Антон и Точица Ерих Кестнер

— Ужасно, сладка моя! — извика майка й.

— Защо пък ужасно? — запита Точица. — Беше безкрайно интересно.

Госпожа Поге погледна мъжа си, поклати глава и каза:

— Ах, тия прислужници!
ЧЕТИРИНАДЕСЕТОТО РАЗМИШЛЕНИЕ СЕ ОТНАСЯ ДО УВАЖЕНИЕТО
В предишната глава има едно изречение, което заслужава да се спрем още веднъж на него. Там се казваше за госпожа Поге така: „Тя никога не бе уважавала много мъжа си, защото той беше прекалено добър към нея“. Може ли изобщо човек да бъде прекалено добър към някого? Смятам, че да. Там, гдето съм роден аз, казват: „Добър до глупост.“ От много любезност и добрина човек може да стане чак глупав. А не бива така. Децата първи подушват, когато някой е прекалено добър към тях Когато са направили някоя пакост, заради която самите те смятат, че заслужават наказание, и наказанието не последва, те се чудят. А повтори ли се това, те малко по малко изгубват всяко уважение към съответния човек.

Уважението е нещо много важно. Някои деца от само себе си постъпват почти винаги правилно, но повечето трябва най-напред да се научат. И затова им трябва барометър. Трябва винаги да чувстват: „Олеле, това което току-що сторих, не беше правилно. Заслужавам наказание!“

Но ако не последва наказание или урок, ако децата получат шоколад заради това, че са били лоши, може би ще си кажат: „Ще бъда лош и занапред нали ми дават шоколад!“

Уважението е необходимо. Необходими са и достойни за уважение личности дотогава, докато децата, пък изобщо и ние, хората, сме несъвършени.

Петнадесета глава

ЕДИН ПОЛИЦАЙ ТАНЦУВА ТАНГО

— Охо! — каза господин Поге и отключи.

В следния миг той се вкамени на мястото си; жена му направи същото. Само Точица не се изненада много, а поведе разговор с Пифке, който се втурна насреща и.

В коридора дебелата Берта танцуваше танго с единия полицай. Друг полицай стоеше до портативния грамофон и го навиваше.

— Берта! — извика с негодувание госпожа Поге.

Точица пристъпи към полицая, който стоеше до грамофона, поклони се пред него и каза:

— Дами канят, господин вахмистър!

Полицаят я хвана през кръста и потанцува с нея толкова, колкото налагаше учтивостта.

— Сега обаче край! — извика директорът — Берта, какво значи това? Да не сте се сгодили за цяла рота полицаи?

— Уви, не — каза дебелата Берта.

В този миг от кухнята излезе трети полицай и госпожа Поге промърмори:

— Ще си загубя ума!

Точица застана пред нея и каза умолително:

— Хайде, мамичко, загуби го!

— Не е необходимо вече — извика Берта. Всъщност това беше доста нахално от нейна страна, но госпожа Поге не разбра забележката, а пък мъжът й беше зает изцяло с друго — да клати учудено глава.

Най-сетне Берта заведе всички в кухнята. Там седеше един човек, облечен в шлифер и на ръцете с белезници.

— Тоя господин искаше да краде у нас, а аз го чукнах по кратуната и съобщих на дежурната; полицейска група; и понеже ви нямаше, завъртяхме се на бърза ръка по паркета.

Човекът с белезниците тъкмо отваряше очи. Погледът му беше съвсем изцъклен.

— Та този е Роберт Дявола! — извика Точица. Родителите й я погледнаха смаяно.

— Кой?

— И затова е трябвало да ходите да просите! — добави баща й.

— И затова тя рисуваше жилищния план! — извика Точица.

— Намерихме плана у него — каза полицаят и подаде листчето на смаяния домакин.

— Как успяхте да надвиете тоя тип? — запита госпожа Поге.

Дебелата Берта измъкна физкултурната бухалка и застана до вратата.

— Аз застанах тук и когато той отвори вратата и подаде главата си, пухнах го. После той рече да се свести, но аз го хлопнах още веднъж по главичката. Да, а след това пристигнаха тия трима кавалери.

Берта посочи тримата полицаи и те се почувствуваха много поласкани.

Бащата на Точица отново заклати глава.

— Никак не мога да разбера тая работа — заяви той. — Откъде пък знаехте, че в жилището ще влезе крадец? Ами ако това бях аз?

— Тогава ти щеше да бъдеш сега с омекнала тиква! — извика весело Точица.

Берта започна да обяснява, макар и малко по-подробно, отколкото беше необходимо:

— Когато се върнах в къщи… валеше така отвратително, че си рекох: какво ще скитам по дъжда… та както значи си седях в кухнята, телефонът позвъни. „Ей сега ще дойде един крадец — казва някой на другия край на жицата. — Бухнете го по главата с лопатата за въглища и викайте дежурната полиция.“ Само че нали ние си нямаме лопата за въглища? Ето така стана.

— Но кой може да е знаел, че тоя тип ще краде у нас? Кой ви се обади по телефона? — запита госпожа Поге.

— Та то е ясно като бял ден — каза Точица, — разбира се, е бил моят приятел Антон.

— Точно така — рече Берта, — не си каза името, но обади че е приятел на Точица.

— Видяхте ли? — заяви Точица, кръстоса ръце на гърба си и се заразхожда важно нагоре-надолу из коридора. — Нали ви казах още в самото начало, че това момче цена няма!

— И на мен ми се струва така! — каза татко Поге и си запали една пура. — Но откъде е узнал той това?

— Може би е видял, когато госпожица Андахт е дала ключовете на тоя разбойник, — рече Точица.

Роберт Дявола се въртеше яростно насам-нататък на стола.

— А, тъй ли било? — рече той. — Чакай, въшльо такъв, все ще те сбарам някъде!

— Поотложете тая работа! — каза вахмистърът. — Най-напред ще ви пъхнем в затвора.

Точица пристъпи към човека.

— Най-настоятелно ви съветвам да не се опитвате! — каза тя. — Инак Антон ще ви разкъса във въздуха. Готфрид Клепербайн изяде от него няколко такива плесници, че направо седна на земята.

— Така ли? — запита зарадван баща й. — Твоят Антон наистина е чудесен момък.

Пифке седеше пред крадеца и развързваше връзките на обувките му.

Госпожа Поге пак я хвана мигрена. Тя изкриви страдалчески лице.

— Толкова много вълнения! — оплака се тя. — Господа, няма ли да отведете престъпника? Тоя човек ми действува ужасно на нервите.

— И вие на моите — промърмори Роберт Дявола.

След това полицаите го отмъкнаха.

Тя целуна очарователно Точица и се оттегли в стаята си. Господин Поге изведнъж доби крайно сломен вид.

— Аз сам ще сложа детето да спи, Берта — каза той, — идете да си легнете. Вие сте се дължали храбро!

След това той й подаде, първо, ръка и, второ — една банкнота от двадесет марки.

— И аз благодаря! — каза дебелата Берта. — Знаете ли стига да ме уведомяват предварително, нямам нищичко против крадците!

Сетне и тя се прибра в стаята си.

Госпбдин Поге помогна на Точица да се измие и преоблече, а след това тя легна и Пифке се качи в леглото при нея. Баща и седна на ръба на креватчето.

— Луиза — каза сериозно той, — слушай сега добре, детето ми.

Тя хвана неговата голяма ръка между малките си ръчички и го погледна в очите.

— Знаеш ли, че много те обичам? — запита той тихо. — Само че не мога да се грижа много за тебе. Трябва да печеля пари. Защо правиш такива истории? Защо ни лъжеш? Няма да имам вече нито минутка спокойна, като знам, че не мога да ти вярвам.

Точица погали ръката му.

— Знам, че ти нямаш време, защото трябва да печелиш пари — каза тя, — но мама не трябва да печели пари и пак не намира време за мене. Вие и двамата нямате време за мене. Сега пак ще ми вземете някоя гувернантка, а какво ще излезе от нея, никой не може да знае предварително.

— Да, да — каза той, — имаш право. Но ще ми обещаеш ли за в бъдеще винаги да казваш истината? Това ще ме успокои извънредно много.

Детето му се усмихна.

— Добре, щом като ще те успокои много!

Той я целуна за лека нощ. Когато се обърна до вратата, за да изгаси лампата, Точица каза:

— Директоре, все пак много интересно беше!

Въпреки многото хапове, които глътна, тая нощ господин Поге не можа да мигне.

Обаче господин Поге подава на Берта, първо, ръка, и второ — една двадесетмаркова банкнота. Може би някой би подал само ръка, въпреки че разполага с пари. А пък друг ще даде може би само двадесет марки, въпреки че има ръка. Господин Поге има двете и прави двете неща. Той стисва най-напред ръката на дебелата госпожица и след това и дава пари. Намирам, че последователността е правилна! Той можеше да й подаде най-напред банкнотата, после да стисне ръката и и да каже: „Освен това благодаря Ви!“

Не, той прави всичко точно както трябва, държи се безупречно.

Колкото повече опознавам господин Поге, толкова повече ми се нрави. От глава на глава ми става все по-симпатичен. И особено в последната глава, която непосредствено следва.

Шестнадесета глава

КРАЯТ УВЕНЧАВА ДЕЛОТО

Другите момиченца се пукнаха от яд. И този път нищо не излезе от возенето в автомобил!

Точица поздрави шофьора и се качи в колата.

— Да не се е случило нещо? — запита тя боязливо.

— Не — каза баща и, — но имам малко свободно време!

— Какво имаш? — запита тя и го погледна тъй, сякаш изведнъж му бе пораснала брада. — Свободно време ли?

Господин Поге истински се смути пред малката си дъщеря:

— Е да — каза той. — Не питай така глупаво! Може някой път да се случи на човек да има свободно време.

— Великолепно! — извика тя. — Да идем тогава в Шарлотенхоф и да ядем сладки с крем!

— Мислех, че е по-добре да вземем от училище и твоя Антон.

Тогава тя се хвърли на врата на баща си и му залепи една целувка, която прозвуча като оръдеен изстрел.

След това бързо се отправиха с колата към училището на Антон. Пристигнаха тъкмо навреме. Антон едва не припадна, когато видя, че Точица и баща й го чакат с хубавата кола. Точица му даде знак да се приближи, баща й му стисна ръката и каза, че бил славно момче. Чудесно наредил Роберт Дявола!

— Но това беше толкова просто, уважаеми господин Поге — каза Антон.

Сетне го пуснаха да се качи отпред до господин Холак и от време, на време той му позволяваше да натиска с крак газовия педал и да дига мигача, с който шофьорът указваше накъде иска да завие. Беше просто чудесно. Точица подръпна баща си за ухото и му прошепна:

— Директоре, момчето умее дори да готви!

— Какво всъщност не умее да прави? — запита господин Поге.

— Антон ли? Антон умее всичко! — заяви тя гордо.

И понеже Антон умееше всичко, отидоха в Шарлотенхоф и ядоха сладки с крем. Дори господин Поге яде, макар че лекарят строго му беше забранил изрично именно сладки с крем.

После тримата играха на криеница, за да поотслабне бащата на Точица. Защото беше почнал да пуска шкембе.

Сетне Антон искаше да си върви в къщи, но директорът каза, че ще съобщи на майка му.

— Хока ли те още господин Бремзер? — запита Точица.

— Не — каза Антон, — напоследък е много мил с мен име покани да ида някога у тях на кафе.

— Ето на, виждаш ли? — каза съвсем спокойно Точица.

Но под масата — от голямо задоволство — тя сама се ощипа по прасеца.

— Къде ли може да е сега госпожица Андахт? — запита Антон, защото беше добър по сърце.

Госпожа Погег не се интересуваше от такива въпроси. Тя само измърмори:

— Къде ще намерим сега гувернантка, на която бихме могли да се доверим?

На господин Поге беше хрумнало нещо. Той дръпна настрана Точица, пошушука си нещо с нея и после каза:

— Ей сега ще се върна.

Сетне изчезна.

Другите привършиха обеда, без да говорят много. След това двете деца изтичаха в стаята на Точица, гдето Пифке ги очакваше вече с голямо нетърпение.

Накараха Антон да седне на един стол и му представиха приказката за Червената шапчица. Пифке беше научил вече много добре ролята си. Но и този път отказа да изяде Точица.

— Може би след някоя и друга година, като порасне, ще се научи. — каза момиченцето.

Антон заяви, че при все това представлението било великолепно. Той изръкопляска като в театър.

Точица се поклони десет пъти и изпрати към публиката въздушни целувки, а Пифке не престана да лае, докато не получи бучка захар.

— А на какво ще играем сега? — запита Точица, — Днес бих могла да бъда гърбавият шивач и неговият син. Или да играем на майка и дете и Пифке да бъде бебето? Не, ще играем на крадци! Ти си Роберт Дявола, аз съм дебелата Берта и когато влезеш през вратата, ще те бухна по главата с бухалката.

— А кой ще играе ролята на тримата полицаи? — запита той.

— Аз съм Берта и тримата полицаи — обясни тя.

— Но ти не можеш да танцуваш сама със себе си — възрази Антон.

Тъй и от това не излезе нищо.

— Сетих се! — каза той. — Ще играем на откриването на Америка. Аз съм Колумб.

— Добре! — извика Точица. — Аз съм Америка, а Пифке е яйцето.

— Какво е той?

— Яйцето — рече тя, — яйцето на Колумб.

Антон не знаеше тая история, не я бяха учили още в училище.

— Сега вече намислих! — извика той. — Ще играем на следното: „С платноходка през океана“.

Разтребиха масата и я обърнаха с краката нагоре. Това беше лодката. И докато Антон правеше от покривката платно, Точица отиде в трапезарията и донесе припаси за парахода: един буркан с мармалад, кутията с масло, няколко ножа и вилици, кило картофи, една паница с компот от круши и половин шпеков салам.

— Шпековият салам е подходящ — каза тя. — Може да изтрае няколко месеца.

Натовариха припасите в лодката и в нея остана точно толкова място, колкото да се поберат децата и кучето. До масата имаше леген с вода. Докато пътуваха през океана; Точица плискаше в него и накрая каза:

— Морето е страшно студено.

Антон слезе посред океана, донесе сол и я сипа в легена.

— Морската вода трябва да бъде солена — заяви той.

Последва безветрие. То продължи цели три седмици.

Наистина Антон гребеше с два бастуна, но почти не мърдаха.

Точица, той и Пифке изядоха шпековия салам и Точица изхленчи:

— Капитане, припасите са на привършване.

— Трябва да издържим! — извика Антон. — Хей там отвъд е Рио де Жанейро!

И той посочи леглото.

— Слава богу! — каза Точица. — Инак просто щях да умра от глад.

При това тя беше така, сита от обеда и от салама, че дори й прилошаваше.

— А сега настава страшна буря! — каза Антон, слезе и започна да клати масата.

— Помощ! — извика отчаяно Точица. — Потъваме!

След това изхвърлиха през борда килото картофи, за да облекчат лодката. Ала Антон и бурята не спираха. Точица се хвана за корема и заяви:

— Разболявам се от морска болест.

И понеже ги връхлитаха вълни, високи колкото къщи, Пифке падна в паницата с компрта от круши и го изплиска на всички страни. Антон беше вятърът и виеше.

Най-сетне бурята премина. Момчето изтика масата до леглото и слязоха на сушата в Рио де Жанейро. Местното население приветства сърдечно презокеанските пътешественици. Направиха обща снимка на тримата. Свит на кълбо, Пифке въодушевено ближеше лепкавата си козина. Тя имаше вкус на компот от круши.

— Много благодарим за сърдечния прием! — каза Точица. — Прекарахме дни на лишения, ала с удоволствие ще си спомняме за тях. За съжаление роклята ми пострада и на връщане ще пътувам с влака. За всеки случай…и по-сигурно е.

— Аз съм Антонио Гастилионе, главният кмет на Рио де Жанейро — каза с дебел глас момчето. — Приветствам ви с „добре дошли“ и обявявам вас и кучето за световни майстори по презокеанско плаване.

— Много благодарим, любезни господине! — каза Точица. — Винаги ще ценим високо вашата купа.

Тя взе от лодката кутията с масло и с изражение на познавач каза:

— Чисто сребро, най-малко десет хиляди карата.

В този миг вратата се отвори и влезе майката на Антон.

Радостта беше голяма.

— Господин Поге ме взе с автомобила — разказа им тя. — Но на какво прилича тук?

— Току-що преплавахме океана — съобщи Точица.

После разтребиха стаята. Пифке поиска доброволно да седне още веднъж в компота, но майката на Антон му пресече пътя.

В това време господин Поге водеше сериозен разговор с жена си.

— Искам Точица да стане свестен човек. — каза той. — В моя дом няма да влезе вече втора госпожица Андахт. Детето ми не бива да стане надута гъска. Трябва да осъзнае сериозността на живота. Точица сама е избрала приятелите си. Аз одобрявам този избор. Ако ти се грижеше за детето си малко повече, щеше да бъде по-друго. Но при това положение ще остане каквото съм решил аз. Без възражения! Достатъчно казвах все „добре“ и „да“ за всичко. Отсега нататък ще бъде вече друго.

Очите на госпожа Поге се наляха със сълзи.

— Е добре, Фриц! Щом непременно искаш така — рече тя и прекара по лицето си носната кърпичка. — Съгласна съм, но не бива да се сърдиш повече.

Той я целуна. А след това доведе в стаята майката на Антон и я запита как намира неговия план. Госпожа Гаст беше трогната и каза, че ако жена му няма нищо против, тя на драго сърце би се съгласила. Беше много щастлива.

— Слушайте сега, деца! — извика господин Поге. — Внимание! Внимание! Майката на Антон още днес ще се премести в стаята на госпожица Андахт. За момчето ще нагласим стаята със зелените тапети и отсега нататък всички ще живеем заедно. Съгласни ли сте?

Антон не можеше да проговори нито дума. Той стисна ръцете на господин Поге и на жена му. След това прегърна майка си и й прошепна.

— Сега вече не ще имаме толкова много грижи, нали?

— Не, доброто ми момче! — каза тя.

После Антон седна отново до Точища и тя от радост му издърпа ушите. Пифке подскачаше весело из стаята. Имаше вид, като че ли тихичко се смее.

— Е, дъще, добре ли е така? — запита баща й и погали Точица по косата. — А през лятната ваканция ще отидем с госпожа Гаст и с Антон на Балтийско море.

Тогава Точица побягна нанякъде и когато се върна, държеше в едната ръка кутия с пури, а в другата — кибрит.

— За награда — рече тя.

Баща й запали една пура, изпъшка доволно, когато пусна първото облаче дим, и каза:

— Заслужих си я!

Възможно е сега вие да заключите, че и в живота винаги всичко става и завършва тъй справедливо, както в нашата книга. Ала това би било съдбоносна грешка! Би трябвало да става така и всички разумни хора полагат усилия да става така. Но не е така. Все още не е така.

На времето имахме един съученик, който редовно преписваше от съседа си. И да не мислите, че го наказаха? Не, наказаха съседа му, от когото той преписваше. Затова не се учудвайте много, ако животът някога ви накаже, макар други да са виновни. Гледайте, когато пораснете, тия работи да се оправят. Ние не успяхме напълно. Бъдете по-почтени, по-честни, по-справедливи и по-разумни, отколкото бяха повечето от нас!

Казват, че някога земята била рай. Няма нищо невъзможно.

Земята би могла пак да се превърне в рай! Нищо невъзможно няма!

КРАТЪК ПОСЛЕСЛОВ

Ето какво е то: някои деца, които са чели другата ми книга, „Емил и детективите“, може да кажат: „Слушайте какво, вашият Антон прилича досущ на Емил! Не беше ли по-добре да опишете в новата си книга някое съвсем друго момче?“

И понеже имат известно право да зададат подобен въпрос, бих желал да отговоря на него, преди да сложа последната, точка. Разказах ви за Антон, макар че прилича на Емил Тишбайн, защото смятам, че винаги ще има нужда да се разказва за такива момчета и никога няма да имаме достатъчно Емиловци и Антоновци!

Може би и вие ще решите да станете като тях? Може би, понеже ги обикнахте, и вие ще станете прилежни, почтени, смели и честни като тия образцови момчета.

За мен това би било най-голямата награда. Защото Емил, Антон и всички, които приличат на тях, един ден ще станат много способни мъже. Такива, каквито ще ни трябват.

© 1931