Загадка ли е произходът на хуните

Около произхода на хуните се спори поне от XVIII в., когато Жозеф Дьогин (1721–1800) идентифицира европейските хуни с познатата от китайските извори народност сюн-ну (hsiong-nu)². По-късно тази хипотеза е възприета и популяризирана от Е. Гибън³. Въпреки някои опити за възражения⁴, изглежда тя се налага като общоприета версия⁵. Интересно е, че когато Дьогин предлага хипотезата си, науката не разполага с никакви археологически и лингвистични данни, които да я подкрепят. Авторитетът на Дьогин е бил достатъчен, за да му се довери европейската историческа общност. Всъщност обаче, редица негови твърдения са меко казано спорни. Така например, той настоява, че китайската цивилизация е дело на колонисти от Древен Египет⁶. Това произволно мнение отдавна е отхвърлено, но идеята на Дьогин, че европейските хуни произхождат от Северен Китай все още има множество привърженици. Време е, това аксиоматично утвърдено становище в историографията да бъде подложено на преоценка от гледна точка на изворовите данни и археологическите находки⁷.

Ще започна с кратък преглед на най-ранните сведения за хуните. Мишел Руш е категоричен, че за пръв път името “хуни” се появява у Плиний Стари през 75 пр. Хр.⁸ В цитирания от него пасаж от “Естествена история”, обаче, не фигурира името на хуните. Ето точния превод на текста: След атакорсите са племената на туните и фокарите и касирите, които вече принадлежат към местните народи на Индия, разположени по средата по посока на скитите. Тези са канибали⁹. Това е записано в преписа от кодекс Laidensis Vossianus, датиращ от втората половина на IX в., който по общото мнение на изследователите е най-добрият ръкопис. Същото виждаме и в още четитри преписа от XI, XII и XIII в. Единствено в кодекс Florentinus Ricciardianus, изпълнен с доста грешки, вместо Thuni пише Chuni¹⁰. Аналогична е ситуацията с Орозий, който в съчинението си “Срещу езичниците” пише: inter Funos, Schytas, et Gandaridas mons Caucasus¹¹, т. е. Между фуните, скитите и гандаридите [се намира] планината Кавказ. В кодекса Vat. Pal. 829 освен Funos нечия ръка по-късно е добавила Hunos, а в по-късните прeписи срещаме само Chunos или Hunos.

Като най-ранно споменаване на хуните в Европа повечето автори отбелязват написаното от Дионисий от Александрия, наречен Периегет (II в.) Ето какво четем в неговия “Периегезис”: По бреговете на Каспийско море живеят скитите на север, след това Ουννοι, следвани от каспиите и войнствените албани¹². Според Ото Менхен-Хелфен обаче, нито един от ръкописите на Дионисий Периегет не съдържа името Ουννοι. В различните ръкописи фигурират θουννοι, ωνοι, ωννοι и други подобни, а в кодекс “а”, който по мнението на Менхен-Хелфен е “най-добър”, присъства името θυνοι¹³. Следователно, възникват сериозни съмнения, дали в случая действително става дума за хуните.

Засега оставям този въпрос и минавам към второто сведение, което предизвиква по-малко колебания относно достоверността си. В третата глава на своята “География” Птолемей отбелязва, че между бастерните и роксоланите живеят хуни (Χουνοι)¹⁴. За да установим точното местоположение на тези хуни, трябва да локализираме бастерните и роксоланите. Птолемеевите бастерни, както отбелязва и Ото Менхен-Хелфен, обитават днешна Молдова¹⁵, а роксоланите са многократно споменавана народност от сармато-аланския кръг, населявала Европейска Сарматия, т. е. Северното Причерноморие. Тези данни водят Менхен-Хелфен към извода, че преди идването на Атиловите хуни в днешна Южна Русия е съществувала “племенна конфедерация” от хунски, келтски и други племена¹⁶.

Едуард Томпсън силно се съмнява, че тези хуни са идентични с Атиловите хуни и смята, че става дума за “съвпадение”¹⁷. За разлика от него, Лев Гумильов не поддържа тезата, че в случая има съвпадение или грешка на преписвача¹⁸. Той е категоричен, че Дионисий Периегет около 160 г. и Птолемей около 175–182 г. са засвидетелствали “идването на хуните в Прикаспието”¹⁹. Може да се отбележи, че това становище на Гумильов донякъде противоречи на изворовите данни, доколкото сведението на Птолемей сочи приблизително към района между реките Буг и Днестър, а не към Прикаспието.

От своя страна Васил Златарски пише: В първата половина на II век географът Марин Тирски знае хунните (Χουνοι) вече на европейските граници, и Птолемей (при импер. Марка Аврелий (161– 180) нарича р. Урал вече с турското му име Δάϊξ = Δαϊχ, у Менандра тур. Jajyq)²⁰.

Друго ранно споменаване на хуните откриваме в Анонимния римски хронограф от 354 г. (по-точно книгата Liber generationis mundi), където присъства и името на българите, както и името на техния легендарен родоначалник Зиези²¹. За разлика от българите, които са представени като потомци на Сим, хуните (Hunni) са обявени за потомци на Яфет: Haec sunt autem gentes Iafeth tertio filio Noe a Midia usque ad speriam a parte Oceani adtendens ad aquilonem sic. Хуните са споменати след траки, бастарни, илири, македони, гърци, лигури и истри, а след тях са дауни (Dauni), япиги (Iapigii) и колабри (Colabri)²².

Менхен-Хелфен прави опит да обясни това ранно сведение за хуните, отбелязани сред балкански и средиземноморски народи, по твърде сложен начин. Той твърди, че източникът на Liber generationis е “Хрониката” на Иполит, писана преди 325 г.²³ В нея вместо името венети (Ουενετοί) погрешно е било изписано Ουεννοί. По-късно в Liber generationis Ουεννοί става Vieni или Vienni. В латинския вариант, известен още като Barbarus Scaligeri, Vienni се превръща в Hunni. Дори Менхен-Хелфен да е напълно прав и всичко да се е случило точно по този начин, това все пак означава, че в средата на IV в. името на хуните е вече добре познато и че писарите не са колебаят да го поставят сред древните европейски народи.

Межу другото, интересен е фактът, че независимо един от друг същата “грешка” допуснали и арменските и коптските преписвачи на “Хрониката” на Иполит²⁴. Моето лично мнение е, че няма никаква грешка, а става дума за автентично сведение. Някой от ранните споменавания на българи и хуни са обявени за интерполации и грешки на преписвачите, само защото в толкова древни времена не било възможно да се говори за тези етноси. Доколко подобни “аргументи” имат основание, ще разгледам по-нататък.

Въпросът с ранните сведения за хуните би могъл да се обобщи по следния начин: 1. Съществуват най-малко две достоверни сведения за хуни в Европа, датиращи от II в., както и две сведения, за които има съмнения в тяхната автентичност; 2. Тези ранни хроники никъде не отбелязват хуните като новодошъл азиатски народ, а просто като един от европейските народи.

Какъв в бил произходът на хуните според античните и средновековните летописци? На този въпрос не може да се отговори еднозначно, защото различните хронисти дават различни версии в зависимост от източниците, с които разполагат. При някои от тях играе роля и полетът на тяхното въобръжение. По-долу предлагам анализ на мненията, изказани през вековете за произхода на хуните, без да претендирам за съвършена изчерпателност.

Като начало ще се спра на един сюжет, който се среща в много от византийските исторически съчинения. Откриваме го у Зосим, Приск Панийски, Йордан, Прокопий Кесарийски, Агатий Миринейски, Симеон Логотет, Лъв Граматик, Теодосий Мелитенски, Кедрин и най-късно в “Църковна история” на Никифор Калист (XIV в.)²⁵. За първи път тази легенда се появява в “История” на Евнапий (ок. 347–ок. 420), от която до нас са достигнали само откъси.

Според това предание, готите и хуните дълго време живяли в съседство, без едните да подозират за съществуването на другите. Разделял ги Кимерийският босфор (дн. Керченски проток) и двата народа смятали, че отвъд хоризонта няма земя. Веднъж обаче, един бик, собственост на хуните, бил ухапан от конска муха и побягнал на другия бряг. Хунски пастир се втурнал след него и открил земя там, където дотогава смятали, че няма такава. Той се върнал и разказал за това на своите сънародници. Съществува и втори вариант, според който няколко хунски ловци преследвали елен, прекосили залива и с удивление видяли земя по-умерена по климат и подходяща за земеделие²⁶. Те се върнали и съобщили за видяното на останалите хуни. Така или иначе, скоро хуните пресекли протока и атакували готите, които обитавали Кримския полуостров. Йордан в своята “Гетика” (писана около 550 г.) разказва за тези събития по следния начин: Скоро, както Орозий предава, племето на хуните, най-страшното със своята жестокост, се опълчило срещу гетите. От древните предания научаваме за техния произход: Филимер, цар на гетите, син на Гадарих Велики, петият подред, управлявал гетите след тяхното излизане от Скандиа, и който, както казахме, влязъл в земята на Скития със своя народ, се сблъскал сред тамошното население с някакви жени-вещици, които нарекъл на родния си език “гел-урун”(heliarunnae – А. М.). Разбирайки, колко са зли, той ги прогонил надалеч от пределите си, обричайки ги на самотно скиталчество в пустошта.

