Іv. Отпорът на гражданите Индивидуалните протестни актове
Изтегляне 1.18 Mb.
|
| Част ІІ: Системата срещу гражданите
Глава ІV. Отпорът на гражданите 1. Индивидуалните протестни актове А) Случаят „Симон Варсано” Неформално съобщение на Румен Воденичаров (…) Румен Воденичаров: Аз не знам дали Ви се е обаждал някой във връзка с един много скандален случай в София… Засега действително информация от втора ръка имам и мисля, че нямам моралното право да разпространявам такава информация. М. Столева: Бихте могли да ми го кажете, което не означава, че ще го излъчиме, разбира се. Какво сте чул Вие? Става въпрос за фотографа ли? Р. Воденичаров: Това, което аз знам и което идва през две до три ръце, от лекарите, които са оперирали това момче… Той е фотограф по специалност и се казва Симон Варсано. Еврейче, който е пишел вечерта лозунг със спрей. По този повод е подгонен, вероятно от някаква патрулна двойка или тройка милиционери, защото всичко... се е приключило... с три куршума в бедрото /или в крака/, не знам точно на кое място. След което е откаран в “Пирогов” - Института за бърза медицинска помощ. Там е опериран без пълна упойка, като през това време не му е дадено да говори нищо, нито да коментира с някой от лекарския екип. В това време - на операцията - или пред вратата на операционната е имало служители на МВР, които не са дали на никой да контактува с него. След което, вече изглежда, че те са си го откарали, тъй като той е задържан и по-нататък се говори, че той е починал. Сега, как е починал, след като операцията е сполучлива, аз не мога да кажа… Така че предстои да се изяснят много неща. Но доколкото зная, досега погребение не се е извършило. Но случаят е много скандален и няма да може да се потуши, защото това вече прехвърля границите на допустимото. М. Столева: Положително има и свидетели…(…) (17.03.1989 г., ролка № 13) Втори разказ на Румен Воденичаров Румен Воденичаров: Аз с Вас не съм говорил по повод на тази информация, която предадох именно на г-жа Столева: за един много драстичен случай, тук, на нарушаване на човешки права. Става въпрос за стрелбата по едно еврейче, Симон Варсано… 34 годишен фотограф, може би сте чували. Но, за съжаление, родителите му все още са категорични и не искат да се дава широка гласност докато не се види дали няма опасност за живота му… Румяна Узунова: Все още животът му в опасност ли е? Р. Воденичаров: Не толкова в опасност, колкото… Той се намира - доста добре охраняван - в болницата на МВР. И никой, с изключение на майка му и баща му, и следователят, не може да проникне до него. Аз лично отидох в Следствения отдел и се опитах да се свържа със следователя на това момче, но ми беше отказано категорично,… като ме попитаха представител на какво, на каква инстанция се явявам. Аз им казах, че съм член на Независимото дружество за защита на правата на човека. Те, разбира се, ми отговориха, че такова Дружество не съществува. Тогава аз ги предупредих, че бих желал да съгласувам информацията, която ще излъча рано или късно по радиостанция “Свободна Европа”, със следователя, за да бъде по-обективна, иначе ще излезе само нашата версия в ефира. И това много ядоса дежурния следовател. Така че се разделихме… така… с недоброжелателни погледи. Той ме предупреди, че вече един път са ни предупредили да не се занимаваме с такива работи… Въпреки, че те не са ни предупреждавали, а ни предупреди прокурора, и то по повод на нашето събрание… нали, а не по повод на този случай. Така че за сега сме в състояние на stand by. Аз имам предвид какво би могло да се направи по тоя случай, защото става много драстичен, но няма как да не уважа желанието на родителите. За последен път говорих с тях в неделя вечерта, защото на 1и април беше рождения ден на това момче… Р. Узунова: А Вие познавате ли го лично? Р. Воденичаров: Аз лично не, но го познават много мои познати и приятели - това е Николай Генов на първо място, който е фотограф-професионалист. Момчето е фотограф на "Пирогов", така че грешката на Държавна сигурност е, че са го откарали в "Пирогов" и там веднага всички са го познали. Той е спортист, шампион на плуване по гръб, ватерболист и т.н. Много спортно момче, винаги с колело се движи из София… Р. Узунова: А какво е искал да напише не се знае? Р. Воденичаров: Това, за съжаление, аз още не зная, тъй като не съм се срещнал с него. Но написал някакъв лозунг, който властите, при желание, биха могли да тълкуват, че цели отслабване на властта и естествено да му скалъпят едно дело и да го осъдят, както нас ни плашат, че ще ни осъдят, от 3 до 12 години. Но в момента са много гузни за случилото се. Те явно, че искат да направят някаква сделка и предлагат на родителите, ако от едната страна се мълчи, да не се възбужда никакво наказателно преследване срещу него. Така че някакси ние се явяваме трета страна и въпреки, че случаят е прекалено ясен и прекалено драстичен, просто от уважение към майката и към бащата засега, докато не говорим с него…, а чакам всеки момент да го преместят в “Пирогов” и тогава ще можем да говорим. Да задържим малко тази информация... В София дори бяха пуснали слух, че е умряло момчето, а те просто са го изнесли от “Пирогов” и са го преместили в болницата на МВР, където не всеки може да влиза. Р. Узунова: Да изключа ли машината? Р. Воденичаров: Да, да… (3.04.1989 г., ролка № 31) Б) Отказ от българско гражданство Молба на Али(?) Мустафов Хюсеинов (приблизителен текст, чува се много лошо) Али Хюсеинов: Тъй като на международни конференции делегациите на България изразяват /…/ с думите: „В България насила не държали никого и който искал, винаги можел да напуска България”, ето моят случай: „До Началника на отдел Консулски към Министерството на външните работи на НРБ, София. Молба – Декларация № 5 от Али(?) Мустафов Хюсеинов, роден на 30 септември `48 година в с. Йонково, Разградско, жител на Разград, живущ в с. /…/, Разградско, (адрес), професия – работник, женен, имам 2 деца. Г-н Началник, през януари 1983 година подадох молба до МВР - Разград за изселване в Турция. Вместо отговор аз бях изгонен от ведомственото ми жилище в Разград. През `85 година аз бях закаран на о. Белене, и на 27 март 86 г. оттам изпратих втора молба за изселване, но този път до Държавния съвет и започнах гладна стачка. На 23-ия ден при мен дойде човек от София и ме увери, че ако се откажа от гладната стачка, може да се уреди молбата ми. Накрая бях заселен в с. Габрене, Врачанско. Чакайки удовлетворяване на молбата ми, на 27 февруари `87 г. подадох трета молба, пак до Държавния съвет, и получих отговор: „Решава се.”. След около една година в Белград се проведе Балканска конференция. Възползвах се от нея и подадох четвърта молба, но този път до Външно министерство, лично до Петър Младенов. Ето няколко реда от тази молба: „Чакайки с нетърпение успешното завършване на Виенската конференция, защо самият аз да не бъда на Балканската конференция?” Но уви, и на тази молба не получих утвърдителен отговор. Само няколко дена след нея дойде човек от Държавна сигурност и бях предупреден: „Затваряй си устата и чакай!”. На 27 май `88 г. бях освободен от интерниране. До ден днешен с отворено сърце чакам, но докога? Чашата на търпението преля! Виенската конференция завърши успешно. Българското правителство и този път сложи подписа си, както това направи през `75 година в Хелзинки, през `83 година в Мадрид. Най-сетне трябва да ме разберете правилно: Аз повече не желая да живея в България! Моето искане е да ми се разреши да напускам завинаги България заедно с близките си. Ако в 20 дневен срок не получа разрешение, ще се възползвам от гласността в България и ще бъда принуден да зачленувам в Независимата организация за човешките права в България. Чрез тяхна помощ да търся най-елементарните си права като гражданин. С нищо не нарушавам сигурността на България. Аз не заплашвам никого, нито пък съм против Партията. Но съм против политиката на Партията спрямо мен. Смятам, че ще ме разберете правилно, като уважите молбата ми. 21 февруари `89 г., с. /…/, с уважение…” Толкова. Другарко Узунова,… предайте моето име във гр. Франкфурт на Майн на тел. (…) на г-н Ото Фидлер… Ако ми разрешите, чрез Вашата радиостанция /тя вече стана наша!