Атомни навици минимална промяна
Изтегляне 1.83 Mb. Pdf просмотр
|
Свързани:
Пушки, вируси и стомана - Джаред Даймънд - 4eti.me
| ВЪЗСТАНОВЯВАНЕ За щастие, с настъпването на утрото дишането ми се възобновило до такава степен, че лекарите решили да ме извадят от комата. Когато дойдох в съзнание, открих, че май съм загубил обонянието си. Една от сестрите ми предложи да си издухам носа и ми даде да помириша чаша ябълков сок. Обонянието ми се възвърна, но за всеобщо учудване, докато се издухвах, през фрактурите в очните ми орбити мина въздух – лявото ми око изхвръкна навън и остана в това положение, придържано само от клепача и от очния нерв. Офталмологът ми обясни, че след като въздухът малко по малко излезе, окото посте- пенно ще се плъзне обратно в орбитата, но според него било трудно да се каже колко време ще отнеме този процес. Операцията ми бе насрочена за след седмица, след което ми предстоеше да остана още известно време в болницата. Когато и то изтече, приличах на изгубил мача боксьор, но така или иначе ме изписаха. Върнах се у дома със счупен нос, десетина лицеви фрактури и изпъкнало навън ляво око. През следващите месеци ми беше много трудно. Чувствах се така, сякаш целият ми живот беше поставен на пауза. Седмици наред страдах от двойно виждане – просто не можех да виждам както трябва. Мина повече от месец, но окото ми не се върна в нор- мално положение. Заради гърчовете и проблемите със зрението изтекоха осем месеца, 8 Атомни навици преди да мога отново да шофирам. Ходех на физиотерапия и упражнявах основни моторни функции, като например ходене по права линия. Бях твърдо решен да не позволявам травмите да ме съсипят психически, но все пак понякога изпадах в депресия и самосъжаление. Когато след година се върнах на бейзболното игрище, ми стана болезнено ясно колко дълъг път ми предстои да измина. Бейзболът винаги е бил важна част от живота ми. Едно време баща ми бе играл в малката бейзболна лига за „Сейнт Луис Кардиналс“ и моята мечта беше и аз да играя професионален бейзбол. След месеци рехабилитация повече от всичко на света исках да се върна на игрището. Завръщането ми обаче не протече гладко. Когато настъпи сезонът, се оказах единстве- ният отпаднал от училищния отбор. Пратиха ме да играя за по-младшите възрастови групи. Играех от четиригодишен и за човек, посветил толкова усилия и време на този спорт, отпадането от отбора бе непоносимо унижение. Спомням си много ясно деня, в който ме сполетя тази участ. Седнах в колата и се разплаках, докато трескаво въртях копчето на радиото, за да намеря песен, която да ме накара да се почувствам по-добре. След около година отново влязох в училищния отбор, но рядко излизах да играя. Из- играх общо единайсет ининга – малко повече от една цяла игра. Въпреки залязващата си кариера на играч в училищната лига, бях убеден, че мога да стана велик бейзболист. И ако изпитвах увереност, че нещата ще се оправят, бях сигурен, че това зависи само от мен и от никой друг. Повратната точка настъпи, когато започнах да уча в университета „Денисън“. Това бе ново начало и се оказа мястото, където за първи път открих изненадващата сила на тривиалните навици. Изтегляне 1.83 Mb. Сподели с приятели:
|