1. Материали за изпита за адвокати и младши адвокати

Трите теории за противоправността

Изтегляне 1.18 Mb. страница 200/624 Дата 14.07.2023 Размер 1.18 Mb. #118280

Навигация на страницата:

• Отговорност за лични виновни действия

Трите теории за противоправността И трите имат някакви слаби страни. Теорията, че се нарушава правилото neminem laedere всъщност отъждествява противоправността с вредите и по този начин стига до затворен логически кръг: противоправно е това поведение, което причинява вреди, а вредите подлежат на обезщетяване, когато са противоправно причинени. Вън от това тази теория прилага един пеналистичен подход: вижда в нормата, която урежда санкцията отговорността и нормата, която забранява поведението (както е в наказателното право). Теорията за основните задължения в обществото, задължителни само заради факта, че сме членове на едно общество или мерило за неговия културен растеж е избавена от тази непоследователност. Тя вижда в правилото на чл. 45 само източника на отговорността, а забраната, която се нарушава, противоправността извежда от някакви други правила, от общия дълг, който обаче се оказва неписан. Тази теория има своето място в областта на законодателствата, които излизат изцяло от идеята за генералния деликт. Ако чл.45 бе единственото правило, уреждащо отговорност на извъндоговорно основание у нас, ако го нямаше чл.12, 21 и т.н. бихме могли да кажем, че тази теория има своето място, защото нещата биха стояли така: някой прекъсва преговорите, някой причинява вреди, пречейки на чуждо облигационно отношение и т.н. – ще кажем, че той не е изпълнил общия си дълг и затова ще го държим отговорен. Тази теория обаче прекалено много разширява понятието „противоправност“ и създава една аморфна представа за него, твърде много зависи от съда да открие този общ дълг и да прецени дали той съществува или не, за да може да се стигне до извода дали е нарушен или не. А самите общи задължения показват, че са в непрекъснато движение и установяването им е трудно. Теорията за това, че противоправността се състои в нарушаване на субективни права (Бъров) – става дума за абсолютни субективни права, доколкото неизпълнението на относителни права, неосъществяването на престацията ангажира договорната отговорност. Тази теория изглежда е най-близко до истината. Тя обаче не е в състояние да обясни противоправността при деликтите чрез бездействие, защото с оглед на абсолютните субективни права противоправно е само действието, с което вие по някакъв начин нарушавате целостта на чуждата вещ, убивате някой нарушавайки по този начин правото му на живот и т.н. А безспорно е, че съществуват и деликти чрез бездействие – напр. Р 12/1982 г. на ОСГК. Учителят по физкултура е отговорен, понеже е допуснал едно дете, правейки скок с две медицински топки да си счупва врата. Съществува ли задължение на учителя за някакво действие, за вземане на мерки. Безспорно съществува но това задължение нито е гражданско, нито е към детето, то произтича от трудовата му функция, от някакви други негови задължения, но в никакъв случай не е една гражданска връзка между ученик и учител, не е неизпълнение на едно относително гражданско задължение. Но дори и да беше такова тогава бихме отишли по-скоро към договорната отговорност, доколкото налице е неизпълнение на едно относително задължение, неосъществяване на една престация за съдействие. Въпреки това е правилна тезата, че могат да съществуват и деликти чрез бездействие. Тогава как абсолютните субективни права могат да бъдат нарушавани чрез бездействие. Това е невъзможно. Обща непоследователност или неточност на тези теории е това, че те търсят противоправността повече в поведението на деликвента. ПоведениеàПротивоправен резултатàВредиàНепозволеното увреждане Някак противоправността се отнася повече към поведението. Казваме: „това поведение, което причинява противоправния резултат и чрез него вредите“. Това обаче ще се окаже неточно в случаите, когато се отговаря без вина, напр. в случая на отговорност за вреди от вещи. Няма как да приемем, че поведението на собственика на вещта е противоправно, напротив – нему е напълно позволено да има вещ и въпреки това конструираме отговорността. Не можем също така да кажем (както приема Антонов), че причиняването на вреди, понеже било противоправно, дори и когато е резултат на едно иначе позволено поведение, обратно се връщало назад към поведението и му придавало качеството противоправност. Всички това кара Конов да мисли, че тръгвайки от теорията за нарушаването на абсолютното субективно право трябва да се внесе някакъв нюанс, който да ни позволи да видим веднъж обективността на тази категория „противоправност“ и втори път да видим как би могъл все пак да е противоправен резултата, без да имаме действие, което да е насочено срещу правото, при положение, че всяко бездействие по отношение на едно абсолютно субективно право е правомерно. Нарушена е не нормата като императив и затова не бива да търсим противоправността на поведението. За да конструираме деликта като правонарушение ни е необходима противоправността на резултата, да видим в това, което е станало едно противоправно състояние. Ако е така можем да се замислим какво защитават нормите, уреждащи абсолютните субективни права, каква е целта им, защо всички останали лица са длъжни да спазват едно пасивно поведение. В центъра на тези норми стои благото, т.е. обектът на абсолютното право, те имат за цел една свобода и гаранция за свободното ползване на тези блага и точно тази цел ни задължава да не ползваме вещта. Така че нормата, която урежда съдържанието на абсолютните субективни права съдържа не само императив, но представлява и една оценъчна категория, че собственикът има свободата за ползването на тази вещ. Титулярът на абсолютното субективно право има свободата и възможността да го прави. Отричането на чуждото вмешателство е свързано единствено с тази гаранция на свободата на титуляра. Тогава ще се окаже, че всички неща, които довеждат до ограничаване на тази свобода влизат в противоречие с нормата, уреждаща съдържанието на абсолютното право не толкова като императивна такава, колкото като оценъчна категория. Тези неща създават едно противоправно състояние, което всъщност представлява деликта като противоправност. Бихме могли да приемем, че противоправността в областта на деликтната отговорност се състои в накърнеността на благата, обект на абсолютно субективно право, а не във формалната нарушеност на самото субективно право, което може да стане само с действие. Тогава какво се нарушава: обективно или субективно право – нарушава се обективно право, но не коя да е правна норма и не някое аморфно задължение да не се вреди другиму, нито пък някакви неписани задължения, произтичащи от устройството на обществото, от социалните връзки в организацията му, а конкретните правила, които уреждат съдържанието на абсолютните субективни права. Оказва се, е бездействието на учителя стой в причинна връзка с резултата на накърненост на благото – обект на абсолютно субективно право (телесна цялост на ученика). И понеже можем да отнесем този резултат към действията или бездействията на учителя, а тези бездействия са противоправни, защото той на друго основание е длъжен да върши това (т.е. не на основание абсолютното субективно право е длъжен да спасява ученика или давещия се, а на основание функцията си на учител, на спасител, пожарникар и т.н) и ще можем по този начин да конструираме деликтната отговорност и за бездействие. В крайна сметка става ясно, че целта не е да се отрекат формалните нарушения на абсолютните субективни права, действията – срещу които се браним чрез исковете за преустановяване на нарушението (негаторен или ревандикационен), а и всяко абсолютно право дава една такава претенция, но тази претенция не е отговорността. Отговорността следва от това, че е било накърнено благото и ограничаването на свободата ми от накърняването на това благо са последвали други неблагоприятни последици, които са вредите и те ще се обезщетяват. При това положение дори можем да приеме, че противоправността е юридическият факт, който се състои в накърнеността на благото – обект на абсолютно субективно право. А връзката с абсолютното субективно право ни е необходима дотолкова, доколкото тя ни дава възможност да конструираме редица други елементи на състава, да видим по някакъв начин, че става въпрос за защита на интереси, които предварително са защитени от правото. Когато от ограничаването на свободата на собственика на едно абсолютно право са възникнали вреди, те ще бъдат обезщетени от този, който е причинил ограничаването, независимо от това – дали със своето действие или бездействие формално е нарушил субективното право или поведението му по друг начин стои в причинна връзка с накърняването на благото. Можем да се запитаме и за съдържанието на принципа за генералния деликт в българското право. Безспорно е, че чл.45 отразява този принцип. Но давайки си сметка, че това понятие за противоправност можем да използваме във всички състави на непозволеното увреждане, неуредени в чл.45 до чл.50 (следващите текстове уреждат размера на обезщетението, съпричиняването и т.н.) бихме могли да кажем следното: обобщението се състои в това, че засягането на обектите на каквито и да са субективни абсолютни права поражда задължение за обезщетение на основание на един единствен състав. Отново нямаме римската казуистика. Така че генералният деликт съществува, но е ограничен в рамките на причиняване на вреди чрез засягане на обекта на чуждо абсолютно субективно право. Вън от този генерален деликт остават т.нар. „специални извъндоговорни отговорности“ – според Конов: „специални деликти“. Съществуването на тези текстове е една индикация за легално ограничаване на понятието „противоправност“ в областта на чл.45. Безспорно е, че тези правила създават извъндоговорна отговорност няма причина да се използва и за тях израза „деликтна“. Така излиза, че системата на основанията на деликтна отговорност по българското право с оглед съдържанието на понятието „противоправност“ включва общи и специални деликти: общ – генералния по чл.45 до 50; специални доколкото боравят с друго понятие за противоправност. Какво е то? Чл.12 ЗЗД: При воденето на преговори и сключването на договори страните трябва да действат добросъвестно. В противен случай те дължат обезщетение. В случая е създаден един специален деликтен състав, в който понятието противоправност е с различно съдържание: не нарушаване на целостта на чуждо абсолютно право, а едно конкретно описано в закона поведение, което е източника на отговорността. Т.е. налице е един казуистичен деликт създаден на принципа nulla poena sine lege – законът казва какво е забранено, как трябва да се действа. Чл.21/2 ЗЗД: Трети лица, които недобросъвестно попречат за изпълняването на договора, дължат обезщетение. Безспорно е, че третото лице може да попречи така, че да се ангажира отговорността му и по чл.45 – напр. да убие длъжника, да изяде ябълката, която се продава и т.н. Бихме конструирали една отговорност по чл.45 за косвено увреждане, защото той увреждайки пряко длъжника, косвено уврежда и кредитора. Типичен пример за косвено увреждане са болките и страданията по повод смъртта на друго лице. Когато се конструира тази отговорност ВС се опитва да види нарушени някакви права и казва, че брачните или наследствените ми права са нарушени, иска да види целия фактически състав на деликта между деликвента и косвено увреденото лице (което страда или е изгубило издръжка, подкрепа и т.н). Но ако се замислим ще видим, че стриктно посочените на практика случаи на страдащи са всъщност едно ограничаване на действителната мисъл на законодателя. Защото чл.45 предварително не е ограничил страните: достатъчно е да сте извършили един деликт и ако от него последват и вреди, които не се състоят в нарушаването на други права, а просто в някакви неблагоприятни последици отговорност ще се носи и по отношение на това косвено увредено лице. Този спорен въпрос, извън ограниченията, които е въвел ВС за някои случаи на страдащи и лишени от издръжка е разгледан от Конов в сп. „Правна мисъл“ кн.4 от 1987 г. Така че може да се стигне до нарушаване на чужда облигационна връзка и чрез отговорността на чл.45, но биха могли да се извършат и такива действия, които не влизат в неговото приложно поле. Тогава те ще се обезщетяват на основание чл.21 и ще имаме една допълнителна предпоставка: лицето да е действало умишлено и да е имало за цел да увреди кредитора или длъжника чрез попречване на изпълнението на облигационното отношение. Чл.3 ГПК: Участващите в съдебните производства лица и техните представители, под страх на отговорност за вреди, са длъжни да упражняват предоставените им процесуални права добросъвестно и съобразно добрите нрави. Те са длъжни да изнасят пред съда само истината. Този текст също представлява един специален деликт, казва какво трябва да се прави, описва поведение, макар и сравнително общо и когато това поведение не се реализира или се реализира обратното, злоупотребата с процесуални права се ангажира с отговорност. Тези примери можем да обобщим като една група специални деликтни основания, които боравят със специално понятие за противоправност и заедно с това описват и останалите елементи, които пораждат отговорността и казват дори, че е налице такава отговорност. Тези текстове допълват принципа на генералния деликт в областите, в които той се оказва спорно приложим или неприложим, създавайки специални основания за извъндоговорна отговорност. Има обаче и други правила, които имат някаква връзка с понятието „противоправност“ и с основанието на деликтната отговорност. Напр. Чл.76 ЗС (actio spoli): Владелецът или държателят, на когото е отнета чрез насилие или по скрит начин движима или недвижима вещ, може в шестмесечен срок да иска връщането и от лицето, което я е отнело. Това не изключва правото на лицето, което е отнело вещта, да предяви иска по предходния член. Няма спор, че владелческият иск може да бъде съединен с иск за непозволено увреждане, при това по чл.45 ЗЗД. Но след като приехме, че противоправността в чл.45 се състои в накърнеността на благото, предмет на абсолютното право, при владението, след като нямаме абсолютно субективно право откъде ще конструираме отговорността? Оказва се, че чл.76 ЗС създава един фактически състав на едно конкретно противоправно поведение (насилствено или по скрит начин отнемане на владението или държането на чужда вещ) и това конкретно противоправно поведение е основание за възникване на деликтна отговорност само че по по-особен начин. Чл.76 ЗС не казва: „който отнеме дължи обезщетение“, но създадения състав на противоправно поведение, а не на противоправен резултат ще го приложим към чл.45 и използвайки неговата формулировка като добавим „които виновно и противоправно е причинил другиму“ и ще кажем, че този, който отнеме по скрит начин или чрез насилие чуждата вещ действа противоправно и виновно и макар чл.45 в общия си вид да се отнася за абсолютните субективни права, като съединим двата текста, получаваме една норма, която дава отговорността. Така че втората група специални деликтни основания ползват формулата на чл.45 ЗЗД. Освен 45 взимат последиците и другите елементи на хипотезата, но присъединяват към хипотезата на чл.45 в рубриката „противоправност“ това специално обявено от закона за противоправно поведение. По същия начин действат и правилата, уредени в Закона за защита на конкуренцията. Нелоялната конкуренция не винаги накърнява чужди блага – обект на чужди субективни права. Тя не винаги нарушава права. Тя нарушава някакви интереси, дори не правната сфера, а сферата на бизнес интереси на лицата. И въпреки това можем да конструираме отговорност по чл.45, ползвайки чл.12 от Закона за защита на конкуренцията. „Нелоялна конкуренция е всяко действие или поведение при осъществяването на стопанската дейност, което е в противоречие с добросъвестната търговска практика и уврежда или може да увреди интересите на конкурентите или отношенията им с техните потребители.“ Това е общото понятие. Изброени са и конкретни случаи на такава. Оказва се, че действието „нелоялна конкуренция“ е обявено за противоправно от закона без да накърнява благата – обекти на абсолютни права. И това противоправно действие, в съчетание с чл.45 ще ни даде деликтната отговорност, ако са налице ефективни вреди. Така тези допълващи състави, макар да не предвиждат изрично отговорност могат да ползват последиците по чл.45, защото са уредили някакво противоправно поведение. Тяхното съществуване би могло да се обясни и с това, че чл.45 е неприложим сам по себе си към тези случаи. Съществуват и други специални деликтни състави напр. чл.29 от Закона за опазване на околната среда – деликтната отговорност за екологична вреда:Който виновно причини вреди другиму от замърсяване или увреждане на околната среда е длъжен да ги обезщети. Тези вреди може да не са последица от замърсяването на обекти на абсолютни субективни права, но законът е създал един конкретен случай на противоправно състояние: екологично увреждане. Когато това състояние може да се свърже, да се отнесе като причинено от действията на едно лице, били те противоправни или не сами по себе си или не, то ще даде основание, лицата, които са претърпели някакви неизгодни за тях промени, вреди във връзка с променената екологична обстановка да претендират обезщетение. По същия начин стоят нещата при отговорността в някои случаи на повишена опасност, която нашият закон не познава като принцип, защото отговорността за вещи е достатъчно широка. В чл.33 на Закона за използване на атомната енергия за мирни цели се казва, че собственикът или този, който държи, работи и превозва ядрен материал отговаря за вредите от облъчване или ядрена катастрофа. Тук отговорността не се изключва дори и от непреодолима сила, дори и от умишлено действие на трето лице. Противоправният резултат тук е ядрената авария, а не накърняването на обекта на чужди, абсолютни субективни права. В много случаи ще имаме и накърняване на обекта, но ще има случаи, в които ще излезем извън него и пак ще причиним вреди и поради специалния текст на чл.33 ще се дължи обезщетение. Вината Има и безвиновна отговорност и въпросът за нейното съществуване е най-спорен в областта на деликтната отговорност. В тази област правилото без вина, няма отговорност, което безспорно трябва да подкрепим в областта на наказателното право ни се струва значимо. Принципът „без вина няма отговорност“ има източника си в няколко посоки: В морала Идеологически съображения Отказът да се види противоправното състояние като дефиниция за противоправния резултат и отнасянето на това противоправно състояние като последица от нечие човешко поведение да ни конструира правонарушението прави да се мисли по следния начин: могат да действат противоправно, а това значи и виновно само хората, не и природата, не и неодушевените предмети и следователно не можем да имаме отговорност без вина, а ако все пак се дължи някакво обезщетение, когато нещо се е случило без вината на човека, то няма да бъде обезщетение, а нещо друго – не отговорност, а гаранция, застраховка или нещо подобно. Принципът „без вина няма отговорност“ излиза в правото като догма на три пъти и то по необщоважими съображения: римското право не се е занимавало, както и по-късното, особено настоятелно и са неглижирали изискването за вина, когато се е смятало, че се получават едни целесъобразен икономически и справедлив резултат. Но Юстиниановата кодификация се е опитала за пръв път да наложи принципа, търсейки във всяка една хипотеза някаква вина. Това изглежда е станало по повод утвърдената вече християнска религия, чийто морални ценности са изисквали един такъв морален компромис на правото. втори път този принцип е бил поставен като основно изискване през XIX в. също така от морални съображения. Най-ярък негов привърженик е бил Йеринг, който в книгата си „Вината в римското право“ е казал, че в крайна сметка от уважаването на този принцип може да се съди за културното развитие на един народ. Ако този принцип би следвало да се поддържа във всички случаи в областта на наказателното право, поради неговата репресивна функция, обезщетителната функция в областта на гражданската отговорност е изиграла шега на Йеринг. Тогава в действителността вече са били вкарани онези опасни и неконтролируеми фактори, които са били в състояние да направят изключително големи поразии, без да можем да упрекнем някой във вина и се оказва, че спазването именно на принципа на вината ще доведе до един несправедлив, а дори и до един неморален резултат. Иначе бихме казали: известно е, че парните котли във фабриките от време на време гърмят дори и добре да са поддържани. Не бихме могли да упрекнем фабриканта в никаква вина и не може да се претендира обезщетение. трети път от зле разбрани идеологически съображения принципът за вината се е поддържал и в социалистическото право. Ленин е казал, че от буржоазното право трябва да се вземе всичко, което е морално, прогресивно и в защита на трудещите се. Не е казал обаче какво точно може да се вземе. Йеринг е буржоазен учен от либералния период, от времето на възхода на буржоазната теоретична мисъл и е по-правилна от наложилата се концепция от времето на загниващия капитализъм. Принципът „без вина няма отговорност“ би могъл да се разглежда като една изкуствена догма. Поддържане на този принцип идва и по инерция от наказателното право. Различни теории в НП са подменили въпроса кой е виновен, кой е извършил престъплението да бъде наказан с другия въпрос: кой е потенциално опасен, за да го накажем, като по този начин спасим обществото от него. Безспорно е, че и законът и съдебната практика предвиждат хипотези на обезщетение, които не почиват на вина. Напр. чл.50 ЗЗД: За вредите, произлезли от каквито и да са вещи, отговарят солидарно собственикът и лицето, под чийто надзор те се намират. Ако вредите са причинени от животно, тези лица отговарят и когато животното е избягало или се е изгубило. Този текст във всички случаи не почива на вината на собственика или на този, който надзирава вещта (те отговарят солидарно), защото, ако някой от тях може да бъде упрекнат във вина, няма да може да се носи отговорност по чл.50 за вреди от вещи, а по чл.45 – за лично виновно действие. Така собственикът на чука, с който съм ви ударил по главата няма да отговаря за това, че главата ви е счупена. Но когато едно устройство гръмне само или поради скритите си вътрешни енергии или просто така, без някой погрешно да е манипулирал тогава ще се носи отговорността по чл.50. Т.е. оказва се, че отговорността по чл.50 е изключена когато някой е извършил нещо погрешно и е бил виновен, следователно тя самата е безвиновна. А и искът ще бъде насочен към различни лица: веднъж към собственика, респ. този, който упражнява надзор, втори път – към лицето, което е действало неправилно. Но отговорът дали това са отговорности или не до голяма степен зависи от нашето желание. Стоейки твърдо на принципа „без вина няма отговорност“ ние можем да си позволим лукса чрез някакви логически еквилибристики да защитим този принцип. Единият начин е да се взираме така настойчиво в състава на отговорността, във фактическия състав, който поражда задължението за обезщетение, че от взиране да ни се привиди вина: да кажем, че собственикът отговарял за вината си при манипулиране с вещта и тази негова вина се презюмирала необоримо (Кожухаров). Как да установя, че не съм виновен за това, че моето куче изяде съседските цветя след като фактите са против мен – то ги изяде. Това е всъщност по-старата теза на практиката и на доктрината, която изглежда се опитва да възкреси конструкцията на Юстиниан – когато трябва да носим отговорност трябва да конструираме вина, та ако ще и тази вина да е така фингирана, че да е очевидно, че не е никаква вина. Вторият, по-модерен подход, дошъл у нас до голяма степен от съветските автори е следният: когато гражданското право свързва с някакви състави, сред които няма вина задължение за обезщетение това не е гражданска отговорност, защото отговорност без вина няма, а е нещо друго, някаква гаранция, застраховка. Много е трудно да се оборят тези теории с доводи, черпени от самите тях. Палмар „Три принципа на отговорността без вина“ – статия, публикувана в Международно ревю за сравнително право, кн.4 1987г. При оспоримостта на понятията „вина“, „причина“ можем да си отговорим на въпроса налице ли е в даден случай отговорност без вина или не на базата на три принципа: Забраненост на резултата – противоправност на състоянието, което причинява вреди Наличие на фактическа причинна връзка, на фактическа каузалност между този забранен резултат и поведението на лицето, чиято отговорност обосноваваме – защото вината се оказа критерий за правна релевантност на тази фактическа причинна връзка. Тук този критерий се оказва да е отказан като приложим. Ограниченост на възможностите за екскулпиране. Прилагайки тези критерии към различните състави, за които се претендира от едни автори, че представляват безвиновна отговорност, а от други (поддръжници на принципа „без вина няма отговорност“) се поддържа, че това не са отговорности, бихме могли да стигнем до следните изводи: забранеността на резултата е очевидна и при вредите от вещи и при отговорността за действия на работници и служители и при отговорността при ядрена катастрофа и при отговорността по чл.200/2 КТ – предприятието отговаря за трудовата злополука, дори тя да е причинена от непреодолима сила; очевидно е стесняването на възможностите за екскулпиране – няма как да се освободя от отговорност след като кучето ми е изяло цветята; дали има фактическа каузалност между поведението на отговорните лица и този противоправен резултат, защото при отговорностите такава каузалност има, а при гаранциите – няма. Ако не беше моята вещ, която аз съм вкарал в оборота, от която извличам ползите нямаше да настъпи този резултат. Отговорност за лични виновни действия Началото на причинния процес, който причинява противоправното състояние е поставено от едно поведение, което е противоправно, погрешно, не се полага дължимата грижа и като такова виновно – тук ще се окаже, че вината (небрежността) не е така силно обективирана, както е в договорната отговорност, но също се предполага. Изтегляне 1.18 Mb. Сподели с приятели: