в. Юготрибунал – (1993г.)

Бившият президент на босненските сърби Радован Караджич и други от управляващата върхушка, в това число и генерали, трябваше да понесат своята отговорност за извършените от техни подчинени екзекуции на десетки хиляди мирни жители. Според различни източници убитите босненски мюсюлмани са над 20 000, повечето от които са погребани в масови гробове.

За съжаление трябва да се отбележи, че в сравнение с предишните международни военни съдилища - Нюрнбергския и Токийския, международния военен съд в Хага не успя да изпълни докрай своята мисия. Не наказа всички виновни и не се е превърнал все още в ефективен орган.
34в. Постоянен международен наказателен съд на ООН
Този специализиран международен наказателен орган е създаден през 1998 г. със седалище гр. Хага. В компетенциите му е разглеждане на спорове, възникнали между държавите. Съдът не се занимава с престъпни действия на отделни физически лица. Неговата основна функция е да решава в съответствие с МН право спорове, отнесени до него, относно :

-МН конвенции, които установяват правила, изрично признати от спорещите държави.

-общите принципи на правото, признати от цивилизованите страни.

Решението на съда е задължително само за страните по спора и само по отношение на конкретното дело. Решението е окончателно и не подлежи на обжалване.

Съдът се състои от 15 члена, като в състава му не може да има повече от един гражданин на една държава. Членовете се избират от Общото събрание на ООН, по два критерия :

-да притежават високи морални качества;

-наличие на призната компетентност по МН право.

Мандата на съдиите е 9 години. Те могат да бъдат преизбирани и се ползват с дипломатически привилегии и имунитети.

МН съд в Хага, може да разглежда правни спорове и между държави, които не са членки на ООН. Споровете могат да бъдат относно :

-тълкуване на договор; - всеки въпрос от МН право.

Ако осъдената държава не изпълни решението на МН съд и Съвета за сигурност на ООН сметне за необходимо, може да се направи препоръка или да се предприемат действия за привеждане на решението в изпълнение.

Основни положения на устава на постоянния МН наказателен съд на ООН :

-съдът ще разглежда дела, чиито предмет са престъпления против човечеството, геноцид, военни престъпления и агресия. Съгласно разпоредба от устава, за да може той да породи правни последици, трябва да бъде ратифициран min от 60 държави.

-смъртното наказание е изключено от санкциите, които съдът може да налага.

В заключение следва да посочим, че 120 държави, в това число и България, гласуваха за учредяването на съда и за приемане на неговия устав, 7 бяха против, въздържали се – 21. Не взеха участие в гласуването други 12 държави, членки на ООН.

Стана ясно, че със 113 срещу 7 гласа бе отхвърлено искането на САЩ, които настояваха да получат юридически гаранции, че американските военни и агенти няма да бъдат съдени от този съд, без тяхното изрично съгласие.

-сключване на двустранни договори между държавите;

-участие в многостранни МН правни актове.

Към този момент България има сключени и влезли в сила 20 двустранни договора за правна помощ по наказателно-правни въпроси. В тези двустранни договори се съдържа правната уредба относно начина на оказване на правна помощ, реда за установяване на официални връзки, реда за предаване на задържани лица и вещи – придобити от дееца чрез престъпление, обмен на информация по наказателни дела и др.

Най-важния МН правен документ, който регламентира правната помощ по наказателни дела е Европейската конвенция за взаимопомощ по наказателно-правни въпроси – от 1959 г. тя е в сила за България от 1994 г.

Приложно поле за конвенцията :

А) престъпления, за които конвенцията няма да се прилага са :

-престъпления по военните закони;

-политически престъпления;

-данъчни престъпления;

Б) престъпленията, за които конвенцията ще се прилага трябва да отговарят на две изисквания :

-деянието да е наказуемо и по закона на “замолената “ държава;

-престъплението мотивиращо молбата, да позволява екстрадиция на лица, за съдене или за изтърпяване на наложеното наказание.

Правната помощ по тази конвенция включва :

-извършване на следствени действия (разпити, претърсвания, изземване)

-предаване на предмети, свързани с престъплението, които могат да послужат като веществени доказателства.

-връчване на книжа (за призоваване на свидетели, експерти и др.)

Процедура :

-регламентирано е съдържанието на молбите;

-молбите се предават чрез Министерство на правосъдието на всяка страна;

-документите не се нуждаят от легализация, под никаква форма.

Всяка държава има право на преценка дали да предаде на друга държава държания престъпник.

В конвенцията е разработена материята, свързана с още една категория лица (освен предаването на обвиняеми и подсъдими). Става въпрос за явяване на свидетели и експерти от една държава, пред съда или друг орган от “молещата” държава.


36в. Имунитет в МНП.
Думата имунитет има латински произходи означава укрепване. Наказателно-правния имунитет е юридически факт, който изцяло изключва търсенето на юридическа отговорност от конкретно определени лица. Ползващите се от наказателно-правния имунитет не могат да бъдат привличани към наказателна отговорност и по отношение на тях не може да се възбужда наказателно преследване.

Имунитети във вътрешното право :

-имунитет на народни представители. Съгласно КРБ “народните представители на могат да бъдат задържани и срещу тях не може да бъде възбуждано наказателно преследване, освен за тежки престъпления (за които се предвижда наказание лишаване от свобода над 5 г. или доживотен затвор) и то с решение на Народното събрание.”

-имунитет на държавния глава. Съгласно КРБ президента и вицепрезидента не могат да бъдат задържани и срещу тях не може да бъде възбуждано наказателно преследване.

-имунитет на прокурори, съдии, следователи и членове на Конституционния съд. Тази категория магистрати се ползва с имунитета на народни представители.

-други лица ползващи се с наказателно-правен имунитет. Своеобразна форма на имунитет се съдържа в закона за отбраната и въоръжените сили, според който не може да се извърши предварително задържани на офицерите от въоръжените сили без съгласието на МО.

Имунитет в МН право. МН правни актове, които са създали юридическа база на имунитета са :

-Конвенция на ООН за привилегиите и имунитета – от 1946г., според която ООН се ползва със статут на юридическо лице и като такова има право да договаря, да купува и продава движими и недвижими имоти и да завежда дела. Представителите на държаните – членки на ООН се ползват при изпълнение на функциите и при пътуването си за и от мястото на срещата с имунитет по отношение на лично арестуване, задържане на личния им багаж, както и с неприкосновеност на всички книжа и документи. Конвенцията е в сила за България от 1960г.

-друг много важен документ, който регламентира наказателно-правния имунитет на определена категория лица е Виенската конвенция за дипломатическите отношения от 1961г. Тази конвенция изяснява съдържанието на понятията : - “дипломатически агент” (шефът на представителството); - помещения на представителството (сгради, включително и резиденцията и земния участък, прилежащ към съответната сграда). Съгласно конвенцията, помещенията на представителството са неприкосновени. Властите на приемащата държава не могат да влизат в тези помещения без съгласието на ръководителя на дипломатическото представителство.

Дипломатическия агент не може да бъде задържан под каквато и да е форма и се ползва с имунитет по отношение на наказателната юрисдикция на приемащата държава.

Тази конвенция е в сила за България от 1968 г.

През 1963г. е приета Виенската конвенция за консулските отношения. Консулите също притежават статут на лична неприкосновеност, като длъжностни лица и се ползват със закрила от страна на властите на приемащата държава. Те не могат да бъдат задържани , но това на важи в случаите когато консула е извършил тежко престъпление. Тогава компетентните власти могат да предприемат съответни законови мерки за търсене на наказателна отговорност спрямо консула. Конвенцията е в сила за България от 1989г.

Въз основа на различни критерии могат да бъдат формулирани следните видове имунитет в МНП :

І. Дипломатически имунитет – той представлява съвкупност от специални права и привилегии, които обичайните и договорните норми на МН право предоставят на дипломатическото представителство, с цел да може то безпрепятствено и независимо от властта на държавата, в която е установено, да осъществява своите представителни функции. Дипломатическото представителство обикновено се състои от : -посланик, пълномощен министър и временно-управляващ. Всеки дипломатически представител има дипломатически имунитет, който включва : - лична неприкосновеност (държавата, в която той е представител е длъжна да осигури неговата физическа сигурност); - юридическа неприкосновеност (дипломатическия представител не може да бъде задържан под стража и да бъде привличан под наказателна отговорност – той е наказателно не отговорно лице. Ако той не съблюдава законите на държавата, в която упражнява пълномощията си или е извършил престъпление на нейната територия, тази държава го обявява за “нежелана личност” (persona non grata). С тази специфична дипломатическа мярка той се “поканва” в срок от 48 часа да напусне пределите на страната.

Освен лична и юридическа неприкосновеност, на дипломатическите представители е гарантирана неприкосновеност на резиденцията, на техните жилища и превозни средства.

Дипломатическия имунитет се прекратява в случай на :

-изтичане на срока; - отзоваване; - смърт на дипломатическия представител; - война между двете държави;

ІІ. Консулски имунитет. Консулските функции се упражняват от следните длъжностни лица :

-генерални консули; - вицеконсули; - консулски агенти.

Техния имунитет е уреден от Виенската конвенция за консулските отношения. Съгласно тази конвенция посочените длъжностни лица могат да бъдат задържани в случай на извършване на тежко престъпление.

Екстериториалността е най-често функция на имунитета. Първо са дава имунитет на определено лице, а след това възниква екстериториалността на неговото жилище, превозно средство и др.

Ако трябва да обобщим, може да посочим :

-имунитет – неподсъдност на дадено лице на съда на тази държава, на чиято територия е било извършено престъплението.

-екстериториалност – териториална неприкосновеност.
38в. Право на убежище.
Правото на убежище първоначално възниква като азилно право. В храмовете на древен Рим и Антична Гърция, на преследваните от светската власт се е давало убежище и те добивали безнаказаност под закрилата на църквата.

Института на азилното право (от гръцки asilos – човек, който не може да бъде пленяван), според ограничените източници, с които разполагаме, не е съществувал само на книга, а се е прилагал широко в практиката. Имало е и случаи когато това право е било нарушавано, когато независимо от протестите на духовниците, избягалите са били насила извличани от сградата на църквата.

На съвременния етап правната уредба на убежището е регламентирана в Конституцията. “Р.България дава убежище на чужденци, преследвани заради техните убеждения или дейност в защита на международно признати права и свободи”. Следователно основанията задаване на убежище са две :

-убежище се предоставя на чужденци, които са преследвани заради техните убеждения.

-заради дейност в защита на международно признати права и свободи.

Правата и свободите, признати от международното право, заради които се осъществява преследване, могат да бъдат :

-лични права и свободи (право на живот, на свобода, на телесна неприкосновеност).

-политически права и свободи (право на равенство на всички пред съда, право на политически убеждения).

-икономически права и свободи (право на притежаване на собственост, право на труд, на образование).

Нарушаването на всички тези права и свободи, както и всеки опит те да бъдат отнети на едно лице, му дават основание да се обърне към друга държава за защита и убежище. В КРБ се предвижда убежище да се дава не само на лица, преследвани заради възгледи и дейност, но и за раса, цвят на кожата, пол, език, етнически или социален произход, материално, обществено или др. положение.

Чужденците, които имат право на убежище могат да бъдат две категории:

-лица, които се намират извън територията на Р.България.

-лица, които вече са на територията на Р.България.

съгласно КРБ, президентът на републиката има право да предоставя убежище.

Следователно екстрадицията може да бъде два вида :

-екстрадиция за наказателно преследване

-екстрадиция за изтърпяване на наложено наказание.

Правната уредба на екстрадицията се съдържа както във вътрешни, така и в международни правни актове. На първо място във вътрешното законодателство. Екстрадицията е уредена в Конституцията на Р.България – “чужденците, които пребивават в страната на законно основание, не могат да бъдат изгонвани от нея или предавани на друга държава, против тяхната воля, освен при условията и реда, определени със закон”. Тази разпоредба, която има бланкетен характер препраща към разпоредбите на НПК, където се уреждат реда за предаване, въз основа на международен договор, на лица осъдени на лишаване от свобода за изтърпяване на наказанието в държавата, чиито граждани са те.

Доколкото екстрадицията засяга отношенията между държавите, нейната правна уредба следва да се търси в международните договори, особено място сред които заема Европейската конвенция за екстрадиция от 1957г. по силата на тази конвенция екстрадицията се разрешава за престъпления, които се наказват по законите на молещата и замолената държава, с лишаване от свобода минимум една година или друго по-тежко наказание. Екстрадицията се извършва въз основа на писмена молба, предадена по дипломатически път. Конвенцията предвижда при спешни случаи да бъде извършено временно задържане под стража на издирваното лице. Задържането може да продължи до 40 дни. Ако в този срок не бъде получена молба за екстрадиране, задържането се прекратява и лицето трябва да бъде освободено.

Ако няколко държави са поискали екстрадиране на едно и също лице, замолената държава взема решение, като преценява всички обстоятелства (гражданство на лицето, място на извършване на престъплението, дата на подадените молби). Обикновено в такива случаи се спазва принципа известен от римското прав – “първия по време е първи по право”.

Към Европейската конвенция за екстрадиция, има подписани два допълнителни протокола – 1975г. и 1978г., които доразвиват проблематиката, свързана с екстрадицията и допълват разпоредбите на Конвенцията.

По силата на Конвенцията за статута на бежанците не може да бъде експулсирано лице със статут на бежанец, освен по съображения за национална сигурност или опазване на обществения ред.

Съгласно Конвенцията против изтезанията и други форми на жестоко, нечовешко или унизително отнасяне, не може да се екпулсира лице в държава, за която има сериозни основания да се счита, че лицето ще бъде подложено на изтезания.

По принцип експулсирането не може да се осъществи заради извършено от чужд гражданин престъпление. Ако чужденец извърши престъпление на територията на Р.България, то по силата на НК той подлежи на наказателно преследване – трябва да бъде съден, а не изгонен от страната. Причините за изгонването на един чужденец от България трябва да се търсят извън случаите на извършено от него престъпление.

Такива причини могат да бъдат :

-изтичане на определения с визата срок за пребиваване на чужденеца в България ;

-грубо нарушаване на обществения ред ;

-провокационни изказвания за българските национални ценности .

решението за експулсиране се взема от органите на МВР и подлежи на изпълнение от службите за административен контрол върху чужденците. Заповедта се довежда знанието на чужденеца, който има право да определи държавата, за която желае да замине. Обикновено това е държавата по гражданството му или държавата, в която чужденеца има постоянно местожителство. Разходите по експулсирането са за сметка на чужденеца.
42. Конвенцията относно изпиране, издирване, изземване и конфискация на облагите от престъпление, открита за подписване от Съвета на Европа на 08.11.1990 г. е ратифицирана от Народното събрание на 01.04.1993 г. и вече е част от вътрешното законодателство на България. В изпълнение на задълженията, които произтичат от ратификацията на тази конвенция през 1996 г. у нас е приет първият Закон за мерките срещу изпирането на пари /ЗМИП/, през 1997 г. - изменение и допълнение в особената част на Наказателния кодекс, чрез което се криминализира изпирането на пари /чл.253 от НК/. Съгласно приетия през 1998 г. нов ЗМИП /изменен и допълнен през 2001 г./ законодателят е възприел концепцията за самоорганизиране на финансовата система в предотвратяването и разкриването на опитите за използуването й за "изпиране" на пари . Създадена е специална агенция Бюро за финансово разузнаване при министъра на финансите. Предназначението му е да извършва и вече е извършило следните действия: Съвместно с управление "Банков надзор" на Българска народна банка се организират проверки в търговските банки за наличието на сметки или извършвани операции от или в полза на няколко стотици физически и юридически лица, подозирани във финансиране на терористични организации или дейности /по предоставена информация на българската страна от компетентните власти на САЩ/ с цел незабавно да се идентифицират и блокират техните активи. /Въпреки щателните проверки, до момента такива сметки не са открити/.Съвместно с Българска народна банка , органите на Министерство на вътрешните работи, агенция "Митници" и други са организирани проверки на стотици физически лица и организации, чиито списъци се получават от компетентните служби на страните от антитерористичната коалиция. Осъществяват се повторни проверки на информация, получена съгласно действията по изпълнение на ЗМИП, за която може да се предполага, че е свързана с операции и лица от рискови по отношение на финансирането на терористичната дейност държави. Агенцията БФР координира дейността си с институциите на Европeйския съюз, Съвета на Европа, с финансоворазузнавателните звена на други държави, както и с други международни, правителствени и неправителствени организации, ангажирани с противодействие на организираната финансово-икономическа престъпност.

Крачка в борбата с финансовите злоупотреби и "сенчестата" икономика като генератор на организираната престъпност е подготвяният в момента пореден закон - Закон за отнемане в полза на държавата на имущество, придобито от престъпна дейност. България има опит и традиции в тази борба. Още от края на ХІХ век датира вътрешната нормативна уредба срещу незаконното обогатяване. Закон за преследване на незаконно обогатените чиновници е приет от Осмото Обикновено народно събрание на 20.12.1895 г. и утвърден с Указ № 618 на Фердинанд І. Редица от мерките в този закон са напълно съпоставими със съвременната международноправна и вътрешноправна уредба. По-късно ХVІІ-то Обикновено народно събрание на 12.04.1919 г. приема нов Закон за отнемане в полза на държавата на незаконно придобити имоти, утвърден с Указ № 58 от Борис ІІІ. И този закон звучи учудващо модерно до днес.

Европейският съюз придава първостепенно значение на проблема за корупцията и при двете последни разширявания през 2004 и 2007 г. Същевременно законодателството на ЕС не съдържа детайлно регулиране на противодействието на корупцията, тъй като тя е проблем, придобил изключителна острота едва напоследък. Въпреки че Съюзът не разполага с достатъчен инструментариум, който да ръководи страните кандидатки в антикорупционните им усилия, ограничаването на корупцията бе превърнато в ключов критерий за членство. За най-новите членове България и Румъния той остава на преден план и след присъединяването им, тъй като липсата на прозрачно и отговорно управление категорично би възпрепятствала функционирането на вътрешния пазар и провеждането на политиката на ЕС в редица важни сфери. Самото понятие корупция е динамично, като в него често се влага различно съдържание и то търпи непрекъснато развитие.

През 2006 г. става ясно, че автоматичното пренасяне на международните норми в националното законодателство вече не е достатъчно. Независимо от факта, че България се бе присъединила към всички основни международни норми за противодействие на корупцията (като ратифицира преди някои държави – членки на ЕС Конвенцията на ОИСР за борба с подкупването на чужди длъжностни лица в международните търговски сделки, дори без да е член на ОИСР) и националното законодателство вече бе напълно съобразено с техните разпоредби, проблемът за корупцията в страната продължаваше да стои все така остро. Наложително бе акцентът да се измести върху измерването на ефекта от антикорупционните мерки.