/ да изкажа най-топли дружески поздрави до господата Петър Манолов, Илия Минев и до всички членове на Независимата организация за човешки права и на членовете на Дискусионния клуб в България. Аз съм уверен, че и най-модерното оръжие в света е нищожно пред човешката воля. Те са герои на България. Тя е непобедима. И справедливостта винаги побеждава. И ви моля да публикувате кодовете за избиране от България на някои по-големи градове в Турция… Ало? …в провинцията… Ало?! (22.02.1989 г., ролка № 313) Декларация на Веселин Петков Женски глас: Можете да започвате, Веселин Петков. Веселин Петков: Изпратили сме писмо до Българската Комунистическа партия и до още няколко вестника. Текстът е следния: „Със заявление от 13 април поискахме да бъдем освободени от българско гражданство и да напуснем България. На 17 април то бе излъчено по радио "Свободна Европа”. От тогава много хора в разговори с нас изразиха опасенията си към нашето решение. Чуха се различни мнения. Повечето ни поздравяваха за смелостта да кажем това, което и други хора мислят. Някои смятат, че бихме могли да протестираме и по друг начин - без да се обръщаме към радиостанции и вестници извън България. Според тях би било по-достойно, ако се бяхме опитали да уредим всичко тук. Намериха се обаче отделни хора, очевидно изхождайки от собствения си морал, които са твърдели, че зад нашето действие, представено от нас като акт на отчаяние и протест, фактически сме криели съвсем непочтени цели като например получаване на жилище или стремеж да се харесаме на някакви чужди покровители. Лесно можем да се досетим за морала на тези хора по това, че те не намериха смелост да кажат мнението си пред нас. Всички, които ни познават, знаят, че живеем почтено и достойно. Ние сме убедени - и никой не би могъл аргументирано да докаже, че решението ни да напуснем България е непочтено. За сега никой не успя да ни подхвърли някакъв изход, алтернатива на получилото се в нашия случай. Унижение и унизително свеждане на глави или напускане на сегашната държава България с ясно посочване на причината за това?! Имайки предвид опитите на някои хора да поставят под съмнение почтеността ни, ние сме готови на всякакви дискусии. Тъй като случаят ни противопостави на едно друго семейство, семейство Главусанови, които ни нарекоха клеветници на собствената си Родина, понеже нашите сънародници говорили по чужди радиостанции, предлагаме телевизионна дискусия на живо с тях. В тази дискусия биха могли да участват всички, които в някаква степен не одобряват решението ни да напуснем България. 20 април, семейство Светослава и Веселин Петкови. Женски глас: Много Ви благодаря. Искам… (20.04.1989 г., ролка № 26) В) От обвиняем в обвинител Разказ на Румен Воденичаров за делото срещу Костадин Иванов Румен Воденичаров: След присъдите, произнесени в Тервел, Варна и Шумен срещу етнически турци от 22 септември до 26 септември тази година по текста на чл. 273 от НК на НРБ, вчера, 10 октомври, в Окръжния съд на Михайловград се даде ход на ново показно дело №113, което този път цели сплашване не на етническо малцинство, а на самата българска работническа класа. Работникът инвалид Коце Иванов бе обвинен по чл.148 за персонална обида на директора Венцислав Георгиев и по чл. 273 „за разгласяване на неверни твърдения от естество да предизвикат недоверие към властта или смут в обществото”. На делото присъстваха семейството на Коце Иванов - съпругата му и трите му дъщери, членове на НДЗПЧ в България, колеги от акумулаторния завод в Михайловград и журналисти от в. "Септемврийско дело". Подсъдимият пое защитата си сам. Знаейки от предварителното следствие за острия и точен език на подсъдимия, изпълнителната и съдебна власти, в лицето на капитан Горанов от МВР – Михайловград и прокурора Орлин Боянов, направиха всичко възможно гласът на Коце Иванов да не напусне залата, записан на лента. Още с обвинителната си реч прокурорът показа, че обвинител ще бъде подсъдимият. След общи приказки като тези, че е слушал клеветнически радиостанции, имал отрицателно отношение към демократичните процеси в нашата страна, камъчето бе изплюто. Коце Иванов е писал лозунги в момент на кризата с Турция с цел предизвикване на смутове. След това думата бе дадена на обвиняемия Коце Иванов. Случи се нещо, което заслужаваше да се види от всеки българин, който се бори за човешки права. Отказалия се от официална защита подсъдим започна спокойно, много обмислено и убедено да оборва точка по точка обвиненията на прокурора Боянов. Той откри, като начало, две грешки в обвинителния акт: това, че е осъждан през 1985 г., а всъщност е съден за обида на длъжностно лице през 1973 г., следователно за съда той сега е неосъждан, и че бил работил малко по специалността си, след като трудовият стаж като икономист му е 19 години. След това Коце Иванов продължи по същество. На обвиненията, че слуша радиостанциите "Свободна Европа", "ВВС" и "Дойче Веле", които бяха наречени клеветнически, той отговори, че слуша всичко. Слуша и съветската радиостанция "Маяк" и че "Свободна Европа" не е вражеска, а близка до проблемите на българина радиостанция; и това, че е на чужда територия, се дължи на факта, че партийците /той разграничи партийците от комунистите!/ не искали да намерят място на станцията на нашата територия. „Всички грамотни българи слушат тези радиостанции, казва той, и съм сигурен, че и съдийският състав също ги слуша; това е право на всеки човек.” По-нататък Коце Иванов направи страхотна пледоария за независимите сдружения и преследванията, на които са подложени, в нарушение на Хартата за правата на човека. "Известен ми беше чл.273 и знаех какво ме очаква, ако се облече в юридическа форма" - каза той. "Писах лозунгите, подписах декларацията на Любомир Собаджиев, защото исках да съм солидарен с приятелите си: д-р Тренчев, Николай Колев, отец Христофор Събев и другите. Аз не предизвиках смут и недоверие. Те съществуват отдавна. Защото комунизмът се оказва утопия и след 70 години дори и неграмотните хора като тези, които работеха около мен, чувстват интуитивно това". Коце Иванов поясни и смисъла на някои от лозунгите. Например: “С БКП назад”, или “Комунизмът е гола теория, изпаднала в нокдаун”, или “Партийците ограбват българския народ”. Партията, според него, се е самоназначила преди 42 години. Чл. 273 е въведен в НК, за да се пресече всякаква критика и несъгласие с партийните догми. “Чл. 273 - каза Коце Иванов, е зловещо наследство от сталинизма. Той противоречи на чл.19 от Международния пакт за защита на гражданските права, по който България е страна. Той е толкова абсурден при днешната обстановка в Европа, че дори Юлий Бахнев, отговорен секретар на официалния Комитет по правата на човека, е казал: "Чл. 273 е такъв, че човек просто трябва да го е страх да излезе на улицата". По обвинението за персонална обида на директора на Акумулаторния завод Коце Иванов изясни на присъстващите в залата какво представляват каторжните условия за работа в автоклавното отделение, където никой не спазва технологична дисциплина и е обречен на бавна смърт в отровната оловна атмосфера. Той призна, че е нарекъл и двамата директори некадърници, защото те наистина нямат поглед върху технологията и процеса в Акумулаторния завод и нехаят за подобряване на условията на труд на работниците. Той ги е обвинил, че се обогатяват, експлоатирайки и увреждайки здравето на работниците. "Работна сила има, но тя не желае да работи - каза Коце Иванов. Системата е спирачка на производителните сили.” Когато хвърлихме поглед на присъстващите след края на блестящата самозащита и контраобвинение на Коце Иванов, в атмосферата на залата имаше нещо гротестно и гоголевско: зачервеният прокурор беше хвърлил сакото си и беше останал по пуловер; Съдията беше залиняла; от двете й страни стояха като мумифицирани двама съдебни заседатели - мъртви души, сборът на годините на които беше поне 160; от двете срещуположни стени стояха двама подпухнали от ядене и пиене старшини, барабанящи с пръсти и стрелкащи с очи присъстващите на делото. И в пълен контраст на тази картина в стил „съдебно ретро” стоеше Коце Иванов - обвиняемия обвинител, морално извисен, недостижим за дребни апострофи, спокоен, умен, уверен в правотата на своята гражданска позиция. Делото продължи с разпит на свидетелите. Тази част от процеса приличаше по-скоро на шахматен сеанс на девет дъски. Бившите колеги на обвиняемия пристъпяха гузни и не можеха да го обвинят в нищо друго освен в невъздържаност. В гросмайсторски стил, само с един въпрос, Коце Иванов обезоръжаваше свидетеля, благодареше му и изчакваше спокойно следващия. Неговата критика над бившия директор Белов и настоящия Георгиев беше точна и безпощадна. Мисълта му работеше безотказно. Един по един началниците от Акумулаторния завод сядаха на скамейката, зачервени като получили двойка, проклинайки се вътрешно, че са се съгласили да станат прокурорски свидетели. На края беше разпитана съпругата на Коце – Бисерка. От нейните показания стана ясно, че този, който изкарва с тежък труд заплатите на директорите и има 25-годишен стаж, които е 6.5 години в атмосфера на живак и олово, е принуден да живее в една стая с трите си деца и да получава за този труд179 лв. основна заплата. Ето откъде идва социалното недоволство на Коце Иванов. Заключителната реч на прокурора Огнян Боянов беше още по-неубедителна от встъпителната. Той дори сам призна, че “обвиняемият успешно е доказал, че чл. 273 трябва да бъде изхвърлен от НК. Но тъй като подсъдимият казва, че целял да влезе в затвора именно по този член, то трябва да приемем, че той е изпълнил текста му” - каза прокурорът. Заключителната реч на обвиняемия Коце Иванов беше отново достойна и обезоръжаваща съдията и прокурора. Той заяви, че отлично е съзнавал действията си. Не иска да се оправдава и винаги е отговарял за постъпките си. Фактът, че бившия директор, който е злоупотребил с 4000000 лева, е на свобода, е доказателство, че в НРБ има втори НК, по който се съдят членове на БКП, висши ръководители като Найден Белов. "Аз не бях арестуван в кръчмата, а на работното си място" - каза Коце Иванов. Присъдата срещу мен ще бъде присъда срещу независимите сдружения, но тя ще е присъда и срещу Хартата за правата на човека. По-точно, срещу чл.19 от Международния пакт за граждански права, който гласи: “Никой не може да бъде обезпокояван за убежденията си." Вие трябва да разберете, че не живеем във времето на Сталин и Вишински, а във време, когато потокът от информация не може да се спре и нарушенията на правата на човека не могат да се прикрият. Аз не съм кокошкар и искам статут на политически затворник. Моето място не е във Врачанския затвор, където бях държан до делото. В този концлагер са събрани най-големите отрепки на човешкия род - 710 души. Не ще позволя никой да ме обижда. Може да ме осъдите, че наричам нещата със собствените им имена, но ефектът от присъдата ще бъде равен на нула. Моята вина е вина де юре, но де факто аз съм невинен." Коце Иванов накрая цитира председателя на КГБ Крючков, който отговорно заявява на страниците на сп. "Ново време", че да се изразява към съветската власт положително или отрицателно отношение е въпрос на лично убеждение и Законът в бъдеще няма да го забранява. Съдът се оттегли като отбор, който беше загубил на свой терен. В кулоарите хората гадаеха дали ще има или няма да има присъда изобщо. Но те забравяха, че у нас съдът не е независима инстанция и процесът е показен. След половин час присъдата беше обявена: една година лишаване от свобода по чл.273 и десет месеца лишаване от свобода по чл. 148 на НК на НРБ. В залата настана гробно мълчание. Мълчание, което показваше пропастта, отделяща властите от народа. Съдът все още се надяваше да пречупи коравия правозащитник, който съзнателно отиваше в затвора, за да покаже на цяла Европа абсурдността на българското правораздаване. Неговата последна дума беше: "Няма да обжалвам присъдата. Отведете ме. Белезниците, които ще сложите на ръцете ми, ще бъдат златните гривни на моята съвест и на моето гражданско достойнство". Така завърши поредното нарушаване на правата на човека в България. Властите демонстрираха как всеки, който надигне глас за промени отдолу, ще бъде осъден с помощта на съществуващия НК. Те не можаха да отхвърлят убедително факта, че българското законодателство е в противоречие с международните документи за правата на човека, подписани от нашата страна, и че българската социалистическа система е остатък от тъмния период на сталинизма и исторически абсурд. НДЗПЧ в България в близките дни ще излезе със специална декларация по случая на Костадин Борисов Иванов в Михайловград. 11.10.89 година, Румен Воденичаров, София. Женски глас: Добре… (12.10.1989., ролка № 19) 2. Гладните стачки А) Две версии за едно събитие: стачката на Илия Минев (15.01. – 15.03.1989 г.) а) Гласът на гражданите Откъси от интервюта с Петър Манолов (…) Р.Узунова: А Илия Минев как е? П.Манолов: Искам да използвам радио „Свободна Европа” да бъде принуден Илия Минев също да прекрати гладната си стачка, за да не бъда после обвинен… като причина за неговата смърт. Р.Узунова: Зле ли е? П.Манолов: Сведенията ми са от преди 3 – 4 дена. Те са, че се държи и че е с много бодър дух. Но той, доколкото разбрах, има склероза на сърдечния мускул… Два пъти идва неговата съпруга - искаше от нас да прекратим…, но аз не мога, защото пък предавам позиции… Р. Узунова: Разбирам ви напълно. (4.02.1989 г., ролка № 141) Р.Узунова: Петър Манолов, Румяна Узунова е на телефона. Отдавна се мъча да се свържа с Вас и Вашия телефон, някак си подозрително дава свободно? П.Манолов: Ами, оказа се, че му липсвало тиксо ...там трябвало да се облепи, за да работи… тези така ми казаха, които дойдоха от пощата – поради тиксото не работел... Р.Узунова: Да оставим този въпрос; понеже, един доста тревожен въпрос имам към Вас. Научаваме, че И. Минев продължава своята гладна стачка. Бихте ли проследили историята от началото до края, защото той започна гладната стачка, в подкрепа на Вашите искания, след което, изглежда, се промениха исканията му. Бихте ли разказали по-подробно? П.Манолов: Председателят на Дружеството И. Минев започна гладната си стачка в подкрепа на исканията да бъде върната документацията на Дружеството, а както и да се върнат и моите ръкописи. И след като гладната стачка, заедно с участието на другите от Дружеството, постигна, така да се каже, успех, той,… впрочем, изпратих му семейство Бояджиеви - да прекрати гладната стачка - даже започнах захранването пред тях, и той каза, че ще продължи още три дена. Зачетох това желание за изравняване, но после започнаха да стигат до мене слухове, дори да идват хора,… че той е отправил нови искания, между които: обявява гладна стачка до смърт. Р.Узунова: Какви по-точно? П.Манолов: Ами, първите искания бяха да получи опровержение в пресата, че тази ... измърсителска кампания, всъщност е измърсителска… Р.Узунова: Той доста беше оклеветен в пресата… П.Манолов: Да, той беше толкова оклеветен, че ако се получеше още една публикация, след във в. „Отечествен фронт”, където имаше факсимиле, че 800 члена на ОРГ(?) искат неговата смъртна присъда, ако се появеше още една публикация, може би Илия Минев, заедно с другите, трябваше да започне да съди онези, които са го осъдили повече от две десетилетия на, …са го лишили от свобода. Р.Узунова: Доколкото научих, последните му искания, съвсем прости и съвсем човешки - просто да му пратят едно писмо, официално писмо, че са получили неговите протести. Какво знаете по този повод? П.Манолов: Освен че са получили… да му бъде отговорено в законния срок. Тече повече от месец, а той няма отговор за най-нормалните си искания – да му се каже какъв е, наистина ли е такъв, какъвто го описват, да му се отговори на Молбата към Държавния съвет, накрая към Министъра на вътрешните работи. Р.Узунова: Да, разбирам. Нека да Ви върна пак към въпроса за Илия Минев. Как виждате Вие, могат ли да се разрешат нещата? Как виждате Вие разрешението на въпроса? П.Манолов: Узунова, когато аз правих опити да разговарям от Централната поща в Пловдив, обикновено телефонистката ми отговаряше, че там в стаята, където е той, няма никой. Не си позволих арогантността да й пожелая в такава ситуация, ако й се случи на и нея, там да няма никой! Аз знаех, че там, където звъни този телефон, там не може да няма никой. Така ловко се манипулира с телефони и с всякакви други средства за свързване, че аз се учудвам на безчовечието на хората, които стоят зад тези апарати. Имам чувството, че има сили, които желаят трагична развръзка. Р.Узунова: Дано не се осъществят, дано не стане всичко това. П.Манолов: След толкова дни глад, душевността съвсем естествено, духовността, вземат превес над телесното. Човек става много податлив, човек става даже, може би, по-извисен, много горд. Оттам нататък той лесно може да бъде моделиран точно в тази посока… Последната ни информация вчера е от Стефан Вълков от Асеновград. Р.Узунова: Какво казва той? П.Манолов: Казва, че духът е много извисен, но Минев е много отслабнал; като че ли Ст. Вълков е получил обещанието за още 2 – 3 дена, но не се знае за какво ще трябват тези 2 -3 дена – няма обяснение за тези 2 -3 дена. Могат и да са фатални, може даже и в момента, докато ние разговаряме да ... Р.Узунова: Ох, не дай Боже! Да не го изговорим... Добре, благодаря Ви. Дано и този път надделее благоразумието. П.Манолов: Не се иска кой знае колко. Но към мене се отправят заплахи, че за някои органи, за някои институции въпросът е решен и приключил, Узунова. Р.Узунова: В какъв смисъл? Да го оставят да умре? П.Манолов: В най-лошия. Р.Узунова: Някой има цинизма да Ви каже такова нещо? Официално? П.Манолов: Неофициално. Р. Узунова: Да, разбирам… Благодаря Ви… (7.03.1989 г., ролка № 152) Румяна Узунова: Петър Манолов, секретарят на Дружеството ли е на телефона? Петър Манолов: Да. Р. Узунова: Вие сте били днеска да видите Илия Минев, в какво състояние е? П. Манолов: Преди малко се върнахме с д-р Тренчев. Състоянието, физическото му състояние наистина е заплашително, но в него се е разпрострял един гигантски човешки дух. Само че се боя, че този дух в близките няколко дена няма да има с какво да се храни, т.е. няма да има тяло, което да храни този дух. Р. Узунова: Опитахте ли се да го убедите да престане? От ваше име, от името на Дружеството? П. Манолов: Това не знам, не знам кой поред път ми е. Ходихме - и даже няколко пъти, и със съпругата ми, и много пререкания имахме; той не даваше да се издума да спре гладната стачка. Ние се обръщахме и към неговата съпруга, водихме и други хора, които да го убедят, пращахме на няколко пъти негови по-близки приятели, с които са имали общи страдания. И той им обещава и после върши пак това,… т.е. остава непреклонен. Р. Узунова: А Дружеството като цяло, управителното тяло на Дружеството, какво отношение взема към въпроса? П. Манолов: Всъщност аз винаги досега съм бил за това да се прекрати, т.е. като секретар винаги мисля, че съм изразявал мнението на Дружеството, мнение, което съм го споделял тук в нас и там където сме се срещали, че гладната стачка трябва да бъде прекратена, защото имаме увереността, че няма да се срещне разбиране в бюрократичния апарат. (8.03.1989 г., ролка № 217) (…) Р. Узунова: А на Илия Минев състоянието какво е? П. Манолов: Илия Минев състоянието, …снощи говорихме с него и съпругата му. Състоянието се влошава катастрофално. Това, което ние вече можем да направим: всеки член на Дружеството, който мине през нас…, ще тръгнат и специални хора, някои даже са тръгнали, да събират подписи от активистите, защото не знам дали ще можем да се съберем утре…, да съберат подписи от активистите и тези подписи ще бъдат занесени, този списък и този призив ще бъде връчен на Минев утре следобед. Р. Узунова: Дано да се съгласи. П. Манолов: Да се прекрати, за да бъде спасен един човешки живот. Р. Узунова: И един член на Дружеството. П. Манолов: Един член на Дружеството, председателят на Дружеството да бъде спасен. Р. Узунова: Да, благодаря много. (11.03.1989 г., ролка № 196) Разкази на Румен Воденичаров На 44ия ден от стачката Румяна Узунова: На телефона Румяна Узунова. Ало, кой се обажда? Румен Воденичаров: Обажда се Румен Воденичаров. Химик съм, старши научен сътрудник. Член съм на НДЗПЧ в България. Госпожа Узунова, Илия Минев, председател на НДЗПЧ в България, бавно умира, показвайки на българите пред цяла Европа, че живеят в недемократична и неправова държава. Той беше отправил две молби-протести, съответно до МВР и до Главна прокуратура на НРБ в края на м. декември 1988 г. Последваха събитията от 11 януари, след които, на 16 януари 1989 г. Илия Минев обяви гладна стачка до смърт, солидаризирайки се с поета Петър Манолов и с искане да получи от МВР писмен отговор на заявените протести. Органите на властта, нарушавайки подписаните от България Договорености за човешките права във Виена, 44 дни след обявяване на гладната стачка не смятат, че са длъжни да отговарят писмено, тъй като съзнават, че това ще бъде морална победа за Илия Минев. Полк. Атанасов, оторизиран висш служител от МВР, заяви днес, 1 март, че отговор на молбите на Илия Минев като на председател на Дружеството за защита на правата на човека няма да се напише. Главна прокуратура също вече цяла седмица бави отговора на двете молби на Илия Минев. Комитетът на правата на човека с председател Константин Теллалов вече цяла седмица обещава да изпрати човек от Пловдив, отстоящ само на един час път от гр. Септември, който да изясни случая. По такъв начин органите на властта в България, от които зависи живота на Илия Минев, го обричат на смърт. Обричат го на смърт съвсем съзнателно, надявайки се, че с физическото му унищожаване ще прекъсне дейността си и НДЗПЧ в България. Много хора са умирали неразбрани и оклеветени, но истината за тях рано или късно е възкръсвала. Ян Палах също изчезна преди повече от 20 години, но неговото име сега е знаме на връстниците му в Чехословакия. Искрата, която бай Илия Минев запали в тоталитарна България, няма да угасне. Процесите на демократизация ще бъдат необратими. Последните думи, които днес по телефона бай Илия Минев ми каза, са следните: "Готов съм да умра. Горд съм, че смъртта ми ще обезсмърти идеята за свободата, която е най-ценният дар за човека". Каталог: public -> arhiv -> rumyana uzunova rumyana uzunova -> Част пета: началото на края – след 10 ноември Глава Митингите Николай Колев – Босия rumyana uzunova -> Съкращения и означения rumyana uzunova -> Част ІІ: Системата срещу гражданите rumyana uzunova -> Част І: Паралелни светове rumyana uzunova -> Част шеста: човекът срещу системата – политическите жестове на Марлена Ливиу rumyana uzunova -> Част ІІ: Системата срещу гражданите Глава ІІІ. Насилието Бюрокрацията като инструмент за насилие rumyana uzunova -> Част четвърта: насилието като отказ от диалог rumyana uzunova -> За архива на Румяна Узунова и за ‘89а година „Бъди този, който отваря врати за други!” rumyana uzunova -> Румяна Узунова (18 1936 – 16 1995) Биoграфична справка Изтегляне 1.18 Mb. Сподели с приятели:
|