12 правила за живота
Изтегляне 3.6 Mb. Pdf просмотр
|
Свързани:
КУРСОВА ЗАДАЧА, Kursova rabota na tema Organizacionnata kultura na moia rabotodatel Kaufland Bylgariia (2)
| ПРАВИЛО 11. НЕ ЗАКАЧАЙТЕ ДЕЦАТА, КОГАТО КАРАТ СКЕЙТБОРД Опасност и майсторство Преди години много деца идваха да карат скейтборд при западната страна на Сидни Смит Хол, в кампуса на Университета на Торонто, където работя. Понякога стоях отстрани и ги наблюдавах. От улицата до централния вход се стига по груби, широки циментови стъпала, обточени от двете страни с цилиндричен железен парапет с диаметър шест и половина сантиметра и дължина шест метра. Тези вироглави хлапета, почти всичките момчета, заставаха най-отгоре, на около четиринайсет метра от най-високото стъпало, поставяха крак върху дъската и се засилваха като луди, за да наберат скорост. Малко преди да се сблъскат с парапета, те се пресягаха и придържайки дъс- ката с една ръка, рязко отскачаха. Озовали се върху него, те се спускаха по цялата дължина на тръбата и в самия ѝ край се изтласкваха напред и се приземяваха – понякога грациозно, все още стъпили върху скейтборда, а друг път болезнено и далеч от него. Така или иначе, съвсем скоро бяха отново върху дъската. Според някои хора това е глупаво. И вероятно са прави. Но освен това е дръзко и смело. За мен тези деца бяха удивителни. Мислех си, че заслужават потупване по рамото и искрено възхищение. Разбира се, че поведението им беше опасно. Но точно в това беше смисълът. Те искаха да триумфират над опасността. За тях щеше да е по-безопасно, ако носеха защитно облекло, но това би развалило всичко. Те не се стремяха към безопасност. Стремяха се да развият опитност – едно качество, което повече от всичко друго осигурява безопасност на хората. Никога не бих се осмелил да повторя безразсъдството на онези деца. Не бих могъл, дори да искам. Както не бих могъл да се покатеря на строителен кран, като онези луди глави, които сме виждали в Ютюб (и разбира се, като хората, които работят на строителни кранове). Височините не ми понасят, макар че седем хиляди и шестстотинте метра, на които се издигат пътническите самолети, са толкова непонятни за мисълта, че даже не ме притесняват. Няколко пъти летях на акробатичен самолет от въглеродни влакна – дори изпълних раверсман – и се справих добре, въпреки че е физически и психически натоварващо. (За да изпълните раверсман, самолетът трябва да лети вертикално нагоре, докато силата на гравитацията не го накара почти да спре. След това той започва да пада, описва спирала, 295 превърта се през крило и пикира право надолу. Накрая трябва да излезете от пикирането, защото в противен случай никога вече няма да изпълните раверсман.) Въпреки това не мога да карам скейтборд – особено по парапети, – нито пък мога да се катеря по кранове. На изток Сидни Смит Хол гледа към още една улица. По тази улица, наречена на Свети Георги (доста иронично), поставиха редица груби, четвъртити циментови сандъчета за растения, разположени под наклон към улицата. Децата идваха и на това място и се пързаляха покрай циментовите сандъчета с остри ръбове или около циментовия постамент на една скулптура в близост до сградата. Но това не продължи дълго. На всеки половин-един метър по ръба на сандъчетата скоро се появиха малки метални скоби, които станаха известни като „капаните за скейтбордисти“. Щом ги видях, се сетих за нещо, което се случи в Торонто преди няколко години. Две седмици преди началото на учебната година изчезна оборудването от детските площадки из целия град. Законодателството, уреждащо тези въпроси, се беше променило и в резултат настана паника около свързания с тях застрахователен риск. И така, съоръженията набързо бяха демонтирани, въпреки че бяха достатъчно безопасни. Да не говорим, че изплащането на обезщетения се гарантираше със специален закон и за тези площадки често плащаха родителите. Накратко, градът остана без детски площадки за цяла една година. През това време често виждах отегчени, но изобретателни хлапета, които щурмуват покрива на кварталното училище. Другият им начин за развлечение беше да се ровят из боклука заедно с котките и с не особено авантюристично настроените деца. Неслучайно определих демонтираните детски площадки като „достатъчно безопасни“. Когато са твърде безопасни, децата или не играят там, или го правят не както е предвидено. Те се нуждаят от такова място за игра, което е достатъчно опасно, за да бъде стимулиращо. Хората, към които спадат и децата, не се стремят да ограничават риска. Стремят се да го оптимизират. Те шофират, разхождат се, обичат и играят по такъв начин, че да постигат каквото искат, но и често предизвикват възможностите си, за да продължават да се развиват. Ето защо, когато животът стане прекалено безопасен, хората (в това число и децата) започват да търсят начин отново да го направят опасен. 256 Когато се чувстваме свободни – и насърчавани, – ние предпочитаме да живеем на ръба. Там, на ръба, ние сме уверени в опита си и в същото време сме способни да се сблъскаме с хаоса, който ни подтиква да се развиваме. По 256 Според Vrolix, К. (2006). „Behavioral adaptation, risk compensation, risk homeostasis and moral hazard in traffic safety.“ Steunpunt Verkeersveiligheid, RA-2006-95. Информацията e взета от: https://doclib.uhasselt.be/dspace/bitstream/1942/4002/l/behavioraladaptation.pdf 296 тази причина ние сме устроени така, че да обичаме риска (естествено, някои се наслаждават на риска в по-голяма степен, отколкото други). Рискът ни изпълва с вълнение и възбуда, докато полагаме усилия да оптимизираме бъдещите си резултати. Без него ставаме лениви, неосъзнати, безлични и безучастни и тъпчем на едно място. Когато сме свръхзащитени, се проваляме при първия сблъсък с нещо опасно, неочаквано и пълно с възможности – а това неизбежно се случва. „Капаните за скейтбордисти“ са непривлекателни. Постаментът на издига- щата се в близост скулптура, осеян с метал като нашийник на питбул, изглежда толкова отблъскващо, сякаш старателно е съсипван от скейт- бордистите. Огромните сандъчета за зеленина с металните скоби, разполо- жени на неравни интервали, заедно с щетите, нанесени от скейтбордистите, създават неприятното впечатление за посредствен дизайн, негодувание и зле изпълнен замисъл. Всичко това придава на района (който скулптурата и зеленината трябваше да освежат) странния вид на нещо средно между индустриална зона, затвор, институция за душевно болни и трудов лагер. Точно такъв е крайният резултат, когато строителите и официалната власт не харесват хората, на които служат, и не им вярват. Отблъскващата, грозна реалност на това решение издава истинските подбуди, които лежат в основата му. Изтегляне 3.6 Mb. Сподели с приятели:
|