Антон и Точица Ерих Кестнер

— Скачай сега долу! — помоли тя.

Вместо това Пифке се сви и намисли да изкара на писалището дълъг сън.

— Скачай! — измърмори заканително Точица и покорна на съдбата, затвори очи.

Малкият дакел наостри уши — доколкото бе възможно да стори това със своите лопати. Но и сега, както и преди нямаше никакво намерение да скочи. Точица отново отвори очи. Предварително изпитаният страх беше излязъл напразен.

Тогава тя блъсна Пифке и сега вече не му оставаше друго: той скочи на пода.

— Извади ли се зъбът? — запита го тя.

Кучето също не знаеше. Точица бръкна в устата си.

— Не — каза тя, — много е дълъг конецът, миличък.

Сетне взе Пифке под мишница и се покатери на столче пред писалището, наведе се и сложи отново кучето на писалището.

— Ако и това не помогне — промърмори тя, — ще дам да ми направят упойка с хлороформ.

Тя бутна леко Пифке и той се плъзна по писалището. Точица се изправи като свещ. Кучето политна от ръба писалището и се намери на пода.

— Ау! — извика детето.

Усети вкус на кръв. Пифке се заклати към кошницата Беше доволен, че не е завързан вече. Точица избърса няколко сълзи от очите си.

— Виж ти! — възкликна тя и затърси носна кърпа. Най-сетне намери, пъхна я в устата си и я захапа. Конецът висеше от края на кошничката. Посред стаята лежеше малък бял зъб.

Точица освободи кучето от конеца, вдигна зъба и затанцува из стаята. След тода се спусна към госпожица Андахт.

— Извадих си зъба, извадих си зъба!

Госпожица Андахт бързо покри някакъв лист хартия. В дясната си ръка държеше молив.

— Така ли? — рече тя.

Нищо повече.

— Какво става с вас? — запита Точица. — От няколко дни сте станала много смешна. Не забелязвате ли сама? Какво ви е?

Тя се изправи до гувернантката, хвърли скритом поглед към хартията и каза като някой дядо:

— Е, хайде, разкрийте си сърцето!

Но госпожица Андахт нямаше желание да се изповядва.

— Кога всъщност е ред на Берта да излиза? — запита тя.

— Утре — отвърна Точица. — А защо искате да знаете това?

— Ей тъй само! — каза госпожицата.

— Само тъй ли? — извика ядосано Точица. — Много обичам такива отговори!

Но от госпожицата днес не можеше да се изкопчи нищо. Всяка нейна дума струваше жълтица. Тогава Точица се престори, че се препъва и падна върху ръката на гувернантката. Сега вече можа да види листчето. По него имаше много четириъгълници, начертани с молив. Сред единия четириъгълник беше написано „дневна“, сред другия, — „кабинет“. Но в следния миг отгоре легнаха отново едрите мършави ръце на госпожицата.

Точица не знаеше как да си обясни това и си помисли: „Довечера трябва да разкажа на Антон. Може би той ще разбере каква е работата“.

— Ето на, виждате ли? — каза Точица. — Двата таралежа изглеждат като близнаци. Днес на обед значи бях права: ако бях близначка и другата близначка се казваше Карлинхен, тогава можехме да печелим всяко надбягване в часа по физкултура.

В детската стая дойдоха родителите. Майката носеше хубава копринена вечерна рокля и златни обувки, а бащата — смокинг. Всеки от тях целуна детето за „лека нощ“ и госпожа Поге каза:

— Спи спокойно, сладка моя!

— Слушам! — заяви Точица.

Баща и седна на ръба на леглото, но жена му настоя:

— Тръгвай, защото генералният консул обича точността!

Малкото момиченце кимна на баща си и каза:

— Директоре, не правете глупости!

Миг след като излязоха родителите й, Точица скокна от леглото и извика:

— Хайде!

Госпожица Андахт изтича в стаята си и извади от скрина стара, скъсана рокля. Занесе я на детето. Самата тя обле дълга рокля, цялата покрита с кръпки и страхотно избелял зелен жакет.

— Готова ли си? — запита тя.

— Да — извика весело Точица, макар че в тая скъсана рокля беше наистина за окайване. — Не сте си сложила още забрадката — каза тя.

— Къде ли я тикнах завчера? — запита госпожица Андахт но после я намери, върза си я, сложи и сини очила, извади изпод канапето пазарската чанта и преоблечени така, двете се измъкнаха на пръсти от къщата.

Десет минути след като те бяха напуснали дома, Берта; слезе тихичко по стълбата, която водеше към нейната таванска стая — толкова тихо, колкото изобщо можеше да ходи дебелата Берта. Тя почука лекичко на вратата на Точица, но никой не отговори.

— Дали мъничкото раче е заспало вече? — запита се тя. — Или пък може би просто се преструва? Тогава ще му пъхна в устата едно парченце от пресния сладкиш. Но откакто е тук тая глупава овца Андахт, човек не смее вече да влезе. Неотдавна само открехнах вратата, а тя веднага ме наклевети на госпожата. Сънят преди полунощ бил най-здрав и не бивало да бъде смущаван. Такава дивотия, сън преди полунощ! А напоследък Точица изглежда понякога тъй, сякаш изобщо не спи нощем. И непрестанно се вършат разни неща и се шушука. Не знам, но напоследък всичко тук ми изглежда много странно. Да не бяха директорът и Точица, отдавна бих духнала.

— Сус! — закани се тя на Пифке, който се беше изправил в кошничката си до вратата на Точица и подскачаше към сладкиша.

— Лягай скоро, глупчо, и нито гък! Ето ти едно парценце и мирувай! Ти си единственият в къщи, който от никого нищо не крие.
ПЕТОТО РАЗМИШЛЕНИЕ СЕ ОТНАСЯ ДО ЛЮБОПИТСТВОТО
Когато чете роман, майка ми прави така: прочита отначало първите двадесет страници, сетне края, после прелиства в средата и едва тогава се залавя истински с книгата и я прочита от начало до край. Защо прави това? Преди да прочете на спокойствие романа, тя трябва да знае как свършва. Инак той не й дава спокойствие. Не свиквайте така! А ако вече го правите, отучете се!

Все едно, че сте разровили гардероба на майка си две седмици преди Нова година, за да разберете предварително какъв подарък ще получите. И когато ви повикат после за подаръците, знаете вече всичко. Нима това не е ужасно? Тогава трябва да се преструвате на изненадани, а пък всъщност вече отдавна знаете какво ще получите. И родителите ви се чудят защо не се радвате, както трябва. За вас новогодишният празник е провален, за тях — също.

Пък и когато сте тършували скришом в гардероба и сте намерили подаръците си две седмици по-рано, пак не сте изпитали истинска радост, защото ви е било страх да не ви хванат. Човек трябва да се научи да изчаква. Любопитството убива радостта.

Шеста глава

ДЕЦАТА РАБОТЯТ НОЩНА СМЯНА
Знаете ли моста Вайдендам? Виждали сте го вечер, когато навсякъде под тъмното небе блещукат светлинни реклами? Фасадите на „Комическа опера“ и на, „Адмиралпалас“ са осеяни със светли витрини и пъстри неонови надписи. Върху друг покрив на отвъдната страна зад Шпрее трепти с хиляди лампи рекламата на един известен прах за пране — вижда се огромен казан, парата от прането се извива, снежнобяла блуза се издига като приятно видение над всичко това; изрежда се цяла пъстра сергия от картини. А в дъното над къщите на „Шифбауердам“ блести островърхият покрив на голямата сграда на театъра.

По моста минават колони от автобуси. На заден план се издига гара „Фридрихщрасе“. Влаковете на надземната железница пътуват над града, прозорците им са осветени и вагоните се плъзгат в нощта като светещи змии. Понякога небето порозовява от отражението на изобилната светлина, блеснала под него.

Хубав е Берлин, особено тук на този мост и главно вечер. Колите се носятг нагоре по „Фридрихщрасе“. Лампите и прожекторите святкат, а хората се бутат по тротоарите. Влаковете пищят, автобусите боботят, автомобилите свирят с клаксоните си, хората говорят и се смеят. Ех, че живо е това, деца!

На моста стоеше суха бедна жена с тъмни очила. Тя държеше в ръката си чанта и няколко кутии кибрит. До нея мъничко момиченце със скъсана рокличка се кланяше на минувачите.

— Кибрит, купете си кибрит, господа! — викаше с разтреперан глас малкото момиченце.

Много хора идваха много хора отминаваха.

— Съжалете се над нас, бедните хора! — викаше детето. — Само десет пфенинга кутийката!

Пълен мъж се приближи до тях и бръкна в джоба си.

— Майка ми съвсем ослепя, а е още толкова млада! Три кутийки за двайсет и пет — пелтечеше момиченцето.

Дебелият мъж й даде двадесет пфенига и отмина.

— Господ да ви благослови, мила госпожо! — извика детето.

Тогава сухата жена го смушка.

— Та това не беше дама, а мъж, глупачке! — промърмори гневно жената.

— Вие сляпа ли сте или не? — запита обидено малкото момиче. След това обаче пак направи реверанс и завика: — Кибрит, купете си кибрит, господа!

Сега някаква възрастна дама и даде един грош и кимна любезно.

— Търговията върви отлично! — пошепна детето. — Спечелихме вече две марки и тридесет, а сме продали само пет кутии кибрит.

След това отново завика жално:

— Смилете се над нас, бедните хора! Само десет пфенинга кутията!

Изведнъж тя весело подскочи й махна с ръка:

— Антон е от другата страна — съобщи тя.

Ала веднага след това се сви отново, направи реверанс и занарежда тъй жалостиво, че тръпки побиха минувачите.

— Много благодарим! — казваше тя.

Капиталът растеше. Тя пускаше парите в пазарската чанта. Там те падаха върху други монети и звънтяха приятно.

— Значи ще подарите всички тия пари на годеника си? — запита тя. — Ех, има да се радва!

— Дръж си устата! — заповяда жената.

— Е, че то си е истина — отвърна Точица. — Инак защо стоим й се блещим тук всяка вечер?

— Нито дума повече! — промърмори сърдито жената.

— Кибрит, купете си кибрит, господа! — захленчи отново Точица, тъй като към тях се зададоха хора. — Би трябвало да дадем малко на Антон. До събота той ще стои на другата страна на моста, а там не изкарва почти нищо.

Изведнъж тя изпищя, сякаш някой я беше настъпил.

— Иде онзи въшльо Клепербайн!

— Кафяви или черни връзки за обувки желаете! От кибрит винаги има нужда, моля!

Той нямаше търговски талант. Не умееше да хленчи на хората, макар че по-скоро му беше до плач, отколкото до смях. Беше обещал на хазяина да плати в други ден пет марки срещу наема, а и домакинските пари отново се бяха привършили. Утре трябваше да набави маргарин, възнамеряваше да вземе дори сто грама лебервурст.

— Мястото ти по-скоро е в кревата, отколкото тук — каза някакъв господин Антон го изгледа учудено.

— Да, но просията ми доставя такова удоволствие! — промърмори той.

Господинът се засрами малко.

— Е добре де — каза той, — не бързай да се сърдиш! И след това му подаде една монета — цели петдесет пфенига!

— Много ви благодаря! — каза Антон и му подаде два чифта връзки за обувки.

— Нося ботуши — обясни господинът, свали шапка пред момчето и бързо отмина.

Антон се зарадва и погледна към своята приятелка на другия край на моста. Я, онзи там не беше ли Клепербайн? Той затвори куфарчето си и прекоси тичешком улицата.

Готфрид Клепербайн се беше изправил пред Точица и госпожица Андахт и ги гледаше нахално. Наистина Точица беше изплезила език на сина на портиера, но гувернантката трепереше от вълнение.

Антон ритна Клепербайн в задника. Момчето яростно се извърна, но като видя пред себе си Антон Гаст, спомни си за следобедните плесници и побягна в галоп.

— Отървахме се вече от него — каза Точица и подаде ръка на Антон.

— Елате — рече госпожица Андахт, — елате да отидем в ресторанта с автоматите. Искам да почерпя Антон!

— Браво! — каза Точица, хвана момчето за ръка и забърза напред с него.

Госпожица Андахт извика момичето.

— Няма ли да ме водиш? Какво ще си кажат хората, ако се втурна сама въпреки очилата си?

Тогава Точица хвана гувернантката за ръка и я помъкна след себе си надолу по моста, по „Фридрихдцрасе“ към Ораниенбургската порта.

— Колко спечели? — запита тя.

— Деветдесет и пет цфенига — каза омърлушено момчето. — Един господин ми даде петдесет пфенига, инак изобщо нямаше смисъл да стоя.

Точица пъхна нещо в ръката му.

— Скрий го! — пошепна тайнствено тя.

— Какво има? — запита подозрително госпожица Андахт.

— Ах, вие, любопитна сврако! — каза Трчица. — Ами аз питам ли ви какви са тия странни неща, които рисувате.

И госпожица Андахт млъкна, сякаш я беше ударил гръм.

Улицата бе доста безлюдна. Гувернантката свали тъмните си очила и пусна ръката на Точица. На няколко пъти завиваха по други улици. Най-сетне стигнаха до целта.

— Нямаме хляб! Нямаме хляб!

Толкова зле били.

Кралица Мария Антоанета стояла на прозореца и запитала едного от висшите офицери:

— Какво искат тия хора?

— Хляб искат, ваше величество! — отговорил офицерът. — Не им стига хлябът, много са гладни. Кралицата поклатила учудено глава:

— Не им стига хлябът ли? — запитала тя. — Ами че да ядат тогава сладкиши!

Може би вие мислите, че е казала това, за да се пошегува с бедните хора? Не, тя просто не е знаела какво е бедност! Мислела, че щом като случайно не достига хляб, тогава може да се ядат сладкиши. Тя не познавала народа, не познавала бедността и една година по-късно я гилотинирали.

Ето докъде я докарало това.

Седма глава

ГОСПОЖИЦА АНДАХТ СЕ НАПИВА
Странни хора седяха или стояха понякога в локала и затова Точица много обичаше да идва тук. Намираше го за много интересно. Понякога имаше дори пияни.

Антон се прозина и присви очи от умора.

— Ужасно! — каза той. — Днес в часа по смятане направо заспах. Господин Бремзер тъй ме сгази, че просто щях да падна от чина си. Трябвало да се засрамя, викна ми той, а пък домашните ми упражнения напоследък хич не ги бивало. Ако продължавало тъй, щял да пише на майка ми.

— Гледай го ти! — забеляза Точица. — Само това липсваше! Та не знае ли, че майка ти е болна и че ти трябва да готвиш и да печелиш пари?

— Че откъде ще знае? — запита любопитно Антон.

— От тебе, разбира се — каза Точица.

— Бих предпочел да си отхапя езика! — каза Антон.

Точица не можеше да разбере това. Тя сви рамене. Сетне се обърна към госпожица Андахт, която седеше в ъгъла и гледаше втренчено пред себе си.

— Струва ми се, че ни поканихте?

Госпожица Андахт се стресна и бавно дойде на себе си.

— Какво ще си поръчате?

— Портокали с каймак — предложи Точица и Антон кимна в знак на съгласие.

Госпожицата стана и се запъти към бюфета.

— Откъде взе парите, които пъхна преди малко в ръката ми? — запита момчето.

— Нали знаеш, че Андахт дава всичките пари само на годеника си. Скрих малко от тях. Шът, без възражения! — извика строго тя. — Гледай само, тя положително ще пие пак ракия. Много пие, добричката. Слушай, днес тя седеше в стаята си и рисуваше с молив някакви четириъгълници; на единия беше написано „дневна“, а на другия — „кабина“. Повече не можах да видя.

— Това е било жилищен план — установи Антон.

Точица се удари по челото.

— Ама че съм гъска — каза тя. — Как не се досетих! Защо ли рисува жилищни планове?

И Антон не знаеше. В това време госпожица Андахт се върна и донесе на децата портокали, разделени на резенчета Самата тя пи коняк.

— По моя сметка трябва да сме изкарали поне три марки каза тя, — а пък в чантата има само марка и осемдесет. Как ще си обясниш това?

— Може би чантата е пробита? — запита Точица. Госпожица Андахт веднага провери.

— Не — каза тя, — няма дупка.

— Интересно — рече Точица. — Човек може да помисли, че някой краде. — После въздъхна и промърмори: — В какви времена живеем!

Госпожица Андахт не каза нищо, изпи чашата си, стана и отиде да си донесе още една ракия.

— Седим по цели часове на моста, а после тя пропива целия приход — изруга след нея Точица.

— За теб изобщо би било по-добре да си стоиш в къщи — каза Антон. — Ако узнаят родителите ти, ще има големи разправии!

— Да става каквото ще! — каза Точица. — Аз не съм си избрала гувернантката.

Антон взе от съседната маса една салфетка, сви я на фунийка и сложи вътре шест резенчета портокал. След това затвори фунийката в ръчното си куфарче и понеже Точица го погледна въпросително, каза:

— За майка ми.

— Сетих се още нещо — извика Точица и забърника в джоба си. — Виж!

Тя държеше нещо в ръката си.

Антон се наведе да го види.

— Зъб — рече той. — Извади ли го?

— Какъв глупав въпрос! — отвърна обидено Точица. — Искаш ли го?

Момчето не се интересуваше много от зъби и затова тя отново го прибра в джоба си. После госпожица Андахт дойде вече полупияна и ги подкани да тръгнат. Вървяха заедно до Вайдендамския мост и там се разделиха.

— Бремзер ли се казваше класният ти наставник? — запита Точица.

Антон кимна.

— Утре следобед ще ти дойда пак на гости — обеща тя.

Той й стисна радостно ръка, поклони се на госпожица Андахт, побягна и скоро, изчезна от погледа им.
Точица и госпожица Андахт стигнаха до къщи без премеждия. Родителите все още бяха у генералния консул Олерих. Детето легна в кревата си и веднага заспа. Пифке тихо изръмжа, понеже го разбудиха. Гувернантката отиде в стаята си, заключи в скрина просяшките дрехи и след това също си легна.

Антон още не можеше да си легне. Той се промъкна през коридора покрай стаята на майка си, светна в кухнята, скри ръчното си куфарче, седна на масата, подпря глава на ръцете си и се прозина тъй силно, че едва не си разчекна устата. След това извади от джоба си молив и синя тетрадка и я разтвори.

„Разходи“ пишеше от едната страна на листа, „Приходи“ — от другата. Той бръкна в джоба на панталона си, сложи на масата купчина монети и започна да ги брои. Бяха две марки и петнадесет.

„Ако не бяха Точица и симпатичният господин, сега щях да имам само четиридесет и пет пфенига“ — помисли той и вписа в тетрадката вечерния приход.

Заедно с остатъка, който той пазеше тайно в кутията за водни бои, сега имаше пет марки и шестдесет пфенига. А само хазяинът искаше пет марки за наема! Следователно за ядене оставаха шестдесет пфенига.

Антон надникна в малкия килер. Имаше още картофи. На дъската за рязане беше останало само едно малко парченце сланина. Ако утре намажеше с него тигана, може би щяха да станат пържени картофи. Но от стоте грама лебервурст пак не излезе нищо. А тъй му се ядеше лебервурст!

Той събу обувките си, сложи парченцата портокал на една чинийка, изгаси светлината, и се измъкна от кухнята. На вратата на спалнята се спря и долепи ухо до дъската. Майка му спеше. Момчето долови спокойното й дишане. От време на време тя дори изхъркваше леко. Антон прокара гальовно ръка по вратата и се усмихна, понеже майка му изхърка пак. След това се промъкна в дневната. Съблече се на тъмно, метна дрехите си на стола, остави парите в кутията с водни бои, пропълзя до канапето и се зави.

Заключи ли вратата на коридора? Затворен ли беше кранът на светилния газ? Антон се замята неспокойно в леглото си, след това стана още веднъж и провери дали всичко бе в ред.

Всичко бе в ред. Той легна пак. Беше решил задачите. Беше се подготвил и за диктовката. Дано господин Бремзер не изпрати писмо на мама! Тогава щеше да излезе наяве, че вечер стои на Вайдендамския мост и продава връзки за обувки. Имаше ли още достатъчно връзки за обувки? Кафявите като че ли нямаше да стигнат още за дълго. Хората, изглежда, носеха повече кафяви, отколкото черни обувки. Или пък кафявите връзки се късаха по-бързо.

Антон се обърна на страната, на която обикновено заспиваше. Дано майка му оздравее напълно! Най-сетне той заспа.

Тогава покрай мен мина едно момче с майка си, задърпа жената за ръкава и каза:

— Искам още медени бисквити!

А при това носеше вече под мишницата си пет пакета с медени бисквити. Майка му се престори на глуха. Тогава то се спря, тропна с крак и изграчи:

— Искам медени бисквити!

— Нали имаш вече пет пакета! — каза майка му. — Помисли си само, на бедните деца изобщо не купуват медени бисквити!

Знаете ли какво отговори момчето? То извика ядосано:

— Какво ме интересуват бедните деца?

Тъй се изплаших, че насмалко щях да глътна халвата наведнъж заедно с хартията. Деца, деца! Как е възможно такова нещо?

Осма глава

ГОСПОДИН БРЕМЗЕР РАЗБИРА КАК СТОИ РАБОТАТА
Всеки петък Точица излизаше от училище един час по-рано. Директорът Поге знаеше това и изпращаше шофьора с автомобила, за да откара момичето в къщи. По това време той не се нуждаеше още от колата, а Точица толкова много обичаше да се вози на автомобил!

Когато тя излезе от училищната порта, шофьорът дигна ръка до фуражката си и отвори вратичката. Точица изтича към него и въодушевено му подаде ръка.

— Добър ден, господин Холак! — каза тя.

Другите малки момиченца вече се радваха. Защото винаги, когато взимаха Точица с колата, заедно с нея можеха пътуват толкова от тях, колкото се побираха вътре. Ала днес Точица се обърна на стъпалото, изгледа натъжено всички каза:

— Дечица, не ми се сърдете, но ще пътувам сама.

И другите останаха пред автомобила омърлушени като мокри кокошки.

— Наумила съм си да свърша нещо важно — поясни Точица — и вие само бихте ми пречили.

После седна съвсем сама в голямата кола, каза на шофьора някакъв адрес, той също се качи и потеглиха; двадесет малки момиченца загледаха тъжно подир хубавия автомобил.

След няколко минути колата спря пред голяма сграда и това беше пак училище!

— Драги господин Холак — каза Точица. — Почакайте ме мъничко, ако обичате!

Господин Холак кимна и Точица бързо затича нагоре, по стълбите. Беше още междучасие. Тя се изкачи на първия етаж и запита едно момче къде е учителската стая. То я заведе.

Точица почука. Тъй като, никой не отвори тя почука още веднъж, и то доста силно.

Вратата се отвори. Пред Точица застана едър млад господин, който дъвчеше сандвич.

— Вкусен ли е? — запита Точица.

Той се засмя.

— Какво още искаш да знаеш?

— Имам намерение да говоря с господин Бремзер — обясни тя, — името ми е Поге.

Учителят преглътна залъка си и после каза:

— Ела тогава вътре.

Тя го последва и влязоха в голяма стая с много столове. На всеки от тия столове седеше по един учител и при тази страшно хубава гдедка Точица получи сърцебиене. Нейният спътник я заведе до прозореца. Там се беше облегнал възрастен дебел учител с безбрежно голо теме.

— Бремзер — каза водачът на Точица, — позволи ми да ти представя госпожица Поге. Тя иска да говори с теб.

После той остави двамата сами.

— С мене ли искаш да говориш? — запита господин у Бремзер.

— Да — каза Точица, — познавате ли Антон Гаст?

— От моя клас е, — заяви господин Бремзер и погледна през прозореца.

— Именно, именно — рече със задоволство Точица. — Виждам вече, че се разбираме.

Господин Бремзер постепенни започна да става любопитен.

— И тъй, какво се е случило с Антон?

— Той е заспал в часа по смятане — заразказва Точица, — а за съжаление и домашните му работи не ви харесват вече.

Господин Бремзер кимна и каза:

— Точно така.

В това време към тях се бяха приближили и някои други учители — и те искаха да чуят какво се беше случило.