1. начало Ирис е вещица-самодива

• 
  Нали не си те въобразявам?
  
• 
  Не.
  

Хванала ме за ръка отново, ме води незнайно къде и съм като в сън. Отново.

• 
  Доста време вървях след теб, докато се спреш някъде. Сега аз те следих.
  
• 
  Как така?
  
• 
  Нали ми остави адреса си... намерих те. Не успях да ти го кажа, защото избяга – и аз живея тук. В селото съм само за лятото.
  
• 
  Значи наистина си човек...
  
• 
  Да.
  
• 
  Къде отиваме?
  
• 
  В моето магазинче.
  

• 
  Това е сестра ми – казва Ирис и момичето става и ми подава ръка.
  
• 
  Яна, здравей.
  

• 
  Разгледай – предлага Яна.
  

• 
  Откъде те намери сестра ми? – Чувам Яна.
  
• 
  От едно село... Тоест там се запознахме.
  
• 
  Да, знам. Самодивската история. – Намръщвам се, а тя добавя: - Не ти се подигравам, спокойно. Тя наистина прилича. И дрехите й са такива. Е, ти знаеш. Хубаво е, че най-накрая те е намерила. И аз исках да се запозная с теб.
  
• 
  Тя ти е говорила за мен?
  
• 
  Да. И те търсеше откакто се върна. Но все не те засичаше край вас, а не искаше да позвъни на вратата, нито по телефона. Беше й кофти от станалото и се чувстваше отговорна.
  
• 
  Било й е кофти... – повтарям тихо.
  
• 
  Ами да. Тя всичко ми разказа. Много е хубаво, че сте се срещнали. Ние с нея сме сестри, но аз нямам толкова развита интуиция като вас двете. А щом си помислила, че тя ти говори наум, значи си я усетила. Тя не познава друг, с когото да се разбират така.
  

Ходя при тях в магазинчето всяка събота и неделя и всяко свободно време, което намеря. Помагам им в каквото трябва. Най-вече правя гривни с мъниста с Яна или опаковаме билки с Ирис отзад. Времето, прекарано с всяка от тях ми е ценно. С Ирис е на ниво интуиция, с Яна се отпускам повече да говоря. и почти неусетно разбирам, че сестрите, които си спомням от село са именно те двете. Така е трябвало да стане, казват те. Така е трябвало да стане, повтарям си и не мога да повярвам на късмета си, че ги познавам.

А смъртта не ме плашеше. Тя беше единственото сигурно нещо и това й придаваше стабилност. Тайно в себе си знаех причините, поради които няма да умра и че истинската ми смърт ще настъпи като се уморя. Не смеех да изрека тези неща на глас от някакво глупаво суеверие, че това ще провали цялото ми знание. Мислех за смъртта си само на тъмно и със затворени очи, за да не отлетят тези мисли от мен и светът да ги чуе. Във времето, когато като всеки друг се страхувах от умиране, не знаех от какво точно ме е страх. Бях на осем, когато една нощ бяхме легнали с баба и аз отново мислех за това и както не знаех как да формулирам страха си пред нея, извиках не много силно и се надигнах от леглото. Тя се събуди, попита какво става. Казах й, че съм я сънувала умряла. Тя ме успокои, че скоро няма да умре и да не се тревожа. Но аз се тревожех, и за нея, и за себе си и за всеки, когото познавах, каква ще умират! Този страх изчезна преди година, когато най-накрая разбрах какво всъщност ме плаши – изчезването, забравата, как никой след мен няма да знае какво ми се е еслучило, за какво съм мислела в нощите, как съм прекарвала дните. Не физическата смърт, а на всичко останало, което съм натъпкала в това тяло – всяка емоция, чувство, притеснение, тъга, радост, мисъл. И тогава почнах да пиша, за да се оставя след като умра. И дати пишех, понякога часове, места, състояния, защото всичко е важно, защото текстът не е гол текст, зад него има тройно по-дълъг разказ, и аз исках всичко това да е известно на някой следващ, след мен във времето. А докато станеше време той да си ме обяснява, написаното даваше обяснение на мен за мен. Съставяше история на развитието ми, автобиография в момента на случване, все едно постоянно правех живи предавания.

В центъра ходехме на лов за стари сгради – хубави, запазени, с колони и статуи в гръцки стил, с островърхи метални покриви, малки олющени тераси, стени, обхванати от бръшлян, прозорци с капаци, ако имат късмет да са поддържани... истински съкровища. Гледахме нагоре, спъвахме се в неравните плочки на тротоарите или се блъскахме в минувачите, възклицавахме, ахкахме и се гледахме усмихнати. Мечтаехме за тези сгради, да ги купим, да ги поддържаме красиви, да не им слагаме нова дограма, да не ги загрозяваме с кабели и камери, нито скриваме зад високи стени и тежка охрана. Искахме да влезем в тях, да спим на голия под с чували, а на сутринта да излезем на прекрасната тераса. За да не ги разрушат, за да не ги превърнат в нещо друго – отблъскващо, за да не ги реставрират с цимент и нови тухли, за да не разпадат под нечия отговорност. Ако някой разумен изобщо притежаваше усещане за красиво.

Когато времето се затопли започнахме да бродим и през нощта, което ми припомни за моите няколко самотни разходки на тъмно през есента. Но докато тогава аз не смеех да отида в центъра, сега с Яна започнахме точно от там, от многото хора и светлините. Клубовете, денонощните заведения за бързо хранене, денонощните скитници пред препълнените кошчета. Нощем тези места бяха изчистени от много коли и бързи хора, а се населяваха от бързи коли и весели хора.
Когато градът й се стори тесен, Яна ме помъкна извън него. ‘Върви, де’ подканя ме, а вече сме задминали наистина последния квартал и сме на пътя. ‘Върви, с кола сме’. Каква кола?! ‘Каквато спре – бяла, синя, жълта, каква си избираш’ и вдига палец. Ама... така ли? ‘Така, хайде обърни се да те виждат’. Спира един чичо с червена кола. Яна не му казва определена посока. Страх ме е, вози ни непознат. Яна си говори с него, аз мълча на задната седалка, докато ни оставя в някакво село. ‘Какво ти има’. Тогава избухвам в целия си гняв: Как можа да ни качиш в някаква кола с някакъв човек, когото не познаваме, просто който спре! Без посока! Защо не ми каза, че така ще пътуваме! Беше ме страх! Ние сме деца, всичко може да се случи! Треперя. От студ и от всичко. Яна ме прегръща, колената ми са омекнали. Изплъзвам й се и сядам на асфалта. Шепне ми успокоителни думи в ухото, докато ми гали главата. Плача от напрежение, което не усетих как се е натрупало. Целува ме и подава ръка да стана. Тук съм толкова уязвима. Непознатите квартали и разходките нощем изпитваха смелостта ми, но това ми дойде в повече. Аз съм обикновен човек, вие с Ирис сте други, не мога да ви смогвам на живота. ‘Едно сме’ казва Яна. ‘Разбирам я защо те учи’. Защо. ‘Защото сме едно, нали току-що ти казах’. Никога няма да ми обясните с думи прости, нали? Трябва все сама да се досещам, почти да си въобразявам за какво става дума. ‘Тъй е както си го мислиш, вярвай си’, говори като Ирис. Купуваме си шипков мармалад, сирене и хляб и ядем пред селския магазин. Всичко е в мъгла и студ, усещам го в костите си. Не знам как Яна избра това село и имала ли е предварително план, но църквата е прекрасна – или е добре запазена, или успешно реставрирана, но веднъж обгърната от миризмата на тамян и слабата светлина, нямах нужда от повече, най-накрая се успокоих и съзнанието ми отново се разшири.

И тръгнахме на стоп с Яна, две дивачки по пътищата. От страха ми нищо не беше останало. Беше изместен от силна бдителност и отвореност към хората. Говорехме с всеки, който ни качва. За всичко или за каквото можем. А ни качваха всякакви – основно сами мъже, често семейни двойки и няколко особено странни, но много забавни жени. Всеки ни се чудеше – че сме момичета, че сме малки (а ние се представяхме за малко по-големи за всеки случай), не ни ли е страх, защо не вземем автобус или влак, а родителите ни какво казват по въпроса. След като изчерпехме тези досадни теми, започваше същинската част на разговора. Ние разказвахме къде сме били, хората също, говореха за семейството си, за своите преживявания на стоп, за работата си, за приятелите си. Винаги се разделяхме с усмивка, понякога споделяхме храна, веднъж ни дадоха пари и много, много се смутихме. Когато не бяхме решили къде точно отиваме, се оставяме на хората – да предложат някое място. Обиколихме села, градове, близките планини и езера. Всеки път е ново, всяка кола е ново начало. Може да говорим на всеки едно и също, подходът винаги е различен и трябва да сме гъвкави, слушаме различни истории, смеем се, искрени сме.

Когато Ирис разбра, че пътуваме на стоп, хубаво ни се накара за всички опасности, които могат да ни се случат. Яна обаче хубаво й разправи за всичките ни преживявания. На следващото пътешествие Ирис дойде с нас. И й хареса.

Стоим на пътя сред вятър и студ и едно зимно слънце отвисоко опитва да ни топли. Дългата черна коса на Ирис се вее, усещам лекия й допир и настръхвам още повече. Бялата й кожа се е зачервила, но тя стои сериозна с вдигнат палец. Яна се е засмяла и тананика нещо. За първи път забелязвам колко си приличат – очите, скулите и устните, а само тенът на кожата им е различен. Яна е тъмна. И аз сред тях двете – сестри, повече от сестри. ‘Едно сме’, тези думи ме замайват. Трите на пътя – самодива, циганка и дете. Взима ни млада жена. Поредната странница като нас.

• 
  Ирис от малка обича самодиви. Баба й е разказвала много приказки и е била на село почтии през цялото време преди да почне първи клас. Ти сама знаеш колко е магическа гората там. Тя се измъкваше нощем и бродеше само по ‘самодивска риза’. Сънуваше странни неща. Аз като малка се чудех що за сестра имам и почнахме много да си говорим. Като починаха баба и дядо, ходехме сами на село. Аз на 10, тя на 16 и си живеехме чудно в гората. Учеше ме, което баба й беше казала за билките. То така се и роди магазинчето – в началото с билки почнахме. Ама и малко градска култура, няма как, и ей я на, с какви дрехи и обувки ходи – черно, черно. Аз й казвам, че само лятото е самодива, а като е тук е градски вампир – с тази бяла кожа...
  

• 
  Тя казва, че просто сте се ‘надушили’, хванали сте една честота.
  
• 
  Че това просто ли е?!
  
• 
  Тя така смята. И много лесно е предположила, че я мислиш за самодива и вещица – нали се знае на какво прилича – Яна се смее, а аз още търся доказателства за нещо свръхестествено.
  
• 
  Виж, една нощ тя пееше навън, аз я наблюдавах и внезапно заспах. Как става това?
  
• 
  Ирис казва, че е от чая.
  
• 
  Аз тогава не бях пила!
  
• 
  Не знам от какво е било. Била си превъзбудена, било е късно, имаш прекалено богато въображение – такива неща.
  
• 
  Не! Тя има някакви специални способности.
  
• 
  И аз винаги съм я подозирала – казва Яна и пак се смее. Но когато вижда, че аз оставам сериозна, добавя: - Отпусни се. Тя те цени.
  

• 
  Всичко ли трябва да й кажеш! – почти се скарва на сестра си.
  
• 
  Ти явно никога няма да го направиш.
  
• 
  Това е моя работа да реша. Ама че сте нетърпеливи.
  
• 
  Просто защото знам, че няма да й кажеш много от нещата, а тя има нужда да ги знае.
  

• 
  Така не ми даваш възможност да се подготвя.
  
• 
  Колко още месеца ти трябват?
  
• 
  Яна! Още повече, че ти казах да не го правиш.
  

Яна се преструва на разсърдена и излиза като дава възможност на Ирис или да продължи, или да погребе темата, докато тя си реши. Очаквам второто, защото знам, че не обича да я притискат – така и прави.

• 
  Мен нямаше кой да научи, кой да ми покаже как да развия това, което усещах в себе си за по-различно, но и по-голямо. Не исках да ти е лесно, да ти е наготово. Затова постоянно те измъчвах – несъзнателно. Затова не исках да играем на викторина с твоите неузрели въпроси и моите пожълтели отговори. Исках да знаеш за какво воюваш, ама наистина да знаеш – не просто за едното там възвишение, ами и името и цялата му история, и география, и флора, и фауна да знаеш! Да знаеш какво точно искаш да знаеш. Но да не мислиш, че е лесно да си на мое място – да трябва да мога да преценя как да постъпя с едно дете, да дозирам, непрестанно да пресмятам и да внимавам какво ти говоря и как – за да не те затрупам изведнъж. Или още по-трудното – да се удържам да не ти говоря за себе си, защото моите минали търсения не ти трябваха тогава. Не ти трябваха, защото аз бях до теб. На мен никой не ми е отговарял, с никого не съм гледала нощта. Съвсем сама трябваше да се справя – не че съм преживяла лоши моменти, просто ми е било пусто. С Яна говорихме много по-късно за всичко това, дори беше наскоро – все пак и тя е малка. И тези самотни преживявания, освен че ме направиха по-силна – каквато исках и ти да бъдеш, пак те ме и изолираха, тоест аз се изолирах от хората. Имах да откривам цяла вътрешна вселена, така че нямаше как да бъда нормално социална. Понякога се отчайвах, че си въобразявам, че е глупост всичко, което мисля... подобни разкази ти спестих. И затова не исках от самото начало да ме питаш за мен, защото бях толкова слаба от радост, че те има, че можех веднага да се впусна да ти говоря за това отминало време. Не ти беше нужно. На мен ми беше, но се удържах. Никога не съм очаквала, че ще намеря друг подобен на мен, а ти ми се яви с цял един живот разлика в годините, с цяло едно мислене – и пак си същата като мен. Радвах ти се повече, отколкото съм показала и отколкото си разбрала. Яна може да ти е казала някакви неща, но това са нейните думи, тези са моите, и радостта си беше моя. В началото не я показах от стъписване – не вярвах какво се е случило, но докато те опознавах, нямаше как да не повярвам. Знам, че пазех дистанция – беше си някаква реакция срещу теб, че изобщо ми се случваш, а след това придоби очертания на навик. Знам, че това те нараняваше, но беше нещо, което трябваше да научиш – да можеш да усмиряваш вятъра в теб. Мисля, че по този начин ти отнех някаква първична твоя радост... Виждаш ли, аз не съм идеална – нито сега, нито тогава, не знаех от самото начало какво да правя. Не съм имала план-програма на какво да те науча. Дори не съм знаела, че съм способна на това. Не казвам и че съм успяла.
  

Гледахме се дълго след като приключи. Беше ми се разкрила напълно. Бях виждала тялото й голо, но сега я виждах изцяло – и тази гледка беше по-ясната от двете. Беше ми обяснила всичко, стаявано от страх или добри намерения, и сега очакваше моята реакция. Все още само я гледах и смилах думите, показали несигурните й мисли, показващи ми я вече от всяка страна. Доверяваше ми се до такава степен, че с открит поглед чакаше да реагирам и наистина искаше тази реакция. И аз бавно тръгнах към нея, клатушкайки се цяла вечност, милион звезди угаснаха и се родиха още толкова, докато стигна до нея и в следващия момент обърнах гръб на тези вечности и я прегърнах толкова силно, че се търкулнах в нея.