Затворена заземена метална клетка, която блокира външни статични и нестатични електрически полета – що е то?

Изобщо не ми е до шеги, но ако все пак някой се интересува докъде е стигнало развитието на физиката през последните години, непременно трябва да прочете тази книга.

Сигурно всеки от нас, прибягвайки до словосъчетанието „средностатистически читател“, има наум нещо конкретно и изведено през мотивацията да се разграничи или солидаризира с определен възглед за поезията, който или го противопоставя, или го приобщава към някаква втвърдена представа за същността ѝ. Именно по отношение на „общовалидните истини“ разбирам и необходимостта да бъде поставян подобен въпрос. Защото онова, което побратимява поезията и науката, е свободата, присъща на разума на фантазията, а също и удивлението - усещането за чудо както пред вечно разпознаваемите неща, така и пред онези, които възбуждат човешкото любопитство. Замислете се как зад наблюдението, описанието и обобщението, които под една или друга форма и степен характеризират и поезията, и науката, стои грижата за човека, която в същината си е грижа да (се) разбираме. Също така и поезията, и науката дават непрекъсната картина на това как промените в света произтичат и на свой ред повлияват разбирането ни за живота. Затова, без да пренебрегвам значението на класическите образци, трудно разбирам хората, които твърдят, че близо век и половина след публикуването на „Майце си“, днешните поети трябва да мислят и да пишат като Ботев. Немислимо е дори извън понятието за исторически контекст. Подражанието може да докаже само това, че силната поезия, каквато е поезията на Ботев, е неповторима и по отношение на времето, което я създава. Това важи и за формата: няколко десетилетия след като е подлаган на непрекъснати подигравки, и при всичката си нетрадиционна впечатлителност, гръцкият сюрреализъм най-сетне успява да впечатли традиционно настроените читатели с две Нобелови награди, присъдени на поети, повлияни по-малко или повече явно от сюрреализма. Сеферис и Елитис принадлежат именно на онова поколение творци, известно като „Поколението на трийсетте“, което пренася европейския дух на промените в условията на съхранен респект към националната традиция.

Спомням си каква трудност изпита, например, един от младите поети на конкурса „Южна пролет“ през 2013-та, когато, предизвикан от възрастен бард, който твърдеше с живата симпатия на човек, който още сияе от успеха на току-що приключилата си възторжена рецитация, че младите днес не пишат поезия, защото не разбират от метрика, пък и творенията си даже не помнят – та когато онова тихо момче реши да опровергае възрастния господин със свое стихотворение, написано в рими. То се изправи и започна нежно да рецитира, но само след два стиха забрави текста и с невероятно отработено движение на едната ръка извади смартфона си и продължи. В тоя момент гръмна смях и аплодисментите го заглушиха. Тогава и аз си отдъхнах: добре че беше тоя телефон.



Екатерина Григорова

Един от големите герои на поезията ви е бащата. Вдъхновява ли ви вашият собствен баща и за какво?

На него все му се случват разни аварии. Така, уж по случайност, той и до ден днешен успява да изрази чисто логически положение като това да разбереш със светкавична бързина колко нетривиален може да е светът в промеждутъка между два инцидента.

Баща ми е скептик с християнска самодисциплина, практичен парадоксалист и... незабравим разказвач. А още по-смешното е, че самият той е достатъчно интересен, тоест противоречив, за да бъде описан с няколко думи от мен по отношение на поезията...

Много голяма тема е отношението на поезията към сферата на морала. От една страна, силно е мнението, че поезията трябва да се подчинява на първо място на красотата. Но от друга, не по-малко е силно и другото – че поезията трябва да носи поука. Как гледате на това? Гледате ли на поезията като на кодекс на честта например?

Да, но не на честта, която бди над заучения морал, а на онази, която възниква от необходимостта да отстояваш независимостта на убежденията, породени от опита. Последното не означава, че поезията подсигурява „дипломатически имунитет“ за каквито и да е убеждения, но тя все пак се изпълва толкова повече с гласове и значения, колкото по-недвусмислена е раздялата ѝ със стереотипите, през които мислим за нея като за патрулирана зона на сигурност. Всъщност както и в природата, единственото сигурно и прекрасно нещо в нея е несигурността: докато безотказно се упояваш с вендузите на мартенското слънце, изведнъж те напада такъв студ, че за миг пробягваш от място дължината, необходима, за да надделее или не погнатият от своите хищник: кодексът на честта и тук е сериозна шега.

Щях да се засмея по-неумерено, ако някой друг беше заявил, че е теологично открита.

Самият Кенаров го е казал – на вихренето на фантазията. В една чудесна книга, която със сълзи на очи препоръчвам на всички наши културни емигранти, прочетох, че „на езика нахуатъл една и съща дума означава „вихря се“ и „вдъхвам живот“. Не зная за „Фарадеев кафез“, но книгата на Стоян Гяуров „Платон, прасето и последният буржоа“ определено ме захвърли в истинска баня от аналитичен кислород.

Ще дам следния пример, пък вие му мислете. Веднъж като на игра си представих, че думите на една загрижена за току-що оженилия се неин пламенник леля, ме хвърлят обратно в Кафеза: „Няма да ти е лесно с такава жена – започна внимателно тя. – В нея се крие по-голямо зло, отколкото може да понесе едничкото лелино сърце.“ После изневиделица се разсумтя и така мъжката го прегърна, че на него му се доплака...

Като родители ние печелим поне още едно детство, с което се разделяме почти непрекъснато, докато децата порастват. Самосъчувствието работи за самоиронията. Тя представлява противотежест на винаги актуалното: приемлив начин да си спечелиш малко родителско уважение.

Поетите по неизбежност са или едното, или другото, щом работата е да уточним.

Вдъхновението ми към поезията в много отношения се изгради от прозата. В относително ранното ми детство, наред със светлината на пейзажите и на красивите женски лица, повече ме омагьосваха описанията на Линдгрен, Елин Пелин или Дикенс, отколкото възрожденските стихотворения, които трябваше да учим наизуст. Още тогава, макар да е било неосъзнато от мен, поезията беше престанала да се подчинява на това деление и се беше превърнала в транснационална категория. В тоя смисъл чужда и навремето ми е била част от „нашата“ поезия, както и огромна част от чуждоезиковата поезия, чийто превод в най-широкия смисъл на това понятие по една или друга причина се е оказал несполучлив. Та, по отношение на прозата, с която започнах, мога да кажа, че вече не е точно така: Ъпдайк си остава предпочитан поет, но възможностите да откривам поезия и в поезията, дори да си въобразявам, че съм по следите на нещо, което все още предвкусвам, докато вече съм го изоставила, са се увеличили стократно: надушваш не просто находката, а проследимостта на пътеките, които водят отвъд нея. В процеса на намиране, съкровищата са по път и над път. Ето защо твърде често изпитвам зверски глад за поезия. В такива дни мога да изям напълно жив човек, само защото е повярвал на очите си и е сбъркал паницата... Само в тая връзка предпочитам да чета най-вече на български: преводът изисква време. А и с риск да предизвикам нечии съпротиви, ще вметна, че винаги ми се е струвало по-скоро израз на ерудитска поза, отколкото на сондираща наблюдателност твърдението, че поезията е като цяло непреводима, че тя може да бъде разбрана само в оригинал. Но разбирането на поезията зависи преди всичко от потенцията за разбиране на поезия. В случай, че я има, по-логично е да приемем, че майчиният, изобщо „най-родният“ език при всички положения ще е „малко“ по-разбираем от чуждия: по-близък до сетивата, по-точен в отчитането на взаимодействията им със света, но най-важното – по-достоверен не спрямо когнитивните модели, чието предаване стои под въпрос в преводната литература, а спрямо самата възможност да рационализираш усещането, и така да се включиш в обмена на оная непрекъсваща взаимоизгода, която поетите от цял свят си подсигуряват... чрез превода. Разбира се, тук говоря от тяхно име, от името на поетите, което ме подсеща за огромния им дълг към преводачите-поети. Подсеща ме и за моя неизпълнен дълг на неосмелил се преводач...

Картините при Елитис, в най-широкия смисъл на думата, са толкова мощно сетивни, и оттам предпоставящи точността или съвпадението в превода на съответен – сиреч – богат човешки език, че е възможно да сбъркаме отговорността по отношение на това изискване с претенция или маниеризъм... Елитис ни изправя лице в лице не само с необятната потенция на езика да рационализира „човешкостта“, но и с естествените ограничения, с които си обясняваме хроничните пристъпи на езиков милитаризъм.

Предполагам, че извън възхищението ми от неговата открита дълбочина, това беше друга – съпътстваща – причина да отстоявам едно виждане за поезията, което е потенциално застрашено от самоподновяващите се форми на критическата предубеденост. Да го направя с опората на най-добрия пример.

В едно от най-силните стихотворение в книгата ви „Фарадеев кафез“, „Любовната история на Рада Поповска“, героите са емигранти в Източна Англия и Австралия. Била ли сте там? Или сте проверила на глобуса, че се падат точно на двата края на земното кълбо?

Миналото лято, тоест няколко години след написването на стихотворението за Рада Поповска, поживях в Австралия; източната част на Англия пък изобщо не я познавам. Това не означава, че не съм била и на двете места. За мен посоката притежава сила на привличане и стихийност, равнозначни на Големия взрив... Равнозначни на нещо, което предполага възникване и развитие – следи от бъдещето на изгубения първичен живот.

Има цяла традиция в поезията, мотивирана от пътешестването, но предполагам, че като казвате „екскурзии“, мнението ми неусетно трябва да се обърне. За романтиците, например, можем да говорим само като за своеобразни екскурзианти, защото те, за разлика от днешните туристи, са пътешествали по следите на непредвидимото. Екскурзията, за разлика от „безцелното“ пътуване, е своего рода наготово смляна храна – подобна на научното обяснение на природните явления, което е бунтувало свободомислието на някои несъмнени изобретатели на поезия. И все пак, където и да се намират, истинските поети ще продължат да (се) изненадват... Топосите са квасът на утопиите, а в случай че липсва конкретният текст (и контекст), разсъжденията могат да продължат до безкрайност.

А дали има поезия извън политическото? Но вие питате за друго, на което не мога да отговоря без страха, че ще изградя хипотеза, която надхвърля границите на експеримента: тъй като не познавам тези нови творби, би могло да се приеме, че добра политическа поезия съществува дотолкова, доколкото не сме сигурни в обратното. Но този отговор е чиста заигравка с един фалшив аргумент. Както е фалшиво всичко в поезията, което я изтръгва от вътрешните ѝ основания като ги подменя с друго, което не е поезия.

Не се съмнявам, че проф. Неделчев е обяснил точно какво има предвид. Но иначе смятам, че това вероятно е просто повод да се алармира за пореден път, че графоманията мутира в нови вирусни щамове и влошава вкуса на изграденото удоволствие от това да изследваш поезия. За мен наративните стихотворения не са нито по-опасни, нито по-епидемични от онези, които „натурализират“ поетизирането и не „виждат“ проблем в патетиката на сантиментализма.

Ами, примерно, може да се получи нещо такова:

Любовно писмо до съпруга/съпругата

Служебно писмо до любовника/ любовницата,

Служебно писмо до съпруга/ съпругата,

Любовно писмо до любовника/любовницата...