Земетръс действащи лица: клара роза денка
Изтегляне 183 Kb.
|
1 2
ЗЕМЕТРЪС|
ЗЕМЕТРЪС ДЕЙСТВАЩИ ЛИЦА: КЛАРА РОЗА ДЕНКА (сестри на средна възраст) Действието се развива в малко градче край София Стая от къща, натруфена с мебели, вази, саксии, “креватна” живопис, телевизор “Опера” от 1961 година, очукан “ВЭФ”, стотици дреболии и финтифлюшки. Някъде незабележимо встрани се е “сгушил” допотопен телефон на видима възраст четиридесет и кусур години. В стаята влиза жена, облечена така, че идеално да се впише в бледо обрисуваната от автора сценична панорама. Без да надникваме в личната й карта, предполагаме, че това е Клара. В ръката си държи някакъв лист, който нервно пъха в един от шкафовете. Клара вдига слушалката. Набира трескаво телефонен номер. КЛАРА: ...Ало, Денке... ти ли си? .. Обличай се, какиното, и право при мен!.. Да. Спешно е... Ще разбереш... Айде, тръгвай! (затваря)...Така-а-а-а... Сега... Ами да! (Оглежда мебелите в стаята, след което започва да ги изтиква към спалнята. Не след дълго сцената започва да се опразва от “луксозните” фотьойли, телевизора, прахосмукачката и будилника... Впрочем будилникът след кратко колебание отново е върнат на мястото му. След добре свършеното “разчистване” Клара заключва вратата на спалнята и с жест на задоволство пъха ключа в дълбокия джоб на пенюара си.)... Сега вече е друго... На сцената буквално нахълтва повиканата “по спешност” Денка. Едва поела си дъх от тичането, задава баналния и почти задължителен въпрос. ДЕНКА: Какво има? КЛАРА: Сядай! ДЕНКА: Къде?... Що ги няма мебелите? Кой е опоскал така стаята... Да не са те обрали? КЛАРА: Не са, ма. Всичко си е тук. ДЕНКА: Къде?.. Нищо не вдявам. КЛАРА: Ще вденеш. ДЕНКА: Казвай, де... (внезапно) Видяла ли си, че са отлепили некролога на татко от портата?.. Тия хора нямат срама от Господа... КЛАРА: Не са го отлепили те... ДЕНКА: Как да не са?! Не си излизала да видиш! КЛАРА: Спокойно бе, жена!.. Нов ще лепнем... Другото е по-важно... Съблечи се... ДЕНКА: (съблича се) Кое? КЛАРА: Роза! ДЕНКА: Коя Роза? КЛАРА: Розето... бе Денке! Сестричката... Американката! ДЕНКА: Нашето Розе?! КЛАРА: Тя. ДЕНКА: Какво?!.. Да не би... КЛАРА: Да. ДЕНКА: Какво да?.. Нещо лошо ли? Какво се е случило?.. Ще ме побъркаш, сестрице! КЛАРА: Идва си. ДЕНКА: Къде? КЛАРА: Тук... Вкъщи... ДЕНКА: Кога? КЛАРА: След десетина минути... Пътува насам с такси. ДЕНКА: Майтапиш се, како! КЛАРА: Сериозно, ма! Честен кръст! Обади се преди малко. ДЕНКА: Откъде? КЛАРА: От летището... Звънна ми от ония малките, безжичните телефони, дето ги кичат по коланите си. ДЕНКА: Джиесеми им викат, како... КЛАРА: А бе де да го знам к‘во е, ама има... Опаричила се е, какиното... Петнайсе години са това. ДЕНКА: Завиждаш ли? КЛАРА: Аз?... Що да й завиждам? Всичко си имам. ДЕНКА: Значи Розето? Най-сетне! Мислех си, че няма да я видя повече... Слава Тебе Господи!... Дойде си сестрицата... Дойде си... КЛАРА: Какво взе да примираш? ДЕНКА: Ти не се ли радваш? КЛАРА: Радвам се. Ама чак да подскачам до тавана... ДЕНКА: Сестра ти е. КЛАРА: Сестра ми е, верно... но ти също. ДЕНКА: Остави ме сега мен. КЛАРА: Защо? Ти ми лежиш на сърцето, ти! Защото си с мен... по-скоро до мен си... А тя... Изчезна на времето и... ДЕНКА: Како! КЛАРА: Какво како! Знаеш ли я за какво идва? ДЕНКА: Да ни види... Близко е до ума... След петнайсетгодишна раздяла. КЛАРА: Близо е до ума, ама ти съвсем си го загубила... За друго иде тя... знам аз. ДЕНКА: Не те разбирам. КЛАРА: Напъни се малко. ДЕНКА: Не ме измъчвай, како! КЛАРА: За къщата идва, какиното, за къщата и наследството. ДЕНКА: Какви ги дрънкаш?! КЛАРА: Истини дрънкам, Денке, истини. ДЕНКА: Кой знае колко къщи има там! КЛАРА: И сто да има, от сто и първата няма да се откаже. Що не се обади от Америката преди месец, да ни предупреди, че иде, ами сега звъни... На десет минути път от нас... Щото иска да ни изненада. Да ни свари неподготвени... ДЕНКА: Как да ни се обади, ма како... Нали вчера си плати сметката да те включат отново. Пет месеца ти мълча телефона изключен. КЛАРА: Абе, ако е искала, е можела... Има си начини... И документи сигур е приготвила, с печати и парафи... За два часа само се отбива... Що за два?.. Щото иска да си оправи нещата и пак да дуфти... К‘во ще приказва толкова с нас селянките.Отваря вратата, значи, и вика още от прага: “Како, подписвай!” Взема си дела, нивите и гадовете и... обратно в Америката! Те, онез там, знаеш ли как ламтят за имоти! ДЕНКА: Полага й се... КЛАРА: Не говори тъй, Денке!.. И на теб ти се полагаше... Ама ти излезе човек... Тя там може да си има, ама тук си няма друго. Вземе ли дела, после всяка година, за по два-три месеца с мъжа си и с децата... Ще го превърнат тук на почивна станция... Докато съвсем си го присвоят след време. ДЕНКА: Да бие толкоз път за една трета от къщата?!.. За един нищо и никакъв хол. И таванска стая, потънала в паяжини. КЛАРА: Какъв хол, ма? Какъв таван? ДЕНКА: Такава е думата. КЛАРА: Нямам хол и таван за даване! Ти ако имаш, давай й! ДЕНКА: Аз?! Не ти ли стигна, че ти отстъпих дела си... И нивите, и животните, и кокошките... и всичко. Само и само мир да има! Да не си вгорчаваме дните! КЛАРА: Не почвай пак! Нали обеща дума да не отваряш за туй... Нали се разбрахме! ДЕНКА: Разбрахме се... КЛАРА: Чудесно!.. А сега да се разберем и за още нещо... Аз махнах некролога от портата. (Бърка в шкафа и го показва) ДЕНКА: Защо?! КЛАРА: Махнах го, защото баща ни е жив! ДЕНКА: Како, ти лудна ли?! КЛАРА: Жив и здрав си е бащицата ни. Жив и здрав! Кални бани си прави в Поморие... Дископатия го мъчи... Мира му не дава денем и нощем. Морски въздух диша по лекарско предписание... Това отделно, за астмата... Разбра ли ме?.. От теб се иска само да кимаш с глава. Да кимаш в знак на съгласие... Пред милата ни сестрица... Не чух, разбра ли ме? ДЕНКА: Разбрах... Да лъжа искаш... Щото при “жив” баща имот се не дели. КЛАРА: Умно си, какиното. Само дето се усъмних преди малко... Ох, сестрице, сестрице... (прегръща я) ...едничка моя... Ти ми остана най-близкия човек... Една кръв тече в жилите ни, Денке... Кръвта на мама. ДЕНКА: И на татко. КЛАРА: И на татко... ДЕНКА: Още ми е пред очите... Захвърли вечер вестника, плесне с ръце и викне: “Айде, моите, слагайте яденето!” КЛАРА: В тез вестници вече нищо не пишат. Само бомби и убийства. Пък с туй земетресение, дето щяло уж и нас да удари, направо ни пощуриха!.. ДЕНКА: Попитах те нещо като влязох. КЛАРА: Какво? ДЕНКА: Къде са фотьойлите и телевизора? КЛАРА: Тук са, къде да се дянат. Казах ти одеве... Отваряй си ушите. ДЕНКА: Къде тук? КЛАРА: В спалнята. ДЕНКА: Защо? КЛАРА: Ей тъй! Да си починат малко... Да си поспят и освежат... ДЕНКА: От кого ги криеш ма, како? От Роза ли? Тия олющени и омазани фотьойли? И допотопната “Опера”, дето едва хваща първа програма? Криеш ги от сестра си, дето идва от небостъргачите и живота... КЛАРА: Разбери ме, Денке! Не ламтя за нищо. Да не си помислиш... Ама като цял живот съм се грижила за всичко в тази къща. Прашинка не съм давала да падне никъде... Все с парцала, метлата и легена. Мебелите за дечица ги имам. Ей тъй, сраснах се вече с тях. Със саксиите, с дъха на мушкатото... Със звъна на будилника... С овцете и козите на двора... С кокошките, магарето, котките... кучето. Толкоз години... Селско чедо си останах... Ти също... макар че град го направиха зорлем... Корени пуснахме тук... Челяд завъдихме... Бащино огнище поддържаме... Аз де... Как да се разделя, сестрице? Как? Кажи!.. Па било то “само” с хола и таванската стая... Кръвта в душата ми ще се съсири... Ще пукна за три дни, като знам, че ей туй и туй не е мое. Не мога чуждо да търпя в дома си... Убий ме, не мога... Вече не мога... Сънят ми ще си иде. Сънят ми и здравето, Денке... (пауза) ДЕНКА: Ами ако е научила? КЛАРА: Какво? ДЕНКА: Че татко... такова...Бог да го прости. КЛАРА: Няма откъде! ДЕНКА: Абе няма, ама... КЛАРА: Ако е разбрала, с туй щеше да почне одеве... Щеше одма да пита: “Как стана тая работа с татко?” Вдяваш ли? ДЕНКА: Ох, не знам. Такива работи бързо се научават. КЛАРА: Телеграма да сме й били за погребението?.. Телефон да сме въртели до Америката? Писмо да сме й писали?.. Ако ти просветва нещо такова, обади ми. ДЕНКА: Стига!.. Забрави ли кой беше причината да не я известим... Да сме си траели... Да не цъфнела да си иска третинката... Грях сторихме... Грях... Аз най-вече... Трябваше да й обадим... Сега, като си дойде и ще научи... КЛАРА: От кого ма? От теб ли?.. А?.. Идва си за два часа и заминава... Кьорав некролог няма останал из града... Колата спира пред портата и пак оттам тръгва. Стига си се окайвала и тюхкала! Грях!.. Забрави ли какво сторих за теб и за мъжа ти, че ме виниш сега? ДЕНКА: Не съм. КЛАРА: Забрави ли как ни викаха в милицията деня и нощя, че тя останала в Америката, без да се обади на никого?.. Забрави ли колко пъти по колко листя изписахме?.. Две кофи мастило пресушихме!.. Затуй, че тя си навила на кефа... Петнайсе години си живурка там, а ний тук се сбръчкахме от тегло. Забрави ли? ДЕНКА: Не съм. КЛАРА: Като не си, ще ме слушаш какво ти говоря и ще ме подпираш. Едно подпиране и едно кимване с глава искам от теб, нищо друго. Заговори ли за къщата, за имота, за добитъка, аз я прекъсвам и почвам за друго... И така, докато престане да пита... Щом ти река: “Нали тъй, Денке?” - отвръщаш - “Тъй, како!” Запомни ли?.. Я да пробваме... “Нали тъй, Денке?” ДЕНКА: Тъй, како! КЛАРА: Браво... а за татко вече се разбрахме... Оня ден е заминал за Поморие и хич и не помисля за връщане в близките двайсет дни... Последно, разбра ли ме? ДЕНКА: Разбрах те. (На външната врата се звъни. Двете сестри замръзват по местата си. Звъни се втори път) ДЕНКА: Розето! Тя е. КЛАРА: Тя ами! Кой друг? ДЕНКА: Ами сега?! КЛАРА: Отвори! ДЕНКА: Защо аз? КЛАРА: От какво се боиш? Сестрицата си дойде. ДЕНКА: Ти си стопанката тук. КЛАРА: Усмихни се, бе какиното. Защо така прежълтя като дюля? (звъни се трети път) ...Аз ще отворя. Успокой се и прави каквото ти заръчах. ДЕНКА: Добре!.. (звъни се за пореден път) Хайде, отваряй де. (Клара отваря вратата. В нейната рамка се появява Роза. Добре облечена. С вкус. Личи си, че дълги години е живяла в чужбина. В ръката си държи огромен, издут от багаж сак. От тези на колелца, които се ползват по летища и гари. Двете с Клара се гледат известно време, сякаш се чудят откъде се познават. Изведнъж Клара се хвърля малко театрално на врата на Роза) КЛАРА: Сестрице! РОЗА: Клара! КЛАРА: Дойде си, какиното! Дойде си! РОЗА: Дойдох си. КЛАРА: Петнайсет години, какиното... Петнайсет. РОЗА: И два месеца! (вижда и Денка, хвърля се в прегръдките й) Денке! Денчице моя! Сестричката ми! ДЕНКА: Роза!.. Ти си това, нали? Не е сън... РОЗА: Истина е, Денче... Истина... Ето ме... ДЕНКА: Боже Господи!.. Дойде си... РОЗА: Дойдох си. Доживях. КЛАРА: И ние. (Трите сестри, застанали в антрето пред вратата, избухват в неудържим плач, не сдържайки сълзите си. В един момент спират и се разсмиват с глас... След като смехът на трите утихва, Роза запява) РОЗА: “Чушки и домати който не яде...” КЛАРА: “...той голям не ще да порасте...” ДЕНКА: “...не ще има румени страни...” ТРИТЕ: (заедно) “...всеки ще го победи!” КЛАРА: Помниш ли, Розе? Аз бях Доматчето. ДЕНКА: А аз Морковчето! РОЗА: Мислех, че сте забравили... Аз се вживявах като Зелката. КЛАРА: Забравя ли се такъв спомен, какиното!.. Лелките в предучилищната изпадаха в умиление, като ни слушаха нас тринките... ДЕНКА: И тайно си бършеха сълзите в униформените престилки. РОЗА: И не можеха да се нахвалят с нас... Помните ли как ни наричаха? А? И таз хубава! “Трите катерички”. ДЕНКА: Верно бе! КЛАРА: Тъй като гледам бая “катеруни” сме вече. (смях) РОЗА: Абе вашият телефон защо дава заето цяла седмица?.. Бях изгубила надежда вече... КЛАРА: Щото е стар, какиното... Прекъсва напоследък... нещо... Ама ще го оправя... Няма страшно... (Трите сестри са все още в антрето, в дъното на сцената, и не могат да се нарадват една на друга. В един момент Клара се усеща, че доста дълго държи гостенката на вратата) КЛАРА: Какво сме се изправили тъй, като истукани? Събличай се, Розе, и влизай. ДЕНКА: Да. Заповядай, како. РОЗА: Ей сега. (Почва да си съблича якето. Клара го поема) КЛАРА: Защо само за два часа, бе Розе? РОЗА: За два дни съм, како, ама ще прослушвам млади певци. Времето ми е разчетено до секунда... Основах школа за таланти... Поемам обучението им. Имаме нужда от родни “звезди”! От самочувствие... Болезнена нужда! Особено сега. КЛАРА: Така е. Права си. (Окачва й якето) ...Много модерно, бе Розе. Бая пари е сигур? РОЗА: Е, чак толкоз. КЛАРА: Колко? Само питам, де. РОЗА: Сто и петдесет долара. КЛАРА: Че малко ли е? По два лева, триста. Две заплати. РОЗА: Моля те, како. Нека не говорим още от вратата за пари. КЛАРА: Добре, добре... А сака? Къде да го сложа? РОЗА: Сака ще си остане в мене... В него са моите изненади за вас. Приятни, естествено... КЛАРА: Какви изненади? РОЗА: А-а-а, не казвам! КЛАРА: Кажи де, не ни мъчи. Тъй ли е, Денке? ДЕНКА: Тъй, како. РОЗА: Нека първом поседнем. Да си взема “сулука”. Нали тъй викаше тати... Не въздуха, а сулука. Той къде е?.. КЛАРА: Ще си дойде. (Бързо сменя темата) Ама и аз, к‘во се отплеснах. (Носи столове, олющени “от време оно”) Я да седнем около масата!.. Че да ида да наточа едно червено винце... Че да резна малко суджучец... Че да му ударим едно ядене и пиене. РОЗА: Нищо няма да точиш. Аз ще ви наточа. От сака. КЛАРА: Значи, туй била изненадата? ДЕНКА: Пиене? В онез лъскавите шишета, половин заплата дето са... РОЗА: Пиенето не влиза в изненадите. Како, я сложи чаши на масата. Чинии също. .. А бе, защо е така гола стаята? Без мебели ли я карате? КЛАРА: Не ми се говори, сестро. Такава криза ни е стегнала за гушата, такава немотия, нищета и глад, че се питаме, що сме се пръкнали на тоя свят... Нали тъй, Денке? ДЕНКА: Тъй, како. КЛАРА: Ей, и Денка, и тя вика същото. (Носи и слага чашите и чиниите) РОЗА: Горките... И защо я забатачихте така? КЛАРА: Ох, какиното... Не знам дали ти е известно, ама... сигур си разбрала... Шест-седем години откак ти се изнесе в Америката и у нас дойде Демокрацията... Не знам отде дойде, кой я довлече, ама победи... Нали тъй, Денке? ДЕНКА: Тъй, како! Как да не е. РОЗА: Чухме за вашите “подвизи”. СNN излъчи едночасов материал. КЛАРА: Какво е туй? РОЗА: Кое? КЛАРА: Си е... Как го рече? РОЗА: СNN. ДЕНКА: Американската агенция, ма како. Световна. Не се излагай. КЛАРА: Отде да знам, че е световна... Той моя телевизор, освен първа програма, друго не хваща. РОЗА: Каква марка ви е телевизора? “Сони”? КЛАРА: Ами, Соня. Отде пари за Соня... ДЕНКА: “Сони”, како! КЛАРА: Тъй де... Все то... Соня... Сони... Отде пари за тез скъпотии... Още съм си на “Операта”... Що питаш? РОЗА: Коя “Опера”, ма како?... От шейсет и първа... дето тати я взе на изплащане? КЛАРА: Същата. РОЗА: Къде е? Моля те, покажи ми го... Умирам от любопитство... Върни ме в детството. КЛАРА: К‘во да те връщам... Потрай малко. Тъкмо бях взела да ти разправям за демокрацията... Едно го мислехме, друго излезе, трето стана. Нали тъй, Денке? ДЕНКА: Тъй, како. КЛАРА: То правителства, барем десет се смениха... Пощръкляхме от промени... Ошашавихме се от партии и бюлетини... Палихме и чупихме... Карахме се и се бихме... Стачкувахме и гладувахме... РОЗА: Горките. КЛАРА: Живи да ни оплачеш, какиното. И накрая едно... нищо. Оскубаха ни като банатски гъски. Перушината ни за възглаве взеха. Да спят нощем на меко и да сънуват Европата, дето сме уж в нея, а още не сме. РОЗА: Визите паднали, разбрах. Можете да пътувате дето си искате. КЛАРА: Можеш ти, какиното. Щото си имаш парици... Аз къде да вървя? На кого съм притрябвала в Чужбината? Тук съм си добре... Родила съм се тук... в ей-таз къща. Тя ми е на мен Европата. В таз Европа и ще си умра. РОЗА: Не говори тъй, како! КЛАРА: За къщата ли? РОЗА: За мренето. Млади сме още. Държим се. КЛАРА: Абе, млади сме още, ама младост не помним... Виж, ако ме поканиш в Америката, при тебе, друга работа... Ама то билета сигур хиляда лева струва. РОЗА: Ти се накани, пък... другото лесна работа... (вади шише от сака и пакетчета с луксозни ядки. Изсипва ги в чинийките) Наливай, како! КЛАРА: Защо аз? РОЗА: Ти си стопанката тук... Или... може би Денка?.. Или пък и двете, а? ДЕНКА: А не... тя си е... Аз се отделих със съпруга и децата... КЛАРА: Аз съм... Аз държа тази съборетина... с тати, де... РОЗА: Да не се разминем с него? КЛАРА: Няма! (отново отклонява темата) Я го виж, само дето не се е срутило. Ако изкара година-две още, “Ура” ще викаме. Нали тъй, Денке? ДЕНКА: Тъй! КЛАРА: Па да се чукнем, а?.. Сестрицата ни чак оттатък Океана е дошла да ни види... наздраве, какиното, добре си ни дошла. ДЕНКА: Добре си ни дошла, Розе. РОЗА: Добре сте заварили, сестрици!.. До дъно! КЛАРА: До дъно. ДЕНКА: Аз от една глътка връзвам кънките. КЛАРА: Пий бе, какиното.. Като ги вържеш сега, утре заран ще ги развържеш. К‘во толкова? ДЕНКА: Наздраве тогава. КЛАРА: До дъно! (Трите изпиват чашите на екс, след което почти замаяни рухват едновременно на столовете. Избухват в гръмогласен смях) КЛАРА: Истинското си е истинско. На домашна ракия бий, ама е по-хубаво. Какво е туй пиене, Розе? ДЕНКА: Уиски, како. Не си ли виждала? “Джони Уокър”! Ще рече “Джони пешеходеца” по нашенски. КЛАРА: Виждала съм и съм пила... и пешеходци и автомобилисти... Ама нашите не са като американските. РОЗА: (смее се) А какви? КЛАРА: Ами такива, направо от легените в шишето... Докарвали го, казват, на цвят. РОЗА: А на вкус? КЛАРА: Отде да знам. Мъжете попържат, ама го люскат. (смях) РОЗА: Не, ама наистина, защо е тъй гола стаята? Како, разведи ме после из къщата... Що лудории вършехме, а? Най-вече в спалнята... Като направехме беля, се криехме под леглото, а краката ни целите отвън... КЛАРА: (отклонява темата) Значи викаш, няма проблем, ако река да ти дойда на гости? РОЗА: Казах ти, никакъв... Аз ще платя пътя... КЛАРА: Никакъв, ама... там!.. Тук е друго. ДЕНКА: Како, стига си се оплаквала. К‘вото сме си надробили, ще си го сърбаме. Наздраве! (Отпива) РОЗА: Наздраве! (Отпива) КЛАРА: Ами нали пита за фотьойлите, бе Розе?.. За “Операта”... Що е гола стаята пита. Що нямаме нищо... Фотьойлите са в другата стая, Розе, дето бесняхме с теб навремето. В спалнята, ама да не си помислила, че ги крия... тез съдрани фотьойли... Няма такова нещо. Нали тъй, Денке? ДЕНКА: Тъй, како! РОЗА: Защо да ги криеш? От кого? КЛАРА: Тъй е приказката, какиното. Селски чеда си останахме... Селски думи редим... Ще те разведа из къщата и спалнята, що да не те разведа... Аслъ! От кого да ги крия?.. На студентчетата им трябват, на квартирантчетата ми... Не можели да четат на твърдо... Схващали се... Ако не им угодиш, не можеш ти задържа... Пък аз отде другаде да изкарам някой лев горница? РОЗА: Да не са открили университет тук? (Неловка пауза) КЛАРА: Ами! Открили... Понеже сме близо до София... четвърт час с рейса... ти знаеш, де... Пък студентчетата нещо охтичави... с белите дробове не са добре... Едното... не двете. Ама нали са приятелчета, не се делят... И решили да си наемат квартира в нашето градче... сред планината... на чист въздух и спокойствие. Много са доволни... Напълнили си тефтерчетата с шестици... Ти що питаш за студентите? РОЗА: За университет попитах. За студенти не съм. КЛАРА: Ами че то все същото... Притесниха ни малко те... Още повече се свихме... И телевизора им дадох... Млади хора, да гледат кога пускат певици, дето се кълчат... Оня ден ме викнаха да видя една, минала шейсетте, пък пее и подскача кат краставо яре... Мургава такава... Отворила едно гърло, ще ни глътне вкупом... Как я казаха момичетата, Мина ли, Гина ли, не разбрах. РОЗА: Тина. Тина Търнър. КЛАРА: Точно тя!.. Тина... И полата й една, чак до пликчетата. ДЕНКА: Бикини се казва, ма како! Бикини. Колко пъти да те поправям?.. Не го ли запомни? КЛАРА: Бикини, смокини, не ми се лепи на езика. Пликчета го знам аз и това си е. (Роза се смее с пълен глас) Може цял свят да им вика бикини, аз си карам по нашенски. Денка: (към Роза) Преди две седмици, Розе, обикаляме с кака битака срещу църквата и тя като взе, че изтърси на продавачката едно: “Тез пликчета що са така скъпи? Че то няма два сантима плат по тях.” Оная зад щанда онемя и взе да се кръсти. КЛАРА: Е к‘во? Не съм ли права, Розе? Ама то орязани, орязани. Отпред само ей толкав триъгълник, а отзад само една лентичка... тъничка, тъничка, задника ти целия на мегданя, както викаше баба... (Роза не спира да се смее) И лепнали една цена, ум да ти зайде! Десет лева! ДЕНКА: Те са от специална материя, ма како... Еластична, фина... Два лева ли да струват? КЛАРА: При вас, в Америката, тъй ли са скъпи? (Роза продължава да се смее и не може да се спре) К‘во ти стана, ма какиното? Денка: (през смях) Каквото и на мене. КЛАРА: Не е смешно, Розе, не е. Десет лева... Хайдуци! (Постепенно Роза се успокоява и смехът й стихва) РОЗА: За друго се смея, како. КЛАРА: За какво? РОЗА: Като разбереш и ти ще прихнеш! КЛАРА: Кажи. РОЗА: (Разтваря сака) Ето я изненадата! (Вади два луксозни пакета) Армаган за сестриците. Този за теб, како, а този за Денчето... (отново през смях) ... покрай другите неща, дето ви купих... реших да ви обзаведа и с по едни бикини... Ето ги най-отгоре... Не бързайте да ги обувате... Пазете ги за по-особени случаи... КЛАРА: Леле, какиното, че те и тез бая орязани! ДЕНКА: Такава е модата, како... Ти “страстоубийки” ли искаш? От онез ватираните. Бабешките. До коленете. РОЗА: Не са лоши пликчетата, а, Клара? КЛАРА: Как ще са лоши! Американски. И с по-широка лентичка... Поне два пръста е по-широка. ДЕНКА: Представям си те, довечера пред огледалото. Ако изобщо ги обуеш някога. КЛАРА: Що да не ги обуя, ма?.. Ти да не би за манекенка да се имаш? Не ме карай сега да си мерим дупетата. ДЕНКА: Какво да ги мерим. То е видно. (към Роза) Нали, како? РОЗА: Я не се косете за глупости, ами бръкнете сами в пакетите. (Денка и Клара бъркат в пакетите и изваждат от тях великолепни блузи с ярки ефектни цветове и по един чифт обувки. Държат ги в ръцете си и не знаят какво да сторят, объркани, но видимо доволни) Обличайте де! Какво се кумите? КЛАРА: Ама те... за нас ли са? ДЕНКА: Не е трябвало, како. РОЗА: Трябвало, не трябвало, аз решавам. Хайде, обличайте. КЛАРА: Ами обувките... И те ли... РОЗА: И те. Трийсет и седми номер носеше, нали? КЛАРА: Трийсет и седми. Не си забравила, какиното. РОЗА: А Денка беше с два номера надолу. ДЕНКА: Запомнила си и моя. Малко ми остана крачето... Нежно. КЛАРА: За какво намекваш? ДЕНКА: Ами! Намеквам... Хортувам си, ей тъй... (Двете си обличат блузите и обуват обувките, изреждат се една по една пред огледалото да се видят) КЛАРА: Права е Денка. Не е трябвало, Розе. Не е трябвало да се харчиш. Много пари си дала. Селски жени сме ний. ДЕНКА: Много модерни се изтипосахме. Току виж ни излезе приказката “американките”... Ти знаеш ли, че тъй ти викат, Розе? “Американката”. РОЗА: Ама вие какво?.. Не се ли радвате? Я се вижте как цъфнахте като лалета в градина. КЛАРА: Цъфнали сме ний! Прецъфтяваме, какиното. Прецъфтяхме. ДЕНКА: (към Клара) Ти ако щеш, и бабичка се наречи... Аз за абитуриентка се имам. На бал ми се приходи. (Смеят се) РОЗА: Наздраве! За абитуриентката! КЛАРА: Наздраве! ДЕНКА: Наздраве!.. Край, ще се напия и това си е. КЛАРА: Розе... Какиното... Добре си ги взела тез неща, ама... РОЗА: Какво? КЛАРА: Нищо... Радваме се... Но ние няма с какво да ти отвърнем. Ошушкахме се, Розе. Опоскахме се... Нали тъй, Денке! ДЕНКА: Тъй. КЛАРА: Ей го, и Денка го мисли. РОЗА: Како! И думица да не чувам повече. Мислиш, че не разбирам и не виждам?.. Че съм сляпа и глуха за всичко, до което се докоснах за тоя час и нещо? КЛАРА: Не бе, Розе... Ама... аз... да сложа ей там сака да не пречи. РОЗА: Не пречи. Нека си седи тук. КЛАРА: Тез папки с листята вътре, какви са? РОЗА: Документи. КЛАРА: Какви документи? РОЗА: Нищо и никакви... Ама без тях не може... КЛАРА: Ще ги измачкаш вътре. Ще се размаже мастилото... Я ги дай да ги оставя ей там, до телефона. РОЗА: Ще ги забравя... КЛАРА: Няма бе, Розе! Ще те подсетя на тръгване. ДЕНКА: Чакай бе, како, тя още не е пристигнала, дето се вика, ти вече я изпращаш. КЛАРА: Кой я изпраща?! Да седи тук и месец, ако иска, ама щом бърза, какво мога да сторя. РОЗА: Така е, како, бързам. Не по своя воля. (вади папката с документи и я подава на Клара) На, сложи я ей там. (Клара я занася, като пътьом безуспешно се опитва да надникне в нея. Връща се и сяда на масата) ДEНКА:(внезапно) Усетихте ли нещо? РОЗА: Какво? ДЕНКА: Подът сякаш се залюля! КЛАРА: Залюляла ти се е главата!.. След третата чаша съвсем ще се омотаеш... ДЕНКА: Всичкото пиене ми отиде в петите! РОЗА: Да помниш кога си е идвала сестра ти. Вземайте и от мезетата, де! КЛАРА: Петнайсет години. Сякаш вчера беше. ДЕНКА: Да бе. Кога минаха! РОЗА: Минаха. Туй им е работата. (запява) “Хубава си, моя горо...” Клара: (пее) “...Миришеш на младост...” Денка: (пее) “...Но вселяваш в сърцата ни...” ТРИТЕ (пеят): “...Само скръб и жалост.” РОЗА: Наздраве! ДЕНКА: Само не на екс. (Отпиват от чашите) КЛАРА: Е! Разказвай, какиното. Как е там в Америката? РОЗА: Не знам откъде да почна... Нека вас чуя първо. КЛАРА: Нали ни чу... Не ни върви хич. В к‘вото се хванем, нищо. РОЗА: А ти, Денке? ДЕНКА: Ами и аз като кака. РОЗА: Какво? ДЕНКА: Същото... Не сме добре, Розе... Дано се оправим. РОЗА: Ще се оправим. КЛАРА: Ти си се оправила. Ний да му мислим. РОЗА: Много кахърно я подкарахме нещо! ДЕНКА: (внезапно) Дърти, пияни катеруни! Наздраве! Боже! Напих се! РОЗА: Наздраве, Денке! КЛАРА: Ти си дърта! (отпива. Пауза) ДЕНКА: Е, сега тъй ли ще мълчим и ще се гледаме? КЛАРА: Ми почвай. Хайде, говори. К’во само сеир гледаш отстрани. ДЕНКА: Какъв сеир? КЛАРА: Нашенски... И мен сякаш ме хвана. РОЗА: Аз още се държа, ама... (към Клара) Како, имам една молба към теб! КЛАРА: Каква? РОЗА: Ти одеве ми рече: “Ний няма с какво да ти отвърнем”... Тъй рече, нали? КЛАРА: Тъй ли рекох? ДЕНКА: Тъй, како. КЛАРА: Е, рекла съм... И? РОЗА: Знаеш ли, там оттатък, често съм си мечтала, като си дойда тук, да... Ще си умреш от смях, като разбереш. КЛАРА: Казвай, де... Що ни мъчиш с Денка? РОЗА: Знаеш ли... Ще ми се, ама много ми се ще да премета къщата... Ще ми разрешиш ли, како? КЛАРА: Да преметеш къщата?! Защо?! РОЗА: Изгоряла ми е душицата, сестро... Да я премета едно хубаво. Пък сетне да ида в плевнята, да гребна с вилата сено и да нахраня добитъка. Накрая да хвана мотиката и да окопая градината. Да светне като на картинка. КЛАРА: Я се остави, ма Розе. Какви ги думаш?! Три пъти съм премела всичко отзарана и животните съм нахранила до насита... Градината я прекопах миналия месец... Теб ли ще чакам?.. Туй си е моя грижа... Нали тъй, Денке? ДЕНКА: Тъй, како. КЛАРА: Ти там не метеш ли, не копаеш ли, че си толкоз мераклийка да се пробваш. РОЗА: Там си имам прислуга. КЛАРА: Имаш си, ама тук аз съм прислугата... Я да си гледаме пиенето! Че то един час мина откак си дошла, а ний нищо... Едно шише ни се опира... Срамота... Наздраве, Денке! (отпива от чашата) ДЕНКА: Ето пак! КЛАРА: Какво ма? ДЕНКА: Подът нещо... пак взе да играе... Тия от вестниците, дето предсказват, току-виж познали. КЛАРА: Денке, ще ядеш бой, какиното, на тия години ще ядеш!.. Стига с тез вестници! Във вестниците, освен да плашат хората, друго не знаят... (Пауза) КЛАРА: (внезапно) Помните ли как ядяхме като малки сурови картофи, за да вдигнем температура. Разболявахме се наужким и не ходехме на училище... Само чакахме мама и тати да тръгнат на работа и хуквахме на реката да се изкъпем. А реката, една синя, бистра, лъщи като джам. Не е като сегашната боза, дето тече в дерето. Сякаш на две села биволиците са се къпали в нея... Ама после като ни хванаха, що бой ни хвърлиха... А? Денке, ти не помниш ли? ДЕНКА: Помня, и още как! Мене като по-малка само ми издърпаха ушите... Ама вие го отнесохте и заради мен. КЛАРА: Розе, ти помниш ли? РОЗА: Не ме остави да премета къщата и това си е. КЛАРА: (все едно, че не я е чула) Толкоз време мина, Розе, а я виж как ги редиш приказките... Не си забравила езика ни... Тъй ли е, Денке? ДЕНКА: Тъй, како. КЛАРА: А някои идат там, седят две седмици, па като се върнат, почват да си кривят езика на осемнайсет, да се правят на незнам к‘ви си по телевизията... Сякаш са раждани на Луната. Нищичко не им се разбира... Точат ги едни приказки, дърпат ги като пита за баница. РОЗА: Щеше ми се и до двора малко да идем... Крушата и ореха да пипна... Помниш ли кога ги садихме. Две пръчки бяха. А сега... КЛАРА: Пък на тебе всичко ти се разбира. Сякаш никога не си била там... Сестрицата ми тя... Твоята лесна, ама аз как ще се оправя с езика като ти дойда на гости, не знам... Как е сестра на американски? ДЕНКА: На английски, како! КЛАРА: То е все същото. Е, как е, Розе? РОЗА: Систър. КЛАРА: Че до досущ като нашето! Систър!.. А пари? РОЗА: Мъни. КЛАРА: Мъни?.. Мъни, ама няма ни мънинки, ни големи. А вино? РОЗА: Уайн. КЛАРА: Уайн? Да ида до зимника да наточа малко уайн... А? РОЗА: Стой бе, како, нали има пиене. ДЕНКА: Само вино ми липсва... Та хептен да се опуля. КЛАРА: А “мамка ти”? РОЗА: Моля? ДЕНКА: Како, какви ги дрънкаш? КЛАРА: Питам как е “мамка ти” на ам... английски. РОЗА: Фак ю! КЛАРА: Как? РОЗА: Фак ю! КЛАРА: Фак ю?... Че то много смешно. Фак ю!.. Ще ида утре на едно място и право от вратата ще викна “Фак ю, Арсов!” ДЕНКА: Како, напи ли се? КЛАРА: Ти ще мълчиш! Чу ли? ДЕНКА: Чух. РОЗА: Кой е тоя Арсов? КЛАРА: Той си знае... Фак ю, Арсов!.. Наздраве! Наздраве, Денке! ДЕНКА: Наздраве! КЛАРА: Наздраве, Розе! РОЗА: Наздраве! (отпива едва-едва. Чува се яростен лай на кучета) КЛАРА: Тези кучета к‘во побесняха отвън? ДЕНКА: Не знам. Ама не е на добре туй! КЛАРА: Кое? ДЕНКА: Дето така лаят. КЛАРА: Защо? ДЕНКА: Преди земетръс, тъй лаели много. Старите хора го думат. КЛАРА: Кои хора, ма?! Да не съм чула повече дума за тоз земетръс!.. Ама нашата “Американка” хич не пие... РОЗА: Пия, како... Я колко нещо изпих. КЛАРА: Не пиеш! Забравила си как се пие в тази къща. РОЗА: Не съм. ДЕНКА: (към Клара, умолително) Како! КЛАРА: На теб нещо не ти се разказва за Америката... Защо не ни отвориш очите и на нас... И ний да понаучим някои работи... За коли и палати... За барове, плажове и незнам си к‘во още... Разправяй! РОЗА: (внезапно) Извинявай, къде беше тоалетната? КЛАРА: И това ли си забравила, какиното? Ей там, до входната врата в ляво... И налей вода в кофата, че казанчето не работи. (Роза влиза в тоалетната. Клара в същия момент почва да рови в папката й) ДЕНКА: Како, какво правиш? КЛАРА: Трай там. ДЕНКА: Не ги пипай! Нейни неща са. Лични. КЛАРА: Лични ли?.. Я виж к‘во пише тука... “Декларация за отказ от наследство...” ДЕНКА: Како?.. Остави ги. КЛАРА: Така значи! Декларация ми приготвила сестрицата!.. Декларация... Да се отказвам от наследството... ДЕНКА: (дърпа папката от ръцете й) Како! (Листовете се разпиляват. Чува се шум от изливаща се вода в тоалетната чиния) Ще ни свари! (Двете трескаво събират листите в папката, слагат я бързо на мястото й и сядат около масата) КЛАРА: “Декларация за отказ от наследство...” Казах ли ти? Увери ли се, наивнице?.. Пък ти ще ми викаш, кой ти е умрял за третинката... Кой ли?.. И с шарени дрешки ще ни залъгва! Изтегляне 183 Kb. Сподели с приятели:
|
1 2