12 правила за живота

300
Хайде да се сдобрим. – Той не спираше да се приближава. – Рене – извиках отново, – съжалявам, че го казах. Честна дума. И все още искам да отидем заедно на кино.
Това не беше тактически ход. Бях напълно искрен. В противен случай нямаше да последва това, което се случи. Рене спря, погледна ме настойчиво и се разплака. А после се обърна и избяга. Накратко, такива бяха отношенията между коренното население и белите в нашия странен малък град. С Рене така и не отидохме заедно на кино.
Когато се случваше да се спречка с децата от коренното население, Крис отказваше да се бие. Той смяташе, че няма моралното право да се защитава, и затова не оказваше съпротива. „Ние отнехме земята им – написа той след време. – Това е неправилно. Нищо чудно, че ни мразят.“ Постепенно Крис напълно се оттегли от света. Вината за това беше отчасти негова. Той разви дълбока омраза към мъжествеността изобщо и към всяко типично мъжко занимание. Според него да ходи на училище, да си намери работа или приятелка, беше част от същия процес, довел до колонизирането на Северна
Америка, до ужасната патова ситуация на Студената война, заплашваща с взаимно ядрено унищожение, и изобщо до опустошаването на планетата от човека. След като прочете няколко книги за будизма, той почувства, че сегашното състояние на света го задължава морално да се отрече от собственото си Битие. Вярваше, че и другите трябва да последват примера му.
През студентските години с Крис за кратко бяхме съквартиранти. Късно една вечер решихме да се отбием в близкия бар. Когато се прибирахме, той започна да чупи страничните огледала на паркираните по улицата автомобили.
– Стига, Крис – опитах се да го спра. – Каква полза има от това да караш собствениците на тези коли да страдат?
Тогава той ми обясни, че те също имат принос към безумната човешка дейност, съсипваща целия свят, и следователно заслужават да страдат. Казах му, че нищо няма да промени, като си отмъщава на хора, чиято единствена вина е, че живеят нормален живот.
След няколко години, когато следвах докторантура в Монреал, Крис се появи неочаквано под претекст, че иска да се видим. Изглеждаше объркан и изгубен. Помоли ме за помощ и в края на краищата се премести у дома. По това време вече бях женен и живеех с жена ми Тами и дъщеря ни Микейла, която беше на една годинка. Във Феървю Крис дружеше и с Тами (но хранеше надежди за нещо повече от приятелство). Този факт усложняваше още повече ситуацията, но не в смисъла, в който предполагате. В началото
Крис мразеше само мъжете, но после намрази и жените. Той ги желаеше, но се беше отрекъл от образование, кариера и от всичките си желания. Пушеше

301 много и беше безработен. Нищо чудно, че не се радваше на интерес от страна на жените. Това го озлобяваше. Опитвах се да го убедя, че пътят, по който върви, води до сигурна разруха. Имаше нужда да се научи на смирение. С други думи, нуждаеше се от нормален живот.
Един ден беше негов ред да приготви вечерята. Прибирайки се у дома, жена ми заварила апартамента целият в пушек. На котлона имало тиган с подобаващо загарящи хамбургери. В това време Крис стоял на четири крака до печката, зает да затяга едно от разхлабилите се крачета. Тами беше наясно с всичките му номера. Знаеше, че нарочно е оставил вечерята да изгори. Крис мразеше да готви. Мразеше всяка типично женска работа (въпреки че домакинските задължения бяха разпределени по равно и той много добре го знаеше). Беше се заел да поправя печката не за друго, а за да може да предложи правдоподобно и дори похвално оправдание за това, че е съсипал вечерята. Когато Тами изтъкнала истинските му мотиви, той реагирал, сякаш е несправедливо обвинен, но се виждало, че е дълбоко и опасно разгневен.
Част от него, и това не беше добрата му част, вярваше, че е по-умен от всички останали. Това, че някой беше разкрил номерата му, представляваше сериозен удар по гордостта му. Последвала наистина грозна сцена.
На другия ден с Тами излязохме да се поразходим из близкия парк. Имахме нужда да се махнем от апартамента, въпреки че навън беше трийсет и пет градуса под нулата – дяволски студено, влажно и мъгливо. Духаше и вятър.
С две думи, опасно време. Каквото беше и съжителството с Крис, отбеляза
Тами. Навлязохме в парка. Дърветата протягаха голи клони през влажния сивкав въздух. Черна катерица с оголена от краста опашка се беше вкопчила в клона под себе си и трепереше силно, като се опитваше да устои на поривите на вятъра. Какво търсеше навън в този студ? През зимата катериците изпадат в частична летаргия и излизат навън само когато е топло.
И тогава видяхме още една, и още една, и още една. Наоколо беше пълно с катерици – всичките с окапала на петна козина и по тялото, и по опашката, треперещи и премръзнали на студа. Освен тях наоколо нямаше никого.
Изглеждаше нереално. Необяснимо. Но и някак многозначително. Оказахме се на сцената на една абсурдна пиеса – пиеса, режисирана от самия Господ.
Скоро след това Тами взе дъщеря ни и се изнесе за няколко дни.
Същата година, малко преди Коледа, чак от западна Канада дойдоха да ни гостуват по-малкият ми брат и жена му, които бяха женени отскоро. Брат ми познаваше Крис. Тримата облякоха топли дрехи с намерението да се разходят из центъра на Монреал. Крис навлече дълго, черно палто, черен панталон и същия цвят обувки и нахлупи чак до очите си една черна плетена шапка. Много висок, слаб и леко прегърбен, целият в черно, той изглеждаше леко зловещо.
– Крис – пошегувах се аз. – Приличаш на сериен убиец.

