила Светицата до Шипка; върху находките от Голямата Косматка край Шипка; върху маската от погребението под Далакова могила край с. Тополчане и др. От изброените до тук погребения, охарактеризирани от откривателите им като царски, не без основание се налага изводът, че ядрото на така наричаните “царски скити” е съставено от преселили се през ІІІ – то хилядолетие пр. Хр. династични родове на по - високо цивилизационно ниво, известни от Херодотовите описания под общото название - траки. Иначе казано, много преди да се заговори за скитски племена и елини по териториите на Северното Причерноморие до Прикавказието, Памир и Хиндокуш, цивилизованата за времето си, тракийска диаспора е исторически факт. Само въпрос на време е да се проведат изчерпателни археологически проучвания при локализираните древни градове Пантикапей и Фанагория, за да “се отворят очите” и на “най – непримиримите “ научни скептици. В ареала на тези градове са открити подмогилни архитектурни паметници, подобни на някои от нашите тракийски храмове, популярни като “гробници”.

В този ред на разсъждения ще се върна отново на някои археологически артефакти, даващи ми основание да локализирам погребението под Далакова могила като погребение на цар Скил.

Вече имах възможност в предварителната си публикация да предложа хипотеза за семантиката на колективната находка от художествена, червенофигурна керамика и цялостното, метафоричното сюжетно повествование, изобразено въ рху капаците на леканетата. Предположението ми намери потвърждение при една от представните сцени.

Върху капака на лекане № 3, основните персонажи, участвуващи в пресъздаденото действие ( ниво, условно възприето от мен, за отговарящо на реалноното историческо време на случилито се събитие ) са жени, а на по - ниско ниво ( т.е. - отминалото ), са представени изображения на сърничка, орел и клекнала мъжка фигура с крила. Мнението ми бе, че повествованието се развива след смъртата на погребания и то се потвърди от етимологията на името Скил. В проучената литература, засягаща проблематиката, предимно от руски и украински автори, произходът на името е многозначно, в зависимост от гледната точка на лингвистите. Някои свързват произхода му със “скитската дума скил “ и го превеждат като сокол. Други извеждат произхода му от “ руски - сокол с корен кол - коло ( “слънце”) ( С.В.Рябчиков, 2001, В.М.Зубар, 1996, В.В.Иванов, 1992 , В.Н.Демин, 1997 ) . Доколкото нямам точна предсава що за език е скитският, а и нямам необходимата компетентност, изцяло се доверявам на добросъвестността на изследователите и приемам твърденията им за меродавни. Следователно, изобразената фигура на орел ( сокол ) е метафоричното представяне на Скил ( обр. 7 ).

Сребърният ритон с протоме на младо овне и позлата по представената около устието сцена, по мое мнение, е част от ритуален, династичен комплект, подобен на този от Панагюрище, но в много по – ранни темпорални граници. Допускам, че този ритон, двата ритона от погребението при с. Златиница и един ритон от Северното Причерноморие принадлежат към комплекта ( обр. 8 ).

Случайно ли е “отделена” фалангата със златния пръстен ? Съдейки по екстраординерността на развилите се събития около убийството на Скил и предположението ми, че същинското погребение би могло да е извършено малко по – късно, възможно е по този начин да се “подсказва”, че покойникът не е първопритежателят на пръстена, но е с принадлежност към този родов клон. Възможно е портретното изображение да е на Скил, а надписът да съобщава династичната му принадлежност. Защото, ако все пак, той наистина е наследствен, резонно би било, след убийството му да го вземе Октамасад . Той е исторически засвидетелстваният потомък на Терес. Възможни са и други хипотези, но това ще стане ясно, когато се получат по – конкретни резултати от разчитане на надписа.

Както вече отбелязах по – горе и пак във връзка с обстоятелствата около преждевременната смърт на царя, преупотребата на златната фиала се е наложила от необходимостта да се спази традицията при погребване на силен, уважаван и доказал се владетел – “син на Слънцето”, изповядващ соларните култови практики, с които изконно са свързани земите ни, и който в качеството си на върховен цар е и жрец. Затова от гледна точка на художствените прийоми маската не е портретно изображение, за разлика от тази, открита под могила Светицата при Шипка, а наподобява обичайно възприетото метафорично изобразяване на Слънцето.

