Антон и Точица Ерих Кестнер

Господин директорът Поге не можеше да си спомни да е стоял някога като днес на дъжда, за да дебне нещо тайнствено. Той извади една пура от табакерата си. Ала след това му хрумна, че в мрака запалените пури са особено издайнически, и я захапа незапалена. Ех, ако го срещнеше сега някой познат! Очарователен скандал можеше да стане. Щяха да почнат да разправят, че директорът Поге стои вечер пред собствения си дом и шпионира.

Той погледна към прозорците отсреща. В детската стая светеше. Значи всичко беше в ред.

Но изведнъж светлината угасна!

Защо ли се вълнуваше всъщност? Точица навярно беше заспала и госпожицата беше отишла в стаята си. Въпреки това сърцето му се разтуптя по-силно. Той впи поглед в здрача към къщната врата.

И ето че тя се отвори! Господин Поге прехапа устни. Насмалко не глътна пурата си. През полуотворената врата се измъкна женска фигура, която повлече след себе си някакво дете. Двете се движеха в мрака като привидения. Къщната врата се затвори. Жената се озърна загрижено наоколо.

Господин Поге се притисна плътно до дървото. После двете сенки се отправиха с бързи крачки към центъра.

Може би това бяха съвършено непознати хора? Господин Поге бързо закрачи след тях от другата страна на улицата. Беше сложил ръка пред запъхтяната си уста. Стъпваше в локви, блъскаше се в електрически стълбове, почти не забеляза, че му се скъса един жартиер.

Двете не подозираха ни най-малко, че ги преследват. Детето се препъна в нещо и високата мършава фигура продължи да го влачи. Внезапно те спряха малко преди тихата улица да се влее в кипежа на големия град.

Господин Поге пристъпи на пръсти още няколко метра. Какво ли ставаше там отсреща? Не можеше да се различи нищо. Страхуваше се, че ще му се изплъзнат. Беше разтворил широко очи и не мигваше, сякаш се опасяваше, че ако спусне клепки, макар и за секунда, двете може да изчезнат от лицето на земята.

Но не, ето че двата силуета — на жената и на детето — излязоха от сянката на тихите къщи и закрачиха към ослепително светлите глобуси на другата улица. Жената беше вързала на главата си забрадка. Пристъпваха съвсем бавно и малкото момиче водеше след себе си жената, сякаш тя внезапно се беше разболяла. Господин Поге спокойно можеше да ги следи въпреки човешкия поток, който се носеше буйно по улицата.

Те се отправиха покрай гара „Фридрихщрасе“ към Вайдендамския мост, спряха на моста и се облегнаха на перилата.

Продължаваше да вали.

ЕДИНАДЕСЕТОТО РАЗМИШЛЕНИЕ СЕ ОТНАСЯ ДО ЛЪЖАТА
Точица мами своите родители, в това няма никакво съмнение. И колкото да е симпатична инак, отвратително е, че лъже. Ако сега беше тук и я запитахме: „Слушай, не те ли е срам? Защо лъжеш родителите си?“, какво щеше да ни отговори тя? Впрочем тъкмо сега тя стои на Вайдендамския мост и не бива да я безпокоим там. Но какво ли би ни казала, ако седеше при нас?

— Виновна е госпожица Андахт! — би отвърнала тя.

Ала това би било празно извинение.

Защото, щом човек не иска да лъже, никаква сила на света не ев състояние да го застави. Но може би Точица се страхува от гувернантката си? Може би госпожица Андахт е заплашила детето?

Тогава достатъчно е Точица да отиде при баща си и да каже:

— Директоре, госпожицата ме накара да ви лъжа!

И той веднага би уволнил госпожица Андахт и нейна заплаха би отишла напразно.

Но едно си остава — че Точица лъже, а това е нещо много неприлично. Дано, поучена от преживяното, тя се поправи престане да лъже!

Дванадесета глава

КЛЕПЕРБАЙН СПЕЧЕЛВА ДЕСЕТ МАРКИ И ИЗЯЖДА ЕДНА ПЛЕСНИЦА

Господин Поге си спомни вчерашната сцена у дома. Застанала в дневната стая, Точица хленчеше пред стената и казваше; „Кибрит, купете си кибрит, господа!“ Значи тя репетираше! Нямаше място за съмнение: та насреща стоеше собственото му дете и просеше! Тръпки го побиха.

Погледна сухата, висока особа до Точица. Разбира се, това беше госпожица Андахт. Тя носеше на главата си забрадка, а на очите си беше поставила тъмни очила. Въпреки това той я позна.

Детето му стоеше на моста по една тънка стара рокля, без шапка, къдриците му бяха увиснали на кичури от дъжда.

Той вдигна яката на палтото си. При това забеляза, че все още държеше незапалената пура между пръстите си. Пурата, се беше разцъфнала съвсем и той яростно я хвърли в една локва, сякаш тя беше виновна за всичко.

След това дойде един полицай и му даде знак да се качи на тротоара.

— Господин вахмистър — каза господин Поге, — нима е позволено вечер тук да се навъртат невръстни деца и да просят?

Стражарят сви рамене.

— Сигурно говорите за онези двете на моста? А какво бихте сторили вие? Кой ще доведе иначе дотук оная сляпа жена?

— Наистина ли е сляпа?

— Да, разбира се. А при това още доста млада. Почти всяка вечер стоят там отсреща. Тия хора също искат да живеят.

Полицаят се учуди, когато непознатият стисна доста болезнено ръката над китката му. Сетне каза:

— Ех, човешко тегло!

— Колко време обикновено стоят там?

— Най-малко два часа, докъм десет вечерта.

Господин Поге слезе отново от тротоара. Имаше вид, сякаш иска да се втурне нататък, но след това се опомни и благодари на държавния служител. Стражарят козирува и продължи обиколката си.

Внезапно до Поге застана Готфрид Клепербайн, ухили се широко и го подръпна за палтото.

— Е, какво ви казах, господин директоре? — прошепна той. — Преувеличих ли нещо?

Господин Поге замълча и втренчи поглед към отсрещната страна на улицата.

— От другата страна на моста е приятелят на госпожица дъщеря ви — каза злорадо Клепербайн; — И той проси. Но истински. Казва се Антон Гаст, Отдавна би трябвало да го приберат в някой приют.

Господин Поге мълчеше и оглеждаше Антон. Значи Точица дружеше с някакво просяче? Но защо всъщност дъщеря му и гувернантката й продаваха кибрит? Какво се криеше зад това? Защо им трябваха тайно пари? Господин Поге не знаеше какво да мисли.

— Тъй, сега трябва да получа възнаграждението — заяви Готфрид Клепербайн и потупа господин Поге по балтона.

Директорът извади портфейла си, измъкна от десетмаркова банкнота и я подаде на момчето.

— Не прибирайте портфейла! — каза Клепербайн. — Ако ми прибавите още десет марки, няма да разправям никому това, което видяхте тук. Иначе ще го раздрънкам така, че утре ще го пишат във вестниците. А пък сигурно това не би ви било приятно. Сега вече търпението на господин Поге се изчерпа, Той залепи на хлапака такава плесница, че тя изплющя пронизително. Неколцина минувачи се спряха и понечиха да се намесят. Но тъй като момчето веднага побягна, те си казаха, че сигурно си е получило заслуженото.

Готфрид Клепербайн бягаше с все сила. Ужасно много плесници му беше донесла тази история. Това беше вече третата и той реши да се задоволи с десетте марки. Десет марки и три плесници — засега това му беше достатъчно.

Господин Поге не можеше да издържи да гледа повече как детето му стои на моста под дъжда. Дали да изтича отсреща и да отведе веднага Точица в къщи? Но ето че му хрумна нещо което му се стори още по-добро. Той махна с ръка на едно такси.

— Карайте, колкото може по-бързо, до операта на „Унтер ден Линден“! — извика той, седна в колата и замина.

Какво ли възнамеряваше да прави?

Търговията на Антон не вървеше, ала той бе в добро в настроение. Толкова се радваше на подобряването с майка си!

Внезапно той леко изтръпна. Този не беше ли годеникът на госпожица Андахт Роберт Дявола?

Облечен с шлифер и с каскет, нахлупен над лицето, човекът мина покрай момчето, без да го забележи Антон затвори куфарчето си и тръгна на почетно разстояние подир него. Човекът стигна края на моста, там прекоси и бавно тръгна в обратна посока по отсрещната страна. Антон разтвори широко очи. Човекът трябваше ей сега да стигне до госпожица Андахт. Той се движеше съвсем бавно покрай перилата на моста.

Сега тоя тип даде някакъв знак на гувернантката и тя се уплаши. Точица не забелязваше нищо. Тя се кланяше, нареждаше жалостиво и искаше непременно да продава на минувачите кибрит.

Спрял само на няколко метра от тримата, Антон се притисна към перилата на моста и заследи какво ще стане. Човекът сръга госпожица Андахт в ребрата, тя поклати глава, след това той я хвана здраво за лакътя, бръкна в чантата, която висеше на ръката й, порови малко в нея и извади оттам нещо лъскаво. Антон се вгледа съвсем внимателно: бяха ключове.

Ключове? Защо ли тоя тип вземаше ключове от госпожица Андахт?

Той се обърна. За да не привлече вниманието му, Антон се наведе над оградата на моста и плю в реката. Човекът мина покрай него и изведнъж се разбърза. Спусна се бегом надолу по „Шифбауердам“.

Антон не умува много. Втурна се в най-близкия ресторант, поиска телефонната книга и затърси под буква.

След това извади двадесет пфенига от джоба си и изтича до телефонната кабина.

Негодникът се познава по редица признаци. Щом някой е мързелив, а на това отгоре злорад, коварен и лаком, алчен за пари и лъжлив, човек може да се обзаложим сто на сто, че това е негодник. Да направиш порядъчен човек от такъв негодник — това е може би най-трудната задача, която може да се измисли. Истинска дреболия в сравнение с нея е да напълниш сито с вода. Защо е така? Нима ако обясниш някому колко хубаво и благотворно е да бъдеш почтен, той не би трябвало да положи всички усилия, за да стане порядъчен.

Тринадесета глава

ДЕБЕЛАТА БЕРТА ВЪРТИ БУХАЛКА
Дебелата Берта седеше в кухнята, ядеше филия, намазана с лебервурст, и пиеше кафе. Понеже днес бе почивният и ден, тя беше ходила с приятелката си на разходка; но тъй като дъждът не беше престанал, тя се бе прибрала по-рано от обикновено. И сега задушаваше с лебервурст яда си от дъждовната разходка и четеше романа в „Илюстровано списание“.

Внезапно телефонът иззвъня.

— На всичко отгоре и това — промърмори Берта и се запъти лениво към апарата.

— Тук дом директор Поге — каза тя.

— Мога ли да говоря с господин директора? — запита детски глас.

— Не — каза Берта, — господарите са на опера.

— Ужасно! — каза детето.

— За какво се отнася, моля, ако може да попитам? — каза Берта.

— Кой е насреща?

— Прислужницата у Погеви.

— Ах, да, дебелата Берта! — извика детето.

— Откъде накъде пък дебела? — каза обидено тя. — Но Берта е вярно. А с кого имам удоволствието да говоря?

— Аз съм приятелят на Точица — заяви детският глас.

— Тъй — рече Берта, — и сигурно ще кажеш сега да отида в стаята й и да я питам дали иска посред нощ да играе с тебе футбол.

— Глупости! — каза момчето. — У вас ей сега ще дойде годеникът на госпожица Андахт.

— Става още по-весело! — рече Берта. — Та гувернантката отдавна спи!

— Нищо подобно — отвърна детският глас. — Освен вас в жилището няма жива душа.

Дебелата Берта надникна в телефонната слушалка, сякаш искаше да провери дали и там всичко е в ред.

— Какво? — запита тя след това. — Какво? Мигар Андахт и Точица не спят?

— Не! — извика детето. — Друг път ще ви обясня това. Вие сте съвсем сама в къщи. Повярвайте ми най-сетне! А след малко ще дойде годеникът, за да краде. Ключовете са вече у него. Жилищният план също. Ей сега ще пристигне.

— Великолепно! — каза Берта. — А какво да правя аз?

— Викайте бързо полицията. И след това потърсете някоя лопата…за въглища или нещо подобно. А като дойде годеникът, цапардосайте го по главата.

— Лесно ти е на теб да говориш, сине — рече Берта.

— На добър час! — извика детето. — Дано да свършите успешно работата си! Не забравяйте да повикате по телефона полицията! Довиждане!

— Тъй! — каза някакъв чиновник. — Добре, ей сега ще изпратим някого.

Берта започна да си търси оръжие.

— Как ли си представя момчето тая работа с лопатата за въглища — каза тя на Пифке, — когато имаме централно отопление.

Най-сетне тя намери в детската стая две дървени бухалки, с които Точица понякога играеше гимнастика. Взе едната от тях, настани се зад вратата на коридора и изгаси лампата.

— Но кухненската лампа ще оставим да свети — каза тя на Пифке. — Инак може да не улуча.

Пифке легна до нея и търпеливо зачака. Той не беше разбрал още точно какво става и докато лежеше, заръмжа срещу опашката си.

— Затваряй си муцуната! — прошепна Берта.

Пифке не можеше да понася тоя тон, но се подчини. Берта си донесе стол и седна, защото почувствува, че коленете и треперят. Днес всичко вървеше с главата надолу! Къде се бяха дянали Точица й Андахт? Дявол да го вземе, защо ли не беше обадила по-рано опасенията си на господин Поге?

В този миг някой се заизкачва по стълбите. Тя стана, грабна бухалката и затаи дъх. Непознатият застана пред вратата. Пифке се надигна и направи гърбица, сякаш беше котарак. Козината му бе настръхнала.

Непознатият пъхна ключа в бравата и го превъртя. След това пъхна, секретния клвдч в секретната брава и превъртя и него. После натисна ръчката. Вратата щракна и се отвори. Непознатият влезе в, коридора, който бе слабо осветен от кухненската лампа. Берта вдигна бухалката си и цапна човека по кратуната. Крадецът се олюля и се строполи като чувал на пода.

— Пипнахме го! — каза Берта на Пифке и светна.

На пода лежеше мъж с шлифер и каскет, нахлупен ниско над лицето. Пифке подуши годеника на госпожица Андахт и изведнъж — макар и с голямо закъснение — доби необикновена смелост и го захапа за прасеца. Но мъжът лежеше върху папурената пътека и не се помръдваше.

— Дано само полицията да пристигне по-скоро — каза Берта, седна на своя стол, взе в ръка бухалката и зачака нащрек.

— Би трябвало да го вържем — рече тя на Пифке. — Я тичай да донесеш от кухнята въжето за пране!

Пифке се окашля неразбрано насреща й. Двамата седяха пред разбойника и се страхуваха, че може да се свести.

Ето! Човекът разтвори очи и се надигна. Погледът му постепенно започна да се избистря.

— Ужасно съжалявам! — заяви развълнувано дебелата Берта и го цапна за втори път по главата.

Непознатият изпъшка и падна отново на пода.

— Къде се губи полицията? — изруга Берта.

Но ето че пазителите на закона пристигнаха. Те бяха трима полицаи и не можаха да сдържат смеха си при гледката, която се откри пред очите им.

— Не мога да разбера какво смешно има в това! — извика — дебелата Берта. — Я по-добре вържете тоя тип! Иначе ей сега пак ще се свести.

Полицаите сложиха белезници на ръцете на престъпника и след това го претърсиха. Намериха ключовете, жилищния план, връзка щперцове и един револвер. Старшията прибра предметите, Берта покани господата в кухнята, свари им кафе и ги помоли да почакат, докато се върнат Погеви. Каза им още, че детето и гувернантката са изчезнали. Кой знае какво още щеше да се случи през тоя ден!

— Добре, но само няколко минути — каза старшията.

Скоро завързаха разговор. А през това време Пифке пазеше вързания негодник и тайно опитваше вкуса на подметките му.
ТРИНАДЕСЕТОТО РАЗМИШЛЕНИЕ СЕ ОТНАСЯ ДО СЛУЧАЙНОСТТА
Ако тая вечер не беше валяло, дебелата Берта щеше да сеприбере по-късно в къщи. Ако дебелата Берта се беше прибрала по-късно, крадецът щеше да краде на спокойствие. Истинска случайност бе, че тя се оказа в къщи и кражбата се осуети.

Ако Галвани не беше видял случайно, че няколко жабешки бутчета, които бе окачил, потръпват, животинското електричество нямаше да бъде открито или пък щеше да бъде открито много по-късно.

Редица неща, които оказват влияние върху живота ни, стават понякога неочаквано и случайно. И точно затова по-добре е да не разчитаме на тях.

Четиринадесета глава

ЕДНА ВЕЧЕРНА РОКЛЯ СЕ ИЗЦАПВА
Директорът Поге скочи от таксито пред операта на „Унтер ден Линден“, плати на шофьора и се втурна в театъра.

Жена му седеше в една ложа и с притворени очи слушаше музика. Даваха „Бохеми“ — една много хубава опера и нейната музика звучеше тъй, сякаш от небето валят сладки бонбони. Някакъв много прочут тенор пееше партията на Рудолф и местата в ложите бяха ужасно скъпи. С парите заплатени за тия две места, Антон и майка му биха могли преживеят цели две седмици.

Господин Поге влезе в ложата. Жена му смаяно разтвори очи и го погледна сърдито. Той застана зад нея, хвана я за раменете и каза:

— Тръгвай с мене!

Тя намери това грубо докосване непоносимо и възмутено извърна лице към него. Той стоеше в полумрака, измокрен до кости от дъжда, с вдигната яка на балтона, й гледаше някъде встрани от нея.

Тя никога не беше уважавала много своя мъж, защото той бе прекалено добър към нея. Ала сега уважението й към него се появи едновременно със страха.

— Какво значи това? — попита тя.

— Излизай веднага! — заповяда той. И понеже тя продължаваше да се колебае, той я издърпа от мекия стол и я повлече подире си. Всичко това и се струваше невероятно. Ала госпожа Поге не смееше вече да му противоречи. Следвана от него, тя се спусна надолу по-стълбите. Той поиска от гардероба дрехата й, наметна я с кепа, тропна яростно с крак, когато тя застана пред огледалото и започна да нагласява насам-нататък сребристата си шапчица. След това я извлече от сградата на театъра.

Естествено, шофьорът господин Холак не беше там. Той трябваше да дойде да ги вземе с колата едва след края на представлението. Господин Поге не изпускаше ръката на жена си. Той се запрепъва заедно с нея през уличните локви. На госпожа Поге и идеше да зареве на глас.

На ъгъла имаше таксита. Той я тикна в първото, каза някакъв адрес на шофьора и се качи след жена си. Седна върху копринения й кеп, ала тя не посмя да му каже.

Автомобилът се движеше много бързо. Господин Поге гледаше разсеяно и нервно местеше краката си.

— Свърши се със сребристите ми обувки — промърмори жена му. — Забравих в гардероба шушоните си.

Той не отговори нищо, а гледаше вторачено право пред себе си. Как си бе позволила тая особа да ходи нощем по просия заедно с детето и увита в парцали, да се преструва на сляпа? Нима тая госпожица Андахт беше съвсем ненормална?

— Мърша такава! — каза той.

— Коя? — запита жена му.

Той замълча.

— Какво значи всичко това? — попита жена му. — Седя в театъра, а ти ме извличаш вън на дъжда. Представлението беше великолепно. И тия скъпи билети!

— Мълчи! — отвърна той и впери поглед през прозореца.

Автомобилът спря пред Комическата опера. Слязоха.

Госпожа Поге огледа отчаяно нагизналите си обувки. Как можа да си забрави шушоните в гардероба! Още рано на другата сутрин трябваше да прати госпожица Андахт да ги вземе.

— Гледай! — прошепна мъжът и посочи отсреща към Вайдендамекия мост.

Тя видя автомобили, колоездачи, един стражар, някаква просякиня с дете, вестникопродавец с чадър, мина и автобусът по линия 5. Сви рамене.

Той я хвана за ръка и внимателно я поведе към моста.

— Огледай хубаво просякинята и детето! — прошепна заповеднически той.

Тя заследи как малкото момиченце се кланяше, държеше във вдигнатите си ръце кутийки кибрит и получаваше пари от минувачите. Внезапно тя се стресна, погледна мъжа си и каза:

— Точица!

Пристъпиха още по-наблизо.

— Точица! — прошепна госпожа Поге, без да може разбере онова, което виждаше със собствените си очи.

— Мама е съвсем сляпа, а е още толкова млада! Три кут за двайсет и пет. Господ да ви благослови, мила госпожо! — казваше в това време момиченцето.

Беше Точица!

Тогава госпожа Поге се спусна към детето, което зъзнеше и се кланяше в дъжда, коленичи пред него, без да обръща внимание на това, че улицата беше мокра и кална, и го прегърна.

— Детето ми! — изкрещя извън себе си тя.

Точица се изплаши до смърт. Такъв лош късмет! Дрехите на майка й изглеждаха безобразно.

Минувачите спряха и помислиха, че се снима филм.

Директорът Поге дръпна с рязко движение очилата от очите на сляпата.

— Госпожица Андахт! — извика ужасена госпожа Поге.

Бледа като смъртник, Андахт вдигна отбранително ръце пред лицето си и не знаеше какво да стори. Появи се и еди полицай.

— Господин вахмистър — извика господин Поге. — Арестувайте тая особа! Тя е нашата гувернантка и когато не сме у дома, ходи да проси с детето ни.

Полицаят извади бележника си. Вестникопродавецът чадъра се разсмя.

— Не ме затваряйте! — извика госпожица Андахт. — Не ме затваряйте!

С един скок тя проби кръга хора и побягна презглава.

Господин Поге понечи да се втурне след нея; но хората го задържаха.

— Оставете момичето да си върви! — каза един възрастен човек.

Госпожа Поге бе станала и чистеше с една дантелена кърпичка копринената си рокля. Беше ужасно окаляна.

После откъм другата страна на улицата дойде Антон и сложи ръка на рамото на Точица.

— Какво става тук? — запита той.

— Родителите ми ме спипаха — каза тихо Точица. — А пък Андахт току-що офейка. Хубава каша се забърка.

— Ще те накажат ли? — попита загрижено той.

— Още не може да се разбере — рече Точица и сви рамене.

— Мога ли да ти помогна с нещо? — попита той.

— А, да — каза тя, — остани тук, това ме успокоява.

Господин Поге разговаряше със стражаря. Госпожа Поге още продължаваше да чисти скъпата си рокля. Хората, които се бяха насъбрали, продължиха пътя си. Тогава госпожа Поге вдигна поглед, видя, че дъщеря й разговаря с някакво непознато момче, и дръпна детето си.

— Тръгвай веднага с мен! — извика тя. — Какво си застанала тук с това просяче?

— Това е малко прекалено! — каза Антон. — Все струвам горе-долу колкото вас, да го знаете! И ако не бяхте случайно майка на приятелката ми, изобщо нямаше да говоря с вас. Разбрахте ли?

Тези думи привлякоха вниманието на господин Поге и той, се приближи.

— Той е най-добрият ми приятел! — каза Точица и хвана момчето за ръка. — Казва се Антон и е чудесен момък.

— Така ли? — попита развеселен баща й.

— Чудесен момък е силно казано — рече скромно Антон, — но не позволявам да ме ругаят.

— Жена ми не е искала да ви обиди — обясни господни Поге.

— И ние се надяваме твърдо, че е така — каза гордо Точица и се усмихна на приятеля си. — Тъй, а сега да вървим в къщи. Какво ще кажете? Антоне, ще дойдеш ли и ти?

Антон отклони поканата. Нали трябваше да се върне при майка си.

— Тогава намини утре след училище.

— Добре — каза Антон и стисна ръката й. — Стига родителите ти да йямат нищо против.

— Дадено — каза бащата на Точица и му кимна с глава.

Антон се поклони леко и затича.

— Той е наистина момче на място — каза Точица и се загледа след него.

После взеха такси и потеглиха към дома. Детето седеше между родителите си й си играеше с монетите и кибритените кутии.

— Как можа да стане всичко това? — запита строго баща й.

— Госпожица Андахт има годеник — заразказва Точица. — И понеже на него постоянно му трябваха пари, тя постоянно идваше с мене тук. И печелехме добре. Това може да се каже без преувеличение.