Антон и Точица Ерих Кестнер

Антон направи добре, че подготви момичето да щади майка му. Майката на-Антон седеше в леглото и изглеждаше много бледа и измъчена. Тя кимна любезно с глава на Точица и каза:

— Добре си направила, че си дошла!

Точица се поклони и каза:

— Да ви е сладко, госпожа Антонова! Изглеждате превъзходно. Как е драгоценното ви здраве?

Момчето се изсмя, сложи още една възглавница зад гърба на майка си и каза:

— Майка ми не се казва Антонова. Антон се казвам само аз.

— Ах, тия мъже, тия мъже! — възкликна съвсем отчаяна Точица и превъртя очи. — Колко ядове си има човек с тях, нали, милостива госпожо?

— Аз не съм милостива госпожа — обясни й усмихната майката на Антон, — аз съм госпожа Гаст.

— Гаст — повтори Точица, — вярно, така пише и вън на вратата. Впрочем хубаво име!

Тя беше решила предварително да намира за хубаво всичко, което виждаше тук, за да не засегне Антон и майка му.

— Услажда ли ти се, мамо? — запита той.

— Великолепно е, момчето ми! — отвърна болната жена, като гребеше с апетит от чинията. — Е, от утре пак аз ще готвя. Ти вече не излизаш да играеш. А и уроците ти страдат… Вчера той успя да сготви дори немски бифтек — заразказва тя на момиченцето.

А Антон се приведе ниско над чинията си, за да не покаже, че тази похвала го радва.

— Нищичко не разбирам от готвене — призна си Точица. — У нас с това се занимава дебелата Берта; тя тежи цели сто кила. Но затова пък аз мога да играя тенис.

— И баща й има автомобил и шофьор — докладва Антон.

— Ако искаш, някога ще вземем и теб. Директорът е мил човек — каза Точица, — Директорът, това е баща ми — дообясни тя.

— Колата им е мерцедес, голям модел, лимузина. — допълни Антон, — а освен това имат десет стаи.

— Но и вие живеете много хубаво, госпожо Гаст! — каза момичето и постави Пифке на леглото.

— Всъщност откъде се познавате вие? — запита госпожа Гаст.

Антон настъпи Точица по крака и каза:

— Ах, знаеш ли, веднъж се заговорихме на улицата и веднага си станахме много симпатични.

Точица кимна утвърдително, погледна отстрани кучето и рече:

— Господа, струва ми се, че Пифке трябва да поизлезе вън.

Госпожа Гаст каза:

— Изобщо можете да се разходите малко. А пък аз ще подремна още няколко часа.

Антон отнесе чиниите в кухнята и взе фуражката си. Когато влезе отново в стаята, майка му каза:

— Антоне, трябва да се подстрижеш!

— Ами! — извика той. — Като те подстригват под яката ти се събират малки косъмчета и ужасно те гъделичкат!

— Дай ми портмонето. Върви да се подстрижеш! — заповяда майка му.

— Щом като толкова настояваш — каза той, — добре. Но пари си имам.

И понеже майка му го погледна особено добави:

— Помогнах на гарата, пренесох няколко куфара.

Той целуна майка си по бузата и я посъветва да спи дълбоко и да не става, и да се завие хубаво, и тъй нататък.

— Слушам, господин докторе — каза майка му и подаде ръка на Точица.

— Всичко хубаво! — каза на сбогуване Точица. — Но сега да тръгваме, Пифке не може да чака повече.

Кучето седеше пред вратата и гледаше неотклонно нагоре към дръжката, сякаш искаше да я хипнотизира. Тримата не можаха да сдържат смеха си.

После децата весело излязоха.

Паул, с когото говорих по този въпрос, каза:

— Аз не бих готвил. Дори и през ума не ми минава.

— Хм — рекох аз, — ами ако майка ти е на легло и е болна, и лекарят е наредил тя да яде повече и редовно, защото инак би могла да умре…

— Е добре — отвърна бързо Паул, — тогава и аз бих готвил, точно като вашия Антон. От мен да мине, на въпреки това бих се срамувал. Готвенето не е работа за момчета.

— Ако си играеше с кухня за кукли, може би щеше да имаш причини да се срамуваш! — казах му аз. — Но ако полагаш грижи болната ти майка да се нахрани навреме, по-скоро можеш да се гордееш. С това би могъл да се гордееш много повече, отколкото че скачаш четири метра.

— Четири метра и двадесет — каза Паул.

— Виждаш ли! — извиках аз. — И ти си въобразяваш вече какво ли не!

— Размислих! — рече след малко Паул. — Може би не бих се срамувал дори ако ме заварят да готвя. Но бих предпочел никой да не идва. Мисля, че бих залостил кухненската врата. Освен това майка ми съвсем не е болна. А ако се разболее, ще викаме жена. И тогава тя би могла и да готви!

Какъв твърдоглавец, а?

Трета глава

Как избръснаха едно куче

— Пак започна, да се пързаля! — каза тя.

— Я го дай насам! — рече Антон. — Ей сега ще го оправя. Той хвана каишката на кучето и извади носната кърпичка от джоба си така, че навън се подаде само единият бял ъгъл.

След това извика:

— Пифке!

Кучето вдигна глава, погледни любопитно ъгълчето на кърпата и си помисли: „Това ще е нещо за ядене“. И когато Антон тръгна, кучето бързо се заклатушка след него, като непрекъснато гледаше носната кърпичка и душеше.

— Великолепно! — възкликна Точица. — Прекрасна идея. Трябва да я запомня!

— Всъщност как ти се струва нашата къща? — запита той. — Доста страшна, а?

— Изглежда малко занемарена — рече тя.

— Как? — запита той.

— Занемарена! — повтори Точица. — Харесва ли ти тази дума? Аз я измислих. Понякога откривам нови думи. Топлометър е мое откритие.

— Топлометър вместо термометър? — извика той. — Не си го измислила лошо.

— И още как! — рече тя. — Искаш ли сега да поиграем на смехории?

Тя не изчака да види иска ли Антон или не, а го хвана за ръката и замърмори:

— Ох, ох, никак не ми е смешно, аз съм дълбоко, дълбоко опечалена!

Антон я погледна смаян. Тя ококори очи и на челото й се изписа бръчка.

— Ох, ох, никак не ми е смешно, аз съм дълбоко, дълбоко опечалена! — повтори тя. След това го сръга и прошепна:

— Ти също!

Антон и направи удоволствието.

— Ох, ох! — измърмори той. — Никак не ми е смешно. Дълбоко, дълбоко съм опечален.

— А сега пък аз — промълви покъртена Точица. — Ох, ох, никак не ми е смешно! Дълбоко, дълбоко съм опечалена.

И понеже двамата се спогледаха, и понеже и двамата бяха направили такива погребално-жални физиономии, започнаха да се смеят с цяло гърло.

— Ох, ох, никак не ми е смешно — подхвана пак Антон и това ги рзсмя още повече. Накрая изобщо вече не можеха да се погледнат. Смееха се, хихикаха, без да могат да спрат, и едва успяваха да си поемат дъх. Хората започнаха да се спират. А Пифке седна на земята. „Сега вече се побъркаха напълно“ — помисли кучето.

Точица го вдигна. И децата продължиха пътя си. Но всяко от тях гледаше в друга посока. Точица се изкиска тихичко още няколко пъти, после мина и това.

— Дявол да го веме! — каза Антон. — Ама че напрежение беше. Умрях от смях!

Той избърса от очите си сълзите от смеха. После отидоха у бръснаря. Бръснарят имаше съвсем мъничко дюкянче, трябваше да се изкачат няколко стъпала нагоре.

— Добър ден, господин Хабекус! — каза Антон. — Трябва да се подстрижа.

— Хубаво. Сядай, синко! — каза господин Хабекус. — Как е майка ти?

— Благодаря, по-добре е. Но с плащането още не сме добре.

— Пак като миналия Път. — каза господин Хабекус, — двадесет пфенига капаро, остатъка на части. Отзад късо, отпред малко по-дълго, знам вече. Ами малката госпожица?

— Аз съм просто публика — каза Точица. — Не се смущавайте от мен!

Господин Хабекус върза на Антон голяма бяла кърпа и зачатка с ножицата около главата му.

— Гъделичка ли те вече? — запита силно заинтересувана Точица. Тя просто не можеше да дочака.

И понеже Антон не отговори, а остана на мястото си, без да гъкне, тя, веднага измисли нещо друго. Сложи Пифке на втория стол, върза му носната си кърпичка около шията и намаза със сапунена пяна муцуната му. В първия миг Пифке сметна пяната за каймак от мляко, но понеже това бяло нещо не се оказа вкусно, прибра обратно езика си и поклати глава.

Точица започна уж да го бръсне. Тя постепенно остърга с поазалец сапунената пяна от кожата му, като подскачаше около него и при това водеше разговор, както беше забелязвала да правят бръснарите.

— Да, да, господине — говореше тя на кучето. — В какви времена живеем! Достатъчно остър ли е показалецът ми? Такива времена! Просто да… знаете вече какво искам да кажа. Представете си… моля, дайте си сега другата страна… представете си като се връщам вчера в къщи, и жена ми родила тризнаци — три целулоидни куклички, все момичета. И на главите им расте червена, трева. Как да не подлудееш? А пък като отварям тая сутрин дюкяна, съдебният изпълнител стои вече вътре и казва, че трябвало да вземе огледалата. „Защо? — питам го аз. — Да не искате да ме разсипете?“ „Съжалявам — казва, — изпраща ме министърът на финансите.“ Да взема ли контра, господин Пифке? Откъде сте хванал впрочем такъв хубав кафяв тен? А-а, облъчвате се с кварцова лампа? Половин час по-късно пристигна лично министърът на финансите. Споразумяхме се в продължение на седмица да го бръсна безплатно по десет пъти на ден. Да, брадата му расте, не се шегува! Искате ли одеколон? Наскоро ще заминавам. Граф Цепелин търси за пътешествието си до Северния полюс болен от морска болест бръснар, който да подстригва белите мечки. Ако нямате нищо против, ще ви донеса армаган една меча кожа. Пудра?

Точица нацапа с бяла пудра муцуната на кучето и Пифке ужасен вторачи поглед в огледалото. Господин бръснарят Хабекус се улиса така, че престана да подстригва косите на Антон, а Антон се тресеше на стола от удоволствие. Точица беше съвършено сериозна и сега за разнообразие започна да чете гласно всичко, което пишеше на плакатите, окачени в дюкяна. От време на време примесваше различните текстове:

— Употребявайте новата фризура „Драл“, в моя магазин ще, получите всички съответни цени срещу оригинални артикули, ако сте доволен, кажете го другиму, тук се пробиват дупки на ушите, ако не сте доволен, кажете го на мен, край на плешивите глави, голямата мода, в неделя отворено от осем до десет часа, умоляват се господата да оставят подстригването си за през седмицата, мазолите се дезинфекцират преди употреба, бръсначите са ненужно зло, пазете се от зъбен камък.

Тя прочете всичко това с толкова скучно-напевен глас сякаш декламираше стихотворение. Това измори съвсем Пифке, той се сви на стола и легна да поспи.

— Знаменита е, нали? — запита Антон господин Хабе

— Не съм по тая част! — отвърна бръснарят. — Два дни да имам край себе си такова чудо и ще почна да виждам и нас бели мишки.

След това се опомни и затрака с ножиците. Искаше да свърши бързо, за да махне час по-скоро момичето от дюкяна си Имаше слаби нерви.

После влезе един клиент — дебел човек с бяла месарска престилка.

— Ей сега, господин Булрих — каза бръснарят.

Антон гледаше напрегнато в огледалото, за да не изпусне нищо. Едва седнал, месарят заклюма. Точица се изпъчи пред него.

— Драги господин Булрих — каза тя на дебелия човек. — Можете ли да пеете?

Месарят се стресна, повъртя смутено насам-нататък дебелите си червени пръсти, които приличаха суджучета, и поклати отрицателно глава.

— О, колко жалко! — каза Точица. — Иначе двамата можехме да изпеем нещо хубаво на четири гласа. Можете ли поне да издекламирате някое стихотворение? Например „Кому принадлежиш ти, дивен лес?“ или „Здраро взидана в земята“?

Господин Булрих отново поклати глави и скришом погледна към вестника. Но не посмя да посегне към него.

— Сега последният въпрос — заяви Точица. — Можете ли да се изправяте на ръце?

— Не — каза съвсем решително господин Булрих.

— Не ли? — запита загрижено Точица, — Не ми се сърдете, но цял живот не съм срещала подобна бездарност!

Сетне му обърна гръб и пристъпи към Антон, който скришом се кискаше.

— Ето на, такива са възрастните — каза тя на своя приятел. — Ние трябва да можем всичко: да смятаме, да пеем, да си лягаме навреме и да се премятаме презглава, а те самите нямат капка понятие от нищо. Впрочем клати ми се един зъб, гледай!

Тя разтвори широко уста и започна да блъска с език малкото бяло зъбче, така че то силно се разклати.

— Трябва да го извадиш — каза Антон. — Ще вземеш един конец, ще направиш примка около зъба, ще вържеш другия край на бравата и после изведнъж ще побегнеш от вратата. Докато усетиш, зъбът ще изскочи!

— Практично момче си ти, Антоне — каза Точица и почтително го потупа по рамото. — Бял или черен?

— Какво? — запита той.

— Конец — отвърна тя.

— Бял — каза Антон.

— Добре, ще преспя и ще реша — рече Точица. — Скоро ли ще свършите, господин Хабекус?

— Да — отвърна бръснарят.

Сетне той се извърна и каза на господин Булрих:

— Трудно ще възпиташ такова дете, а?

На улицата Точица хвана Антон за ръката и запита:

— Много лошо ли беше?

— Е, горе-долу — каза той. — Следния път няма да те взема със себе си.

— Това няма да го бъде — отговори тя и пусна ръката му.

Бяха стигнали вече до Вайдендамския мост. Точица се разговаряше с кучето, но не можа да издържи дълго мълчанието на Антон.

— От какво боледува всъщност майка ти? — запита тя.

— Имаше някакъв израстък в корема. Закараха я в болницата и там й изрязаха този израстък. Всеки ден ходех да я видя. Боже мой, колко зле изглеждаше тя тогава, съвсем отслабнала и жълта като дюля. А сега от четиринайсет дни лежи в къщи. Вече е много пообре. Сестрите винаги много мили към мен. Струва ми се, мислеха, че мама ще умре.

— Какъв израстък имаше майка ти? — запита Точица. — С цветове и листа и в саксия ли? Да не би да го е глътнала по невнимание?

— Положително не — каза той. — Би трябвало да зная, ако имаше такова нещо. Не, той й беше израснал вътрешно.

— Мушкато или кактус? — запита любопитно Точица.

— Не, не; тези, които растат вътре в тялото, трябва да са от плът и кожа. И ако не се извадят, човек умира.

След малко Точица се спря, притисна ръце на корема с се завайка:

— Антоне, мили Антоне, нещо ме притиска ей тук, отвътре. Внимавай, и аз, имам израстък. Сигурно е някоя малка елха. Толкова обичам елхи.

— Не — каза той. — Не е дърво, а дъска. Просто ти хлопа дъската.

Чел бях някога за един човек, който имал извънредно развита фантазия и затова сънищата му били извънредно живи. Веднъж например сънувал, че скача от прозореца. Събудил се и видял, че действително лежи на улицата. За щастие той живеел на партера. Но представете си, че нещастният човек живееше на четвъртия етаж! Тогава фантазията му щеше да стане опасна за живота. Фантазията е чудесно качество, но трябва да се обуздава.

Четвърта глава

Някои разногласия

В локала беше весело, оркестърът свиреше забавни танци. Понеже бе много висока и слаба, госпожица Андахт всъщност беше изгубила вече надежда, че ще си намери годеник, но ето че от четиринадесет дни насам беше сгодена. Само да не беше толкова строг! Той непрекъснато току се разпореждаше и не послушаше ли тя веднага, поглеждаше я толкова страшно, че ушите й щръкваха от уплаха.

— Загря ли? — запита той, приведе се ниско напред и злобно я стрелна с очи.

— Наистина ли искаш да направиш това, Роберт? — запита страхливо тя. — Имам в спестовната каса двеста марки, ще ти ги дам.

— Дръж си твоите няколко гроша, глупава коза такава! — рече той, от което се вижда, че съвсем не беше изискан кавалер. — До утре трябва да имам плана.

Госпожица Андахт кимна покорно. После прошепна: — Тихо, децата идат! Антон и Точица се приближиха до масата.

— Това е Роберт Дявола — каза Точица и посочи годеника.

— Ама, Точице! извика ужасена госпожица Андахт.

— Остави я де! — намеси се годеникът и престорено се усмихна. — Малката принцеса се шегува! Ай, какво симпатично кутре — каза после той и посегна да погали кучето.

Но Пифке разтвори муцуна, изръмжа и направи опит да хапе.

След това трябваше да седнат. Годеникът изяви желание да им поръча горещ шоколад, но Антон каза:

— Не, господине, не правете заради нас излишни разходи.

Тъй като оркестърът отново засвири, госпожица Андахт отиде да танцува с годеника си. Децата останаха до масата.

— Да танцуваме ли и ние? — запита Точица.

Антон рязко отклони:

— В края на краищата аз съм още малък. Впрочем този Роберт никак не ми харесва.

— Нали? — каза Точица. — Има един поглед също като подострен молив. И Пифке има нещо против него. Но инак тук е разкрасно.

— Разкрасно ли? — запита Антон. — А, да, пак твое изобретение.

Точица кимна.

— Антоне, още един не ми харесва. Момчето на нашия портиер казва, че ако не му дам десет марки, ще издаде работата на баща ми. Нарича се Готфрид Клепербайн.

Антон каза:

— Аха, зная го. Той ходи в нашето училище, един клас по-горе е. Чакай само, ще го науча аз него!

— Ай, екстра! — извика момичето. — Само че той е по-голям от теб.

— Нищо от това, — каза момчето. — Ще го разкъсам във въздуха.

А през това, време госпожица Андахт и годеникът й танцуваха. Танцуваха и много други хора. Роберт ядосано погледна към децата и зашепна:

— Махай от очите ми тия хлапетии! Утре следобед ще се срещнем пак тук. Какво трябва да донесеш?

— Плана — каза госпожица Андахт.

Гласът й прозвуча тъй, сякаш си беше навехнала крака.

— Отвратително дете! Да ядосаш така годеника ми!

Точица не отговори, а извъртя очи, за да разсмее Антон.

Госпожица Андахт беше обидена. Тя забърза напред с Пифке, сякаш някой я гонеше. Докато усетят, озоваха се пред къщата на Поге.

— И тъй, довечера ще се-срещнем пак — каза Точица.

Антон кимна.

Докато стояха така, Готфрид Клепербайн случайно излезе от вратата и поиска да мине край тях.

— Чакай малко! — извика Антон. — Имам да ти кажа нещо важно.

Готфрид Клепербайн се спря.

— Марш в къщи! — каза Антон на Точица.

— Сега ли ще го разкъсаш във въздуха? — запита Точица.

— То не е женска работа — отговори той.

Госпожица Андахт и Точица влязоха в къщи. Вътре Точица веднага се спря и занаднича през стъклото на вратата. Но Антон не знаеше нищо.

— Слушай добре! — каза той на Клепербайн. — Ако обезпокоиш още веднъж малката, ще има да се разправяш с мен. Тя е под моя закрила. Разбра ли?

— Ти и твоята нежна годеница! — изсмя се Клепербайн. — Пощурял си напълно!

В този миг той изяде такава плесница, че седна на паважа.

— Чакай само! — извика той и скочила крака.

Но тогава изяде втора плесница, този път от другата страна и отново седна.

— Чакай само! — каза той, но от предпазливост направо си остана седнал.

Антон пристъпи още една крачка към него.

— Казах ти го днес с добро — му рече той. — Но ако чуя отново нещо, ще те напердаша както трябва.

С тия думи той мина покрай Готфрид Клепербайн и повече не го погледна.

— Брей! — сижаза Точица зад вратата. — Бивало си го това момче!

Госпожица Андахт беше влязла вече в жилището. Когато мина покрай кухнята, дебелата Берта, която седеше на един стол и белеше картофи, и извика:

— Я елате малко насам!

На Андахт никак не й се щеше, но се подчини Защото се страхуваше от Берта.

— Слушайте! — каза Берта. — Вярно е, че моята стая е три етажа по-високо, под покрива. Но въпреки това забелязвам, че тук става нещо нередно. Ще ми обясните ли защо в последно време детето изглежда тъй бледо и има такива сенки под очите си? И защо не иска да става рано?

— Точица расте — отговори Андахт — би трябвало да взема рибено масло или желязо.

— Отдавна сте ми трън в очите! — каза, Берта. — Ако ви пипна само, че криете нещо от мен тогава вие ще изгълтате рибеното масло, и то направо, заедно с шишето!

— Много сте проста, за да можете да ме обидите — заяви гувернантката и сбърчи нос.

— Не мога да ви обидя ли? — запита дебелата Берта и изправи. — Ще видим! Овча муцуна, подла върлина такава! Вие можете да пиете кафе направо от капчуците, нахален призрак такъв!

Госпожица Андахт затисна двете си уши, примижа от яд и се повлече като жираф през коридора.

Смелост може да има човек само когато е хладнокръвен. Когато един лекар, за да изпита дали е на прав път, впръска в тялото си опасни за живота бактерии и накрая се ваксинира с някакъв противодействуващ серум, който е открил, той показва смелост. Когато един полярен изследовател отпътува за Северния полюс с няколко шейни, запрегнати с кучета, за да прави своите изследвания, той доказва смелостта си. Когато професор Пикар се издига в стратосферата с балон, въпреки че никой преди него не е бил там горе, тогава той е смел.

Известен ли ви е случаят с професор Пикар? Интересно беше. Той искаше да се издигне на няколко пъти, но все се отказваше, понеже времето било неблагоприятно. Вестниците вече се шегуваха е него. Хората се смееха, като видеха снимката му. Но той изчакваше подходящия момент. Беше толкова смел, че предпочиташе да му се присмиват, отколкото да постъпи глупаво. Той не беше безумно смел, не беше побъркан, беше просто смел. Искаше да изследва нещо, а, не да гони слава.

Смелостта не се доказва само с юмрук, за нея трябва и ум.

Пета глава

ВСЕКИ САМ СИ Е ЗЪБОЛЕКАР
Директорът Поге беше още в своята фабрика за бастуни. Уважаемата госпожа все още лежеше в спалнята и запълваше времето си с мигрена. Госпожица Андахт седеше в стаята си.

До вечеря Точица и Пифке щяха да бъдат сами. Точица взе бял конец от дебелата Берта и каза на кучето, което, малко поизморено, беше клекнало в кошничката си:

— А сега внимавай, малчо!

Пифке внимаваше. Когато беше изморен, той бе послушно куче.

Детето откъсна от макарата малко конец, завърза единия му край на възел около разклатения си зъб, а другия край върза за дръжката на вратата.

— Сега вече положението става сериозно! — каза Точица. — Бррррр!

След това постепенно се заотдръпва от вратата, докато конецът се опъна съвсем. Подръпна малко, изстена жално и отчаяно изкриви лице. Сетне отиде отново към вратата и конецът пак се разхлаби.

— Пифке, Пифке! — каза тя. — Не ме бива за тоя занаят!

След това се дръпна отново от вратата, ала изхленчи още преди конецът да се беше опънал.

— Изключено! — каза тя. — Ако момчето беше тук, може би щях да рискувам.

Облегна се на вратата и започна усилено да размишлява. След това развърза конеца от дръжката.

— Дай лапичка! — заповяда тя.

Но Пифке още не можеше да прави това. Точица се наведе, вдигна кучето и го сложи на малкото си писалище. Свободния край на конеца завърза за левия заден крак на Пифке.