12 правила за живота

285
на мира, не поемай отговорност. Не се опитвай да се противопоставяш на хаоса, за да го превърнеш в ред. Просто невинно чакай. И хаосът неминуемо ще се надигне и ще те погълне. Само че в това няма нищо наивно или невинно.
Защо избягвате изясняването на отношенията, щом това неизменно и неизбежно отравя бъдещето? Защото зад всички разногласия и грешки дебне чудовището, което наистина съществува. Може би конфликтът, който водите
(или не водите) с партньора си, бележи началото на края на вашите отношения. Вероятно отношенията ви приключват, защото някой от вас е
лош човек. Това може да е една от причините. Не мислите ли? Следователно, вземайки участие в конфликта, необходим за решаването на всеки реален проблем, вие трябва да сте готови да се изправите едновременно пред две различни проявления на нещастието и провала. Това са хаосът
(потенциалната уязвимост на отношенията, на всеки вид отношения и на живота въобще) и адът (фактът, че и вие, и партньорът ви може да се окажете достатъчно лоши хора и да съсипете всичко с бездействието и злобата си).
Да, имате най-различни причини да избягвате необходимия конфликт, но това не води до нищо добро.
Защо продължавате да бъдете неопределени, ако по този начин животът е безрадостен и е в застой? Защото, ако не знаете кой сте, можете да се криете зад съмненията си. Възможно е да се окаже, че не сте толкова лош, безотговорен и незначителен човек. Кой знае? Не и вие, разбира се. Особено ако отказвате да се замисляте за това и имате всички основания да не го правите. Но това, че не мислите за проблема, не значи, че той ще изчезне. По този начин вие просто заменяте конкретния, точен и сравнително кратък списък на своите истински грешки и недостатъци с много по-дългия списък на своите неизяснени, предполагаеми пороци и несъвършенства.
Защо отказвате да изследвате света, ако е вярно, че за да овладеете реалността (или поне да се сприятелите се с нея), първо трябва да я опознаете? Как защо? Ами ако се окаже, че действително има нещо гнило в
Дания? Тогава какво? При това положение не е ли по-добре да живеете в умишлена слепота и да се наслаждавате на блаженото невежество? Така е, разбира се, но само при условие, че чудовището не съществува. Наистина ли вярвате, че е добра идея да отстъпите и да се унизите в собствените си очи, вместо да се подготвите и да посрещнете смело надигащата се вълна от проблеми? Смятате ли, че е разумно да не правите нищо и да оставите предстоящото бедствие невидимо да расте, докато вие се криете и спотайвате, парализирани от страх? Не е ли по-добре да се подготвите за битка, да наточите меча, да навлезете в тъмното и да изненадате лъва в леговището му? Възможно е... не, почти сигурно е, че ще пострадате. В края на краищата животът е страдание. Но раната може би няма да бъде фатална.

286
Ако просто стоите и чакате проблемът, който отказвате да изследвате, сам да почука на вратата ви, тогава ще си имате сериозни неприятности. Когато сте най-малко подготвени, ще се случи точно това, което най-малко желаете.
Предизвикателството, срещу което не желаете да застанете, ще излезе на пътя ви, когато вие сте най-слаби, а то – по-силно от всякога. Това значи сигурно поражение.
Извил се в пръстени все по-широки,
соколът не дочува соколаря.
Нещата рухват, не държи средата,
безвластието пуснато е само,
и приливът от тъмна кръв е пуснат,
и церемонията на невинността се дави.
На най-добрите липсва убеждение,
най-лошите със гъста страст са пълни.
254
Защо отказвате да дефинирате проблема, при положение че това може да направи възможно неговото разрешаване? Защото дефинирането на проблема е равносилно на това да признаете, че той съществува. За да определите проблема, трябва да си позволите да знаете какво искате от приятеля или партньора си. Но тогава вие ще знаете точно и ясно кога не го получавате. А това значи да ви заболи. И болката ще бъде остра и конкретна.
Но така ще научите нещо и ще приложите наученото в бъдеще. Алтерна- тивата на тази внезапна остра болка е бавната агония от постоянната безна- деждност, от неопределения провал и от чувството, че ценното време изтича като пясък между пръстите.
Защо отказвате да определите успеха? Защото, когато не давате определение на успеха (и така го приемате за невъзможен), вие също така отказвате да определите какво представлява провалът, за самите вас. От това излиза, че когато претърпите провал, вие няма да забележите и следователно няма да ви заболи. Но този номер няма да се получи! Не е толкова лесно да излъжете себе си – освен ако не сте непоправимо объркани. Ще изпитвате постоянно разочарование от собственото си Битие, а оттам – самопрезрение, и накрая – растяща омраза към света, който поражда (или изражда) всичко това.
254
Уилям Бътлър Йейтс, „Второто пришествие“

287
Да, скоро откровение се чака,
да, Второто пришествие се чака!
Едва ли остарял е този израз,
когато ме смущава странен образ,
огромен образ на „Духа вселенски“,
там някъде във пясъчната пустош,
със лъвско тяло и глава човешка,
сив поглед, безпощаден като слънце,
той движи бавни хълбоци, до него
се мятат сенки на тревожни птици.
Отново пада мракът, но аз зная,
че каменният сън на двайсет века
в кошмар оттласна люлката люляна.
Какъв ли грозен звяр сега е плъзнал
към Витлеем за свойто Рождество?
255
Какво ще стане, ако тази жена, предадена от мъжа си, най-сетне се реши, водена от отчаянието, да се изправи пред липсата на последователност между своето минало, настояще и бъдеще? Какво ще стане, ако най-сетне реши да оправи безпорядъка – нещо, което е отбягвала да направи досега, – въпреки че никога не е била толкова слаба и толкова объркана? За нея това ще е усилие, което би могло почти да я убие (макар че пътят, по който е поела, е много по-страшен от смъртта). За да се прероди, за да стане отново истинска, тя трябва много внимателно да си изясни каква е реалността, от която толкова удобно, но и опасно, се е крила зад завесата на невежеството и на измамното спокойствие. Тя е длъжна да разграничи конкретните особености на своята лична катастрофа от принципно непоносимото състояние на Битието, и то в момент, когато всичко в нейния свят е разрушено. Всъщност не всичко, разрушени са само конкретни неща;
определени убеждения, които са били погрешни; конкретни действия, които са били фалшиви и неавтентични. Кои са тези убеждения и действия? Как може да ги коригира сега? Как самата тя да стане по-добра в бъдеще? Ако откаже или не успее да си изясни всичко това, тя никога няма да стъпи отново на сигурна почва. Но ако иска да събере отломките на разрушения си свят и да го изгради наново, тя трябва да мисли и да се изразява ясно и точно, трябва да разчита на думите си, да разчита на Словото. А може би е по-добре да остави нещата, обвити в мъгла. Може би вече е прекалено късно за нея,
255
Йейтс, У.Б. Второто пришествие; прев. Цветан Стоянов. – В: Съвременни
английски поети, изд. „Народна култура“, София, 1969 г.

288 защото голяма част от истинската ѝ същност е останала неразкрита, неосъществена. Може би вече е прекалено изтощена...
Ако беше обърнала внимание навреме, ако беше събрала смелост, за да изрази мислите и чувствата си ясно и откровено, би могла да се спаси от тези проблеми. Какво би станало, ако беше споделила, че е нещастна, че романтиката е започнала да изчезва от живота ѝ, още в самото начало, в конкретния момент, в който това е започнало да я притеснява. Или, ако не е изпитвала притеснение: какво би станало, ако беше споделила, че този факт не я притеснява така, както би трябвало да я притеснява? Какво би станало, ако ясно и внимателно беше приела факта, че мъжът ѝ не зачита усилията ѝ в домакинството? Дали би осъзнала, че всъщност е обидена на баща си и на самото общество (и че тази потискана обида съсипва връзката ѝ)? Ами ако беше успяла да поправи всичко това? Дали нямаше да е по-силна? Дали щеше да избягва да се изправя срещу трудностите? Дали нямаше да е по-полезна за себе си, за семейството и за обществото?
Какво би било, ако беше рискувала да влиза в конфликти в настоящето, за да открие истината и да намери покой в бъдещето? Или, ако беше приемала микротрусовете в брака си като заслужаващ внимание показател за неговата нестабилност, вместо да ги пренебрегва, да се примирява с тях или да се усмихва любезно, сякаш не съществуват? Може би сега щеше да е различна, съпругът ѝ – също. Може би двамата щяха все още да са женени – и официално, и духовно. Може би щяха да са много по-млади – както физически, така и по дух, – отколкото са сега. Може би домът им щеше да е изграден върху здрава скала, а не върху основи от пясък.
Когато светът около нас се разпада и настъпва хаос, чрез думите и речта си ние можем да придадем структура на този хаос и отново да установим ред.
Когато говорим внимателно и точно, ние можем да подредим нещата, да ги сложим по местата им, да си поставим нова цел и да се отправим към нея – можем да го направим и заедно, ако успеем да се договорим, ако постигнем консенсус. И обратното, когато използваме думите небрежно и неясно, всичко около нас изглежда объркано и неустановено. Посоката остава неопределена. Мъглата на несигурността се сгъстява. И тогава преговорите са невъзможни.

Изтегляне 3.6 Mb.

Сподели с приятели: