12 правила за живота

297
мъст“ – така говорят те един на друг. „Ще мъстим и ще хулим
всички, които не са подобни на нас“ – такъв обет си дават сърца-
та на тарантулите. А – „Волята за равенство, това трябва
отсега нататък да стане име на добродетел; и ще нададем вой
против всичко, което има власт!“ О, вие, проповедници на
равенство, тиранското безумие на безсилието крещи така из
вашето гърло за „равенство“; вашите най-потайни тирански
страсти се замаскират така в слова на добродетел!
258
С тези неща е наясно и несравнимият английски есеист Джордж Оруел.
През 1937 година той завършва книгата „Пътят към Уигън Пиър“, представляваща отчасти унищожителна критика към британските социалисти от висшата класа (макар че самият Оруел е привлечен от социализма). В първата половина на книгата той описва ужасните условия на живот, на които са подложени британските миньори през 30-те години:
Научих от няколко зъболекари, че в индустриалните райони е
много рядко изключение да срещнеш човек над трийсет години,
който има поне един собствен зъб в устата си. Много от жители-
те на Уигън изразиха мнението, че колкото по-рано се отървеш
от зъбите си, толкова по-добре. „Зъбите са страшно тегло“ –
каза ми една жена.
259
В някои случаи миньорът от Уигън Пиър трябвало да върви – поточно да пълзи, предвид височината на минните галерии – близо пет километра под земята, по тъмните коридори с нисък таван, в който удрял главата си и наранявал гърба си, само за да застъпи на смяна. А после, след седем часа и половина къртовски труд, трябвало да пълзи обратно по същия път. „Това може да се сравни с усилието да изкачиш един малък планински връх – веднъж преди работа и втори път след края на работния ден“ – отбелязва
Оруел. Времето за тези изнурителни преходи не се заплащало.
Оруел пише „Пътят към Уигън Пиър“ за Клуба на лявата книга, социалистическо издателство, което всеки месец издавало едно избрано произведение. Човек не може да не изпита съчувствие към отрудения бедняк, щом прочете първата половина на книгата, разглеждаща житейската съдба на миньорите. Само едно чудовище би останало равнодушно към трагичния разказ за живота, който Оруел описва:
258
Ницше, Ф. Тъй рече Заратустра; прев. Жана Николова-Гълъбова. София, изд.
„Христо Ботев“, 1990 г.
259
Orwell, G. (1958). The road to Wigan Pier. New York: Harcourt, pp. 96-97.

298
До не много отдавна условията в мините бяха по-тежки от сега.
Все още има живи очевидци – няколко доста възрастни жени,
които на младини са работели под земята и пълзейки на четири
крака, са теглели количките с въглища. Те продължавали да
вършат тази работа даже след като забременявали.
Във втората част на книгата Оруел разглежда един по-различен въпрос: сравнителната непопулярност на социализма в тогавашна Великобритания, въпреки очевидното и болезнено неравенство, което се наблюдава в цялата страна. Той заключава, че „радетелите“ за социални реформи, облечени в туид и философстващи от удобните си кресла, сочещи явните жертви и пръскащи снизхождение и презрение, много често не харесвали бедните, въпреки че твърдели обратното. Но затова пък ненавиждали богатите. Те прикривали омразата и завистта си зад маската на благочестивост, фалшива набожност и праведност. Оттогава нещата не са се променили особено, както в сферата на безсъзнателното, така и на лявата идеология, издигаща призиви за социална справедливост. Когато чувам как някой твърди, и то на висок глас: „Аз се боря за това и това!“, благодарение на Фройд, Юнг и Ницше
(както и на Оруел), винаги се чудя: „Добре, но кое е това, срещу което се бориш?“. Въпросът става още по-уместен, ако този някой се оплаква, критикува или се опитва да „поправя“ поведението на другите.
Ако не се лъжа, именно Юнг е авторът на следното хирургически точно психоаналитично съждение: ако се питаш защо един човек е сторил дадено
нещо, виж последствията и те ще ти разкрият причините. Това е използване на психологически скалпел, но той невинаги е най-подходящият инструмент. Той може да направи прекалено дълбок разрез или да среже на погрешното място. Скалпелът е последната от всички отчаяни възможности.
Понякога обаче използването му води до просветление.
Например, ако поставянето на „капани за скейтбордисти“ създава нещастни възрастни и се превръща в грубо естетическо престъпление срещу красотата, вероятно точно такава е и целта. Ако някой заяви, че в действията си се ръководи от най-възвишените принципи и прави всичко за доброто на хората, нямате никакво основание да приемате мотивите му за искрени.
Онези, които наистина желаят да подобрят нещата, обикновено не се опитват да променят другите. Ако все пак го правят, те поемат отговорността първо да променят себе си. Зад правилата, пречещи на скейтбордистите да проявяват уменията си и да правят смели и опасни неща, прозира намесата на един коварен античовешки дух.

299

Изтегляне 3.6 Mb.

Сподели с приятели: