№78.
Видове искове – установителен, осъдителен и
конститутивен.
§ 40. УСТАНОВИТЕЛЕН ИСК
I. Установителен иск (УИ) е този, чийто петитум се ограничава с искането да се разреши граждански спор със сила на пресъдено нещо. Търсената с него защита се изчерпва в силата на пресъдено нещо, с която спорното право (правоотношение) се потвърждава или отрича. Затова УИ изразява в най-чист вид същността на исковия процес.
Функцията на УИ е да брани гражданските права само срещу това смущение, което правният спор предизвиква (§ 211; 758-75 ВДА IX 30; 562-69 ВДА VI 29). УИ цели да внесе яснота, определеност и безспорност в гражданските отношения, като разпръсне „облаците на съмнението", обкръжаващи спорното право, преди да се е стигнало до по-остри форми на правонарушение. Спрямо тях УИ се явява като превенция. Стигнало ли се е до тях, преди той да бъде предявен, той става безпредметен, защото влиза в действие по-интензивен способ за защита - осъдителният иск. Спрямо него УИ е субсидиарен (по-долу III 3). Понеже правните спорове бързо прерастват в нарушаване на граждански права, УИ са много по-редки от осъдителните. От друга страна, УИ е най-приспособеното средство за защита срещу правната привидност (нищожност и особено симулативност, 753-85-1, Б VIII 33), заплашваща интересите на страните и на третите лица, респ. срещу принудително изпълнение, осъществявано без изпълняемо право (§ 184-186).
Същността и функцията на УИ обясняват защо в сравнение с другите искове той е най-широко допустим с оглед на предмет и легитимирани страни.
II. Спор може да възникне относно всяко гражданско право. Затова УИ е допустим относно всякакви граждански права или правоотношения (чл. 97, ал. 1), докато предмет на осъдителен иск могат да бъдат само притезания (§ 41 II), а на конститутивен иск - само потестативни права (§ 42 П 1).
Когато законът говори за правоотношения, той има предвид сложни правоотношения, включващи комплекс от права и задължения. Защото иначе всяко субективно право е мислимо само със задължението, което му съответства, а те заедно винаги образуват едно елементарно правоотношение (например вземане за наем за изтеклия месец и съответстващото му задължение на наемателя, които заедно се включват в сложното наемно правоотношение). Естеството на правоотношението е без значение. Предмет на УИ могат да бъдат: вещни, облигационни, наследствени, семейноправни, търговски и трудови правоотношения (760-89-Ш, Б 1990 III 27; 3289-97-1У, Сб. 96).
Правоотношението, предмет на УИ, трябва обаче да се твърди или отрича като едно конкретно, вече възникнало отношение, па макар и с модалитети (срок, условие).
Не е нужно то понастоящем да съществува. Достатъчно е да е съществувало в миналото, но да е от значение за сегашни правоотношения (срв. чл. 102 СК и 267 ГПК: установяване от наследниците, че техният наследодател е имал право на развод (349-91-II, Б IV 23). Абстрактно възможни правоотношения не могат да бъдат предмет на УИ: съдът е призован да дава защита, а не правни съвети. Даже факти могат да бъдат по изключение предмет на УИ (по-долу VI).
III. Като предпоставка за допустимост на УИ чл. 97, ал. 1 нарочно подчертава изискването за интерес от установяването, макар че интересът от търсената с иска защита е процесуална предпоставка на всички искове. Законът постъпва така, защото само чрез изискването за интерес от установяването могат да се обособят от безчетната маса граждански правоотношения тия, които се нуждаят от съдебно установяване, като същевременно се очертаят лицата, легитимирани да го търсят (вж. т. IV).
1. За да съществува интерес от УИ, е достатъчно да се оспорва претендирано от ищеца право или да се претендира отричано от него право. Всяка от двете форми на правен спор (§ 2 II) поражда нужда от защита чрез УИ, защото смущава нормалното упражняване на правата на ищеца.
Такъв е случаят, когато се оспорва собствеността (796-67-1, Сб. 65) или границата на владян от него имот (1950-68-1). Такъв е също случаят, когато нищожна или относително недействителна сделка смущава правното положение на ищеца. Той има интерес да разкрие с УИ нищожността или пък относителната недействителност на продажба на негова вещ. Материалноправната непротивопоставимост на тази продажба не лишава истинския собственик от интереса да предяви УИ (753-85-1, Б VIII 33; 133-85-II, Б IX 41; обратно: 1881-167-1, Сб.104; Не е нужно интересът да е непосредствен. Достатъчен е евентуален интерес (154-62-1, Сб. 105; 451-70-11, Сб. 141: налице е интерес от иск за дирене или оспорване на бащинството на осиновено дете - осиновяването може да бъде отменено, а междувременно искът би се погасил поради изтичане на законния срок). Опасността трети лица да придобият по силата на чл. 17, ал. 2 и 3 ЗЗД права, противопоставими на собственика, обосновава неговия интерес да предяви иск за разкриване на персонална симулация срещу подставеното лице даже когато то не оспорва собствеността (419-75-1, Сб. 50). Възможността спорът да се реши във висящ или предстоящ делбен процес не лишава носителя на право на собственост (опр. 41-85-1У-Б VIII 38) или на правото по чл. 12, ал. 2 ЗН (2004-84-11, Б VIII 38) от интерес да предяви УИ вън от делбения процес. Липсва обаче интерес от УИ относно размера на наследствен дял, определен от закона и неоспорван от сънаследниците (1983-78-11, Сб. 126).
2. Интересът от УИ най-добре се разкрива, когато по делото ответникът оспорва претендираното от ищеца право или претендира правото, което ищецът отрича. Никаква нужда от доказване на интереса тогава не съществува. Когато обаче ответникът признава иска, с това интересът от предявения УИ не отпада. Защото за него е решаващо извън-съдебното оспорване (43-90-11, Б VIII 27; 2101-95-1У, Сб. 144).
Иначе злоумишленият ответник леко би осуетявал търсената защита чрез съдебни признания, след които би подновявал извънсъдебното оспорване. Признанието на УИ обаче, ако е свързано с твърдение, че ответникът никога не е оспорвал предявеното от ищеца право, налага доказване на интереса от УИ, т. е. наличността на сериозно извънсъдебно оспорване.
Излишно е да се доказва интересът от УИ във всички случаи, когато се касае за предвидени от самия закон УИ (например искове за дирене и оспорване на произход; искове по чл. 97, ал. З и 4, 1315-96-П Сб. 74; искове по чл. 252, 254, 255, 336 и 359).
3. Липсва интерес от УИ, когато спорното право може да бъде предявено чрез осъдителен или конститутивен иск (409-71-111, Сб. 205; 24-70-, Сб. 49; 39-84 ВДА XIII 27; 552-85-Ш, Б Х 39; 1019-96-1У, Сб. 101). Защото и чрез тези искове ще се разреши със сила на пресъдено нещо гражданският спор, но едновременно с това ще се постигнат и присъщите им защитни цели. Ето защо спрямо тези права, които могат да бъдат предмет на другите искове, УИ е субсидиарна форма за защита (758-75 ВДА IX 30; 1812-95-1У, Сб. 128, МАД 9-97, БЗ 97-Х1, с. 94). Тя влиза в действие, когато те са недопустими. В случая на чл. 252 кредиторът предявява с УИ своето изискуемо вземане, защото разполага с изпълнителен лист, така че няма нужда от осъдителен иск (§ 184 III).
Със субсидиарността на УИ обаче не трябва да се прекалява. Възможността да се търси връщане на даденото по нищожен договор с осъдителен иск не изключва допустимостта на УИ, че договорът е нищожен - ВАД 98-93-У1-74; ВАД 45-95, БЗ 96 Х 3; (обратно: 1881-67-1, Сб. 104); владеенето на вещта от трето лице не изключва УИ за собственост срещу ответника, щом той оспорва собствеността (380-64 ВДА IV 64); УИ за съсобственост срещу владеещите имота ответници е допустим, тъй като с него ищецът ще прекъсне придобивната давност в тяхна полза и установи ли, че е съсобственик, ще почне да владее имота чрез тях (чл. 31, ал. 2 ЗС), като може да търси обезщетение за ползването на своята част от имота, без да има интерес лично да ползва имота и поради това да го държи (обратно: 1445-66-1, Сб. 74); ако осъдителният иск е преждевременен, той може да бъде уважен като УИ, щом като ответникът оспорва вземането (обратно: 1828-68-1); след прекратяване на брака с развод всеки от съпрузите има правен интерес да води установителен иск против бившия си съпруг за част от влога му, набран по време на брака, щом като съпругът титуляр на влога оспорва приноса на ищеца за набиране на влога (43-90-11, Б VIII 27).
Изобщо изискването за интерес от УИ трябва да се прилага не строго, а с широта (за такъв подход вж. 154-62-1, Сб. 105 и 416-62-1, Сб. 48). Защото даже и да не е била нужна, силата на пресъдено нещо не е безполезна. Затова стигнало ли се е до влязло в сила решение по УИ, то не може да бъде обезсилено само под предлог, че е липсвал интерес от УИ. Още по-малко може да му се отрича силата на пресъдено нещо (369-79-1, Сб. 36; обратно: 192-60 ВДА П 49).
IV. Кой е надлежна страна по УИ, се определя от чл. 97, ал. 1 с формулата, че всеки, който има интерес от установяване на действителното правно положение, може да предяви УИ, т. е. има право на УИ. С тази формула не се напуска общият критерий на типичната процесуална легитимация, а именно принадлежността на засегнатото от правния спор право. Защото заинтересуван да предяви УИ е именно този, чието право се засяга от правния спор. Това не е само носителят на спорното право, който го предявява с положителен УИ. Легитимиран е и този, чието право се засяга от правото, претендирано от друго лице, например длъжникът по изпълнението, срещу когото взискателят е насочил едно несъществуващо притезание (чл. 254, 255, 417). Надлежният ответник по УИ се определя също от интереса от УИ. Той трябва да бъде насочен срещу лицето, чието неоснователно оспорване или чиято неоснователна претенция са предизвикали правния спор и с това нуждата от защита (тълк. р. 51-67-ОСГК, Сб. 12; 3289-97-1У, Сб. 96; такова лице може да бъде и държавата, ако тя претендира като свой имота, владян от ищеца). Трябва да се подчертае, че при отрицателен УИ надлежен ответник е винаги носителят на отричаното с иска право. А когато като ищец се явява трето лице, което не участва в отричаното правоотношение, надлежни ответници са субектите на това правоотношение, респ. тези лица, които са непосредствено заинтересувани от съществуването на правоотношението (срв. чл. 336 и 359, както и исковете на трети лица за разкриване на симулативността на увреждаща ги сделка). Следователно особеното при правото на УИ не е, че то не принадлежи на участниците в спорното материално правоотношение. Особеното се състои в това, че с право на УИ се ползват и лица, които не са субекти на правоотношението, предмет на УИ, без да имат при това качеството на процесуални субституенти. УИ се характеризира спрямо другите искове с най-широк кръг от надлежни страни.
Тази широка легитимация отговаря на съдържанието на търсената с УИ защита. Насочен единствено към установяване на действителното правно положение, УИ трябва да бъде открит пред всеки, който има интерес от него. А такъв интерес имат не само субектите на спорното правоотношение, а всички тези трети, чужди на правоотношението лица, чиито права зависят от съществуването или несъществуването на спорното правоотношение. Челно място между тези трети лица заемат кредиторите, чието удовлетворяване предпоставя, от една страна, че в полза на техния длъжник съществуват определени секвестируеми имуществени права, а, от друга - че спрямо техния длъжник не съществуват други вземания, които да конкурират с техните вземания. Затова кредиторът често фигурира като надлежна страна по УИ, имащи за предмет правоотношения, в които неговият длъжник участва като субект (срв. чл. 336, 359, както и исковете за установяване нищожността на сключени от длъжника договори или предприети от него едностранни изявления - например отказ от наследство, вж. 1793-62-1У, Сб. 224 и 2488-63-1, Сб. 116). Наемателят има интерес да установи, че договорът за продажба на наетото жилище е недействителен (така спр. 57-81-1, Сб. 26; обратно: 11-79-Ш, Сб. 142).
V. Различаваме няколко вида УИ. 1. Според това, дали УИ цели да установи съществуването или несъществуването на спорното право, той бива в първия случай положителен, а във втория - отрицателен.
Положителен УИ е: искът на взискателя по чл. 252, че неговото вземане съществува (§ 184 III); искът на един от съпрузите срещу другия, че между тях съществува брачно правоотношение (чл. 258 и § 123 I 3). Отрицателни УИ са: исковете по чл. 254, 255, 359, че вземането на взискателя не съществува; искът по чл. 336 и 417; искът по чл. 258, че между страните по иска няма брачно правоотношение; искът за обявяване нищожността на отказ от наследство (1793-62- IV, Сб. 224; 2488-63-1, Сб. 116); искът че не се дължи обезщетение за имота, придаден по регулация въз основа на чл. 114, ал. 1 ЗТСУ, защото е изтекла погасителната давност (127-88-ОСКГ, Б 1989-28) и т. н.
Един и същ правен спор може да даде повод било за положителен, било за отрицателен УИ. Всичко зависи от това, коя от двете страни ще вземе инициативата за съдебното разрешаване на спора. Поеме ли този почин страната, която твърди съществуването на спорното право, нейният иск ще бъде положителен УИ. Предяви ли иск страната, която отрича съществуването на спорното право - нейният иск ще бъде отрицателен УИ. Понеже са насочени към разрешаване на същия спор, делата по двата иска са тъждествени. Въз основа на едното може да се предяви отвод за висящ процес или за пресъдено нещо по другото. И по двата иска може да се получи една и съща защита на страната, чието правно твърдение отговаря на действителното правно положение, и една и съща санкция срещу страната, чието правно твърдение не отговаря на действителното правно положение. Защото да се уважи положителен УИ, е равнозначно на това да се отхвърли отрицателен УИ и, обратно - да се уважи отрицателен УИ, е равнозначно на отхвърляне на положителен УИ.
Казаното обяснява защо и по двата иска разпределението на доказателствената тежест е едно и също. Защото то зависи не от ролята на ищец или на ответник, която страната има по делото, а от нейното отношение към спорното право: дали тя твърди, че то съществува, или отрича неговото съществуване (§ 56 I 2). Затова не ищецът, а ответникът по УИ, че вземането не съществува, трябва да докаже, че то е възникнало, а ищецът трябва да докаже, че е платил (1436-62-1У, Сб. 214). Понеже нищожността на сделката е един правопрепятстващ факт, ищецът по иск за обявяване нищожността трябва да я докаже.
2. Особен вид УИ относно преюдициално правоотношение е инцидентният УИ. Той ще бъде разгледан наред с усложненията в предмета на исковия процес (§ 90).
VI. Отделно от УИ за правоотношения трябва да бъдат разгледани УИ за факти, които законът допуска не общо, а само по изключение в изрично предвидени от закона случаи, като сочи фактите, които могат да се установят с УИ.
1. Такива факти сочи преди всичко чл. 97, ал. 3 и 4.
а. Той допуска първо иск, целящ да се установи истинността или неистинността на документ. Понятията истински или неистински документ, които чл. 97, ал. З използва, са същите, с които законът си служи при инцидентното оспорване на истинността на документа (чл. 154-156 и § 59 IV; 1315-96-11, Сб. 74). Целта на иска е, преди да се стигне до съдебен процес, в който документът може да бъде използван, да се разчисти спорът дали той е истински, или неистински. Този иск е допустим и когато неистинността на документа е предизвикана с престъпление. Чл. 182, б. „д" в случая не важи.
б. Според чл. 97, ал. 4 допустим е УИ за престъпно деяние, което е от значение за гражданско правоотношение или за отмяна на влязло в сила решение по чл. 231, б. „б" и „в", когато срещу дееца не може да се образува наказателно преследване поради пречките по чл. 21 НПК или образуваното наказателно дело е било поради тези пречки прекратено, а също така и когато извършителят на деянието е останал неоткрит. Основанията по чл. 21 НПК, които са пречка, осуетяваща наказателния процес, са за УИ по чл. 97, ал. 4 особени, важащи само за него положителни процесуални предпоставки. Всяка от тях го прави допустим в качеството му на сурогат на недопустимия наказателен процес (§10 II 1).
Такъв не е случаят обаче при пречките по чл. 21, ал.1, т. 1, 6 и 7 НПК. Когато деянието не е престъпление (т. 1), то може да бъде направо установено по повод на иска, за който е от значение (арг. чл. 182, б. „д"), така че за него е недопустим отделен УИ (II-67-ОСГК, Сб. 3; 739-71-Ш, Сб. 208; 3-81-ПП, Сб. 4). Ако за деянието има висящ наказателен процес или влязла в сила присъда (т. 6), УИ по чл. 97, ал. 4 е недопустим. Влязлата в сила присъда ще трябва да се вземе предвид, респ. ще трябва да се изчака завършване на висящия процес. Хипотезата на т. 7 би следвало да се приравни на т. 1 на ал. 1 от чл. 21 НПК предвид дисквалификацията на деянието като престъпление.
Недопустим е искът по чл. 97, ал. 4 и когато чрез него се цели да бъде възобновен наказателен процес, защото за него важи особеният ред на чл. 254 НПК (477-67-11, Сб. 59; 2774-96-ГУ, Сб. 96). Дали УИ по чл. 97, ал. 4 е допустим, т. е. дали е налице някоя от пречките по НПК, решава самостоятелно съдът, сезиран с иска. Той не е обвързан от становището на прокуратурата по този въпрос и затова не е длъжен да го изчаква. Затова искът е допустим, макар прокуратурата да е прекратила наказателното преследване поради липса на данни, че деецът е извършил деянието (1468-66-1, Сб. 75) или че то не е престъпление (тълк. р. 142-66-ОСГК). Допустим е УИ и ако наказателното дело е било спряно по чл. 22, т. 1 и 2 НПК (1490-81-П, Сб. 55).
Легитимирани като ответници по иска по чл. 97, ал. 4 са: а) лицето, за което се претендира да е извършило престъплението, респ. неговите наследници, ако то е починало; б) лицето, на което ще бъде противопоставено престъпното обстоятелство като основание за права или за отмяна на изгодно за него решение. Ако извършителят на престъплението не е открит, искът следва да се предяви само срещу лицето по т. „б" (тълк. 20-68-ОСГК).
2. Други искове за факти, допуснати от нашето право, са: исковете за произход по чл. 31-41 СК (така и 2062-61-II, Сб. 140; за разликата между иск за оспорване на произход и иск по чл. 97, ал. З ГПК във връзка с чл. 124 ЗЛС (отм.) за оспорване истинността на акта за раждане като официален документ вж. 968-98-1У, Б 98 VII-VIII, 35); искът за установяване на трудова злополука (установяването се ограничава до факта на злополуката, без да обхваща констатацията дали тя е трудова; тази констатация е от компетентността на пенсионната комисия: 1222-67-1П, Сб. 211; 435-87-Ш, Б 198824; 365-89-111, Б Х 26; искът за установяване на трудов стаж - Указ за установяване на трудов стаж по съдебен ред (Изв., бр. 104 от 29.12.1961 г.).
3. И за УИ за факти важи изискването за интерес от установяването. Затова е недопустим иск за трудов стаж, ако стажът е пенсионно ирелевантен: 1647 и 2568-59-П, Сб. 251 и 310; 2776-60-Ш, Сб. 334; 520-89-111, Б 1990 V 22.
Легитимацията по УИ за факти, както при другите УИ, произтича от интереса от съществуването или несъществуването на факта.
4. Когато относно съответния факт (например трудова злополука) са налице условията както за УИ, така и за установяването му по реда на охранителното производство за установяване на факти (чл. 436 и следа, вж. § 207), исковият ред като особен спрямо общодостъпното охранително производство трябва да бъде предпочетен. Той дава по-големи гаранции за правилно установяване на факта и поражда сила на пресъдено нещо (вж. 72-60-ОСГК, Сб. 16).
5. УИ за друга факти, които законът не е въздигнал изрично в предмет на УИ, са недопустими. Те са неподведомствени на съдилищата и противоречат на изискванията за процесуална икономия. Ако биха били допустими, те биха размножили ненужно делата. Защото всеки факт, релевантен за гражданско правоотношение, може да бъде проверен и установен по повод на делото относно това правоотношение.
Затова са недопустими: иск за размера на трудовото възнаграждение (1046-60-1, Сб. 76; 1475-65-Ш); иск, че не е имало в учреждението-ответник съкращаване на щата (1188-60-1, Сб. 90); иск, че са били предадени и приети определени стоки между отчетници (432-61-IV); иск за датата на предварителен договор (931-61-IV, Сб. 252); иск за установяване на транспортна злополука (409-71-Ш, Сб. 205; 2186-75-1, Сб. 93); иск за фактическо брачно съжителство (1604-71-1, Сб. 50); иск, че помещението е жилищно (739-83-П, Сб. 203); иск, че едно лице е било издържано от друго (339-78-111, Сб. 154); иск за определяне категорията труд, изпълнявана от ищеца (757-83-111, Сб. 204); иск, че е подадена молба за закупуване на наето от държавата жилище (30-97-1У, Сб. 69).
Когато обаче фактът е релевантен за гражданско правоотношение, съдът е длъжен чрез тълкуване на исковата молба и особено чрез разяснителни въпроси до ищеца да провери дали ищецът цели да установи само факта, или пък цели чрез него да установи правоотношението, което този факт поражда. Обратната практика, която само въз основа на текста на исковата молба приема, че е недопустим иск, че ищецът е сключил трудов договор (44-60-111, Сб. 252), или че в негова полза е била издадена заповед за жилищно настаняване (180-68-1), не би могла да бъде споделена. Тя е в състояние да прегради пътя за защита чрез съдебно установяване на гражданските правоотношения, които от тези факти произтичат (трудово, наемно правоотношение). Затова на прав път са: а) 2111-65-1, Сб. 144 (обратно: 206-60-1, Сб. 47; 552-85-Ш, Б Х 39), че е допустим иск за установяване, че са извършени подобрения в определен размер, защото се касае всъщност за установяване на вземане, произтичащо от подобренията; б) 210-68-Ш, според което е допустим иск, че с плащане е погасено задължение, защото се цели да се установи несъществуване на вземане и в) 3335-96-ГУ, Сб. 116, че между страните има редовно сключен договор за продажба.
VII. Важна особеност на всички УИ е, че тяхното предявяване е безсрочно (така: 2488-63-1, Сб. 16; обратно: 1793-62-1У, Сб. 224).
Не може отнапред да се определи кога ще възникне интерес от установяването. Такъв може да възникне и относно отдавна погасени правоотношения, обуславящи обаче настоящи правоотношения. От друга страна, предмет на установяване могат да бъдат непогасими по давност правоотношения, каквито са семейноправните и личните правоотношения. Затова УИ трябва да бъде открит и достъпен без ограничение във времето. Законът обаче може да предвиди за някои УИ нарочни срокове. Такъв е случаят с установителните искове за дирене и оспорване на бащинство или на припознаване (чл. 33, 37-39, 41 СК, опр. 78-90-П; Б Х 23), както и с иска за установяване на трудова злополука.
Макар и да не се погасява сам по давност, УИ може да прекъсне погасителната давност относно материалното право, за което е предявен (1302-66-1, Сб. 68). Той е по-енергична форма за съдебно упражняване на правото, отколкото възражението, а то е достатъчно, за да се прекъсне давността (чл. 116, б. „б" ЗЗД).
§ 41. ОСЪДИТЕЛЕН ИСК
I. С осъдителния иск (ОИ) ищецът иска от съда:
а) да установи със сила на пресъдено нещо, че в полза на ищеца срещу ответника съществува неудовлетворено гражданско притезание;
б) да допусне принудително удовлетворяване на притезанието срещу ответника (за понятието притезание вж. § 146 I). Допускането на принудително удовлетворяване срещу ответника намира израз в неговото осъждане. Затова ОИ включва винаги искане да се осъди ответникът.
Защитата, която се търси с ОИ, включва в себе си защитата, която се търси с установителния иск, но не се изчерпва с нея. Затова, докато решението по установителен иск се ползва само със сила на пресъдено нещо, решението по ОИ се ползва не само със сила на пресъдено, но и с изпълнителна сила (§ 75). С такава сила се ползва обаче само решението, с което ОИ се уважава. То установява наличността на неудовлетворено притезание и допуска принудителното му удовлетворяване. Решението, с което ОИ се отхвърля, отрича наличността на такова притезание и затова се ползва само със сила на пресъдено нещо, която брани ответника срещу неоснователната претенция на ищеца.
Понеже се ползва с изпълнителна сила, осъдителното решение е изпълнително основание (§ 150 II 1). От тази гледна точка бихме могли да определим ОИ като искане да се издаде в полза на ищеца срещу ответника изпълнително основание, удостоверяващо нуждаещо се от удовлетворяване притезание със сила на пресъдено нещо. Така се обяснява и наименованието, което някои процесуалисти дават на ОИ, а именно „изпълнителен иск" или „иск за изпълнение".
Функцията на ОИ е да открие пред ищеца вратите на принудителното изпълнение. От същността и функцията на ОИ се определят неговият предмет, както и кои са надлежни страни по него.
II. Предмет на ОИ по правило е: а) претендирало от ищеца изискуемо притезание за определена престация от страна на ответника; или б) претендирала от ищеца отговорност на ответника със своя вещ за чужд дълг (чл. 149, ал. 2 ЗЗД). Само тези права могат да бъдат предмет на ОИ, защото само те могат да бъдат предмет на търсеното с ОИ принудително изпълнение (§ 146 I).
Предметът на ОИ е в сравнение с предмета на установителния иск много по-ограничен. Въпреки това ОИ на практика се използва много по-често от установителния иск, защото случаите на нужда от ОИ възникват много по-често и нуждата от защита чрез ОИ е по-остра. Осъдителни са: искът за цената на продадена вещ, за наема на жилище, за трудово възнаграждение, за издръжка, ревандикационният, владелческият иск и др.
1. Дали притезанието е изискуемо, ни казва гражданското право. ОИ относно неизискуемо притезание е преждевременно предявен. Той не е недопустим (обратно: 1232-55-1У), а е неоснователен. Този, който няма право да иска доброволно изпълнение, очевидно няма право да иска принудително изпълнение, а към него е насочен ОИ.
Настъпи ли обаче изискуемостта на притезанието в течение на исковия процес и остане ли притезанието неудовлетворено, ОИ трябва да бъде уважен. Защото съдът е длъжен да вземе предвид и тези факти, които са настъпили след предявяване на иска, Щом като те са от значение за спорното право (чл. 188, ал. 3). Преждевременният ОИ Ще бъде отхвърлен само ако до приключване на устните състезания изискуемостта не е настъпила. Отхвърлянето не е пречка да се предяви нов ОИ, след като изискуемостта настъпи. Налице ще бъде нов факт, така че отвод за пресъдено нещо не може да бъде предявен (чл. 255 и § 72 V 5).
2. В някои случаи законът допуска да се предявява и уважава ОИ, макар че притезанието още не е станало изискуемо.
а. Според чл. 97, ал. 2 може да се предяви ОИ за повтарящи се задължения, макар и тяхната изискуемост да настъпва след постановяване на осъдителното решение. Интересът от такъв ОИ се състои в опасението, че длъжникът може да бъде неизправен относно всяко следващо плащане, така че да наложи да се водят редица последователни ОИ за всяко последващо плащане.
Първото плащане обаче трябва да е станало изискуемо. При това изискуемостта на следващите плащания трябва да зависи само от настъпването на срока, но не и от предварителното или едновременното изпълнение на насрещна престация от страна на ищеца. Иначе осъждането за бъдещи платежи ще противоречи на материалноправните отношения между страните по делото и ще злепостави ответника. Затова ОИ по чл. 97, ал. 2 е възможен при задължения: за издръжка; за прехрана срещу вече прехвърлен имот; за застрахователни премии (чл. 387, ал. 4 ТЗ); за периодично дължимо обезщетение при непозволено увреждане. Не може обаче да бъде уважен ОИ за още неизискуемо трудово възнаграждение по трудов договор (817-59-111, Сб. 347), защото трудовото възнаграждение се дължи срещу вече престиран труд.
б. Подвид на иска по чл. 97, ал. 2 представлява ОИ да се изоставят занапред такива действия, с които ответникът нарушава правото на ищеца (например да се осъди ответникът да не преминава през имота на ищеца; да не употребява неговото име - чл. 266). Решението по такъв ОИ ще бъде изпълнено по реда на чл. 422 (§ 180).
в. При едновременност на престациите по двустранен договор никоя от двете страни не може да иска изпълнение, докато сама не изпълни (чл. 90, ал. 1 ЗЗД). За да не се стигне обаче при спор до необходимостта ищецът да изпълни своето задължение дълго време преди ответникът да изпълни, чл. 90, ал. 1 ЗЗД допуска да се предяви ОИ за едновременно изпълнение на насрещните престации. При такъв иск осъждането на ответника ще стане под условието, че ищецът изпълни своето задължение (чл. 242). По същия начин следва да се постъпи, когато ответникът предявява срещу иска за връщане на вещта право на задържане.
г. До ОИ относно притезание, което не само е неизискуемо, но даже още не е възникнало, се идва, когато ОИ се съединява с друг иск, чието уважаване ще породи и ще направи изискуемо притезанието, предмет на ОИ. Такъв е например случаят, когато се предявява иск за унищожаване или разваляне на договор и с него се съединява ОИ за връщане на даденото от ищеца или пък се предявява иск по чл. 19, ал. З ЗЗД и с него се съединява иск за осъждане на ответника да предаде владението на имота, който ще бъде придобит от ищеца въз основа на конститутивното решение (вж. 650-67-11, Сб. 141). До ОИ за вземане, което може да възникне след решението, се идва и в случая на чл. 414, ал. 2: ревандикира се движима вещ, като се търси нейната равностойност, ако в деня на принудителното изпълнение не бъде намерена или бъде унищожена, респ. повредена (114-63-ОСГК, Сб. З и трайната практика на ВДА: 144, 344, 755-64 IV 260, 265, 264, 579-65 IV 261; вж. § 176 Ш). Такъв е и обратният иск (§ 91; 1470-74-1, Сб. 82). Тези случаи сочат, че е достатъчно вероятното възникване на право, за да стане допустима неговата защита, от което следва, че не трябва да се догматизира правилото, според което ОИ предпоставя нарушено право.
III. Интересът от ОИ е предпоставка за неговата допустимост, така че липсата му налага да се прекрати делото по ОИ.
Интересът от ОИ е налице, когато ищецът твърди, че притежава изискуемо притезание срещу ответника, което последният не удовлетворява. Истинността на това твърдение не може да се проверява по повод на отвод на ответника за липса на интерес. Дали вземането съществува и дали то е изискуемо, е въпрос не на допустимост, а на основателност на иска. На него ще се отговори с решението, т. е. не в началото, а в края на процеса. Затова проверката на интереса при ОИ не поставя особени проблеми. Той е налице и във всички случаи, когато законът допуска ОИ относно неизискуемо притезание.
За разлика от установителния иск интересът от ОИ ще е налице, ако ответникът нарушава правото на ищеца, макар и да не оспорва неговото съществуване (2536-66-1, Сб. 127: владелецът на ревандикираната вещ не оспорва собствеността, но не връща вещта; длъжникът не оспорва дълга, но не плаща).
Ако кредиторът вече разполага с право на принудително изпълнение, защото притезанието му е удостоверено с несьдебно изпълнително основание (вписване в счетоводни книги; нотариален акт; запис на заповед и др. - вж. чл. 237 и § 150 II 6-10), ще е налице интерес от ОИ, ако длъжникът оспорва задължението. Несъдебното изпълнително основание не се ползва със сила на пресъдено нещо. Нея кредиторът ще получи чрез ОИ. Ако длъжникът не оспорва задължението, липсва интерес от ОИ. С право на принудително изпълнение кредиторът вече разполага (2902-73-1, Сб. 87; 59-74-ОСГК, Сб. 14; 1246-82-1, Сб. 57; ПМ, 1976, III 90: същото важи и когато ищецът може да встъпи по силата на чл. 326, ал. 1 в изпълнителния лист на взискателя). Според трайната практика на ВДА (545-60-11 79 и 305-64-1У 348; 754-75 IX 25), щом кредиторът разполага с несъдебно изпълнително основание, той няма право на ОИ независимо от това, дали вземането е спорно, или не. В същия смисъл тълк. р. 59-74-ОСГК, Сб. 14: спорът, дали притезанието съществува, ще се реши по повод защитата на длъжника срещу принудителното изпълнение. Също: 213-76-1, Сб. 31.
Ще липсва интерес от ОИ, когато с него се търси осъждане за такива притезания, за осъществяването на които не е допустимо принудително изпълнение, тъй като в него е смисълът на ОИ (2902-73-1, Сб. 87). Такъв е случаят при естествените задължения, при задълженията да се престира работна сила (срв. чл. 421, ал. 2; § 146 V 2), да се плати застрахователна премия (чл. 387, ал. 2 - 3, но не и ал. 4 ТЗ).
IV. Легитимиран да предяви ОИ е по правило само носителят на неудовлетвореното притезание. Това подчертава чл. 97, ал. 1 с формулата, че всеки може да предяви иск, за да възстанови правото си, когато е нарушено. И процесуалният субституент може да предяви ОИ, но ще иска осъждане не в своя полза, а в полза на носителя на притезанието (§ 79 II 1). Надлежен ответник по ОИ е само това лице, срещу което се търси принудително изпълнение (чието осъждане се иска). Това е лицето, за което се твърди, че е длъжник или че отговаря със своя вещ за чужд дълг. Неговите права са заплашени от търсеното принудително изпълнение и затова то е легитимирано да ги брани, оспорвайки ОИ. Твърде ограничената легитимация по ОИ в сравнение с легитимацията по установителни искове пряка последица от целения с ОИ ефект: право на принудително изпълнение в полза на ищеца срещу ответника. А чрез него принудително ще бъде доставена една престация. Затова поначало само този, който материалноправно е овластен да я получи и който е материалноправно задължен да я даде (разбира се, съобразно с твърденията на ищеца), са надлежни страни по ОИ.
§ 42. КОНСТИТУТИВЕН ИСК
I. В редица случаи материалното право овластява един от субектите на гражданско правоотношение да предизвика с едностранно свое изявление промяна в правната сфера на другия субект на правоотношението, която е независима от неговата воля. Понеже съдържат в себе си власт да се наложи правната промяна, тези права се наричат потестативни (преобразуващи). Такива са например правото да се развали двустранен договор (чл. 87 ЗЗД); правото да се унищожи опорочена правна сделка (чл. 32 ЗЗД); правото да се прекрати брак (чл. 99 СК) или трудов договор (чл. 326 328, 330 КТ).
Едностранното изявление, с което се упражнява потестативно право, може даде повод за спор дали това право е съществувало и дали то е надлежно упражнено (например дали предприятието е имало право да уволни работника). Тоя спор създава несигурност дали целената правна промяна е настъпила. Ето защо, когато се касае за правоотношения, които е желателно да бъдат стабилни или които са от значение за правата на трети лица, законодателят предпочита да се подложи потестативното право на предварителна съдебна проверка, като целената с него правна промяна се допуска само ако се окаже, че то съществува. Тогава тя може да претендира стабилност и безспорност. В такива случаи се касае за потестативни права, които могат да се упражнят само съдебно (чл. 19, ал. З, 87, ал. З, 227, ал. З ЗЗД; чл. 70, 72, 95, 154, ал. 1, т. 5, 252, т. 4 и 5 ТЗ; чл. 43 ЗК; чл. 64, 97, 99 и 105 СК и т. н.). В сравнение с потестативните права, които се осъществяват чрез из-вънсъдебно изявление на правоимащия, те са с по-малък интензитет, защото целената с тях правна промяна е опосредена съдебна проверка и съдебно решение.
Искът, с който се предявява потестативно право, което може да се упражни само чрез съд, като се иска от съда да го потвърди със сила на пресъдено нещо и да постанови следващата от него промяна гражданските правоотношения между спорещите страни, се нарича конститутивен иск (КИ).
Защитата, която се търси с него, включва в себе си защитата, която се търси с установителния иск: разрешаване на спора относно потестативното право със сила на пресъдено нещо. Наред с това обаче с КИ се търси нещо повече: да се предизвика промяна в гражданските правоотношения между страните по делото. В този конститутивен ефект (създаване на ново правно положение) се състои специфичното на КИ и на конститутивното решение (§ 76 I). При него на преден план излиза търсената правна промяна, като съдебното установяване на правото тя да се предизвика се явява като условие, мълчаливо включено в искането да се създаде новото правно положение. Същевременно обаче не друго, а именно разрешаването на спора относно потестативното право със сила на пресъдено нещо придава на съдебната намеса при КИ качеството на правосъдие. Чрез него спорното потестативно право се защитава, като се установява и осъществява. Не трябва да се забравя, че по правило двете страни могат да предизвикат правната промяна по взаимно съгласие (изключение: иск по чл. 97 СК), така че КИ става необходим, когато в противоречие с действителното правно положение другата страна не дава съгласието си за дължимата правна промяна (например не дава съгласие: да се сключи окончателният договор по чл. 19 ЗЗД; да се развали договорът по чл. 87, ал. З ЗЗД; да се извърши доброволна делба на съсобствен имот; да се възстанови на работа незаконно уволненият работник и т. н.).
Съпоставим ли КИ с осъдителния иск, виждаме, че търсената с КИ защита е много по-пълна, отколкото защитата, търсена с осъдителния иск. Защото осъдителното решение открива само възможност за принудително изпълнение, а не доставя дължимото на правоимащия. Напротив, конститутивното решение дава на правоимащия дължимата правна промяна. След конститутивното решение правоимащият не се нуждае от друго защитно производство, по реда на което да осъществи потестативното си право. Той получава чрез конститутивното решение цялата възможна защита, от която се нуждае. Казано образно, то е самоизпълняемо. Понеже конститутивното решение удовлетворява потестативното право, едновременно с това то го погасява. От тази гледна точка КИ е средство за принудително осъществяване на тия потестативни права, които се упражняват съдебно.
Ако КИ бъде отхвърлен, делото ще завърши с установително решение, отричащо потестативното право със сила на пресъдено нещо.
II. Същността и функцията на КИ предопределят: предмета, интереса и легитимацията при КИ.
1. Предмет на КИ могат да бъдат само потестативни права, и то такива, които не могат да се упражняват извънсъдебно, а само съдебно. Тези права предпоставят нарочно (изрично или мълчаливо - вж. 1733-66-1, Сб. 86) овластяване от закона.
Затова с КИ ищецът може да си послужи само в случаите, предвидени от закона. Ето защо в сравнение с другите искове тяхното приложно поле е най-ограничено. С обща власт да променя гражданските отношения съдът не разполага. Съдът обаче не може да прекратява делото по КИ под предлог, че законът не предвижда потестативно право от рода на това, което ищецът предявява. Спорът между страните може да се състои именно в това, дали законът предвижда спорното потестативно право. На този спор съдът трябва да отговори по същество (със сила на пресъдено нещо).
При т. нар. искове за реално изпълнение (иск на доставчика да бъде осъден купувачът да вдигне стоката и да я плати) няма потестативно право и затова те не са КИ . Те са обикновени осъдителни искове, чието уважаване поражда изпълнителна сила, но не и гражданскоправна промяна. Прехвърлянето на собствеността върху стоката настъпва поради нейното отделяне от доставчика, а претендираното одобряване на стоката от купувача, което се замествало от решението, е всъщност преклудиране на непредявените или отхвърляне на неоснователните възражения на купувача за недостатъци на стоката, т. е. последица от силата на пресъдено нещо, с която се установява правото на доставчика да получи цената. Напротив, исковете по чл. 26, ал. 2, чл. 28 и 29 СК са конститутивни (вж. 2365-78-П, Сб. 130); неприемливо е становището, застъпено от р. 3283-78-П, Сб. 134, че искът по чл. 29 СК е осъдителен; вземането за част от стойността на вещите на ответника се създава със съдебното решение, уважаващо иска.
Не са предмет на КИ и на образувания по него процес нито правоотношенията, чиято промяна се търси, нито правните последици, в които се състои търсената промяна. Върху това трябва да се настои, за да се разбере, че в резултат на КИ със сила на пресъдено нещо се установява само съществуването или несъществуването на предявеното от ищеца потестативно право (72 IV 3).
2. Всякога, когато ищецът твърди, че в негова полза съществува потестативно право, подлежащо на съдебно осъществяване, е налице интерес от предявения КИ. Защото ищецът не разполага с друг път, за да постигне дължимата правна промяна. Затова е налице интерес от КИ, целящ да се придобие собствеността на вещ, която ищецът само владее (2487-65-1, Сб. 124). Липсва интерес от КИ, когато целената с него промяна е настъпила по силата на други факти (чл. 94, т. 1 СК) или може да бъде постигната чрез извънсъдебно изявление на ищеца (например разваляне на предварителен договор за продажба по чл. 87, ал. 1 ЗЗД- 286-85-П, Б IX 37).
3. Надлежни страни по КИ са лицето, което претендира, че е носител на потестативното право, и лицето, в чиято правна сфера ищецът цели да предизвика правна промяна. То е легитимирано да се брани срещу нея, ако счита, че тя е за него неизгодна (10-67-ОСГК, Сб. 2; 169-85-ОСГК, Б 1986 IV 15: легитимирани ответници по иска по чл. 135 ЗЗД са длъжникът и третото лице, чиито права ще бъдат засегнати, ако искът бъде уважен). Когато потестативното право не е строго лично, то може да бъде предявено съдебно и от процесуален субституент (чл. 134 ЗЗД и § 79 I; 85 III 1 в).
III. КИ трябва да бъдат отграничавани от други случаи на конститутивна намеса на правораздавателни органи в гражданските отношения.
а. Не сме пред КИ и решение при конститутивните охранителни актове. Докато конститутивното решение принудително осъществява потестативното право и е поради това защита спрямо носителя му и санкция спрямо противната страна, конститутивният охранителен акт (назначаване на представител - чл. 16; разрешаване на сделки от името на непълнолетен - чл. 73, ал. 2 СК) създава изгодна за молителя правна промяна, без да посяга върху правната сфера на друго лице. Той не е акт на правораздаване, а на безспорна администрация на гражданските отношения (§ 7 VI и 197).
б. Не сме пред КИ и решение: при спорове на кого от съпрузите да се предостави семейното жилище (чл. 107 СК); какви мерки да се вземат в интерес на децата (чл. 72, 76, 77, ал. 1, 106 СК). Правната промяна, която при тези спорове се постановява, е акт на спорна администрация на гражданските отношения, а не на защита на права (§ 7 VI). Нито една от двете страни няма право да иска спрямо другата определена уредба на бъдещите им отношения, докато търсената с КИ промяна е дължима. Съдът не разполага с оперативна самостоятелност, когато я постановява. Установи ли се потестативното право, той е длъжен да постанови такава промяна на правоотношенията между спорещите, която отговаря точно на съдържанието на потестативното право.
То предопределя границите на властта на съда (799-66-111, Сб. 222: съдът може да отмени незаконната заповед за уволнение, но не може да я измени; нито може да задължи предприятието да назначи работника на друга работа; 2043-65-Ш, Сб. 244;1086-65-1, Сб. 70 и 1910-68-1: съдът може да отмени незаконното решение на КСК, но не може да го замени с друго). Такава предопределеност липсва при актовете на администрация на гражданските отношения. Тяхното съдържание се определя по съображения за целесъобразност съобразно с целта на акта (§ 76 V 3).
IV. Дължимостта и предопределеността на търсената с КИ промяна в гражданските отношения между спорещите е съображението да се отрича обособяването на КИ в самостоятелна категория искове и да се причисляват те към установителните или осъдителните искове. Според това схващане съдебното решение не може да бъде юридически факт, създаващ, изменящ или погасяващ граждански правоотношения. Правната промяна при КИ настъпва не въз основа на съдебното решение, а въз основа на признатото с него потестативно право.
Вярно е, че ако потестативното право не съществува, влязлото в сила конститутивно решение ще бъде порочно и ще бъде отменено чрез извънредните средства за отмяна. Но докато отмяната не бъде постигната, конститутивното решение предизвиква правната промяна и я поддържа в сила. Тя важи независимо от претендираната негова неправилност. От друга страна, само въз основа на потестативното право, когато то подлежи на съдебно упражнение, правната промяна не може да бъде постигната. Тя трябва да бъде съдебно постановена, за да настъпи. Казаното сочи, че непосредственият източник на правната промяна е конститутивно решение. Потестативното право обуславя правната промяна само косвено - посредством конститутивното решение. Само от тази гледна точка е оправдано да се заключи, че потестативното право заедно с конститутивното решение образуват опората на постановената от съда правна промяна.
Безсъмнената обусловеност на правната промяна от конститутивното решение (бракът като правна връзка продължава да съществува до бракоразводното решение, макар и да е дълбоко разстроен) налага да се обособи КИ като самостоятелен способ за защита. При КИ тясната връзка между материално право и процес особено ярко проличава. Защото КИ и процес са единствената форма за живот на тия потестативни права, при които правната промяна може да бъде постигната само с акт на правораздавателния орган, а не и с договор между страните (чл. 97 СК). Отричането на КИ пречи да се разкрие една от най-интересните връзки между материално право и процес. То създава риска да не се съзрат и приложат на практика съществените разлики между КИ, от една страна, и установителните и осъдителни актове, от друга страна.'
Сподели с приятели: |