Антоан Сент Екзюпери Малкият принц Предговор от преводача антоан дьо сент екзюпери



страница1/3
Дата03.12.2017
Размер0.53 Mb.
  1   2   3


Антоан Сент Екзюпери Малкият принц

Предговор от преводача

АНТОАН ДЬО СЕНТ ЕКЗЮПЕРИ

Той не принадлежи само на Франция, макар че тя осъществи чрез него едно от най-неочакваните чудеса на своя гений. Но на Франция той даде без остатък всичко, с което природата щедро го бе надарила.

Той е роден в Лион през 1900 година, издънка на стар, голям обеднял род. От най-ранните си години Тонио (така го наричат приятелите му) е необикновено дете: пише стихове и проза, рисува, занимава се с механика и на седемгодишна възраст лети със самолет. Завършва средното си образование, следва курсове в Художестве­ното училище, а на двадесет и една година постъпва, за да отслужи военната си повинност, в авиационните вой­ски, отдето през 1922 година излиза с чин запасен подпо­ручик и с диплом за граждански летец. През 1923 година е в Париж без работа и без средства и следните две години служи първо като контрольор в едно предприятие за производство на тухли, а после като представител на фир­ма, която произвежда камиони. В 1925 година печати за първи път и завързва литературни приятелства. През 1926 година постъпва във френското дружество ЛАТЕКОЕР, което организира въздушните съобщения Тулу­за—Дакар; това е времето на знаменитите френски летци — Дюбордийо, Мермоз, Рейн, Гийоме, между кои­то Сент Екзюпери бързо заема едно от първите места. В 1927 година той е вече началник на малкото френско летище Кап Жюби, в испанска Мавритания (Западна Сахара), дето прекарва осемнадесет месеца. От тия месе­ци, наситени с напрежение, опасности и странни приклю­чения, той ще запази до края на живота си една дълбока и изключителна обич към Сахара, към която неведнъж ще се връща в произведенията си. В Кап Жюби Сент Екзюпери написва първата си книга — Южната поща. През 1929 година той е изпратен от френското дружество Аеропостал да уреди въздушната линия в Южна Америка — от Буенос Айрес до Пунта Аренас в Патагония (най-южната точка на материка), и е назначен директор на «Аржентинската въздушна поща». Оттам се връща в Париж с ръкописа на Нощен полет и през 1931 година получава за него литера­турната награда Фемина. След няколко години на без­работица и случайни занятия (рапортьор от републикан­ска Испания в 1936 година през гражданската война, а след това от Съветския съюз) и един катастрофален опит за рекордно летене Ню Йорк — Огнена Земя, от който лежи три месеца в безсъзнание, между живота и смъртта, той се връща във Франция и подготвя книгата си “3емя” на хората. Тая книга получава през 1938 го­дина голямата награда на Френската академия.

В началото на войната той е мобилизиран във въз­душните войски и по негово желание зачислен като пилот за далечни разузнавания. На 17 юни, след поражението на Франция, заминава с ескадрилата си за Северна Африка, връща се през август 1940 година във Франция, дето се демобилизира, а през есента заминава за Португалия и оттам за Ню Йорк. От 1941 до 1943 прекарва в Ню Йорк, напечатва Боен полет, Писмо до един залож­ник, както и Малкият принц. Последната книга има невероятен успех и се превежда на много езици, включително и на японски. В 1943 година с първото дебаркиране на американски войски в Северна Африка пристига и той, намира ескадрилата си и с големи усилия (той е вече на четиридесет и три години, а пределната възраст за военните летци е тридесет и пет) успява да се зачисли наново като боен пилот, участвува в освобождението на Неапол, Сицилия и Корейка. Сега той е повишен в чин майор, но вече не му позволяват да лети. След многократни ходатайства и молби американският генерал, командуващ въздушните войски, му разрешава да направи само пет разузнава­телни полета над Франция. Той извършва осем и няма намерение да спре. На 31 юли 1944 година в осем часа и тридесет минути той излита от Алгеро (Корейка) за полет над Гренобъл и Анеси. Той е сам в невъоръжен американски самолет, който има по-малка скорост от германските изтребители и носи бензин за шест часа. В четиринадесет часа и тридесет минути той не пристига на летището и другарите му разбират, че той никога вече няма да пристигне. Всички издирвания и тогава, и след войната не откриват никаква следа от него. Едва няколко години по-късно от германски сведения се узнава, че през оня паметен ден на 31 юли 1944 година германски изтребител е свалил над Средиземно море един американски разузнавателен самолет. На мястото, отдето Екзюпери е излетял за последен път, днес се издига колона паметник.

Екзюпери създаде една съвсем нова литература, в която сближи човека с първичните елементи: земята, пустинята, водата, звездите. Той ни сроди с тях чрез свое­то «сечиво» самолета и чрез една нова мъдрост и нова поезия.

Тоя писател, загинал на четиридесет и четири го­дишна възраст, остави сравнително малко на брой книги:

Южната поща, Нощен полет, Земя на хо­рата, Боен полет, Писмо до един залож­ник, Малкият принц и недовършената Цитадела.

Една от най-дълбоките и най-поетичните е Мал­кият принц. До неотдавна, когато Николай Лилиев бе жив и дохождаше у нас, вземаше малката книжка (тогава тя беше единственият екземпляр в България), прелистваше я отново от началото до края и казваше, че тя може да се чете и препрочита безброй пъти, както веч­ните книги.



КОНСТАНТИН КОНСТАНТИНОВ

НА ЛЕОН ВЕРТ



Моля децата да ми простят, че посвещавам тая книга на възрастен човек. Имам сериозно извинение за това: тоя възрастен човек е най-добрият ми прия­тел в света. Имам и друго извинение: тоя възрас­тен човек може да разбира всичко, дори и книгите за деца. Имам и трето извинение: тоя възрастен човек живее във Франция и търпи там глад и студ1. Той наистина има нужда да бъде утешен. Ако всички тия извинения не са достатъчни, тогава искам да посветя тая книга на детето, което тоя възрастен човек е бил някога. Всички възрастни хора са били най-напред деца. (Но малцина от тях си спомнят това.) И така, поправям посвещението си:

на Леон Верт,

когато е бил малко момче
I

Когато бях на шест години, видях в една книга за Девствената гора със заглавие "Преживени случки" великолепна картина. Тя представляваше змия боа, която гълта дива животно. Ето копие от рисунката.



В книгата се казваше: "Змиите боа поглъщат плячката си цяла, без да я дъвчат. След това не могат да се движат и спят шест месеца, докато храната им се смели."

Тогава дълго мислих за приключенията в джунглата и също успях да направя с цветен молив първата си рисунка. Моята рисунка номер 1. Тя беше такава:

Показах прекрасното си произведение на възрастните и ги попитах дали рисунката им вдъхва страх.

Те ми отговориха: "Защо една шапка да вдъхва страх?"

Моята рисунка не изобразяваше шапка. Тя изобразяваше змия боа, която смила слон. Тогава нарисувах вътрешността на змията боа, та да могат възрастните да разберат. Те винаги имат нужда от обяснения. Моята рисунка номер 2 беше такава:



Възрастните ме посъветваха да оставя настрана рисунките на змиите боа, отвън и отвътре, и да обърна повече внимание на географията, историята, смятането и граматиката. Ето как още шестгодишен изоставих прекрасната професия на художник. Бях обезсърчен от неуспеха на рисунката си номер 1 и на рисунката си номер 2. Възрастните никога нищо не разбират сами, а за децата е уморително все да им обясняват и обясняват.

Така че трябваше да избера друг занаят и се научих да управлявам самолети. Летял съм по малко навсякъде по света. И наистина, географията много ми помогна. От пръв поглед можех да различа Китай от Аризона. Много е полезно, ако човек се заблуди нощем.

През живота си имах голям брой срещи с голям брой сериозни хора. Живял съм много при възрастните. Виждал съм ги съвсем отблизо. Това не подобри особено мнението ми за тях.

Срещнех ли възрастен, който ми се струваше малко по-прозорлив, го проверявах с моята рисунка номер 1, която бях запазил. Исках да видя дали наистина разбира. Но винаги ми отговаряше: "Това е шапка." Тогава не му приказвах нито за змии боа, нито за девствени гори, нито за звезди. Приспособявах се към него. Говорех му за бридж, за голф, за политика и за вратовръзки. И възрастният оставаше много доволен, че се е запознал със също така разумен човек.
II

Живях така, сам, без да имам с кого да разговарям истински, докато преди шест години кацнах принудително в Сахарската пустиня. Нещо се бе счупило в мотора на самолета ми. И тъй като нямах нито механик, нито пътници, се готвех да го поправя сам. За мен това беше въпрос на живот или смърт. Имах вода за пиене едва за осем дни.

Първата вечер заспах върху пясъка, на хиляди мили от всякакво населено място. Бях откъснат от света повече от корабокрушенец върху сал сред океана. Сигурно си представяте моята изненада, когато сутринта ме събуди странно гласче.

То каза:


Моля... нарисувай ми овца!

Какво?


Нарисувай ми овца...

Скочих на крака, като че ме бе ударила мълния. Разтрих добре очите си. Огледах се внимателно. И видях едно необикновено момченце, което ме разглеждаше сериозно. Ето най-хубавия негов портрет, който по-късно можах да нарисувам.



Разбира се, моята рисунка съвсем не е така пленителна, както моделът. Не съм виновен за това. Още шестгодишен възрастните ме обезсърчиха в професията ми на художник и не се научих да рисувам нищо друго освен боа отвън и боа отвътре.

Гледах с разширени от учудване очи това видение. Не забравяйте, че бях на хиляди мили от всяко населено място. А моето момченце не ми изглеждаше нито заблудено, нито че умира от умора, нито че умира от глад, нито че умира от жажда, нито че умира от страх. Съвсем нямаше вид на дете, загубено сред пустинята на хиляди мили от всяко населено място. Най-сетне, когато можах да проговоря, отвърнах:

- А... ти какво правиш тук?

Тогава съвсем спокойно, като че казваше нещо много сериозно, то повтори:

- Моля... нарисувай ми овца...

Когато загадката е прекалено внушителна, не смееш да не се подчиниш. Колкото и безсмислено да ми изглеждаше това на хиляди мили от всяко населено място и в смъртна опасност, аз все пак извадих от джоба си лист хартия и писалка. Но като си спомних, че съм учил главно география, история, смятане и граматика, казах (малко недоволно) на момченцето, че не умея да рисувам. То отвърна:

- Нищо. Нарисувай ми овца.

Тъй като никога не бях рисувал овца, направих му една от двете рисунки, които единствено можех. Рисунката на боа отвън. И се смаях, когато чух, че момченцето ми отговори:

- Не! Не! Не искам слон в боа. Боата е много опасна, а слонът заема много място. При мен всичко е съвсем мъничко. Трябва ми овца. Нарисувай ми овца.

И аз нарисувах.

То погледна внимателно и каза:

- Не! Тази овца е тежко болна. Нарисувай друга.

Нарисувах.

Моят приятел се усмихна с любезно снизхождение:

- Сам виждаш... Това не е овца, а овен. Има рога...

Отново поправих рисунката.

Но както предишните, той не прие и нея:

- Тази е много стара. Искам овца, която живее дълго.

Тогава, изгубил търпение, тъй като бързах да разглобя мотора, надрасках тази рисунка долу:



И отсякох:

- Това е сандъкът. Овцата, която искаш е вътре.

И много се изненадах, когато лицето на моя млад съдник светна:

- Тъкмо това исках! Мислиш ли, че за тази овца ще трябва много трева?

- Защо?


- Защото при мен всичко е съвсем мъничко...

- Сигурно ще стигне. Дадох ти съвсем малка овца.

Той наведе глава над рисунката:

- Не е толкова малка... Я гледай! Тя е заспала...

Така се запознах с малкия принц.
III

Трябваше ми доста време да разбера от къде е дошъл. Малкият принц ми задаваше много въпроси, но сякаш никога не чуваше моите. Само случайно казани думи постепенно ми разкриха всичко. Така, когато за пръв път видя моя самолет (няма да рисувам моя самолет, за мен това е много сложна рисунка), той ме попита:

- Какво е това нещо?

- Това не е "нещо". То лети. Това е самолет. Моят самолет.

И бях горд, като му казах, че летя. Тогава той извика:

- Как! Ти си паднал от небето!

- Да - отвърнах скромно аз.

- Ах! Колко смешно...

Малкият принц се разсмя тъй хубаво, че много ме подразни. Искам моите нещастия да се приемат сериозно. После добави:

- Значи и ти идваш от небето! От коя планета си?

Веднага съзрях проблясък около загадката на неговото присъствие и тутакси го попитах:

- Значи идваш от друга планета?

Но той не ми отговори. Поклащаше леко глава и гледаше самолета ми:

- Наистина, с това не можеш да дойдеш от много далеч...

И потъна в дълъг размисъл. После извади от джоба си моята овца и започва да съзерцава съкровището  си.

Представяте си колко бях заинтригуван от тази полуизповед за "другите планети". Затова се помъчих да узная още:

- Откъде идваш, мое малко момче? Къде е това "при теб"? Къде искаш да занесеш моята овца?

Той помисли известно време и отговори:

- Хубавото на сандъка, който ми даде, е, че нощем ще й служи за къща.

- Разбира се. И ако си добър, ще ти дам и въженце, да я връзваш през деня. И едно колче.

Предложението сякаш не хареса на малкия принц:

- Да я връзвам ли? Каква странна мисъл!

- Но ако не я връзваш, тя ще отиде кой знае къде и ще се загуби...

Моят приятел пак избухна в смях:

- Но къде може да отиде?

- Където и да е. Право пред себе си...

Тогава малкият принц отбеляза сериозно:

- Няма значение, при мен всичко е толкова мъничко!

И добави може би с лека тъга:

- Право пред себе си не можеш да отидеш много далеч…


IV

Така узнах второ, много важно нещо: че неговата родна планета е малко по-голяма от къща!

Това не можеше да ме учуди особено. Знаех, че освен големите планети като Земята, Юпитер, Марс, Венера, на които хората са дали имена, има стотици други, понякога толкова малки, че едва се виждат с телескоп. Когато някой астроном открие някоя от тях, вместо име й дава номер. Нарича я например "Астероид 325:.

Имам сериозни причини да мисля, че планетата, откъдето бе дошъл малкия принц, е астероид Б 612. Този астероид бе забелязан с телескоп само веднъж през 1909 година, от един турски астроном.

Тогава той съобщи и доказа откритието си на Международен астрономически конгрес. Но никой не му повярва заради облеклото. Възрастните са такива.

Астероид Б 612 запази честта си благодарение на един турски  диктатор, който наложи на народа си да се облича по  европейски под страх от смъртно наказание.  Астрономът повтори доказателството си през 1920 година, облечен в много елегантен фрак. Този път всички бяха на неговото мнение.

Ако ви разказах тези подробности за астероид Б 612 и ако ви доверих неговия номер, то е заради възрастните. Възрастните обичат цифрите. Когато им разказвате за някой нов приятел, те никога не ви питат за същественото. Никога не ви казват: "Какъв е гласът му?  Какви игри предпочита? Събира ли пеперуди?" Те ви питат: "На каква възраст е? Колко братя има? Колко тежи? Колко печели баща му?" Едва тогава смятат, че го познават. Ако кажете на възрастните: "Видях една хубава къща от розови тухли със здравец по прозорците и с гълъби на покрива...", те не могат да си представят тази къща.  

Трябва да им кажете: "Видях една къща, която струва сто хиляди франка." Тогава възкликват: "Колко хубаво!"

Така, ако им кажете: "Доказателството, че малкият принц е съществувал, е, че беше очарователен, смееше се и искаше овца. Когато някой иска овца, това е доказателство, че съществува", те ще свият рамене и ще се отнесат с вас като с дете. Но ако им кажете: "Планетата, от която дойде, е астероид Б 612", тогава ще се убедят и ще ви оставят на мира с въпросите си. Такива са. Не бива да им се сърдим. Децата трябва да бъдат много снизходителни към възрастните.

Разбира се, ние, които разбираме живота, не щем да знаем за номерата! Бих искал да започна този разказ като приказка. Бих искал да кажа:


"Имало едно време един малък принц, който живеел на планета, малко по-голяма от него, и имал нужда от приятел..." За онези, които разбират живота, това би изглеждало много по-вярно.

Защото не искам книгата ми да бъде четена лекомислено. Изпитвам такава тъга, като разказвам тези спомени. Минаха вече шест години, откакто моят приятел си отиде със своята овца. И ако тук се опитвам да го опиша, то е, за да не го забравя. Тъжно е да забравиш приятел. Не всички са имали приятел. И аз може да стана като възрастните, които не се интересуват от нищо друго, освен от цифри. Ето затова си купих кутия с бои и моливи. На моите години е трудно да започнеш пак да рисуваш, когато никога не си правил други опити освен боа отвън и боа отвътре, и то шестгодишен! Ще се постарая, разбира се, да направя портрети, които най-много приличат на него. Но съвсем не съм сигурен, че ще успея. Една рисунка е добра, друга никак. Бъркам също и в ръста. Веднъж малкият принц е прекалено едър. Друг път прекалено дребен. Не съм сигурен също в цвета на дрехите му. Опитвам наслуки, ту така, ту иначе, да бъде горе-долу вярно. Ще се излъжа и в някои по-важни подробности. Трябва да ми простите. Моят приятел никога не обясняваше. Може би смяташе, че съм като него. Но за нещастие аз не мога да виждам овцете през сандъците. Може би съм донякъде като възрастните. Навярно остарявам.


V

Всеки ден научавах по нещо за планетата, за заминаването му, за пътуването. Това ставаше постепенно, в хода на разговорите ни. По този начин на третия ден узнах за драмата с баобабите.

И този път стана благодарение на овцата, защото малкият принц, сякаш обзет от сериозно съмнение, изведнъж ме попита:

- Вярно е, че овцете ядат храсти, нали?

- Да. Вярно е.

- Ах! Много се радвам!

Не разбрах защо е толкова важно, че овцете ядат храсти. Но малкият принц добави:

- Значи ядат и баобаби?

Казах на малкия принц, че баобабите не са храсти, а дървета, големи колкото църкви, и че дори да вземе със себе си цяло стадо слонове, това стадо няма да се справи с един единствен баобаб.

Мисълта за стадо слонове накара малкия принц да се засмее:

- Ще трябва да ги качим един върху друг.

Но отбеляза умно:

- Преди да пораснат, баобабите са били малки.

- Точно така! Но защо искаш твоите овце да ядат малки баобаби?

Той ми отговори: "Добре де! Ще видим!", като че ли ставаше дума за нещо очевидно. Трябваше много да напрегна ума си, за да разбера сам този проблем.

Наистина, на планетата на малкия принц, както на всички останали планети, имаше полезни и вредни растения. Значи и полезни семена от полезни растения и вредни семена от вредни растения. Но семената са невидими. Те спят, скрити в земята, докато на някое не му хрумне да се събуди. Тогава се протяга и първо плахо пуска към слънцето едно очарователно безобидно стръкче. Ако е стръкче от репичка или розов храст, може да се остави да расте на воля. Но ако е вредно растение, трябва да се изскубне още щом проличи. А на планетата на малкия принц имаше страшни семена... семената на баобабите. Почвата на планетата бе заразена с тях. А ако човек се остави прекалено дълго на баобаба, никога вече не може да се отърве от него. Той задръства цялата планета. Корените му се вплитат в нея. И ако планетата е мъничка, а баобабите - многобройни, тя просто загива.

"Това е въпрос на дисциплина - каза ми по-късно малкия принц. - Когато се приготвиш сутрин, трябва да се погрижиш и за планетата. Трябва редовно да изскубваш баобабите веднага щом ги разпознаеш сред розовите храсти, на които много приличат, когато са съвсем млади. Досадно е, но и много лесно."

Веднъж дори ме посъветва да се постарая да направя красива рисунка, за да втълпя това на децата от моята планета. "Ако някой ден тръгнат да пътешестват - каза ми, - ще им бъде полезно. Понякога няма значение, ако отложиш работата си за по-късно. Но щом става дума за баобаби, винаги е катастрофа. Знаех една планета, на която живееше един мързеливец. Не беше обърнал внимание на три храста..."

По разказа на малкия принц нарисувах тази планета. Никак не обичам да поучавам. Но за опасността от баобабите се знае толкова малко, а рисковете, които поема заблуденият в някой астероид, са толкова големи, че по изключение нарушавам своята сдържаност. Казвам: "Деца, внимавайте с баобабите!" Дълго работих върху тази рисунка, за да предупредя своите приятели за една опасност, която не подозират и с която също като мен се разминават на косъм. Урокът, който давах, си струваше усилията. Може би ще ме попитате: защо в тази книга няма други грандиозни рисунки като рисунката на баобабите? Отговорът е много прост: опитах се, но не успях. А когато рисувах баобабите, ме вдъхновяваше чувството за нещо неотложно.
VI

Ах, мъничък принце, така постепенно разбрах твоя малък тъжен живот. Дълго време единственото ти развлечение е било сладостта на слънчевите залези. Научих тази нова подробност на четвъртия ден сутринта, когато ти ми каза:

- Много обичам слънчевите залези. Хайде да видим един залез...

- Но трябва да почакаме...

- Какво да почакаме?

- Да почакаме залеза.

Отначало ти изглеждаше много учуден, а след това се засмя на себе си. И ми каза:

- Все си мисля, че съм у дома!

Наистина. Всички знаят, че когато в Съединените щати е обед, във Франция слънцето залязва.

Достатъчно е да можеш за една минута да се пренесеш във Франция, за да присъстваш на залеза. За съжаление Франция е много далеч. Но на твоята толкова малка планета е стигало само да дръпнеш стола на няколко крачки. И ти си гледал вечерния здрач всеки път, когато поискаш...

- Един ден видях как слънцето залязва четирийсет и четири пъти!

И малко след това добави:

- Знаеш ли... когато човек е много тъжен, обича слънчевите залези...

- Значи през онзи ден с четирийсет и четирите пъти си бил много тъжен?

Но малкият принц не ми отговори.
VII

На петия ден пак благодарение на овцата пред мен се разкри тайната на живота на малкия принц. Попита ме внезапно, без предисловие, като резултат от дълго и мълчаливо обмислян проблем:

- Щом овцата яде храсти, тя яде и цветя?

- Овцата яде всичко, каквото намери.

- Дори цветя, които имат бодли?

- Да. Дори цветя, които имат бодли.

- Тогава за какво служат бодлите?

Не знаех. В този момент се мъчех да отвия един прекалено стегнат болт на моя мотор. Бях угрижен, защото повредата започваше да ми изглежда много сериозна, а водата за пиене свършваше и вече се страхувах от най-лошото.

- За какво служат бодлите?

Малкият принц никога не се отказваше от въпрос, който веднъж е задал. Бях ядосан на болта и отговорих каквото ми хрумна:

- Бодлите не служат за нищо, цветята ги имат от чиста злоба.

- О!


Той млъкна, но после ми отвърна с някаква ненавист:

- Не ти вярвам! Цветята са слаби. Наивни са. И се пазят, както могат. Мислят се за страшни с техните бодли.

Не отговорих. В този миг си казвах: " Ако този болт не се отвърти, ще го избия с един удар на чука.

Малкият принц пак прекъсна мислите ми:

- И ти смяташ, че цветята...

- Не! Не! Нищо не смятам! Отговорих ти каквото ми хрумна. Зает съм със сериозни неща.

Той ме изгледа смаян.

- Със сериозни неща!

Стоях пред него с чук в ръка, с пръсти, черни от машинното масло, наведен над някакъв предмет, който му изглеждаше много грозен.

- Говориш като възрастните!

Малко се засрамих. Но той безмилостно добави:

- Всичко объркваш... всичко смесваш!

Наистина беше много ядосан. Тръсна срещу вятъра златисти коси:

- Знам една планета с един червендалест господин. Той никога не е помирисвал цвете. Никога не е поглеждал звезда. Никога не е обичал никого. Никога не е правил друго, освен сметки. Цял ден повтаря като теб: "Аз съм сериозен човек! Аз съм сериозен човек!", и се надува от гордост. Но това не е човек, а гъба!

- Какво?

- Гъба!


Малкият принц бе пребледнял от гняв.

- От милиони години цветята произвеждат бодли. От милиони години овцете въпреки това ядат цветята. И не е сериозно да искаш да разбереш защо цветята толкова се мъчат да си произвеждат бодли, които никога не служат за нищо? Не е важна тази война между овцете и цветята? Не е по-сериозно и по-важно от сметките на един дебел червен господин? И ако аз познавам едно-единствено цвете на света, което не съществува никъде освен на моята планета, а една малка овца може някоя сутрин да го унищожи с едно движение ей така, без да си дава сметка какво прави, това не е важно!

Той се изчерви, после продължи:

- Ако обичаш едно цвете, което съществува само в един екземпляр сред милиони и милиони звезди, това стига, за да си щастлив, когато гледаш звездите. Мислиш си: " Моето цвете е там някъде..." Но ако овцата изяде цветето, за теб сякаш всички звезди угасват! И това не е важно!

Не можа да каже нищо повече. Внезапно избухна в ридания. Беше вече нощ. Оставих инструментите. Не ме интересуваха нито чукът, нито болтът, нито жаждата, нито смъртта. На една звезда, на една планета, моята планета, Земята, имаше един малък принц, когото трябваше да утеша. Прегърнах го. Залюлях го. Казах му:

- Цветето, което обичаш не е в опасност... Аз ще нарисувам намордник на твоята овца... Ще нарисувам броня за твоето цвете... Ще...

Изобщо не знаех какво да кажа. Чувствах се съвсем несръчен. Не знаех как да стигна до сърцето му или поне да го доближа. Страната на сълзите е толкова загадъчна....




Поделитесь с Вашими друзьями:
  1   2   3


База данных защищена авторским правом ©obuch.info 2019
отнасят до администрацията

    Начална страница