и вещиците грешат. привързване

• 
  Какво стана? - питам обидено.
  
• 
  Сложила съм повече билки. Чаят всъщност те приспа. Такава доза е за възрастен. Забравих, че си малка.
  

• 
  Да, и аз греша - Ирис е прочела мислите ми.
  
• 
  А как се озовах вкъщи?
  
• 
  Аз те занесох.
  
• 
  На ръце?
  
• 
  Все някак.
  
• 
  Извинявай. Бях ти се разсърдила.
  

• 
  Научи ме на нещо, което ми е нужно сега.
  
• 
  Нужно ти е да формулираш въпросите си, но това ще научиш с времето.
  
• 
  Не можеш ли да ги отгатваш и да им отговаряш по телепатия?
  
• 
  Не мога. Ще се научиш. Трябва да можеш и да гоовриш.
  
• 
  А на магии ще ме научиш ли?
  
• 
  В никакъв случай. Те не ти трябват.
  
• 
  Чаят ме пуска постепенно.
  
• 
  А ще ме прегърнеш ли? - правя мили очи.
  
• 
  Не. Сега си тръгвай.
  

Следващата седмица не отивам изобщо при нея. пиша приказки за самодиви, за езерни феи; лягам си уж рано, а се измъквам, за да ходя в гората нощем, но не при Ирис, а просто в гората, където от боровете се възнася дъх на шишарки, а старите дъбове шумят страшно с листата. Лежа под луната и бълнувам мои заклинания и молитви.

• 
  Съжалявам - казвам й.
  
• 
  Опознавайки се, хората губят от обаянието си. Неизбежно е.
  
• 
  Не е това.
  
• 
  Ами?
  
• 
  Не мога да го кажа с думи. Ще прозвучат неестествено.
  
• 
  Опитай.
  
• 
  Вече никога няма да усетя онова, което усещах, докато се криех от теб и те следях. Загубих това чувство завинаги. Вместо това ти ме учиш на неща, които са хубави, но не съм готова за тях. Аз още нищо не съм преживяла, а тези уроци ме карат да претръпвам. И когато ми се случи нещо, аз ще го преживея мъдро, защото съм имунизирана към търсенето как да се справя с него. И тези думи сега не са мои, преди 4 дни нямаше да ги кажа. И не това исках, а да си говорим с теб - не да ми внушаваш неща. Сега ще съм по-развита и от тези 10 години по-големи от мен. Сега ще съм тъжна, защото с никого не мога да си говоря - освен с теб, но ти не ми позволяваш и това.
  

• 
  Не мога да върна нищо назад - казва тихо.
  
• 
  Тогава просто бъди с мен. Това можеш ли?
  
• 
  Не трябва да се привързваш.
  
• 
  Не може да не трябва! Както и да е, вече е факт. Привързах се от самото начало. Искам да си говорим! Ако ти не искаш, това вече е друго нещо.
  
• 
  Ще се привържеш още повече и тогава разялата ще е по-трудна.
  
• 
  Но поне ще съм имала нещо истинско. В този смисъл имам нужда от теб. Можеш или не можеш?
  

• 
  Лошо подходих към теб - казва ми. - Каквото и да си говорим, ти си дете. Не трябваше толкова рязко да действам. Ще опитам иначе.
  

Вървим мълчаливо към къщата й. на мен ужасно ми се спи и си влача краката. Въвежд ме в стая с 2 ъглови легла.

• 
  Нали не трябва да спя тук, за да не узнае баба.
  
• 
  Сега може.
  

• 
  Ще спиш ли при мен?
  
• 
  На другото легло съм. - Гаси свещта.
  
• 
  Защо просто не ми каза да се прибера?
  
• 
  Защото си дете.
  

Будя се сутринта, но оставам да лежа със затворени очи. Знам, че е станала, може би дори излязла в двора или в гората. Затова само се усмихвам на мисълта, че я има и че спя за първи път в такава горска къща. Надигам се и виждам на съседното легло Ирис и черната й коса, разпиляна по белите завивки. Това не е истина! Изпищявам от радост и й се нахвърлям да я прегърна. Сънена е и ми се струва, че се сбъдват някакви мои неясни мечти. Едва ме отлепва от себе си и словоизлиянията ми колко е прекрасна… Карам я да остане в леглото, докато този път аз направя чай. Не вярвам, но тя се съгласява.

Докато закусваме с диви плодове, й разказвам за приказките си и фантазиите как нейната къща е като от приказка. Изглежда тя не е подозирала за това. Обсъждаме някои герои и вече знам как да завърша последната.

Отново очаквам от нея чудеса, но повече гледам да се радвам на моментите ни заедно.

Баба й и дядо й били знахари - тази дума използва. Те я научили всичко за билките - кога да се берат, как да се сушат и съхраняват, коя за какво е, как да ги смесва, да ги вари или да ги попарва, по колко да слага, колко често да се пият - всичко! Отпуска се да говори за себе си и аз боготворя тези моменти и слушам възхитена.

Големите разговори не се състояха винаги в къщата й, а понякога си правехме следобеден пикник на някое прохладно място. Никой не каза, че няма да е лесно. Никога не разбирам кое е това, което ни свързва; нити пък как. Не разбирам и известната дистанция, която Ирис приявява - дали си е такава, или аз го предизвиквам. Съвсем по детски й казвах всичко, което ме тревожи, но тя или мълчеше или обръщаше разговора.

Тя беше магическо същество, в това нямаше спор, и отдавна се бях отказала да си обясня какво точно.

Имаше един момемнт, в който си плаках от блажена радост само като представих всичко преживяно с нея досега.

Тя почти не ме питаше за нищо, може би защото виждаше, че аз сама се впускам да й разказвам за себе си. Говорех й за сънищата си, които забелязах, че помня повече след срещата с нея. Тя не че ги тълкуваше, а само предлагаше варианти кое може да е причинило някой елемент в даден сън. Веднъж ми се присъни въпрос, който после й зададох ‘Колко отворени са очите ти?, а тя ми отгооври ‘Детенце, очите гледат, но трябва да ги накараш да виждат, после - да усещат, след това - да докосват, а накрая - да говорят. Ти знаеш колко са ми отворени очите. Не знаеш само твоите колко са.’ Почувствах как се разширявам от този отговор и измислих нова стратегия занапред - записвах си поодбни странни, а между тях и обикновени, въпроси и после й ги задавах. На нея май й харесваха и ми отговаряше. Получи се следното:

* Откъде си дошла? - Тук съм родена сред зеленото. Нали знаеш, че вятърът ме е довял и пак той ще си ме вземе. (тази Ирис е ненаписана приказка)

* Къде е пътеката към отвъдното? - Толкова ли ти е интересно? Казали са ми да пазя тайна. Не мога да ти кажа. (кои са ‘те’?)

* Какво сънуваш? - Сънувам призраци, но не страшни, просто присъствие, което свети сякаш и те направлява. Също така и гората посред нощ или осветена от най-яркото слънце и единствената сянка по земята е от една огромна червена птица. Повечето ми сънища са със символи или са напълно неописуеми. Като малка излизах навън спяща и се разхождах. (обичам като говори за себе си - виждам я едновременно като наблюдател и все едно съм на нейно място)

* Ти от добрите ли си? - Аз съм сама. Няма лоши. Няма добри.

* Аз ще се науча ли? - На всичко можеш да се научиш.

* А ти ще ме научиш ли? - Този въпрос ми е някак личен. Това ‘учене’, както го наричаш, не е едностранен процес - и това не значи само, че зависи единствено от теб дали ще възприемеш това, което ти казвам. Значи и че аз ще ти покажа толкова, колкото ти ме предизвикаш. (след този отговор онемях. усетих ни още по-свързани от преди; усетих, че тя мисли за мен, както и аз за нея, когато не сме заедно; усетих още куп неща, които бързо преминаха през съзнанието ми, аз само ги осъзнах и те пак бързо изчезнаха заедно с обясненията какво бяха; усетих сила в себе си, че не съм просто някакво човече случайно, а че - както тя каза - от мен зависи нещо, и това нещо беше не само отговорите, а и целият ми живот - за първи път го осъзнавах.)

* Какво сънува снощи? - медената питка сънувах. как се търкаля, търкаля, но накрая станала твърда от камъчетата по пътя и никой вече не я искал. (звучи като апокалипсис.)

Тази малка игра с въпросите не че беше нещо по-различно от обикновеното ми задаване на въпроси, но забелязах как нетърпението ми лека-полека си отива, отстъпвайки място на една чужда ми досега отвореност да възприемам света, Ирис и себе си поотделно и слели се в едно - аз в света, аз в Ирис, Ирис в мен, света в Ирис, Ирис в света, света в мен - една същинска, при това съвсем нова Света Троица, и то умножена по две! Лежахме по гръб върху одеяло от зелен мъх, гледайки нагоре как лъчите опитват да си пробият път през разперените листа на дъба, миришеше на стъпкана трева и на разпуснатите коси на Ирис; вече не изпитвах болезнената необходимост да я гледам в очите във всеки един момент, и спокойно разговаряхме за новооткритата ми Троица:

• 
  Нали е по-добре, когато не те мъчи нетърпение - казва тя.
  
• 
  Уголемих се поне 2 пъти през последната седмица - аз. - Вече не чувам само думите ти, а и гласа ти с всяка извивка и трептене. И в същото време всичкитеми сетива са отворени и възприемам с всяко едно от тях. - Всичко й казвам, нужда ми е някаква да й казвам именно на нея. Преодолях, че вече не е толкова недостижима; мисля, че и тя преодоля нещо в себе си и сега е много по-отворена към мен.
  

Една нощ прекарахме не в гората, а в самото село. Разходих я по всички места, разказах й всички истории, които са ми се случвали там, дори най-незначителните, а тя ме следваше с лека усмивка и очите й светеха по-силно от луната.

• 
  Преди й бяха изгнили стълбите на църквата – говорех аз – и аз се подхлъзнах някак и се ударих на един пирон – още ми стои малък белег на глезена. Сега е оправена, де, пак бях тук като я реставрираха и постоянно душех боите, с които я рисуваха вътре. Жалко, че не чуваш камбаната й, въпреки че е досадно, когато я бият, а аз спя... – говорех безспир.
  

• 
  А това беше къщата на моите баба и дядо – посочи вдясно от чешмата една хубава измазана къща на 2 етажа с външно стълбище.
  
• 
  Не е ли тази от гората?
  
• 
  И тя е тяхна, по-стара е, но тук живеехме.
  

На другия ден първата ми работа беше да отида до къщата й в селото и да я разгледам на светло. Голяма външна чешма, чист плочник, градина със зеленчуци и цветя, лоза, правеща сянка над малкия пясъчник и бръшлян, разпрострял се по стената на стълбището; котка се протяга до оградата – общо взето, нищо особено... но как ли е изглеждало, когато Ирис е била там с баба си и дядо си знахари! Запалили са вечерен огън и са насядали край масата след като цял ден са били в гората и тримата и сега ще ядат бобена чорба върху трикраките си столчета и край тях – по всички стени, само билки и аромат. Когато вечерта разказах на Ирис това си видение, тя само рече ‘Трикраките столчета са вече в музеите, но горе-долу това беше’. Но аз тържествувах като след победа, докато не ме осени и веднага изчезна следният въпрос ‘самодивите били ли са деца... те раждат ли се?’ Исках да ми разказва още за детството си. Легнахме в тъмнината на стаята и топлината на завивките и в меката тишина Ирис се начерта пред мен като малко момиче с черна рошава коса, което върви подир знахарите и научава всичко от тях; като диваче, което (още оттогава) се къпе голо в езерото и тича между дърветата, поздравявайки ги едно по едно... Заспах като по време на приказка с мисълта, че сякаш много отдавна ми е разказвала това.

Още въпроси:

* Аз мога ли? – Знаеш, че можеш. Бъди по-уверена.

* Как се случва нощта? – като свърши деня. (Мръщя се.) О, ти искаш по-поетично някак да ти отговарям... как се случва, ами като завържеш очите на всички с черна лента, дори и твоите. Но тогава, дори през нея ще видиш звездите, само ти ще ги видиш.

* Ти как живееш съвсем сама? – нали ме виждаш как живея. (Имам предвид не ли самотна?) Не съм. И нищо не ми липсва.

* А защо след като знаеше, че те следя, не направи нищо толкова време? – Не мога ти отговоря сега, лично е.

Нищо, пак щях да питам по-късно.

• 
  Не мога да намеря въпросите – казах й. - Не трябва ли да се породят от някаква ситуация?
  
• 
  Някои и така се раждат. Ако прекалено много ги търсиш, винаги ще ти убягват.
  
• 
  Но аз сякаш ги знаех! И точно, когато трябваше да те питам, изчезнаха... Ирис, какво ще стане като свърши лятото?
  
• 
  Остави това. То те разсейва.
  
• 
  А ако не успея да те питам преди да си тръгна? /
  
• 
  Защо не пробваш да го напишеш, докато си сама? Така ще сложиш мислите си в ред. Нали пишеш и приказки, пробвай и за себе си да пишеш.
  

Хайде, давай, едно по едно, хайде.

Чете всяко изречение и говори:

• 
  Да, по-различна си, но това, че всеки е различен, не го умаловажава, защото всеки е уникален, разбираш ли... Откривам в теб различността ти, откривам любопитство и прямота; и да, овладяла си го... Рано ти е да откриваш ‘моя свят’, бъди търпелива и към това... Търсенията не трябва да са единствено с подтик отвън и колкото по-рано започнат, толкова по-дълго ще траят – за това няма възраст, но почнат ли веднъж, отърване няма... Не точно, че те подготвям – избий си от главата, че съм ти някакъв ангел-хранител или духовен учител... Да, не си ми споменавала, че вече четеш мисли – а попита ли ме дали наистина мисля същото?... Сигурно има други двама; ако сме само ние, би било толкова тъжно... Бих се радвала, ако има трети, че и повече, но пък от друга страна се губи интимността между двама... Не е необходимо да помниш думите, а идеята и удоволствието от момента... Казах ти да не напираш към въпросите, остави ги сами да дойдат... И да си нямала въпроси, пак ще имаш... Ей, дори аз не знам, че имам отговорите... Преодоляването на страха от тъмното може да важи само тук – а и то няма нищо страшно в тая гора... И аз не мисля, че случайно сме се срещнали.
  

В екстаз и без думи, а всяка нейна дума носеше след себе си още други – неизказани, които виждах като опашка на комета. Единственото, което успях да й кажа беше разказ на един нахлул спомен:

• 
  Ирис, когато те видях за първи път, те следих цял ден и те наблюдавах как се къпеш в езерото. Това го знаеш, но не в какъв потрес бях после цяла седмица – ето колко силно ми действаш.
  
• 
  Знам. Успокой се.
  

Не си представям да си отида вкъщи. Понятието дом като физическо пространство се е изпарило. Аз познавам само Ирис. Тя познава мен и целия свят. Все едно сега се раждам. Ето ме, родих се. Готова съм да науча всичко, да живея чийто и да било живот на което и да е място. Колко съм готова? Смелостта ми на думи ще познае ли действия?

• 
  Ирис, аз всяко лято идвам тук, как не съм те срещнала досега?
  
• 
  Не си ме търсила.
  

• 
  Имаш много странни обувки... като за гората – дори не успявам да го задам.
  
• 
  Харесват ли ти? – тя се усмихва.
  
• 
  Не знам, странни са. Откъде ги имаш?
  
• 
  Направени са специално за мен.
  
• 
  Това не отговаряше на въпроса ми, но не ми се задълбава. Не спирам да мисля, че утре е последната ми нощ.
  
• 
  Кажи ми нещо хубаво – моля я.
  
• 
  Тя отваря един шкаф и вади нещо, опакована в сива хартия.
  
• 
  Това е за теб – подава ми го.
  

Когато се прибирам към 5 сутринта, ме боли глава, а още с лягането заплаквам; заспивам безутешно. През деня татко си намира друга работа – с баба берат всякакви плодове и зеленчуци, товарят колата с кашони за вкъщи. И аз им помагам, а ми е толкова изморено. Прибирам и своя багаж и вечерта поемам бавно към гората. Исках да усетя всяка крачка до къщата на Ирис, да запаметя всичко такова, каквото е – дърветата, облаците, залязващото слънце, камъните, въздухът. Не отивам веднага в къщата. Като ритуал посещавам първо езерото, където я гледах да се къпе; после всички пътечки, по които е тичала и ме е водила; онова място, където беше запалила огън през нощта. Отнема ми няколко часа и, когато съм хванала вече пътя за къщата, е съвсем късно. Припомням си пак всички разговори, погледи, мълчания, пиене на чай, ‘уроци’ и сълзите ми вече капят. (Какво ти училище!) Не успявам да ги спра дори, когато съм през вратата на къщата. Влизам, а вътре е тъмно. Дори не съм забелязала, че няма свещи на прозореца. Паля една. Може да е излязла някъде, но ще я почакам. Не... може да спи. Отивам на пръсти до другата стая и отварям безшумно. Леглата са застлани и празни. Значи е навън... или в онази стая, в която никога не съм влизала. Мисля, че там дърви всички билки и е нещо като склад. Подсмърчайки влизам в стаята и осветявайки я, виждам голям шкаф и легло, на което спи Ирис. Не са били билки... Оставям свещта на един стол и се вмъквам при Ирис. Протягам студени ръце да я прегърна, напипвам нещо топло и в този момент тя се сепва и подскача. Гледа ме изумена и несъбудена, а завивките са открили голите й рамена. Не знаех, че спи без пижама. Дори си я представях в бялата риза.

• 
  Какво правиш тук?! – дрезгаво пита.
  
• 
  Искам при теб.
  
• 
  Не може, прибирай се!
  
• 
  Не. Това е последната ми нощ и искам да спя при теб.
  
• 
  Не може – сега не звучи толкова категорично. Разтърква очи.
  
• 
  Стига де. Моля те – отново сълзи, които не мога да контролирам. Става й тъжно да ме гледа.
  
• 
  Лягай – и аз лягам. Завива ме през глава. – Стой така за малко. – Измъква се от леглото. След малко пак ляга и ме отвива да дишам. – Така.
  
• 
  Облече ли се? – Кимва. – Извинявай.
  

• 
  Не искам да си ходяяяя... Не искам да те няма... – хлипам в гърдите й. Тя ми гали косата и целува по челото. Това още повече ме наранява, защото вече и то ще ми липсва. Пак ме заболява главата, наблъскана с негативни мисли – утре по това време, дори след няколко часа, ще съм далече от Ирис. Вече дъх не мога да си поема. Тя ме отдалечава от себе си и ми бърше сълзите с ръкавите си. Сещам се какво й нося. Бъркам в джинсите си и й подавам един лист. Не е подарък.
  
• 
  Това е адресът ми. И телефонния номер. Нали ще ми пишеш? Защото – задавам се от слюнка и сълзи – мислих и само за това се сетих как може да поддържаме връзка. Аз ще ти пращам писма до поискване в пощата, ти на моя адрес. Какво мислиш?
  
• 
  Трябва да ти кажа нещо.
  
• 
  Добре.
  
• 
  Ще те разочаровам обаче. Може и да ме намразиш.
  
• 
  Не, никога!
  
• 
  Заблудих те.
  
• 
  Как?
  
• 
  Не съм това, за което ме мислиш. Нито самодива. Нито вещица.
  
• 
  Как!
  
• 
  Сложно е да ти обясня сега, защото изглеждам като такава, но истината е, че съм обикновен човек.
  
• 
  Не!
  
• 
  Съжалявам, детенце. Не съм те лъгала нарочно.
  
• 
  Не! А магиите!
  
• 
  Никакви магии няма. Само интуиция.
  
• 
  Но ти ме беше омагьосала! Караше ме да спя.
  
• 
  Просто билки. И развитото ти въображение.
  
• 
  Ти ми говореше наум.
  
• 
  Не съм. Ти си въобразяваш. И имам силна интуиция.
  
• 
  Не е възможно! Ти не каза по-рано! Щеше да кажеш, ако не беше самодива.
  
• 
  Тях ги има само в приказките.
  
• 
  Сега лъжеш. Искаш да се отървеш от мен.
  
• 
  Истината е.
  
• 
  И защо си ме лъгала?
  
• 
  Не съм. Ти толкова вярваше, че тогава не можех да ти кажа истината.
  
• 
  И мислиш, че сега след всички нощи и разговори, е по-подходящ момент?!
  
• 
  Чакай, има и друго.
  
• 
  Не! Въобще не искам да знам – изкрещявам, ставам от леглото и тичам да изляза от къщата. Бягам в тъмното и чувам Ирис да ме вика. Няма да се върна. Стигам задъхана до селото. Едва сега усещам, че треперя от студ и вълнение и цялото ми лице е мокро и измръзнало. Промъквам се тихо до моята стая като не дишам, за да не ме издаде учестеното ми дишане. Лягам с дрехите. Попивам сълзите във възглавницата, а те така и не спират. Думите на Ирис звучат в главата ми и болят, болят. Нищо досега не ме беше наранявало толкова много. Заспивам без сили.