№75.
Процесуална правоспособност и дееспособност.
§ 31. ПРОЦЕСУАЛНА ПРАВОСПОСОБНОСТ И ДЕЕСПОСОБНОСТ
I. Процесуалната правоспособност (ППр) е признатата от закона абстрактна възможност едно лице да бъде субект на процесуални правоотношения като страна. ППр е поради това качество на страната, а не на съда, на свидетеля или вещото лице. ППр служи на материално правната правоспособност, доколкото е средство за нейна защита, но не съвпада с нея. Тя е ориентирана не към материалноправни, а към процесуални правоотношения и е винаги пълна, а не специална.
1. Всеки човек се ползва с ППр от раждането до смъртта. С оглед на наследствените си права с ППр се ползва и заченатият (чл. 2, б. „а" ЗН). Смъртта туря край на ППр. Ако настъпи в течение на висящ процес, тя дава повод за правоприемство в процеса (§ 85 II 1 а), а ако предхожда процеса, е пречка той да възникне както в лицето на починалия, така и спрямо неговите наследници (§ 30 V). ППр в РБ е за всички хора еднаква без оглед на раса, пол, националност, гражданство или други качества на лицето. Недееспособните упражняват своята ППр чрез своите законни представители (т. II и § 34).
2. С ППр се ползват и всички юридически лица, местни и чуждестранни. Според чл. 18, ал. 2 с ППр се ползва и всяко държавно учреждение, което има самостоятелна сметка в банка.
Без значение е дали учреждението е несамостоятелно, или има временен характер (100-55-1У), както и че неговият бюджет е включен в бюджета на друго висшестоящо учреждение (136-54-Ш). Ако учреждението няма самостоятелна бюджетна сметка, по делата относно правоотношения, възникнали от неговата дейност, страна е първото по реда на звената висшестоящо учреждение със самостоятелна сметка, на което неперсонифицираното учреждение е подчинено - чл. 18, ал. 2 /950 и 1300-55-Г/0. ППр на държавата е вън от съмнение (срв. 18, ал. З, 89, ал. 2, 353, 382, ал. 4). Неперсонифицирани организации нямат ППр и затова не могат да бъдат страна по граждански дела. Такива са например: нерегистрирана кооперация (1570-55-1У); трудовите и рационализаторските колективи - те са граждански дружества (1354-55-1У), както и авторските колективи (1527-95-У, Сб. 180); етажните собственици; клоновете на търговски предприятия (чл. 20 ТЗ).
II. Процесуалната дееспособност (ПД) е признатата от закона способност на правоспособно лице лично да извършва валидни процесуални действия, респ. лично спрямо него да се предприемат такива действия (например да му се връчи съобщение, призовка и т. н.). ПД предпоставя ППр, но не е необходима нейна последица. Някои лица (малолетни, запретени, юридически лица) разполагат с ППр, но не и с ПД.
1. Критериите за ПД са същите, както за гражданската дееспособност.
а. С обща ПД разполагат всички пълнолетни (навършили 18 години) незапретени лица. Те могат да извършват и да приемат валидно всякакви процесуални действия по всякакви дела (629-89-11, Б 90 I 23).
б. Със специална ПД разполагат непълнолетните или ограничено запретените съпрузи по брачни дела (чл. 258, ал. 2) и непълнолетните по спорове относно техни трудови правоотношения или относно сделки по чл. 4, ал. 2 ЗЛС (вж. чл. 16, ал. 3). Срв. 1401-55-1; 191-56-1; 802-63-П.
в. С ограничена ПД разполагат непълнолетните (навършили 14 години, но не и 18 години) и ограничено запретените (чл. 16, ал. 2) относно всички граждански дела вън от тия, по които разполагат със специална ПД. Ограничената ПД се различава от специалната ПД по това, че лицата, ползващи се със специална ПД, могат да извършват процесуалните действия без съдействието на своите родители или попечители, докато при ограничената ПД за валидността на процесуалните действия, предприети лично от ограничено дееспособния, е нужно те да бъдат одобрени от неговия родител или попечител (чл. 16, ал. 2, опр. 181-92-111, Б-9-25).
Одобрението се смята дадено, когато със съгласието на родителя или попечителя е било дадено пълномощно за водене на делото от името на ограничено дееспособния. Иначе одобрението е нужно за всяко процесуално действие. Не е достатъчно предварителното съгласие да се води делото лично от ограничено дееспособния. Неговите интереси биха могли да бъдат увредени от лекомислено предприети процесуални действия в хода на делото (оттегляне, отказ от иска, съдебна спогодба, признание, последващ отказ от обжалване), ако са вън от контрола на попечителя.
2. Не разполагат с каквато и да било ПД:
а) малолетните (лицата до 14-годишна възраст);
б) пълно запретените; и
в) юридическите лица (срв. чл. 16, ал. 2 и чл. 18).
В процеса те участват чрез своите законни представители (родители, настойници, органи - вж. § 34 и 35).
III. Процесуалното значение на ППр и на ПД се проявява в следните насоки:
1. И двете обуславят правото на иск и са затова процесуални предпоставки (§ 39 1-11). ППр обаче обуславя възникването, а ПД - упражнението на правото на иск лично от носителя му или чрез овластен от него представител. Съдът следи служебно за наличността както на ППр, така и на ПД (1646-84-П, Сб. 89; 2239-95-У; Б 96 IX 9). Затова те са абсолютни процесуални предпоставки. При тяхната проверка съдът изхожда не от твърденията на страните за тяхната наличност, а от обективното им съществуване като правни качества на страните. Въпросът за липсата на ППр или на ПД може да бъде повдиган по всяко време на делото. Само ако те са налице, съдът може да разглежда делото и да постанови решение.
2. ППр и ПД са обаче не само условия за допустимост на процеса, но са освен това и условия за валидност на извършените от или спрямо страната процесуални действия. Ако тя е неправоспособна или недееспособна, извършените от или спрямо нея процесуални действия ще бъдат недействителни. Съдът не може да ги вземе предвид и да основе на тях решението си, ако те не бъдат потвърдени (чл. 25, ал. 3).
3. Липсата на ППр или на ПД не е непоправима. Съдът е длъжен служебно да вземе мерки, за да се отстрани по възможност нежелателния резултат от липсата на ППр или на ПД. Защото действията, извършени от или спрямо страна без ППр или без ПД, могат да бъдат валидирани, и то с обратна сила, ако бъдат потвърдени (чл. 25, ал. 3).
При липса на ППр това е възможно, ако в течение на делото страната без ППр я придобие (нерегистрираната кооперация бъде регистрирана). Тогава тя може да потвърди извършените от нейно име или срещу нея действия. При липса на ПД процесуалните действия, извършени от или спрямо недееспособната страна, могат да бъдат потвърдени от нейния законен представител или попечител. За да постигне потвърждаването, съдът трябва да даде срок, в който то следва да бъде извършено, с указание на последиците от пропускането му. Потвърждаването може да бъде предприето, въпреки че противната страна се е позовала на липсата на ППр или на ПД.
4. Ако недостатъкът не бъде поправен, настъпват последиците от липсата на ППр или на ПД. Те са различни в зависимост от това, дали порокът засяга самото предявяване на иск (той е предявен от или срещу страна без ППр или ПД), или пък следващите го процесуални действия. В първия случай делото трябва да бъде прекратено. Във втория случай действията, извършени от или спрямо страната без ППр или без ПД, не могат да се вземат предвид и трябва да бъдат повторени валидно (чл. 25, ал. 2 и 3).
За тази цел делото трябва да бъде спряно (чл. 182, б. „б" и „в"). Страната, изгубила своята ППр, трябва да бъде заместена от своя правоприемник. Такъв обикновено има (чл. 11. ЗН; чл. 148 и 154 ЗЛС). При прекратяване на юридическа личност висящият процес поддържа нейната правосубектност и ще се води от или срещу нейния ликвидатор. Процесуалните действия от името или спрямо страната, изгубила своята ПД, ще трябва да се извършат от нейния законен представител или с одобрението на нейния попечител. По този начин движението на процеса се обезпечава, след като в него може да вземе участие правоприемникът, законният представител или попечител.
5. Ако съдът въпреки липсата на ППр или на ПД не прекрати делото (чл. 25, ал. 2) или основе решението си на непотвърдени действия, извършени от или срещу страна без ППр или без ПД, неговото решение е порочно, но не и нищожно. Порокът следва да бъде отстранен по реда на обжалването, а при влязло в сила решение - по реда на чл. 231 б. „е". Страната без ППр не е липсваща страна (§ 30 V).
6. В спора по въпроса, дали страната разполага с ППр, или с ПД, тя взема лично участие и може да извършва и да приема всички процесуални действия, свързани с тоя спор. Тя може да подаде и частна жалба срещу определението на съда, с което делото се прекратява. Казаното ясно разкрива дълбоката разлика между спора по съществото на делото (съществува ли спорното право) и спора относно процесуалните предпоставки (съществува ли право на иск и е ли то надлежно упражнено), т. е. относно допустимостта на исковия процес (§ 39 VI).
IV. Когато трябва да се извършат неотложни действия (предявяване на иск, заплашен от погасителна давност; обезпечаване на иск; обезпечаване на доказателства) срещу лице, което е недееспособно, но няма още назначен настойник или попечител, на това лице съдът назначава временен попечител (чл. 26). Назначаването става по молба на страната, заинтересувана от неотложното действие, като тя понася привременно и разноските за възнаграждаване на попечителя. Компетентен да назначи попечителя е съдът, пред който делото е висящо (чл. 26), а когато се касае до предявяване на иск -районният съд по местожителството на недееспособния. Представителната власт на попечителя обхваща само неотложното действие.
§ 32. НАДЛЕЖНА СТРАНА (ПРОЦЕСУАЛНА ЛЕГИТИМАЦИЯ)
I. Всеки може да стане ищец и да направи другиго ответник. Достатъчно е да предяви от свое име иск срещу него (§ 30 I). Така придобитото качество на ищец или ответник обаче е чисто формално. То е от значение единствено за правото на ищеца и на ответника да вземат участие в проверката, дали са надлежни страни по спора, заявен с иска. Тази проверка е необходима, защото, за да породи правомощие и задължение на съда да реши спора по същество, искът трябва да бъде предявен от и срещу надлежната страна по спора. Защо законът въвежда това изискване?
Исковият процес цели да разреши гражданския спор, като въздейства чрез силата на пресъдено нещо върху поведението на страните по спора. За да станат обаче адресата на силата на пресъдено нещо, те трябва да са страни в исковия процес. Ако те не са били конституирани като страни в процеса, а той е бил воден между лица, чужди на правния спор, спорещите няма да бъдат обвързани от силата на пресъдено нещо и правният спор между тях ще остане нерешен. Ето защо за закона съвсем не е безразлично кой взема ролята на страна в исковия процес. Напротив, той открива вратите на исковия процес само за надлежната страна и ги затваря пред ненадлежната страна. Ключът за вратите на исковия процес е правото на иск (§ 38). Изводът е: надлежна страна е носителят на право на иск за разрешаване на този правен спор, който е предмет на исковия процес. Процесуална легитимация (ПЛ) е принадлежността на правото на иск. Процесуално легитимиран е носителят на правото на иск. Легитимирана страна и надлежна страна са равнозначни изрази. Както е известно, изразът „легитимирано лице" значи законно овластено лице. В ГП този израз означава лице, законно овластено да предяви иск, да подаде жалба, молба за отмяна и т. н.
П. Кому обаче принадлежи правото на иск по конкретен правен спор? На този въпрос отговарят пряко чл. 97, ал. 1 и косвено чл. 15, ал. 2. Според чл. 97, ал. 1 с право на осъдителен иск се ползва лицето, чието право е нарушено, така че трябва да бъде възстановено. От своя страна чл. 15, ал. 2 отрича на лицето, което не е носител на нуждаещото се от защита право, право на иск. Като забранява да се предявява иск за защита на чужди права, чл. 15, ал. 2 мълчаливо, но недвусмислено дава право на иск на притежателя на материалното право, нуждаещо се от защита. Изводът е, че правото на иск принадлежи на носителя на материалното право, накърнено от правния спор. Той се нуждае от защита чрез разрешаване на спора. Средството за защита е правото на иск (§38 IV).
Всеки правен спор обаче накърнява не само спорното право, което едната страна претендира, но и правната сфера на другата страна, която затова отрича претендираното право, защото то засяга определени нейни права (§ 2 II 1). Ако се претендира право на строеж, то ограничава и обезценява правото на собственост върху парцела. Ако се претендира право на парично вземане, то заплашва с принудително изпълнение секвестируемите права на претендирания длъжник. А ако претендираното право е потестативно, заплашени са тия права, които ще бъдат изменени, погасени или отнети по силата на правната промяна, постановена въз основа на потестативното право (§ 76). Затова исковият процес е приспособен да даде защита както на правото на ищеца, така и на правата на ответника съобразно с действителното правно положение. Ето защо всяка от двете страни по правния спор разполага с право на иск, за да може да защити това свое материално право, което според нея се накърнява от правния спор. Двете права на иск се различават помежду си по материалното право, което всяко едно от тях брани, а вследствие на това и по своя носител.
Така например при ревандикационен иск ищецът брани претендираното с иска право на собственост, а ответникът - претендираното от него право на собственост върху същата вещ или пък правото да я държи и ползва на вещно или облигационно основание. При конститутивен иск (§ 42) ищецът брани претендираното потестативно право, а ответникът - тия свои права, които ще бъдат засегнати от претендираната правна промяна. При отрицателен установителен иск, че претендираното право на строеж не съществува, ищецът брани правото си на собственост, което се ограничава от правото на строеж, а ответникът брани правото на строеж, което той претендира (§ 40 IV). Когато даденото в изпълнение на нищожен договор подлежи на конфискация, право на иск за присъждане на престацията има държавата (2542-66-1, Сб. 128 неточно приписва това право на министъра на финансите).
Един от случаите, илюстриращи ярко, че всяка страна по правния спор разполага със свое право на иск, е т. нар. спор между кредитори (§ 82 III), при който всеки от претендентите, че е кредитор на длъжника, търси от съда решение, потвърждаващо претендираното от него качество.
Ето защо легитимирани страни в исковия процес са тези, които претендират, че са притежатели на материалните права, засегнати от правния спор, предмет на процеса (вж. § 40 IV; 41 IV; 42 II 3).
В този смисъл е трайната практика на ВС (5-63-ПП, Сб. 3; 535-63-П, Сб. 143; 2586-81-П, Сб. 111; 8-81-11, Сб. 24: всички съсобственици на господстващия и на служещия имот са легитимирани по иск за сервитут; 1776-83-П, Сб. 137: по иск за оспорване на бащинство майката и детето са съвместно легитимирани като ответници, докато по иск за дирене на бащинство всеки от тях е поотделно легитимиран - опр. 104-84-II, Сб. 66; 133-85-11, Б IX 41: по иск за обезсилване на нотариален акт приобретателят, а не прехвърлителят е легитимиран като ответник; всъщност и двамата са съвместно легитимирани като съвместно заинтересувани от силата на акта; тълк. р. 97-85-ОСГК, Б 1986 II 15: по дела за установяване на трудова злополука пасивно легитимирани са предприятието и окръжното управление на социалното осигуряване по мястото на злополуката; 67-85-1, Б IV 28: единият от съпрузите е легитимиран да предяви вземането и на двамата съпрузи за недостатъци на придобитото от тях семейно жилище; опр. 70-90-П, Б VIII 26: искът по чл. 17, ал. 1 ЗУКТС за установяване незаконността на стачка може да бъде предявен както от работодателя, така и от нестачкуващите работници).
Всеки, който претендира, че е носител на право, засегнато от правен спор, може, като упражни пръв правото си на иск, да стане ищец по делото, поставяйки другата страна по спора в ролята на ответник (§ 9 III 1 „в"). Отрицателният установителен иск ярко илюстрира тази възможност.
На практика тя рядко се използва. Обикновено ролята на ищец по правния спор взема лицето, което претендира спорното право. Неговата нужда от защита е по-остра. Притезанието, предмет на осъдителен иск, е не само оспорено, но и нарушено, понеже не е удовлетворено (§ 41 I). Единственият способ за живот на спорното потестативно право, когато то не може да се осъществи извънсъдебно, е конститутивният иск (§ 42 I). Затова този, който оспорва претендираното право, обикновено изчаква претендентът на правото да го предяви съдебно. Тогава във вече образувания процес оспорващият осъществява своето право на иск чрез защитата срещу предявения иск. Даже до този момент правото на иск на оспорващия да не е възникнало поради липса на интерес (§ 39 1а, 40 III), предявяването на иск от претендента създава интереса от защитата срещу иска, защото изправя ответника пред заплахата от решение, посягащо върху неговата правна сфера.
III. Щом като ПЛ се обуславя от принадлежността на материалното право, засегнато от правния спор, очевидно е, че тя ще бъде обусловена в последна сметка от правното твърдение на ищеца, заявено с иска (§ 37 II; 1070-93-1У, Сб. 17). Защото това твърдение формулира пред съда правния спор, чието разрешаване трябва да стане по реда на исковия процес. А правният спор се индивидуализира чрез спорното право, претендирало или отричано от ищеца. Това право предопределя чрез своето естество чии права то засяга, ако съществува. Така например, ако се претендира право на строеж върху определен имот, засегнато ще бъде правото на собственост върху този имот, което значи, че собственикът на имота е легитимираният ответник по иска за право на строеж. С други думи, заявеното от ищеца спорно право обуславя не само ПЛ на ищеца, но и ПЛ на ответника, т. е. предопределя кои са надлежните страни по делото.
Казаното сочи, че ПЛ и на двете страни следва не от някакви обективни факти, които трябва да се издирят и докажат, а единствено от правното твърдение на ищеца относно спорното право, както то е индивидуализирано от основанието и петитума на исковата молба (§ 43 II 3; ВАД-70-98, БЗ 99 III с. 85). Ето защо, когато съдът проверява дали искът е предявен от и срещу надлежната страна по делото, той трябва да изхожда от правото, което се претендира или отрича с исковата молба.
Какво е действителното правно положение, е без значение. В деня на предявяване на иска то е неизвестно и едва съдебното решение ще каже дали то съвпада с правното твърдение на ищеца. Гаранцията срещу неистинско твърдение, целящо да обоснове изгодна за ищеца ПЛ, е заплахата, че искът, основан на такова твърдение, ще бъде отхвърлен като неоснователен.
IV. Значението на ПЛ следва от нейното естество да бъде принадлежност на правото на иск. Затова ПЛ е процесуална предпоставка, и то от категорията на абсолютните (§ 39 II 16; опр. 53-83-11, Сб. 97). За нея съдът трябва да следи служебно (70-67 ВДА V 38; опр. 189-76-11, Сб. 107). Ако тя липсва, липсва право на иск в полза на страната по делото и затова съдът няма право да разгледа и реши спора по същество, а е длъжен да прекрати делото (напр., ако искът е предявен от лице, което е чуждо на правния спор и което законът не е овластил по изключение с право на иск относно чуждия спор - чл. 15, ал. 2; вж. опр. 53-83-11, Сб. 97; 1290-83-11, Сб. 130). Такъв ще бъде също случаят, когато искът е предявен срещу лице, чуждо на правния спор (1070-93-1У, Сб. 17;
ВАД-51-97-УП, 110). И в двата случая сме пред участие на ненадлежна страна в делото. А да се разглежда и решава делото при участието на ненадлежна страна, е безцелно: решението не ще има сила на пресъдено нещо спрямо надлежната страна и затова не ще тури край на правния спор (70-67 ВДА V 33). Спорът относно ПЛ се решава с участието на лицето, чиито ПЛ се оспорва. То има право и да обжалва определението за прекратяване на делото поради липса на ПЛ. В това се проявява неговото качество на формална страна: лице, от чието име или срещу което е предявен искът. Това качество има значение обаче само по този чисто процесуален спор относно принадлежността на правото на иск, т. е. в „процеса относно процеса" (§ 39 VI). Окаже ли се, че формалната страна е ненадлежна, пред нея вратите на същинския исков процес (разрешаване на граждански спор със сила на пресъдено нещо) се затварят. Това е санкцията за нейния опит да си присвои право на иск, което не й принадлежи.
V. Разгледаната ПЛ се отнася до типичните главни страни в исковия процес (§ 30 III 1). Затова тя е типичната, нормална и основна ПЛ. Тя обезпечава участието в исковия процес на лицата, които са непосредствено заинтересувани от разрешаването на правния спор, защото са страни по него.
Но нашето право познава и друга ПЛ. При нея правото на иск принадлежи и на други лица или само на други лица, макар че те не са носители на правото, което е предмет на спора или е засегнато от него. Това са процесуалните субституенти. Те се различават по основанието на тяхната ПЛ (вж. § 79 I, III). При всички тях обаче се касае за ПЛ по изключение (нетипична ПЛ) (чл. 15, ал. 2), целяща по правило да замести, а не да измести неизползваната по една или друга причина типична ПЛ. Затова, когато делото е образувано от носител на право на иск по изключение, като страна по него служебно се привлича лицето, което е носител на защитаваното с делото право (чл. 15, ал. 3 и § 79 III 1).
Не е такъв случаят с държавата. Легитимирано да брани нейното право на собственост е държавното предприятие (учреждение), на което съответната държавна вещ е предоставена (8-79-ПП, Сб. 6; 3060-80-1, Сб. 66). Държавата не се привлича като страна по тези дела (3060-80-1, Сб. 66). Вж. § 79 I 1 в.
Правото на иск може да принадлежи на няколко лица, така че може да бъде упражнено от тях само съвместно. Тогава говорим за съвместна ПЛ. Такава е ПЛ при задължително другарство (§ 78 I 4 б). Затова при него предявяването на иска от всички или срещу всички другари е предпоставка за допустимост на процеса, за която съдът е длъжен служебно да следи (1776-83-П, Сб. 137).
При исковете за гражданско състояние и по-специално при исковете за произход и при брачните искове законът изрично сочи кои са легитимираните страни (майката и детето са задължителни ответници по иска за оспорване на бащинството - 1776-83-11, Сб. 137, но са самостоятелно легитимирани по иск за дирене на бащинство - опр. 104-84-11, Сб. 66).
Други лица извън посочените от закона не могат да бъдат страни по тези искове (81-74-ОСГК, Сб. 18; 2157-76-11, Сб. 148: детето не може да предяви иск за оспорване бащинството на съпруга; припозналият не може да предяви иск за оспорване на припознаването: опр. 189-76-П, Сб. 107).
VI. Изложеното досега сочи колко е наложително да не се смесва ПЛ с материалноправната легитимация (опр. 189-76-11, Сб. 107; 99-89-ОСГК, Б 1990 II 17).
ПЛ е принадлежност на правото на иск. Материалноправната легитимация е титулярство на гражданското правоотношение (кой е носител на правото и кой - на задължението). ПЛ следва от правното твърдение на ищеца. Материалноправната легитимация предпоставя съществуващо правоотношение - само такова правоотношение може да има свои носители. ПЛ и на ищеца, и на ответника се състои в притежание на право на иск, т. е. тя е еднакво активна: както ответникът отговаря спрямо ищеца и ще понесе санкцията на силата на пресъдено нещо, ако правното твърдение на ищеца съвпада с действителното правно положение, така и ищецът отговаря спрямо ответника и ще понесе същата санкция, ако не неговото, а правното твърдение на ответника съответства на действителното правно положение (§71 IV). Напротив, при материалноправната легитимация правното положение на двете страни е коренно различно: едната е носител на субективното право, а другата -носител на правното задължение; тя е единствената, която отговаря. Ето защо, докато е оправдано да се говори за активна и пасивна материалноправна легитимация, неоправдано е да се говори за активна и пасивна ПЛ. Различни лица могат да бъдат процесуално и материално-правно легитимирани. Процесуалният субституент е процесуално, но не и материалноправно легитимиран. Даже когато ПЛ и материалноправна легитимация се съсредоточат в едни и същи лица (например основателен осъдителен иск, предявен от носителя на вземането), ПЛ обуславя допустимостта на иска, а материалноправната легитимация - неговата основателност (ВАЛ 70-98, БЗ 99 III, с. 15). Понеже не предпоставя съществуване на спорното правоотношение, ПЛ може да съществува и въз основа на нея процесуалното правоотношение ще възникне и редовно ще се развие, макар че предявеният иск се отхвърля като неоснователен поради несъществуване на претендираното правоотношение или поради това, че други лица са неговите субекти (друг е правоимащият; друг е длъжникът). От друга страна, ПЛ може да липсва, а материалноправната легитимация може да е налице. Такъв е случаят при основателен иск, предявен обаче от ненадлежен ищец (чуждо на правоотношението лице, което не е процесуален субституент). Липсата на ПЛ ще доведе до отхвърляне на иска като недопустим, а липсата на материалноправна легитимация - до отхвърляне на иска като неоснователен (опр.189-76-П, Сб. 107).
Въпреки тези дълбоки разлики ПЛ и материалноправна легитимация не са откъснати, а са взаимно свързани. ПЛ произтича от материалноправна легитимация (по-горе III) и е средство за нейната защита. В тази ориентираност на ПЛ към материалноправната още веднъж се проявява неразривната връзка между материално право и процес (§ 9 III 1 „в"). Тази връзка в областта на ПЛ е в нашия процес особено подчертана чрез чл. 15, ал. 3, който поначало не допуска да се развие исковият процес без участието на субектите на спорното правоотношение (вж. за подробности § 79 III 1).
Сподели с приятели: |