Антон и Точица Ерих Кестнер

— Извинявайте, господа — каза Точица, — моля, бихте ли отишли пак по местата си? Трябва да говоря на четири очи с господин Бремзер.

Учителите се разсмяха и отново насядаха по столовете. Но те вече почти не разговаряха помежду си, а наостриха уши.

— Аз съм приятелка на Антон — каза Точица. — Той ми разправи, че ако продължавало тъй, щял сте да пишете на майка му писмо.

— Точно така. А пък днес в час по география беше извадил дори от джоба си една тетрадка и пресмяташе нещо. Писмото за майка му ще замине още днес.

Точица на драго сърце би опитала дали човек може да се огледа в голото теме на господин Бремзер, но сега нямаше време за това.

— Е добре, тогава слушайте внимателно! — каза тя. — Майката на Антон е много болна. Тя беше в болница, там и изрязаха някакво растение, не, някакъв израстък, и сега вече от седмици лежи в къщи и не може да работи.

— Не знаех това — каза господин Бремзер.

— И тъй, тя сега е на легло и не може да готви. Но нали все пак някой трябва да готви? И знаете ли кой готви? Антон готви. Мога да ви кажа: варени картофи, бъркани яйца и тям подобни работи. Просто великолепно!

— Не знаех — отговори господин Бремзер.

— Освен това тя от седмици насам не може да печели пари. Но нали все пак някой трябва да печели пари? И знаете ли кой печели парите? Печели ги Антон. Вие, разбира се, не знаехте и това! — Точица се ядоса. — Какво знаете вие всъщност?

Другите учители се разсмяха. Господин Бремзер се изчерви, изчерви се дори голото му теме!

— А как печели пари? — запита той.

— Това не мога да издам — отвърна Точица, — мога да ви кажа само толкова: горкото момче се съсипва денем и нощем. То обича майка си и се труди, готви, печели пари, плаща храната, плаща наема, а когато се подстригва, изплаща на части. Чудя се изобщо, че не спи през време на всичките ви уроци!

Господин Бремзер мълчеше. Другите учители слушаха внимателно. Точица продължаваше с пълна пара.

— А ето вие сядате и пишете на майка му писмо, че момчето било мързеливо. Това вече на нищо не прилича. Ако изпратите писмо, горката жена от уплаха веднага ще се разболее пак! Може би заради вас ще й пораснат още няколко израстъка и отново ще трябва да отиде в болница. Но тогава вече и момчето ще се разболее. Гарантирам ви! Няма да издържи още дълго тоя живот.

Господин Бремзер каза:

— Само не се карай толкова! А защо самият той не ми е разправил това?

— Тук сте прав! — рече Точица. — И аз го запитах, а знаете, ли какво ми каза той?

— Какво? — запита учителят, а колегите му, които отново бяха станали от столовете си, образуваха полукръг около малкото момиче.

— „Предпочитам да си отхапя езика“, тъй ми каза осведоми го Точица. — Може би е много горд.

Господин Бремзер се дръпна от прозоречната дъска.

— Е добре — каза той, — няма да пиша писмото.

— Правилно — рече Точица. — Вие сте мил човек! Веднага си го помислих и много благодаря!

Учителят я изпрати до вратата.

— И аз ти благодаря, детето ми!

— И още нещо — каза Точица, — докато не съм го, забравила: да не вземете да кажете на Антон, че съм идвала; при вас!

— Нито думичка — отвърна господин Бремзер и погали, ръката й.

В този миг удари звънецът, занятията започнаха отново.

Точица префуча надолу по стълбите. Качи се в колата при господин Холак и потегли за дома. През целия път тя се друсаше на седалката и тихичко си тананикаше.
ОСМОТО РАЗМИШЛЕНИЕ СЕ ОТНАСЯ ДО ПРИЯТЕЛСТВОТО
Не зная дали ми вярвате или не, но завиждам на Точица. Рядко се представя на човек подобен случай да бъде полезен на приятеля си. И колко рядко може да се изпълни толкова тайно една приятелска услуга! Господин Бремзер няма да пише писмо на майката на Антон. Господин Бремзер няма да хока вече момчето. Отначало Антон ще се учуди, после ще се зарадва, а Точица тайно ще потрива ръце. Нали тя знае как се е стигнало до това! Ако не беше тя, работите щяха да се объркат.

Но Антон няма да узнае нищо. Точица не се нуждае от благодарност. Награда за нея е самата постъпка. Всичко останало не би увеличило, а по-скоро би намалило радостта и. Пожелавам на всекиго от вас такъв добър приятел! И ви пожелавам също така случай да му окажете приятелски услуги, без той да узнае. Помъчете се да разберете колко щастлив е човек, когато прави другите щастливи.

Девета глава

ГОСПОЖА ГАСТ ИЗЖИВЯВА ЕДНО РАЗОЧАРОВАНИЕ

— Добър ден, моето момче! — каза тя и се усмихна.

— Добър ден! — отговори смаяно той.

Едва тогава той се реши да подскочи от радост, прегърна я и каза:

— Как се радвам, че отново си здрава!

Отидоха в дневната стая. Седнал на канапето, Антон се възхищаваше на всяка крачка, която правеше майка му.

— Все още е малко мъчно — обясни тя и уморено седна до него. — Как мина училището?

— Рихард Науман каза в час по география, че в Индия живеели индианци. Ама че глупаво дете! А пък Шмиц ощипа Праман и Праман изхвръкна от чина, и господин Бремзер запита какво става, и Праман каза, че сигурно има бълха, а може би дори две. И тогава Шмиц скочи и извика, че не бивало да седи до момчета, които имат бълхи. Родителите му не позволявали; изпопукахме от смях!

И Антон се изсмя повторно — също като преживните животни, които се сещат да дъвчат дълго време след като са погълнали храната.

После запита:

— Не ти ли се слушат шеги днес?

— Продължавай спокойно да разказваш! — каза майка му.

Той опря глава върху облегалката на канапето и изпружи краката си.

— През последния час господин Бремзер беше много любезен с мен и поръча да съм му отидел на гости някой път, когато имам време.

Изведнъж той се сепна.

— Ама че съм завеян! Та нали трябва да готвя!

Майка му го задържа й посочи към масата. Там вече бяха наредени чинии и голям супник, от който се вдигаше пара.

— Леща с наденички ли? — запита той.

Тя кимна. После седнаха и започнаха да се хранят. Антон нагъваше здравата. Когато изяде всичко в чинията, госпожа Гаст му досипа. Той й кимна възхитен. И тогава забеляза, че нейната порция бе още непокътната. Сега и на него не му се услаждаше вече. Той забърника тъжно с вилицата си из лещата и ловеше резенчета от наденичката. Мълчанието надвисна като буреносен облак над стаята.

Накрая момчето не издържа.

— Мамичко, не съм ли слушал? Понякога човек сам не знае? Или е заради парите? Всъщност наденичките съвсем не бяха необходими.

Той нежно сложи ръката си върху нейната. Но майка му бързо изнесе съдовете в кухнята. После се върна и каза:

— Започни да си пишеш домашните. Ей сега ще се върна.

Антон седеше на стола и клатеше глава. Какво ли беше сторил? Отвън вратата на коридора хлопна. Той отвори прозореца, седна на дъската му и се наведе надолу. Доста време мина, докато майка му излезе от къщата. Тя крачеше ситно. Ходенето я изморяваше. Слезе надолу по улица „Артилерийска“ и после сви зад ъгъла.

Той седна натъжен до масата, извади чантата и мастилото и започна да гризе перодръжката.
Най-сетне майка му се върна. Беше купила малък букет, донесе вода и постави цветята във вазата със сините точки, пооправи листата, затвори прозореца, остана пред него с гръб към Антон и замълча.

— Хубави цветя! — каза той. Беше скръстил ръце и едва дишаше. — Иглики ли са?

Майка му стоеше в стаята, сякаш бе чужд човек. Гледаше през прозореца и раменете й потръпваха. Антон изпитваше силно желание да изтича при нея, ала само се понадигна от стола и помоли:

— Кажи една думичка!

Гласът му прозвуча дрезгаво и може би тя изобщо не го чу.

Сетне, без да се обръща, тя запита:

— Коя дата сме днес?

Това го учуди, но за да не я ядоса повече, той отиде до календара на стената и прочете гласно:

— Девети април.

— Девети април! — повтори тя и притисна носната кърпичка върху устата си.

Изведнъж Антон разбра какво се беше случило. Днес беше рожденият ден на майка му. И той го беше забравил!

Той се отпусна безсилно на стола си и затрепера. Затвори очи и единственото му страстно желание беше да умре на място… Значи затова беше станала днес тя, затова беше сготвила леща с наденички. И трябваше самичка да си купи букет! А ето сега стоеше до прозореца, напълно изоставена от цял свят. И той не можеше дори да я погали. Защото тя не можеше да му прости. Да би могъл поне да узнае как може човек да се разболее съвсем набързо! Тогава, разбира се, тя би дошла До леглото му й щеше пак да бъде добра към него. Той стана и отиде до вратата. Там се извърна още веднъж и запита умолително:

— Повика ли ме, мамичко?

Но тя мълчеше, облегната неподвижно на прозореца. Тогава Антон излезе, отиде в кухнята, седна до печката и зачака да се разплаче. Ала сълзите не идваха. Само от време на време се поразтърсваше, сякаш някой го дърпаше за яката.

Тогава измъкна кутията за водни бои и извади оттам една марка. Всичко това нямаше вече смисъл. Антон пъхна марката в джоба си. Дали все пак да изтича до долу и да вземе нещо? После можеше да го хвърли в пощенската кутия и да избяга. И никога вече да не се връща! През отвора на пощенската кутия лесно можеше да се пъхне шоколад. А ще прибави към него и една поздравителна картичка. Отдолу ще пише „От дълбоко нещастния ти син“. Тъй майка му ще може да запази поне хубав спомен от него.

Той се измъкна на пръсти от кухнята, прекоси коридора, отключи внимателно входната врата, излезе вън и затвори вратата като крадец.

Майка му още дълго стоя до прозореца и гледаше през стъклата, сякаш там вън лежеше разстлан нейният нещастен, тъжен живот. Само мъки беше имала тя, само болести и грижи. Струваше й се, че някакво тайнствено предзнаменование се крие в това, дето нейното момче беше забравило рождения й ден. Тя постепенно изгубваше и него също, както всичко друго преди това. Тъй животът й губеше последен смисъл. Когато я оперираха, беше си мислила: „Трябва да живея! Какво ще стане с Антон, ако умра?“ А сега той забрави рождения й ден!

Най-сетне у нея се събуди съжаление към малкото момче.

Къде ли се е дянало? То отдавна се е разкаяло за разсеяността си. „Повика ли ме, мамичко?“ — беше запитало то, преди да напусне обезсърчено стаята. Не биваше да бъде жестока. То толкова се беше изплашило. Не биваше да бъде строга. През последните седмици детето понесе много нещо заради нея. Отначало идваше всеки ден да я види в болницата. Принудено бе да се храни в народната кухня. Денем и нощем бе оставало съвършено самичко в жилището. А след това я докараха в къщи. И от две седмици тя бе на легло, а то готвеше, пазаруваше, няколко пъти дори избърса пода в стаите с мокър парцал.

Тя почна да го търси. Влезе в спалнята, отиде в кухнята, надзърна дори в тоалетната, светна в коридора и погледна зад гардеробите.

— Антоне! — извика тя. — Ела, моето момче! Не ти се сърдя вече, Антоне!

Тя викаше ту силно, ту тихо и нежно. Но Антон не беше в жилището. Беше избягал. Тя се разтревожи много. Викаше умолително името му. Нямаше го.

Нямаше го! Тогава тя бързо разтвори вратата на апартамента и тичешком се спусна надолу по стълбите, за да търси момчето си.

ДЕВЕТОТО РАЗМИШЛЕНИЕ СЕ ОТНАСЯ ДО САМООБЛАДАНИЕТО

И с други работи става така. Например някое момче получило слаби бележки или пък учителят писал на родителите писмо, или пък някое дете счупило, без да иска, в къщи скъпа ваза. И колко често след това четем във вестниците: „Избягал от страх да не бъде наказан. Никъде не може да се намери. Родителите се опасяват от най-лошото.“

Не, не бива така! Когато е направил нещо, човек трябва да се овладее и да не бяга от отговорност. Ако толкова се страхува от наказание, по-добре би било предварително да премисли.

Самообладанието е важна, ценна черта. И най-важното: човек може да се приучи към самообладание. За да не се впуска в необмислени постъпки, Александър Велики всеки път броял до тридесет. Великолепна рецепта! Използувайте я винаги, когато стане необходимо.

Десета глава

МОЖЕШЕ ДА ИМА ЛОШ КРАЙ
— Добър ден, госпожо Гаст! — каза някой, когато майката на Антон излезе от къщата. — Имате чудесен вид!

Беше Точица с Пифке.

Всъщност майката на Антон се стори на детето много бледа и развълнувана. Но нали момчето я беше помолило да казва на майка му, че изглежда великолепно! А пък тя бе момиче, което държеше на думата си. Госпожица Андахт беше отишла с годеника си в „Зомерлате“ — поръчала й беше да я вземе точно в шест часа.

Госпожа Гаст разтревожено се оглеждаше наоколо и подаде ръка на Точица, без да продума нещо.

— Къде е Антон? — запита детето.

— Няма го! — прошепна госпожа Гаст. — Представи си, избяга! Аз му се разсърдих, защото беше забравил рождения ми ден.

— Честитя ви от сърце! — каза Точица. — Искам да кажа, понеже имате рожден ден.

— Благодаря ти! — отвърна жената. — Но къде ли може да е той?

— Само не си изгубвайте ума! — започна да я утешава Точица. — Ще намерим момчето. Черен гологан не се губи! Какво ще кажете да обиколим магазините и да питаме навсякъде?

И понеже жената изглежда не чуваше нищо, а само въртеше глава на всички страни, Точица хвана за ръка майката на Антон и я поведе към млекарницата в съседната сграда.

Тя сложи дакела на тротоара и каза:

— Мило куче, потърси Антон!

Ала Пифке и тоя път не разбра езика й.

В това време Антон купуваше шоколад. Продавачката — стара дама с огромна гуша — недоверчиво го погледна, когато той с погребално тъжно изражение на лицето поиска един от най-хубавите млечни шоколади.

— За рожден, ден е — добави той съкрушено.

Тогава продавачката стана малко по-любезна, уви хубаво шоколада в тънка хартия, като за подарък, и го завърза със светлосиня копринена панделка.

— Много благодаря! — каза сериозно момчето, сложи внимателно шоколада в джоба си и плати.

Тя му върна разликата и Антон отиде в една книжарница. В книжарницата избра една поздравителна картичка от албума за рождени дни. Картичката, която избра, беще великолепна. На нея се виждаше дебел, весело усмихнат хоп, а във всяка ръка хопът държеше по една голяма саксия. Под краката му пишеше със златни букви: „Най-сърдечни пожелания за щастие и благополучие по случай рождения ден!“

Антон гледаше с болка хубавата картинка. След това застана до масичката за писане и с голямо старание изрисува краснописно на гърба: „От твоя дълбоко нещастен, син Антон. И не ми се сърди, мила мамо, не го направих нарочно!“ После пъхна картичката под синята панделка, която красеше пакетчето с шоколада, и изтича бързо на улицата. Сега вече тъжната му съдба го затрогна дълбоко. Страхуваше се да не заплаче, преглъщаше храбро сълзите си и продължаваше да върви с наведена глава.

На входа на къщата го обхвана силен страх.

Промъкна се безшумно до четвъртия етаж като индианец в боен набег. Изкачи се на пръсти чак до вратата, отвори капака на пощенската кутия и пъхна подаръка през отвора. Шоколадът падна шумно в кутията и сърцето на Антон се разтуптя.

Но в жилището не се чуваше никакъв шум.

Всъщност той би трябвало да избяга някъде и набързо да умре. Но вместо да пристъпи направо към това, момчето колебливо натисна звънеца. След това изтича до долната площадка на стълбището. Там зачака със затаен дъх. В къщата всичко си беше спокойно.

Тогава Антон се осмели да отиде още веднъж чак до вратата и позвъни отново. И отново изтича надолу по стълбите.

И пак не се чу нищо. Какво ставаше с майка му? Да не се е случило нещо? Дали не се е разболяла отново, понеже се ядоса толкова заради него? Дали сега не лежи в леглото и не може да се помръдне?

Той беше забравил да пъхне ключовете в джоба си. А може би тя е завъртяла крана на светилния газ, за да се отрови от скръб?

Антон се втурна към вратата и заудря по пощенската кутия, която силно затрака. Удряше с двата юмрука… Завика през ключалката:

— Мамо! Мамо! Аз съм, отвори ми!

В жилището не се помръдваше нищо.

Тогава той се разхълца и се отпусна на колене върху сламената изтривалка. Всичко беше свършено.

Точица изтича до полицая, който стоеше на кръстопътя, и също го запита. Но полицаят само поклати глава и продължи да маха с две ръце на превозните средства. Пифке се ядоса на това махане и заквича.

В същото време госпожа Гаст чакаше на тротоара и се озърташе наоколо със страхлив, блуждаещ поглед.

— И той не знае нищо — каза Точица. — Знаете ли какво? Най-добре ще бъде да отидем в къщи.

Но госпожа Гаст не мръдна от мястото си.

— Може да е в избата — каза детето.

— В избата ли? — запита майката на Антон.

— Да, или на тавана — предположи Точица.

Прекосиха колкото може по-бързо улицата и влязоха в къщата. Тъкмо когато госпожа Гаст се готвеше да отвори вратата, чуха, че някой горе плаче.

— Ето го! — извика Точица.

Засмяна и разплакана едновременно, майката на Антон се втурна толкова бързо нагоре по стълбите, че Точица едва смогваше да я следва.

— Антоне! — викаше майката.

А, отгоре се чуваше:

— Мамо! Мамо!

И след това започна славно надбягване от долу на горе и от горе на долу. Точица спря още на първия етаж. Не искаше да пречи и затискаше с ръка муцуната на Пифке.

Майка и син се срещнаха на половината път и се хвърлиха в обятията си. Те се галеха безспирно, сякаш не можеха да повярват, че отново са заедно. Седяха на стъпалата, хванати за ръце, и се усмихваха. Бяха много изморени и знаеха само едно: че са щастливи.

— Хайде, моето момче. Не можем да останем вечно тук. Ако ни види някой!

— Да, не може така — съгласи се Антон, — никой не би ни разбрал!

И те се заизкачваха нагоре по стълбите, хванати ръка за ръка. Когато майка му отвори вратата и влезе с него в дневната стая, той прошепна на ухото и:

— Я погледни в пощенската кутия! — Тя го послуша, плесна с ръце и извика:

— Ай, вече е идвал някой да ми честити!

— Тъй ли? — запита той. И после се хвърли на шията й, за да и пожелае страшно много щастие и всичко най-хубаво.

След това, докато вареше кафето, тя прочете тайно гърба на хубавата честитка. Поплака си малко, но сега вече плачът просто й правеше удоволствие.

— Ах, аз съвсем те забравих!

— Още веднъж най-сърдечни пожелания по случай рождения ви ден! — каза Точица. — Мога ли да вляза?

Тогава дойде Антон и се здрависа с нея и с кучето.

— Човек може да пощурее заради тебе! — каза с упрек момичето. — Търсихме те под дърво и камък.

И му изплези език. Сетне майка му донесе кафето и тримата пиха заедно по случай рождения й ден. Наистина към кафето нямаше кейк, но при все това и тримата бяха доволни. А Пифке излая една серенада на рожделничето.

След като побъбриха малко, майката на Антон каза:

— Тъй, а сега вървете пак да се поразходите. Аз ще си легна, за първия ден това ми дойде множко. Но ще спя великолепно.

По стълбите Антон каза на Точица.

— Има да помня тоя ден!

— Я ме остави на мира! Главата ми се е надула!

Тогава детето се завира някъде, а бащата се скрива зад вестника си, И когато майката влезе в стаята и запита: „Какво се е случило?“, двамата отговарят: „А, нищо особено!“ И с това семейното щастие отива по дяволите.

Други родители пък се карат или като родителите на Точица никога не са в къщи и поверяват децата си на чужди хора, например на някаква си госпожица Андахт. Или на някой друг. И тогава…

Докато пиша това размишление, идва ми изведнъж наум, че всъщност то трябва да се прочете от възрастните. И тъй, задими ли някой път в къщи пак, отворете тая страница и я подайте на родителите си да я прочетат. Нали? От това няма да има вреда.

Единадесета глава

ГОСПОДИН ПОГЕ СЕ УЧИ ДА ШПИОНИРА
Готфрид Клепербайн настигна господин директора Поге пред вратата тъкмо когато той се прибираше привечер у дома си.

— Изцапали сте се отзад, господин директоре! — каза той. — Един момент!

Бащата на Точица спря и момчето на портиера изчисти палтото му, макар че, то съвсем не беше изцапано. Това беше стар, изпитан трик и момчето бе спечелило вече цял фишек пари с него.

тово! — рече то и подложи длан.

Господин Поге му даде двадесет пфенига и се накани да влезе в къщи. Ала Готфрид Клепербайн се изпречи пред вратата.

— Бих могъл да ви кажа нещичко, което си струва десетте марки — рече той.

Господин директорът Поге каза:

— Остави ме на мира!

— Отнася се до госпожица дъщеря ви — прошепна Готфрид Клепербайн и намигна.

— Е хайде, казвай какво има!

— Десет марчици, иначе нито дума! — заяви момчето и отново протегна ръка.

— Плащам само след доставка на стоката — отвърна бащата на Точица.

— Мъжка дума? — запита момчето.

— Какво?… А, тъй ли? Е, добре: мъжка дума!

— Ще излизате ли пак тази вечер?

— Отиваме на опера — каза господин Поге.

— Тогава само се престорете, че отивате на театър — посъветва го Готфрид Клепербайн. — А след това застанете пред къщата и ако до четвърт час не преживеете чудо невидяно, да ми викат вече Щурчо.

— Ще видим! — каза господин Поге, бутна момче настрана и влезе в дома си.

Майка й поклати глава.

— Толкова голямо момиче, а пък още иска да му четат приказки!

— Ах, приказките са тъй вълнуващи и тъй вълшебни, и изобщо тъй странни — заобяснява Точица. — Просто удоволствие е да ги слушаш!

— Да — каза баща й, — но преди лягане вечер те не са твърде подходящо четиво.

— Директоре, знаеш ли, аз имам здрави нерви! — увери го детето.

— Приятни сънища, сладка моя! — каза майка й.

Днес тя носеше сребристи обувки и сребриста шапчица, и синя рокля, цялата в дантели.

Точица каза:

— Лек ви дъжд!

— Какво, какво? — запита майка й.

— Ще вали — отвърна детето, — познавам, защото имам ревматизъм в нощницата.

— Та то вече вали! — рече майка й.

— Ето ти на! — рече Точица. — Да, да, моят ревматизъм никога не ме лъже!

Господин Поге запита госпожица Андахт смята ли да излиза по-късно.

— Как можете да помислите такова нещо, господин директоре! — гласеше отговорът.

Когато жена му седна в колата, той каза:

— Дай ми билета! Забравил съм си пурите. Вие тръгвайте, Холак! Аз ще дойда след вас с такси.

Госпожа Поге погледна озадачено мъжа си и му подаде единия билет. Той махна на шофьора. Автомобилът потегли. Разбира се, господин Поте не се върна в къщи. Не беше от тия мъже, които забравят пурите си. Той отиде на тротоара срещу къщата, застана зад едно дърво и зачака. Много глупаво беше, дето позволи на оня хъшлак да му пусне тая муха. Сега се срамуваше. От друга страна, от дни насам изпитваше едно такова особено чувство под лъжичката.

И тъй, господин Поге чакаше. Ръмеше ситен дъжд. Улицата беше пуста. Само от време на време профучаваше някой автомобил.