302
Много смешно, нали? Когато се върнаха от разходката, Крис изглеждаше начумерен. В територията му бяха нахлули чужди, непознати хора. Още една щастлива двойка. И още малко сол в раната.
Вечерята мина сравнително приятно. Поговорихме си и после си легнахме.
Дълго време не можех да заспя. Нещо не беше наред. Усещах го във въздуха.
В четири сутринта вече не издържах на напрежението и станах от леглото.
Почуках тихо на вратата на Крис и влязох, без да дочакам отговор. Той беше буден и лежеше в леглото, като се взираше в тавана – точно както предполагах. Седнах до него. Познавах го много добре. Поговорихме си и смъртоносната ярост, която кипеше в него, стихна. След това се върнах в леглото и заспах. На другата сутрин брат ми ме дръпна настрана и каза, че иска да поговорим. Седнахме и той започна:
– Какво става тук, по дяволите? Цяла нощ не мигнах. Какво не е наред?
Обясних му, че Крис има сериозни проблеми. Но не казах на брат ми, че и той, и всички ние трябва да благодарим на Бога, че сме живи. Духът на Каин беше посетил дома ни, но всички останахме невредими.
Може би онази нощ, когато смъртта витаеше във въздуха, бях доловил промяната с обонянието си. Крис излъчваше една особена, леко кисела миризма. Той се къпеше често, но хавлиените кърпи и чаршафите поемаха този мирис, който не може да се отстрани, колкото и пъти да се перат. Това беше страничният ефект, произведен от една психика и едно тяло, които не взаимодействат в хармония. Една позната, социална служителка, която беше виждала Крис, ми каза, че познава много добре тази миризма. Познавали я и всичките ѝ колеги, но говорели за нея само шепнешком. Наричали я миризмата на вечните безработни.
Скоро след това завърших докторантурата и свързаните с нея научни изследвания и с Тами се преместихме от Монреал в Бостън. Роди се и второто ни дете. От време на време с Крис се чувахме по телефона. Веднъж той ни дойде на гости и този път посещението мина гладко. Беше започнал работа в магазин за авточасти. Стараеше се да води нормален живот. В този период той беше добре. Но не задълго. Не дойде повече в Бостън. Близо десет години след това – вечерта преди четиресетия му рожден ден – Крис се обади по телефона. По това време със семейството ми вече живеехме в Торонто. Каза, че има новини. Написал разказ, който скоро щял да излезе в сборник, съставен от малко, но легитимно издателство. Това беше поводът да се обади. Крис пишеше хубави разкази. Даваше ми да прочета всеки от тях, а после ги обсъждахме надълго и нашироко. Освен това той беше добър фотограф. Имаше усет и проявяваше творчески поглед.
На другия ден Крис се качил на стария си пикап – същия разнебитен звяр, който караше още във Феървю – и го скрил в някакви храсти. Взел предварително приготвения маркуч и напъхал единия му край в ауспуха, а

303 другия – в кабината на пикапа. Представям си как е седял вътре, взирал се е през напуканото предно стъкло, пушил е и е чакал. Откриха тялото му няколко седмици по-късно. Тогава се обадих на баща му. „Милото ми момче“ – проплака той в слушалката.
Наскоро бях поканен да участвам в конференция на TEDx, която се проведе в един от близките университети. Преди мен на подиума излезе друг преподавател, който трябваше да говори за работата си – увлекателни технически изследвания, свързани с разработката на интелигентни периферни устройства (каквито са компютърните сензорни екрани, но с възможност да се монтират към всичко). Вместо това той заговори за оцеляването на планетата, застрашена от действията на човека. Подобно на
Крис – и на много други хора, – той беше развил дълбоки античовешки убеждения. Не беше стигнал толкова далеч като приятеля ми, но и двамата бяха обладани от един и същ зловещ и пагубен дух.
Той стоеше пред екрана, който на забавен кадър разкриваше панорамен изглед към някаква китайска високотехнологична фабрика, разположена на площ колкото половин квартал. Стотици работници в бяло облекло – като някакви стерилни бездушни роботи – стояха край поточните линии и безмълвно вземаха детайл А, за да го поставят в слот Б. Лекторът обяви пред публиката – изобилстваща от будни млади хора – решението, което взел заедно със съпругата си, да ограничат броя на децата си до едно. Той обясни, че това е въпрос, който всички те трябва внимателно да обмислят, ако искат да постъпят като високо етични хора. Помислих си, че това наистина е най- правилното решение – но само в неговия случай (в който щеше да е най- добре, ако броят на децата се ограничи до по-малко от едно). В публиката имаше множество китайски студенти, които безстрастно изслушаха нравоученията му. Вероятно си мислеха за родителите си, избягали от ужаса на Културната революция на Мао и държавната политика за едно дете на семейство. А може би си мислеха, че същите тези фабрики са довели до значително подобряване на жизнения стандарт и до повече свобода за отделния човек. Някои от тях изразиха това мнение на глас, когато настъпи моментът за задаване на въпроси.
Дали този преподавател би преосмислил възгледите си, ако можеше да си даде сметка за последствията от подобни идеи? Надявам се да греша, но отговорът едва ли е утвърдителен. Проблемът не е, че не може, а че отказва да си даде сметка за последствията. Или по-лошо: може би е наясно с последствията, но те не го вълнуват или просто е решил с цената на всичко да следва пътя, който доброволно е избрал.

304

Изтегляне 3.6 Mb.

Сподели с приятели: