Звездните мигове на Румяна Узунова

Искам да подчертая, че в България близо две години преди падането на режима на Т. Живков, т.е. през 1988 и 1989 беше създадена организирана дисидентска опозиция от правозащитен, екологичен и синдикален тип.

Макар младата демократична опозиция да нямаше никакво участие във вътрешнопартийния преврат на БКП, тя заедно с масираните стачни протести на български турци срещу т.нар. „възродителен процес”, всъщност беше главната причина за падането на режима на Т. Живков. Сваляйки Т. Живков от власт, БКП искаше да вземе стратегическа инициатива, за да не допусне опозицията да оглави демократичния процес.

Както е известно, на практика се получи точно обратното. Падането на личния режим отприщи напълно демократичното движение, върху което БКП нямаше контрол. Но това е друга тема.

Ценното в този обемист сборник от интервюта, които Румяна Узунова е правила с дисидентите, е, че всичко това е нагледно и документално показано. Така че да няма място за каквито и да било политически спекулации.

С това Румяна Узунова не само беляза звездните мигове на своя жизнен път, но откри началото на една нова епоха в политическата история на България.

На читателите навярно ще се стори пресилено или дори нелепо да се свързва цяла епоха с името на един журналист. В историята на народите обаче, както и в живота на отделния човек, има моменти, които се равняват на цяла епоха. Още повече, че в случая не става дума за моментни събития, а за един период от близо две години: 1988 и 1989 г. През тези две години Румяна Узунова взима от активистите на младата демократична опозиция близо 400 интервюта, които след това бяха излъчвани в ефира не само на радио „Свободна Европа”, но чрез него също и по „Дойче веле”, ББС и „Гласът на Америка”.

Това беше времето, върху което Румяна Узунова остави завинаги неизличимия печат на своята личност.

Тя е била щастлива в своето време да попадне на своето място, да направи своето дело така, както й диктува съвестта.

Мнозина й завиждаха, защото тя не просто отразяваше събитията в собствената си страна, но ги и правеше. Чрез ежедневните си интервюта с активистите на неформалните движения тя всъщност моделираше и тласкаше напред демократичния процес. Колкото и претенциозно да звучи днес, това беше самата истина. И не само с активистите на неформалните движения, а и с обикновените хора тя разговаряше в ефира. Нейният топъл глас беше станал глас на надеждата, на доверието, на спасението.

Тези хорица тогава нямаше към кого да се обърнат за помощ.

За тях тогава нямаше Бог, нямаше цар, нямаше закон, нямаше справедливост! Имаше там някъде в далечната Германия една Румяна, която ги утешаваше и те я търсеха, за да изплачат мъката си и да й разкажат за страданията си.

Аз не мога да си представя по-голямо призвание и още по-голямо признание за един журналист от това да стане „Стена на плача” за собствения си народ, в едно жестоко време, когато той е изпаднал в голяма беда.

Всъщност времето предлага на всички журналисти такива възможности, но далеч не всеки получава такава щастлива съдба.

Очевидно, за да се случи това, трябва да направиш професията си (в случая радиожурналистиката) и себе си оръдие на една голяма борба, каквато е борбата срещу диктатурата, безправието и потисничеството.

Румяна беше смел и талантлив радиожурналист. Тя можеше да проникне навсякъде и да разговаря на езика на всякакви обществени групи: интелектуалци, дисиденти, обикновени хора, активни борци против фашизма. Спомням си, когато през втората половина на октомври 1989 г. дойде с немския си паспорт да отразява Международния екологичен форум, който се провеждаше в София, колко много срещи направи и колко много интервюта взе, които още същия ден се предаваха по „Свободна Европа” от Мюнхен.

Един ден ме помоли да й уредя среща с активните борци против фашизма членове на Клуба, които се бяха съгласили да поемат първите удари на държавна сигурност. Искаше лично да се срещне и да разговаря с тях, макар че с някои от тях вече беше разговаряла по телефона и беше записала доста остри интервюта. Всъщност техническата организация на тази среща направи о.з. полковник Борис Спасов, който също беше активен борец, но наскоро след основаването на Клуба беше изключен от БКП за антипартийна дейност, а през 60-те, макар и способен офицер, преждевременно е бил изгонен от армията за ревизионизъм, което на обикновен човешки език означаваше за несъгласие и свободомислие.

Срещата се проведе в апартамента на Брайко Кофарджиев в „Младост” 2. На нея освен домакина и Борис Спасов, присъстваха режисьорът Дучо Мундров и о.з. полковник Дачо Маринов. Последният формално не беше член на Клуба, но беше наш съмишленик и приятел и поддържаше Клуба.

Разговорът беше много откровен и сърдечен, като между стари познайници. Стана обаче много забавно, когато активните борци започнаха да критикуват предаванията на „Свободна Европа” отдясно: че не са достатъчно остри и изобличителни спрямо режима на Тодор Живков, че не го бият по най-слабите места и т.н. Ситуацията стана толкова парадоксална, че в един момент Румяна не без чувство за хумор трябваше да възкликне: „Ама чакайте сега, както я подкарахме, ще излезе, че аз съм защитничка на Т. Живков, а вие сте борците срещу неговия режим...”

Това, разбира се, предизвика дружен смях, тъй като всички усетихме, че абсурдът стана пълен.

Ще разкажа още два случая.

Когато в началото на декември 1988 г. арестуваха 16 активисти на Клуба за гласност и преустройство, Румяна научава за това и звъни вкъщи. И започва следния драматичен разговор:

Румяна: Научаваме, че има арести. Вярно ли е?

Жена ми: Да, има...

Телефонът прекъсва. Румяна пак набира.

Телефонът пак прекъсва.

Отново се звъни.

Румяна: Кои са?

Жена ми успява да изстреля три имена и телефонът пак прекъсва. Отново се обажда гласът на Румяна, жена ми успява да изрече следващите три имена и така по три, по три успява да възстанови пълния списък на задържаните.

Благодарение на упорството на Румяна новината за арестите още същата вечер е излъчена но „Свободна Европа”, а от там и по другите западни радиостанции.

Другият случай беше на 5 май 1989 г., когато Държавна сигурност отново извършва арести и направи обиски по домовете. Научила за това, Румяна звъни вкъщи, за да разговаря с мен. Тъкмо започва интервюто, службите го прекъсват. Пак го подновяваме, пак го прекъсват. Така в продължение на час и половина нищо не се получи. Накрая изключиха телефона и аз си легнах. В просъница чувам да звъни телефонът. Гледам – един и половина след полунощ. Вдигам слушалката и чувам гласа на Румяна: Буден ли си? Казвам й, че тъкмо бях задрямал. Пита ме дали съм съгласен да направим интервюто. Отговарям й одобрително.

Тя каза, че се обажда от друг телефон, от къщи, но се намира на десет минути от студиото на „Свободна Европа”. От студиото ще позвъни и ще ме включи на запис. Стана едно спокойно и пространно интервю, което цяла седмица се въртя и коментира по „Свободна Европа”, ББС, „Дойче веле”.

Бдителната стража на телефона, която предполагам е заспала, по всяка вероятност е била наказана за „чрезвичайното произшествие”.

Имало е, разбира се, и весели, и радостни, и смешни мигове. Свалянето на Т. Живков на 10 ноември 1989 г. Аз бях научил за това от Никола Рачев още в 11 часа преди обяд, но в обедния бюлетин нищо не съобщиха, в следобедните новини – също. Едва вечерна в 18 часа беше официално съобщено. „Пленумът освобождава др. Т. Живков от поста Генерален секретар на ЦК на БКП и от поста Председател на Държавния съвет.”

Децата вкъщи се развикват, започват да скачат от радост. В 6 ч. и 10 мин. Звъни телефонът. Обажда се Румяна Узунова и пита: Какво чуваме? Вярно ли е? Не можем да повярваме на ушите си?

Децата веднага разбраха, че майка им говори с Румяна Узунова и започват в един глас да викат: „Кажи й на Румяна, че и тя един път от нас да научи новини... Няма само от нея да научаваме новините...”

От другата страна Румяна, заливайки се от смях и радост, вика на Владимир Костов: „Владо, Владо, ела да чуеш децата на Желю какво разправят...”

Или друг случай. Големият митинг на Орлов мост на 8 юни 1990 г.

Цариградското шосе плътно запълнено с народ до хотел „Плиска”. Алеите на Борисовата градина са също пълни. По покривите и балконите на съседните сгради са накацали момчета и момичета със сини знамена и флагчета. Уредбите в хор с безкрайното множество гърмят „Четиресет и пет години стигат”. Никой не крие сълзите си. Хората плачат от радост и се прегръщат. Румяна, милата, като обезумяла с микрофона в ръка ходи от човек на човек и задава един и същ въпрос: „Истина ли е това, или сънувам? Кажете ми истина ли е това, или сънувам?”

Когато дойде демокрацията, тя беше един от най-щастливите хора. И с право. Но не за дълго.

При новата обстановка някои нейни колеги се оказаха по-пъргави, а и по-вещи в интригата. Ограничаваха й пространствата. За нейните криле вече го нямаше предишния простор.

Огорчаваха я, като се опитваха да я замесят в дребните котерийни борби на „демократичните” сили. Може би това беше една от причините да заболее. Може би... Един ден научихме от нея самата, че е болна от рак и отива да се лекува в Германия. Но лечението видимо се свеждаше само до задържане на коварната болест.

Когато отново се срещнахме в Париж през ноември 1994 г. по време на държавно посещение, аз я поканих в двореца „Марини”, където бяхме настанени. Беше дошла като кореспондент на „Свободна Европа”. Изглеждаше много добре. Тя беше радостна и щастлива. Смяташе, че се е излекувала. Уви! Не след дълго коварната болест пак напомни за себе си. Румяна Узунова почина в Германия и не знам по чие желание беше погребана там. Най-вероятно на дъщеря й, която е женена за немец. При това положение единственото нещо, което можех да направя беше да изпратя на погребението мой съветник, който да поднесе на гроба й специален венец от името на президента на Република България.