Една по-специфична версия на посоченото предание се е съхранила в унгарска легенда, записана от хрониста Симон Кеза, придворен секретар на унгарския крал Ласло IV Кун (1272–1290). Ето какво ни съобщава той: Когато започнало смесването на езиците, великанът Менрот се преселил в Евилатските земи, наричани Персия. Неговата жена Енет му родила двама сина, Хунор и Мадяр, от които водят началото си хунският и маджарският народ. Менрот освен съпругата Енет имал и други жени, които го дарили с много синове и дъщери. Тези синове и техните потомци също живеели в Персия. По телосложение и цвят на лицето приличали на хуните, но езикът им се различавал донякъде от хунския. Веднъж по време на лов в степта пред Хунор и Мадяр изскочила кошута. Те я подгонили, но тя се скрила в Меотидските мочурища. Дълго я преследвали, но не могли да я открият. След като пребродили мочурището, видели, че мястото е подходящо за отглеждане на добитък.

Къде са корените на този сюжет с явно митологичен характер? Както вече споменах, за първи път вариантът с пастира и бика, ухапан от конска муха, е разказан от Евнапий, ритор и историк, роден в град Сарди в Мала Азия³⁰. Както вече отбелязах, до нас са достигнали отделни фрагменти от основния исторически труд на Евнапий “Продължение на историята на Дексип” благодарение на конспектите на Фотий (IX в.). Оказва се, че в архивите на Ватикана е имало ръкопис на Евнапий, който представлявал отделно съчинение за хуните. Според написаното от Боасонад през 1822 г., Мурет е видял в архивите на Ватикана въпросното съчинение на Евнапий³¹. През 1827 г. историкът Май получава от Ватиканските архиви един лист с откъс за хуните, както и други откъси от Евнапий, които отсъстват от “Библиотеката” на Фотий³². Кирил Милчев задава въпроса: къде е основното съдържание от съчинението на Евнапий за хуните и дали все още не се пази в тайните архиви на Ватикана?³³

Отговорите на тези въпроси може би предстоят да бъдат дадени. За целите на моето изследване е важно, че Евнапий очевидно е автор, който е бил запознат детайлно с произхода на хуните. Друг е проблемът, доколко това, което днес е известно от неговите трудове, е действително написано от него. Ние не знаем и може би няма да научим никога, какво е било съдържанието на неговият труд, посветен на хунската история. Това, което е запазено в откъсите на Фотий, показва удивително сходство с древната легенда за Йо, разказана от Есхил и Аполодор³⁴. Тази легенда д-р Ганчо Ценов преразказва по следния начин: Зевс се влюбил в Йо, но Хера от завист я превърнала в крава. Тогава Зевс приел образа на бик, но Хера, за да ги раздели отново, пуснала стършел върху кравата Йо. Подлудна от измъчващия я стършел, кравата Йо напуснала крайбрежието на Йоническия залив, спуснала се през Илирия към Хемус (Стара планина, сетне завила към югоизток, минала през земята на скитите и кимериите и преминала презТракийската теснотия от Европа в Азия, поради което тази теснина се арекла Бос-пор (волски брод или проход). Йо, според Аполодор, била преминала в Азия през днешния Босфор. Най-старият, Есхил, обаче казва, че Прометей бил казал на Йо, най-напред да тръгне по пътя на изток, където ще стигне до земята на скитащите се скити, но да не се доближава до тях, а да се отправи към морето. “Ти ще стигнеш, казал той, до реката Хибриста”. Но понеже било трудно да се премине през нея, то Йо да мине през Кавказката планина, от коятоп извирала реката Хибриста (Ибър, Марица) и да слезе от нея на юг. “Ти по този начин, казал Прометей, ще стигнеш до Киммерийския нос, който се мие от тясното устие на (Меотидския) канал. Него (носа) трябва смело да напуснеш и да преминеш Меотидския канал. Хората ще има много да приказват за тоя път и ще го нареричат Бос-пор (волски път)³⁵. Тери Джоунс и Алън Ерейра смятат, че след като е разказал преданието за бика и конската муха, Евнапий е решил, че то твърде много прилича на Есхиловата история и го е променил. Той е стигнал до заключението, че всъщност става дума за преследване на елен от хунски ловци³⁶. Дали действително промените в историята се дължат на Евнапий? По-скоро не. Вече видяхме, че легендата се изменя драстично в по-късните епохи, без Евнапий да има някаква заслуга за това. Епизодът с елена (в различните версии сърна или кошута) обаче остава. Очевидно, за да се съхрани столетия наред, той е имал по-дълбок смисъл за хуните и народите, които се идентифицират като техни потомци. Същото важи и за образа на бика.

