Турско робство
Изтегляне 21.37 Kb.
|
|
Турско робство Основни насилствени форми на приемане на исляма върху местното християнско население, срещани в историческите документи, са: масови – събирането на еничари чрез т. нар. кръвен данък, и индивидуални — отвличания на християнски девойки и принуждаването им да приемат исляма или да раждат мюсюлмански деца от своите съпрузи мюсюлмани, както и отвличания на християнски младежи или увещаването им да приемат исляма, което се е случило и със Св. Георги Нови Софийски. Основни форми на доброволно приемане на исляма от местните християни са: социално-икономически – получаване на значителна еднократна парична помощ при приемане на исляма, придобиване на по-висок социален статус, осигуряване на по-голяма безопасност за семейството, избягване на данъка джизие и на кръвния данък, и идеологически — християни, които повярвали в основните принципи на мюсюлманската религия и ги приели: такива са били както някои православни християни, така и предишни противници на православието — например част от павликяните и богомилите. В архивите също са изброени и имената на жителите през годините, като в определената година за насилствена ислямизация в Чепинското корито (днес Велинградско). До 1839 г. висши военни и държавни служби могли да се заемат само от хора, изповядващи исляма. Религията е била от значение и при наследяването на имоти, поради това в едно семейство или близки роднини имаме случаи, когато едните са християни, а другите не са. Джанюариъс Алойшиъс Макгахан е американски журналист от XIX век. Поканен е от своя приятел Юджин Скайлър да разследва сведенията за широкомащабни зверства, извършени от турската армия срещу цивилни българи след неуспеха на Априлското въстание (1876). Макгахан получава журналистическо задание от вестник „Дейли Нюз“, водещ на времето си либерален вестник във Великобритания. Нает е и от руския вестник „Голос“. Заминава за България на 23 юли 1876 г. След като на 28 юли посещава Пловдив, а на 1 и 2 август съответно Пещера и Пазарджик, Макгахан отпътува за село Батак, изпращайки впоследствие на своя вестник ярко описание на видяното от него: „ ...Ние огледахме вътре в църквата, почерняла от изгорялата дървения, но не и разрушена, не и особено пострадала. Сградата бе ниска, с нисък покрив, поддържан от тежки неравномерно разположени сводове, които, доколкото можехме да видим, поглеждайки вътре, бяха с такива тавани, колкото висок човек да стои изправен под тях. Това, което видяхме вътре, бе твърде страшно, ако човек задържеше погледа си. Огромно количество частично обгорели тела лежаха там, техните овъглени и почернели останки, натрупани до половината от разстоянието до тъмния таван, правейки го да изглежда още по нисък и мрачен, тъй като лежащите в процес на гниене тела бяха прекалено страшни за гледане. Човек не би могъл да си представи чак такъв ужас. Всички отвърнахме поглед отвратени и замаяни и се заклатушкахме навън от тази къща на страшната напаст, щастливи да се озовем отново на улицата. Обиколихме селото и видяхме същото нещо отново и отново над сто пъти. Скелети на мъже, с прилепнали към тях дрехи и все още висяща плът, гниещи заедно, глави на жени, чиято коса се въргаляше в прахта, кости на деца и пеленачета, разхвърляни навсякъде. На едно място ни показаха къща, където двадесет души били изгорени заедно; на друго място десетина момичета били изклани до едно, след като се скрили – изобилно свидетелство за което са останалите там кости. Навсякъде – ужас след ужас...“[3] Макгахан съобщава, че турските войници насила вкарват някои от селяните в църквата, която след това е запалена, а останалите живи са измъчвани, за да кажат къде са скрили ценностите си. Макгахан сочи, че от общо седем хиляди души население оцеляват само две хиляди. По негови изчисления петдесет и осем села в България са били разрушени, пет манастира са изравнени със земята и общо петнадесет хиляди души изклани. Като резултат от публикациите на Макгахан, Уилям Гладстон написва памфлета „Уроци по клане или поведението на Турското правителство във и около България. Българските ужаси и Източния въпрос.“, в който заявява: „Обръщам се към своите сънародници, от които това зависи в много по-голяма степен, отколкото от който и да било друг народ в Европа, да изискват и настояват пред нашето правителство да промени своята едностранчива позиция и да насочи в съзвучие с европейските държави цялата си енергия към премахването на турското управление в България. Нека турците сложат край на своите безчинства по единствения възможен начин, а именно като сложат край на собственото си присъствие....“. Поколения българи са израсли с разбирането, че България е живяла пет века под турско робство. Но в последните десетилетия терминът „турско робство“ се подменя с „османско владичество“, „османско управление“ и даже със „съвместно съжителство“. Твърди се, че робство не е имало, защото българският народ е имал право на собственост, онаследяване, придвижване и търговия-. Затова и правилният термин от научна гледна точка бил „османско владичество“. Каква е всъщност дефиницията на термина „робство“? Според Collins English dictionary- робството е „състояние на вид отношение между индивиди, при което една личност има абсолютна власт върху друга личност и контролира нейният живот, свобода и благосъстояние.“ Според проф. Кевин Бейлс от Нотингамския университет, световно признат авторитет по въпросите на робството, то има правни дефиниции, но и такива, които съществуват в обществената памет на дадена народност. Всяка култура през даден исторически период е познавала робството, но то е имало различни форми. Общото за тях са такива характеристики, като липсата на свободно волеизявление, това че индивидът може да бъде малтретиран, да бъде отвличан и да бъде експлоатиран икономически. Именно фокусирането върху тези характеристики дава възможност да се избегне противоречието в тълкуванието на робството. Тези общи елементи на робството са били налице по българските земи. Българите столетия наред не са имали реално право на собственост върху земята, която са обработвали. Тя е била собственост на султана, а на българите им се е отдавала като владение, което е преминавало от баща на син, но ако не е имало наследник, се е отнемала и е била отдавана на друг ползвател. Икономическото подчинение и експлоатация на българина се е изразявала и в множеството данъци, с които е бил облаган. Освен десятъкът и най-жестокият - кръвният данък, са съществували и „ангария“- принудителна безплатна работа на владетеля, данъци за притежание на кошара, воденица, за сено, за пасище, за дърва за огрев, върху домашния добитък, в натура- вълна, кожи, месо, масло, сирене и ред, ред други. Извън заробващите данъци спрямо българите- „неверници“ или гяури, е прилагано и насилие. През 1851 г. унгарският журналист Габор Егреши, посетил Видин, пише: „Неотдавна турски хулиган застреля посред бял ден един български поп. За наказание трябваше да живее две години в друг град. Често може да се види как турско дете бие с тояга български селянин, без той да смее да се защити.“ Що се отнася до „свободното придвижване“ на българите, много селяни са били закрепостени към султанските, вакъфските и спахийските земи. В различни периоди на българската история и в различни области, българите действително са били заробвани през вековете на турското владичество. За поробване и продажба на български жени и деца споменават редица личности. В Турската империя са съществували специални закони за търговията с роби. В закон от XVI в. се определял данък, който трябвало да заплатят продавачът и купувачът: „Ако се продава роб или робиня, вземат се по 4 акчета от продавача и купувача“. Френският пътешественик Жан Гасо в пътепис разказва как в Цариград се продавали и купували на публичен търг роби християни, между тях българи, включително деца. Споменатият по-горе Пол Рико, пише: „Tурците се снабдяват с роби и по Черно море - посредством татарите, които нахлуват в съседните християнски земи, пленяват хора и ги продават на турците.“ Англичанинът Рийд Уолш, пътувал из Балканите и България през 1827 г., описва покъртителна сцена на продажба на роби деца: „Някои военни части водеха коне, от двете страни на които висяха кошове, пълни с деца - момчета и момичета. Войниците ги бяха отвлекли като плячка и ги носеха на пазара за роби в Цариград, за да ги продават“. Българският свещеник поп Минчо Христов в своето повествование „Видрица“ предава спомените на майка си за това как турците при отстъпването си по време на руско-турската война от 1828 г. са влачели със себе си „роби и робини“: „Имаше една попадия и снаха- разказва майка му- и двете робини: попа му и сина му заклали, а тях взели робини“. Фелдмаршал Хелмут Молтке, военен съветник на султан Махмуд II през 1836-1839 г., посетил български градове, в писмо от 5 май 1837 г. пише: „От двете страни на улицата една робиня се продава за 100 гулдена, или по-евтино от един катър.“ Френският журналист Иван дьо Вестин описва, как при потушаването на Априлското въстание през 1876 г., много жени и деца от района на Копривщица са отвлечени и продадени на тайните пазари в Цариград. По същия начин, два века преди това, след разгрома на Чипровското въстание през 1668 г. почти цялото население на Чипровци, Копиловци, Железна и Клисура е отвлечено в робство. Търговията с роби в Османската империя била официално забранена едва през 1848 г., но както пише в „Османска история“ проф. Енвер Зия Карал, тя продължила и след това. Наистина Турската империя еволюира, на поданиците, и немюсюлмани такива се предоставят някакви права, но често те са били на книга. Вярно е, че се появяват и богати българи, но участта на населението като цяло остава тежка и непоносима. Великият български поет революционер Христо Ботев определя участта на българина като робска, защото я вижда и възприема като такава. В „Народът вчера, днес и утре“ той пише: „Днес не е ли пак същото черно тегло, същият хомот, същите вериги?... Днес не убиват никого беззаконно, а законно, не набиват на кол, а като кол всякого набиват, никой не плаща диш-хакъ, а сякому и зъбите вадят за данъци и сякакви законни кражби, имдадиета и севдадиета“. Отношенията между турци и българи Ботев определя като „между господари и роби“. Не може да не вземем предвид и как народът е възприемал участта си все пак! Турско робство или османско владичество? „Робство е имало, имало е и три вериги роби“, казва историкът акад. Георги Марков. Историкът Божидар Димитров казваше, че и двата термина са правилни- зависи, кой в какъв смисъл ги употребява. Несъмнено, по чисто правни дефиниции, в различни краища на България и в различни епохи не е имало „роби“ в общоприетия юридически смисъл на това понятие. Но и в различни краища на България и в различни епохи от петте века турско господство по българските земи е имало и робство в точно този смисъл. И отделно, като цяло, преобладаващата част от българското население е определяло участта си като робство. Затова и от освобождението и до началото на демократичния преход в България, обществеността и българските правителства чества 3 март, като ден на освобождение от турско робство. И няма основание това да бъде променяно. Изтегляне 21.37 Kb. Сподели с приятели:
|