По друг начин казано, погребаният под Далакова могила индивид е много значима за историческото си време личност, произхождащ от стар тракийски царски род, управлявал териториите на Северното Причерноморие ( Скития ) в средата на Vв.пр.Хр., станал жертва на политически заговор с трагичен за него край ( а може би не само за него ) в разцвета на силите му.

От околностите на античното градище на Никония, свързвано с живота и дейността на цар Скил, където е локализиран монетният му двор и от където произхождат много монети с изображения на сови, колела и надписи………………………………………….Освен популярните “асове”, в частна колекция се намират и три уникални монети – стрели, също с изображения на сова и надпис………………………………….:”По мнението на известния нумизмат П.О. Каришковски, монетите от този тип ( монета – стрела ) възникват в древния свят, независимо от установената антична монетна система, в средите на тракийските племена още в периода преди великата гръцка колонизация.” Пак в частни колекции, от иманярски “разкопки”, се намират и много интересни артефакти, между които – мраморен медальон с портретно барелефно изображение на мъж и надпис …………………………………………………………… Авторите на статията допускат, че може би е фалшификат ( В.А.Рябчева, И.П.Лежух, 2001 ) ( обр. 5 ) .

В контекста на разгледаните в изложението ми съпоставки на археологически и писмени данни, исторически обстоятелства и констатации си позволявам обобщено да изкажа мнението си, че под Далакова могила при с. Тополчане, Сливенско е погребан тракийският цар Скил, владял и управлявал Скития, в средата на Vв.пр.Хр. ( 470 – 450гг.пр.Хр.)

Октамасад, наследил Скил във власта на Скития, чието родословие е исторически документирано като син от брака на Ариапит с тракийската принцеса – дъщеря на Терес, и за когото, освен коментираното братоубийство, данните се изчерпват с това, че родсвените връзки между скити и траки значително се разширили. ( Русяева, Суприненко, – с. 65 ).

Изкушавам се накрая, малко встрани от основната тема, да поразсъждавам върху етимологията на името Октамасад. В съвременната литература, третираща тази проблематика, С.В.Рябчиков извежда значението на името Октамасад от протославянски, през древноиндийски и древноруски и го свързва със “скитския бог на морето Тагимасад”. Друга, актуализирана негова версия е през ирански. Тълкува като “ бог на Черно море”, а през руски - “Черноморски змей – име на приказен руски герой”. Доколкото тези хипотези са безпристрастни, ги намирам за малко странни. Възможно е името наистина да е свързано с персонаж от митология, но каква и чия, на този етап ще се въздържа от коментар. На чисто фонетично ниво, а може би не само – непосредствената асоциация е – осми Масад. В историческите сведения за тракийските владетели и царе съществува името Месад. Дали Октамасад не е поредният, Осми Месад от клона на някаква династия? Това обаче е само идейно хрумване и дали ще бъде прието, или отхвърлено, не е от голямо значение.

БЕЛЕЖКИ
1. Благодаря на д-р Георги Китов, че ми предостави възможността да се занимая с проучването на колективната находка от художествена керамика , като с това ме поощри да потърся по – различно виждане от традиционно възприетите представи за “гръцка рисувана керамика”, благодарение на което постигнах и резултатите в настоящото си изложение.

2. Благодаря също така и на директора на РИМ, Сливен – Г. Кюпчуков, както и на целия музеен колектив за оказаната ми помощ при екстремните обстоятелства, при които ми се наложи да се справя с консервацията и реставрацията на керамичните находки.
3. На Николай Радионов, благодаря от все сърце, че винаги ми помага да се справя с “чудото” на съвремието ни – компютъра.

4. Изказвам възмущението си от автора на статията “Фолклор и митологи – ключ към тайните на подмогилния храм”, Васил Мутафов, поместена в бр.4. 2007 г., с. 114 - 120., на “Анали”, за некоректното цитиране в бележките, че терминът - “архитектурно подмогилно съоръжение – е “въведен за първи път в литературата от Г. Китов. В юбилейния сборник, посветен на д-р Г. Китов – “Пътят”, 2003 г.- на стр.182 – 186, има подписана от мен статия – “Мазилки и полихромия от тракийския архитектурен култов паметник под могила Шушманец при град Шипка”. Там, “неосведоменият”, В. Мутафов може да се осведоми кой за пръв път въвежда този термин. Още по-рано, при самото откриване на съоръжениетопрез1996 г., там констатирах in situ, наличието на преизползване на мазилки и за мен беше категоричен фактът, че не иде реч за “гробница”. В отчетите си за извършената реставраторска работа и наблюдения, по основателни причини, въведох неутралния термин – “архитектурни подмогилни съоражения”. Моите уважения към труда на всекиго, но коректността налага уважението да е взаимно.

ЛИТЕРАТУРА

1. Китов, Г. – Изказано мнение в репортаж на В. Христова от в.”Дума”, 07.07.2007., на сайт – www.duma.bg.

2. Китов, Г. Могили, храмове, гробници. С.2008.

3. Русяева, А.С.;Суприненко, А.Б.- Исторические личности эллино – скифской эпохи.К.К. 2003, с. 50.

4. Георгиева, Ив. – Българска народна митология. НИ, 1993, с.196 – 198.

5. Габараев, А. – Европейкская скифия. Електр.изд.на сайта – www.iratta.com. 2007.

6. Рябова, В.А; Лежух,И.П. – “Черная археология” и история скифкого царя Скила.НИИПОИ МКИ Украины.2001,: сайт – www.arihaeoligy.kiev.ua

7. Райс,Т. – Скифы.Строители степных пирамид. М.2044. с.3

8. Рябчиков, С.В. – Скифксие надписи. Електр.изд.”Славянские Древности” 2001.: сайт – www.paradise.ru

9. Зубар, В.М. – Ольвия и Скилур. Росс.археология, № 4. с. 44-50.

10. Демин, В.Н – Таины русского народа. М.1997.

11. Иванов, В.В. ред.Токарев, С. А.- Мифы народов мира. Сов.Энциклопедия т.2 М.1992. с.461 – 2.

12. Петкова, Дора – Чернофирнисова художествена керамика от погребението под Далакова могила. РИМ Сливен, том І 2008.

WHO WAS BURIED UNDER THE DALAKOVA MOUND, LOCATED NEAR THE VILLAGE OF TOPOLCHANE IN THE SLIVEN AREA?
By Dora Petkova
SUMMARY. In the summer of 2007, an archaeological expedition led by Dr. Georgy Kitov unearthed a sensational discovery: the tomb of a Thracian king. A solid gold ring with an inscription on it was found among the tomb's other unique funeral gifts. The discoverer of this tomb, Dr. Kitov, developed the hypothesis that this was the tomb of the Thracian king Teres II. However, by analyzing the tomb's funeral artifacts and the state of the skeleton (the head had been cut off), and combining these findings with what Herodotus tells us about the events that occurred in the middle of the 5th century BC, the author of this article proposes an alternate hypothesis: The Thracian king Skil, who ruled Skitia (Scythia), in the middle of the 5th century BC, was buried under the Dalakova mound.

Обр. 1. Панорамен изглед на Далакова могила –

сн. Г. Китов

Обр. 2. Ситуация на погребението при откриването – сн. Г. Китов

Обр. 3. Маска от погребението –

сн. Г. Китов


Обр. 4. Златен пръстен с надписи –

сн. Ст. Димов

Обр. 5. Карта на ареала на Скил.

Обр. 6. Златен династичен пръстен намерен

в околностите на Истрия.

Обр. 7. Сцена от капака на лекане

№ 3,рис. П. Петров

Обр. 8. Сребърен ритон с позлата от погребение. Сн. Г. Китов.

Обр. 9.

Обр. 10. Монети на Скил намерени в околностите на Никония

Обр. 11 Мраморен вотивен жетон на цар Скил от Никония