И бикът, и еленът имат сакрално значение за народите на Балканите и Причерноморието. Петър Георгиев изследва корените на култа към бика в Балкано-Средиземноморския регион и показва, че той води началото си още от неолита³⁷. Нещо повече, авторът смята, че като обект на преклонение и почит бикът въплъщава за местното население религията на Дионис и Зевс-Сабазий³⁸. По-късно Римската империя налага на това население митраизма като религия-заместител, която е създадена от елементи на вече съществуващите на Балканите и Мала Азия религиозни култове³⁹. В каква степен тезата на Петър Георгиев за произхода на митраизма съответства на историческата реалност, не е предмет на настоящето изследване. За мен има значение фактът, че Георгиев предлага приемливо обяснение за присъствието на бика в легендата за идването на хуните. Бикът ги води към “обетованата земя” отвъд Кимерийския босфор в ролята си на свещен образ на слънчевия бог.

Още по-интересен е проблемът с образа на елена. Юлия Боева проучва детайлно и добросъвестно различните аспекти на култа към елена и кошутата⁴⁰. Според нея почитането на елена (респективно “еленицата”) е отглас на изключително древния, коренящ се в неолита, култ към Великата богиня-майка, която е била смятана за еленоподобна⁴¹. В този контекст бикът се явява образ на сина на Великата майка. В прехода към патриархалността синът-бик се диференцира като отделен бог и по-късно заема върховното място в пантеона на боговете⁴².

Разбира се, бихме могли да потърсим обяснение за взаимозаменяемостта на бика и елена и на друго равнище. Ако допуснем, че въпреки напредналата християнизация, значителна част от поданиците на хунската империя са останали верни на слънчевия и астралния култ⁴³, то и бикът, и еленът са ярки носители на соларното начало⁴⁴. Според Ханс Бидерман еленът и бикът са образували митично-космологична дуалистична система⁴⁵. Дали в случая с легендата за идването на хуните става дума за проява на тази митологична система, днес е трудно да се каже. Важното е, че тази легенда не бива да се приема буквално като извор на достоверна историческа информация. По-скоро тя е свързана със сюжетите на хунската митология, които според мен са част от древната митология на Балкано-Причерноморския регион⁴⁶.

Интересно е да се проследи, с кои народи са били отъждествявани хуните от античните и средновековните автори. Ото Менхен-Хелфен и Едуард Томпсън систематизират данните от изворите по този въпрос⁴⁷. Томпсън се отнася критично към твърденията на почти всички древни автори за произхода на хуните, изказвайки възхищението си само към сдържаността на Амиан Марцелин, който пише, че …племето на хуните, за което древните писатели са осведомени твърде малко, обитава отвъд Меотийското блато по посока на Ледовития океан и превъзхожда по дивостта си всяка мярка⁴⁸. Ото Менхен-Хелфен пък не пести иронията си към Евнапий, когото нарича буквално въздух под налягане (windbag)⁴⁹.

Ако се абстрахираме от тези емоционални оценки, ще видим, че повечето антични и средновековни автори не правят споменатите отъждествявания между хуните и други народи от древността произволно и случайно. По-голямата част от авторите са разполагали с надеждни осведомители, които са били отлично запознати със съотношението на силите в т. нар. “варварски свят” или са ползвали сравнително достоверни писмени източници. Ето защо, можем да вярваме на Синезий Киренски (ок. 370–412), който пише, че няма нови “варварски” народи, а само имената им са променени⁵⁰.

