1в. Произход и история на институтите на мнп

да поддържа международния мир и сигурност;

да развива приятелски отношения между държавите, основани на зачитане принципа на равноправието и самоопределението на народите;

да осъществява сътрудничество при разрешаване на международните икономически, социални, културни и хуманитарни проблеми и да насърчава  зачитане на правата и основните свободи на човека;

да бъде център за съгласуване на действията на държавите за постигането на тези общи цели.

Главните органи на ООН са: Общо събрание, Съвет за сигурност, Икономически и социален съвет, Съвет за попечителство, Международен съд в Хага, както и Секретариат на ООН, който включва необходимия за цялостното функциониране на Организацията международен персонал.

Съветът за сигурност носи главната отговорност за поддържането на международния мир и сигурност от името на всички членове на Организацията. Състои се от 15 членове, от които Китай, Франция, САЩ, Русия и Великобритания са постоянни, а останалите десет се избират от Общото събрание - всеки с мандат от 2 години

Икономическият и социален съвет (ИКОСОС) е основният форум за обсъждане на международни икономически и социални въпроси и за разработване на препоръки за провеждане на съответни политики от държавите членки. Този орган разполага с мрежа за консултации с неправителствени организации (НПО), чрез които се поддържа жизнена връзка между ООН и гражданското общество

Съветът за попечителство е създаден през 1945 г. с цел наблюдение над единадесетте територии, намиращи се под попечителството на ООН, и предприемане на необходимите мерки за подготовка на тези територии за самоопределение или независимост

Международният съд е главният юридически орган на ООН. Петнадесетте съдии, които служат в него, се избират от Общото събрание и Съвета за сигурност на ООН

Секретариатът на ООН се състои от департаменти и служби, обхващащи 8900 служители, набрани сред кандидати от страните членки. Секретариатът на ООН е разположен в Щабквартирата на ООН в Ню Йорк и в службите на ООН в Женева, Виена, Найроби, Банкок.
45. Всеобщата декларация за правата на човека е приета от Общото събрание на ООН на 10 декември 1948 г. Тя е първото значително постижение на световната организация в тази област. За приемането на декларацията голяма роля играят пресните спомени от Втората световна война. След като излизат наяве нацистките престъпления, в ООН се формира становището, че Хартата на Обединените нации твърде общо формулира тази материя и е формирана Комисия за правата на човека, която да подработи всеобщата декларация.

Главна роля в изработването на Декларацията играе канадецът Джон Питърс Хъмфри - тогава директор на отдела за правата на човека. Други основни членове на екипа са Рене Касен (Франция), Елеонор Рузвелт (САЩ), Чарлз Малик (Ливан) и Пенг-чун Чанг (Китай).

Декларацията е приета без гласове против. От гласуване се въздържат представителите на 8 държави: Саудитска Арабия, ЮАР и държавите от социалистическия блок.

Основни човешки права [

Право на свобода (всеки човек е свободен) и отхвърляне на робството;

Право на човека да не бъде дискриминиран;

Право на съд и на справедлив съдебен процес;

Право на собственост и гарантиране на собствеността;

Право на човека да не бъде малтретиран;

Право на вероизповедание и право на смяна на вероизповеданието;

Равнопоставеност на половете;

Право на труд и право на почивка.

По повод на годишнината от декларацията, две години по-късно (1950 г.) ООН обявява 10 декември за Международен ден за правата на човека.
46. Конвенция за защита на правата на човека и основните свободи /1992/, приета на 4 ноември 1950 г. в Рим, в сила на 3 септември 1953 г. България подписва конвенцията на 7 май 1992 г. в Страсбург. Ратифицирана е от Народното събрание на 31 юли 1992 г Тя е международен договор, с който страните членки на Съвета на Европа целят да гарантират някои права на човека и основните свободи на всяко лице под тяхната юрисдикция.

Конвенцията е подписана в Рим на 4 ноември 1950 г. и влиза в сила през 1953 г. Първоначално са създадени два независими органа, които следят за спазването на правата, гарантирани в конвенцията: Европейска комисия по правата на човека (1954 г.) и Европейски съд по правата на човека (1959 г.)

За да посрещне предизвикателствата на новата разширена Европа, по време на срещата на високо равнище във Виена през 1993 г. бе взето решение да се създаде Европейски съд по правата на човека, който да замени предишната двустепенна система.
Новият съд със седалище в Страсбург, като част от Съвета на Европа, започна да функционира на 1 ноември 1998 г.

Конвенцията и протоколът й гарантират:

Забрана на:

Конвенцията е първият успешен опит да се защитят редица права и свободи, изложени във Всеобщата декларация за правата на човека, приета през 1948 г. от Организацията на обединените нации. Тя се е превърнала в модел за други системи от целия свят, включително Американската конвенция за правата на човека.

Тя е единственият постоянен и независим механизъм за контрол в Европа, който гарантира, че страните спазват широк кръг основни права (главно граждански и политически).

Значението на Конвенцията е не само в широкия спектър на включените права, но и в защитния механизъм, създаден в Страсбург, който се произнася по обвиненията в нарушения и осигурява спазването на задълженията по конвенцията от страна на държавите.

Правно обвързаните страни са задължени да гарантират, че всеки човек под тяхната юрисдикция, независимо от пол, раса, националност, етнически произход и т.н., може да упражнява човешките права и свободи, защитени от Европейската конвенция за правата на човека.
47. След влизане на Конвенцията в сила, бяха приети още дванадесет допълнителни Протокола.Протоколи номера 1, 4, 6, 7 и 12 добавят права и свободи, към онези, които вече

бяха гарантирани от Конвенцията. Протокол № 2 дава на Съда правомощието да

изразява съвещателни мнения. Протокол № 9 дава възможност на индивидуални

жалбоподатели да отнасят случая си в Съда ако този протокол е ратифициран от

държавата-ответник и в случай, че молбите са приети от Бюрото за .отсяване..

Протокол № 11 реструктурира механизма за контрол (виж по-долу). Останалите

Протоколи засягат организацията и процедурата пред институциите по

Конвенцията.

Увеличаващото се количество дела дава повод за продължителни дебати

върху необходимостта от реформа на надзорния механизъм на Конвенцията,

което довежда до приемането на Протокол № 11. Целта е да се опрости

структурата и по този начин да се съкрати продължителността на процедурата и

едновременно да се затвърди съдебния характер на системата, като я направи

напълно задължителна и премане юрисдикционната роля на Комитета на

Министрите.

Протокол № 11 влиза в сила на 1 ноември 1998 и предвижда

едногодишен преходен период (до 31 октомври 1999), по време на който

Комисията продължава да разглежда делата, които е обявила за допустими до

тази дата.
48.49. Под егидата на ООН са разработени и приети повече от 60
международни акта, засягащи пряко правата на човека. Редица
международни актове са приети от ЮНЕСКО и в рамките на регионалните
международни организации като например: Конвенция за защита правата
на човека и основните свободи на Европейския съвет (1950 г .),
Договор за мир с Япония (1951 г .), Меморандум относно свободната
територия на Триест (1954 г .), Конституция на организацията за
африканско единство (1963 г.), Заключителен акт от Хелзинки (1975
г .) и др.
Кодификацията и прогресивното развитие на международното
право в областта на правата на човека се извършва преди всичко на
основата на общопризнатите принципи на съвременното международно
право - принципът на равноправие и забрана на дискриминацията и др.
Под егидата на ООН са разработени и приети и голям брой
кодифициращи актове относно правата на човека. Около 20 универсални
международни акта, засягащи правата и свободите на човека, са приети
в рамките на МОТ - профсъюзна свобода ( 6 конвенции и 3 препоръки),
забрана на принудителния труд (2 конвенции и 1 препоръка), равенство
на възможностите и третирането между двата пола ( 3 конвенции и 3
препоръки).
Освен универсалните международни актове са приети редица
актове от регионални международни организации. Такива са
заключителните документи от Съвещанието за сигурност и сътрудничество
в Европа ( Хелзинки - 1975 г ., Мадрид - 1983 г ., Виена - 1989 г . и
Копенхаген - 1990 г .); Европейската конвенция за защита правата на
човека и основните свободи и Европейската социална харта,
Американската конвенция за правата на човека, Африканската харта за
правата на човека и др. В тази връзка интересно е, че Лигата на
Арабските държави (1945) сформира Постоянна комисия за човешките
права през 1969 г. За съжаление досега тя не е приела никакъв
документ с нормативна стойност и по този начин комисията остава сякаш
извън рамките на проблематиката, за която е създадена.
50. Конвенцията на ООН срещу транснационалната организирана престъпност и

Протокол на Обединените Нации за предотвратяване и пресичане на търговията с

хора, особено жени и деца, и наказанията за нея, допълващ Конвенция на

Обединените Нации срещу транснационалната организирана престъпност

(Протоколът от Палермо), представляван международно признатата база при

противодействието на всички аспекти на трафика на хора.

Конвенцията и Протокола от Палермо са подкрепени от редица международни

закони, конвенции, протоколи, решения или препоръки, визиращи трафика на хора.

Най-важните конвенции, протоколи, решения и препоръки свързани с търговията с

хора са:

организирана престъпност;

• Протокол на Обединените Нации за предотвратяване и пресичане на

търговията с хора, особено жени и деца, и наказанията за нея,

допълващ Конвенция на Обединените Нации срещу

транснационалната организирана престъпност;

• Анекс II от Протокола на Обединените наци към Конвенцията за

правата на детето, Търговията с деца, Детската проституция и

Детската порнография (незадължителен);

• Протокол на Обединените Нации срещу трафика на мигранти по

суша, море и въздух, допълващ Конвенция на Обединените Нации

срещу транснационалната организирана престъпност;

• Върховен комисар на Обединените нации по човешките права -

Препоръчителни принципи и указания относно човешките права и

търговията с хора;

• Конвенция на ООН за премахване на всички форми на дискриминация

спрямо жените;

• Конвенция на Европол;

• Решение на Рамката на Съвета;

• Препоръки от Съвета на Европа;

РЕГИОНАЛНИ КРИТЕРИИ ЗА БОРБА С ТРАФИКА НА ХОРА ОБУЧЕНИЕ ЗА СЛУЖИТЕЛИ НА МВР В ЮИЕ

• Декларация против търговията с хора на ЮИЕ;30

• Брюкселска декларация за превенцията и борбата срещу търговията с хора.

За цялостен преглед на законовата рамка срещу трафика на хора, вижте

приложената “Преглед на законодателството за антитрафик, Септември 2001” 31

Всички нормативни документи могат да бъдат копирани от уебстраницата на

Цялостната програма за обучение и изграждане на ресурси за борба с трафика на

хора в ЮИЕ”, както и уебсайтовете на Съвета на Европа 32 и ОССЕ ODHIR 33

Тази глава ще съдържа национално законодателство, свързано с търговията с

хора или подобни нарушения. Тя ще включва и друго национално

законодателство, което може да се използва в борбата с трафика на хора, като

например законодателството за прането на пари. Разделът ще бъде разработен

от националните екипи

Конвенцията на ООН за транснационалната организирана престъпност от 15 ноември 2000 г. определя организираната престъпност като колективна дейност, извършвана от три или повече лица, свързани в определена йерархия или от лични връзки, и позволяваща на нейните ръководители да извличат облаги или да контролират национални или чужди територии или пазари с насилие, заплахи или корупция, използвани както за самата престъпна дейност, така и с цел проникване в законната икономика. Конвенцията предлага един примерен списък, включващ дейности като трафик на хора, фалшифициране на пари, кражба на ядрени материали, терористични актове и др.

Най-общите характерни особености на организираната престъпност са следните:

1. 
   - монопол върху определени престъпни дейности (наркотици, проституция...);
   
2. 
   - системно използване на насилие срещу лицата, дръзнали да оспорят този монопол или вътрешната дисциплина на организацията;
   
3. 
   - изчезването на един от членовете на организираната престъпна група не се отразява върху нейната дейност;
   
4. 
   - йерархична и бюрократизирана структура с разпределение на функциите;
   
5. 
   - придобити знания в областта на правото, финансите и счетоводството;
   
6. 
   - транснационализация на някоя от дейностите на организираната престъпна група;
   
7. 
   - възможност да въздейства върху политическите, административните и съдебните процеси.
   

Можем да говорим за три етапа в развитието на организираната престъпност:

1. 
   - Хищнически етап – малка група с малка територия, прилагаща насилие с предимно отбранителен характер, престъпленията са чисто инструментални.
   
2. 
   - Паразитен етап – групата развива корупционно взаимодействие с представители на законната власт, натрупва огромни ресурси и прониква в законните сектори на икономиката;
   
3. 
   - Етап на симбиоза – законните политически и икономически кръгове стават зависими от монополите и мрежите на организираната престъпност;
   
4. 
   - Транснационален етап – групата развива дейност в световен мащаб, установява транснационални връзки и е способна на отправя предизвикателства към националните и международните органи на властта.