Филосторгий в своята “Църковна история”, писана между 425 и 433 г., поставя знак за равенство между хуните и неврите⁵¹. Трябва да се отбележи, че неврите са скитски народ, описан от Херодот като обитаващ земите в северната част на Скития между агатирсите, андрофагите и меланхлените⁵².

Освен това хуните са отъждествявани с масагетите⁵³, царските скити⁵⁴ и кимерийците⁵⁵. Кои са тези народи? За масагетите Херодот пише, че са многобройно и храбро племе и живеят източно от р. Аракс (дн. р. Кура, която се влива в Каспийско море) срещу иседоните⁵⁶. Херодот съобщава и името на тяхната царица – Тамирис⁵⁷. Следователно, става дума за етнос, населяващ пределите на Източна Европа, а не за пришълци от монголските степи. Различни автори свързват масагетите със скити, алани и саки, а някои изследователи дори предполагат, че етнонимът масагети е абстракция, доколкото не се среща в други извори освен Херодот и Страбон⁵⁸. Стоян Шангов обаче е категоричен, че масагетите са мизийски народ⁵⁹, а Ганчо Ценов поставя знак за равенство между тях и гетите⁶⁰.

Херодот определя царските скити като най-доблестното и най многобройното скитско племе⁶¹. Той уточнява, че техните владения се простират на юг до Таврическия полуостров, а на изток до рова, изкопан от потомците на слепите роби и до пристанището на Меотидското езеро, наречено Кремна⁶². Херодот допълва, че другите части на техните владения граничат с р. Танаис (дн. Дон). Страбон от своя страна пише: Цялата страна над въпросното крайбрежие между Бористен и Истър включва най-напред Гетската пустиня; след това са тирегетите; а след това са язигите сармати и така наречените базилеи и ургите, които са предимно номади, макар че малцина от тях се занимават със земеделие; тези народи обитават и около Истър, често пъти от двете страни.⁶³ Ясно е, че Страбон назовава с името базилеи, т. е. “царствени” същия етнос, който Херодот нарича “царски скити”. Страбон обаче ги причислява към сарматската група етноси. Виждаме, че в конкретния случай понятията “скити” и “сармати” до голяма степен се припокриват. Интересна е и двойката етноними гети – тирегети, която вероятно е във връзка с вече споменатите масагети. Не бих пропуснал да отбележа и факта, че според Страбон северно и южно от Дунав обитават народи от един и същ произход.

За кимерийците до нас са достигнали оскъдни писмени данни⁶⁴. Валери Стоянов нарича предположенията за тяхната идентичност с шумерите чиста спекулация, но все пак допуска, че“…доколкото те могат да бъдат причислени към трако-фригийския клон на индоевропейската езикова общност, съпоставката *k°mer~*s°mer не е така фантастична⁶⁵. И Валери Стоянов, и Милен Глушков обаче отбелязват съществуващото мнение за евентуално родство между кимерийците и кимбрите – един загадъчен народ, обитавал п-в Ютланд (Дания) и атакувал пределите на Римската империя през последното десетилетие на II в. пр. Хр.⁶⁶

По-значим от гледна точка на настоящето изследване е фактът, че името на кимбрите (κίμβρος) се среща в няколко надписа от Танаис, а римският историк Помпей Трог съобщава, че когато понтийският владетел Митридат VI Евпатор (II – I в. пр. Хр.) търсел съюзници срещу Рим, той изпратил посланици при Cimbrii, Gallograeci, Sarmatae и Bastarnae.⁶⁷ Каквато и да е истината в конкретния случай, необходимо е да имаме пред вид, че кимерийците са идентифицирани с тракийското племе трери⁶⁸, а една група находки (предимно конска амуниция и оръжие), датиращи от IX/VIII–VI в. пр. Хр. и произхождщи от територията на Източна Унгария, Румъния и северните области на България и бивша Югославия са наречени “трако-кимерийски”.

Списъкът на народите, с които хуните са отъждествявани, не свършва дотук. В своята “Хроника” ромейският поет и хронист Константин Манаси (XII в.) описва делата на египетския фараон Сесострий (Сенусерт III – XIX в. пр. Хр.). Един от подвизите на фараона е представен така: