Аз, Клавдий. Божественият Клавдий

857
Хораций е сътворил това по времето, когато Август е замислял война срещу Британия, но тя не се е състояла, тъй че тогава британците не са ни били истински неприятели, каквито са днес.
Още приношения на всички богове, още надбягвания с колесници, гладиаторски борби, гонения на диви животни, атлетически състезания: през тази нощ в Тарент аз принесох в жертва един черен овен, една черна овца, един черен бик, една черна крава, един черен нерез, една черна свиня — на Плутон и Прозерпина; и празненствата свършиха до следващата сто и десета година. Преминаха без нито един пропуск и ни едно прокобно знамение. Когато запитах Вителий дали празненствата са му доставили радост, той отвърна:
— Бяха чудесни и аз ти пожелавам още много подобни щастливи рождени дни.
Аз се засмях, а той ми се извини за своята разсеяност.
Несъзнателно бе отъждествил рождения ден на Рим със собствения ми рожден ден, така ми обясни, но се надявал изразът да се окаже знамение в смисъл, че моят живот ще се продължи до най-дълбока старост. Ала Вителий умееше да хитрува: сега съм уверен, че си е съчинил шегата много преди това.
За мен най-славният миг на празненствата беше следобедът на третия ден, на Марсово поле, когато се представяше Троянската битка,
а моят малък Британик, тогава едва шестгодишен, взе участие в сражението с момчета, два пъти по-големи от него, и съумя да управлява своето пони и да си служи с оръжието като някой Хектор или Карактак. Публиката викаше най-високо за него. Сравняваха го по прилика с брат ми Германик и му предричаха славни триумфи, щом порасне достатъчно, за да тръгне на война. Един мой праплеменник също взе участие в игрите, едно единайсетгодишно момче, синът на племенницата ми Агрипинила. Казваше се Луций Домиций
[1]
,
Рим ще стане скъп на божествата.
В милостта си двете ще изпратят
глад и всеки ужас на войните
не към Цезар, не към нас самите —
бритите от тях ще си изпатят.

858
споменах го и преди, но само мимоходом. Сега дойде моментът да поразкажа повечко за него.
Беше син на оня Домиций Ахенобарб (или Медната брада),
братовчед на майка ми, за когото се разправяше, че бил най- кръвожадният човек в Рим. Кръвожадността беше семейна черта, както и рижата брада, и се приказваше, че имали медни бради, да подхождат на железните им лица и на оловните им сърца. Като млад Домиций
Ахенобарб бе служил в щаба на Гай Цезар в Изтока и бе убил един от собствените си освобожденци, заключвайки го в стая без вода и без друга храна освен солена риба и сух хляб, защото оня отказал да се напие както подобава на пиршеството за рождения му ден. Щом чул за това, Гай заявил на Домиций, че не го иска сред приближените си и че вече не го смята за свой приятел. Домиций се върнал в Рим и по пътя, в изблик на раздразнителност, внезапно пришпорил коня си по някаква селска улица край Апиевия път и умишлено стъпкал едно дете, което си играело там със своята кукла. Друг път на Форума подхванал свада с някакъв конник, комуто дължал пари, и с палец му извадил едното око. Чичо ми Тиберий се сприятели с Домиций през последните години на управлението си: нарочно събираше наоколо си жестоки и зли хора, та да може, изглежда, сам той да се чувствува по- добродетелен в сравнение с тях. Ожени Домиций за осиновената си дъщеря Агрипинила, а от брака им имаше едно дете, същият този
Луций. Поздравен от приятеля си по случай раждането на наследника му, Домиций отвърнал раздразнено:
— Не си хабете поздравленията, глупаци такива. Ако сте истински родолюбци, ще отидете при люлката и веднага ще удушите детето. Нима не знаете, че Агрипинила и аз сме олицетворение на всички познати пороци, човешки и противочовешки, и че от него ще излезе най-отвратителният пакостник, какъвто се е раждал в тази наша нещастна страна? И това не е предположение. Виждали ли сте му хороскопа? Само като го видите, ще изтръпнете!
Домиций беше арестуван в двойно обвинение — за измяна и кръвосмешение със сестра си Домиция — естествено по времето на
Тиберий това не означаваше нищо, беше чиста формалност.
Междувременно Тиберий умря и Калигула го освободи. Наскоро след това и Домиций умря от воднянка. Беше упоменал Калигула като сънаследник на младия Луций, оставяйки му две трети от

859
имуществото си. Когато Агрипинила бе прокудена на оня остров,
Калигула прибра и останалата част от имотите, тъй че Луций остана сираче без никакви средства. Но леля му Домиция се грижеше за него.
(Тя не бива да се смесва с нейната сестра, Домиция Лепида, майката на
Месалина.) Беше от ония жени, които се отдават изцяло на удоволствията, и се грижеше за младия Домиций само защото беше предсказано, че един ден той ще стане император: искаше й се да е в добри отношения с него. Ще ви стане ясно каква беше тази Домиция,
като ви кажа, че тримата възпитатели, на които бе поверила образованието му, бяха: един бивш сирийски танцьор, който си поделяше благоразположението на Домиция с един бивш гладиатор от
Тирол; същият този бивш гладиатор и нейният гръцки фризьор. Те съумяха да му дадат отлично народно образование.
Когато две години по-късно Агрипинила се върна от изгнание, тя изпитваше толкова слаби майчински чувства към сина си, щото заяви на Домиция, че можел да остане при нея още няколко години; готова била да плаща каквото трябва, само да няма никаква отговорност. Аз се намесих и накарах Агрипинила да си го прибере; тя обаче взе и възпитателите, защото Луций не искаше да тръгне без тях, а Домиция си имаше вече други любовници. Агрипинила взе също тъй и съпруга на Домиция, един бивш консул, и се омъжи за него, но скоро се скараха и се разделиха. Следващото събитие в живота на Луций беше един опит да се посегне на живота му по време на следобедната му почивка:
двама мъже влезли през външната врата, без да бъдат спрени от вратаря, който също подремвал, качили се горе, не срещнали никого в коридорите, поразходили се, докато видели някакъв заспал роб пред вратата на спалнята, която сметнали, че търсят, влезли вътре, намерили
Луций да спи на леглото си, измъкнали камите и се приближили на пръсти. Миг по-късно излетели навън с викове: „Змията! Змията!“ И
макар че цялата къща се пробудила от крясъците им, никой не се опитал да ги спре и те избягали. Онова, което ги изплашило, била кожата на кобра, простряна връз възглавницата на Луций. Той си я носел като лек срещу скрофули, от които много страдаше като дете, и,
изглежда, си е играл с нея, преди да заспи. В затъмнената стая тя приличала на жива кобра. След това предположих, че убийците са били изпратени от Месалина, която мразеше Агрипинила, но не смееше, по една или друга причина, да я обвини публично в каквото да

860
било. Тъй или инак, пръсна се слух, че две кобри стояли на стража край леглото на Луций, а пък Агрипинила не се опита да го разпръсне.
Тя дори обрамчи кожата в златна змиеобразна гривна, която той носеше, и разправи на приятелите си, че намерили кожата на възглавницата, където вероятно я е съблякла някоя кобра. А Луций пък обяснявал на другарите си, че наистина го пази кобра, но преувеличение било, че били две: той поне не бил виждал повече от една. Това бе първият и последен опит да бъде убит.
Луций, както Британик, приличаше на брат ми Германик, който му беше дядо, но в неговия случай това беше грозна прилика. Чертите бяха почти същите, ала откровеността, благородството, щедростта,
скромността, които се излъчваха от Германиковото лице, тук бяха заменени от хитрост, лошотия, злоба, суета. Въпреки това повечето от хората не го виждаха, заслепени от дегенериралата изтънченост, в каквато се бе превърнало хубавото лице на дядо му: притежаваше женствена хубост, която привличаше хората, както ги привлича жената;
а той самият твърде добре го осъзнаваше и сутрин се занимаваше с тоалета и най-вече с дългата си коса толкова, колкото майка му и леля му. Възпитателят му, фризьорът, се грижеше за хубостта му тъй ревностно, както главният градинар в Градините на Лукул се грижи за плодовете върху прочутата стена с прасковите или за невижданото бяло черешово дърво, което Лукул беше донесъл от Черно море.
Странна гледка представляваше Луций на Марсово поле с меча, щита и копието: служеше си с тях сръчно, както го бе научил бившият гладиатор от Тирол, и все пак това напомняше по-скоро танц,
отколкото военно упражнение. Когато на същата тази възраст
Германик правеше военни упражнения, във въображението на човека всякога изникваше шум на битка, звук на тръби, стенания и викове,
пролята германска кръв; а при Луций човек очакваше да чуе бурни ръкопляскания на театрални зрители, да види рози и златни монети,
посипани по сцената.
Но стига за Луций. Много по-приятна тема е допълнението ми към латинската азбука. В предишната си книга обясних за трите нови букви, които смятах необходими за съвременна употреба:
консонантното u, гласната между i и u, отговаряща на гръцкото ипсилон, и консонантата, която досега изразявахме bs или ps. Смятах да направя нововъведението след моя триумф, но отложих до

861
започването на новия цикъл. Обявих намерението си в Сената в деня след Секуларните игри и то се възприе благосклонно. Но аз заявих, че това е нововъведение, което засяга цялото население на империята, че не желая да налагам личните си идеи на римския народ против неговата воля прибързано, затова предложих да решим въпроса с плебисцит в срок до една година.
Междувременно публикувах циркулярно писмо, с което обяснявах и оправдавах плана си. Изтъквах, че макар всеки да е свикнал да се отнася към азбуката като към нещо не по-малко свято и непроменливо от месеците на годината или от реда на числата, или от знаците на зодиака, всъщност не е така: всичко на този свят подлежи на промяна и подобрение. Юлий Цезар е променил календара;
установеният ред за написването на числата е бил променен и разширен; имената на съзвездията, и те са били променени; дори звездите, които ги съставят, не са безсмъртни — от времето на Омир например седемте Плеяди са станали шест вследствие изчезването на звездата Стеропа или както са я наричали понякога, Електра. Тъй е и с латинската азбука. Изменили са се не само линейните форми на буквите, променило се е и значението на буквите, определящи дадени изговаряни звуци. Латинската азбука е заимствувана от дорийските гърци по време на учения цар Евандър, а пък гърците са я взели от
Кадъм, който я е донесъл, когато е дошъл с финикийската флота,
финикийците пък са я взели от египтяните. Това е същата азбука, но само по име. Истината е, че египетското писмо е започнало с рисунки на животни и други природни обекти, те постепенно са се оформили като йероглифи, финикийците са ги взели и са ги променили, гърците също са ги взели и са променили техните изменения, та чак накрая латините са ги взели и са променили тези изменения на измененията.
Примитивната гръцка азбука е имала само шестнайсет букви, но към нея се добавяли нови, докато са станали двайсет и четири, а в някои градове — двайсет и седем. Първоначалната латинска азбука е съдържала само двайсет букви, защото три гръцки аспиратни консонанти и буквата z са били сметнати за излишни. Около петстотин години след основаването на Рим буквата g е била въведена, за да допълни буквата c, а по-наскоро е била върната и буквата z. И въпреки това според мене азбуката все още не бе съвършена. Отначало може би щеше да бъде малко трудно, ако страната гласуваше в полза на

862
промяната, човек да си напомня, че може да използува тези удобни форми вместо старите, ала тази странност постепенно щеше да отпадне и новото поколение от момчета, което щеше да се учи да пише и чете по новия начин, изобщо нямаше да я чувствува. Странността и неудобството в промяната на календара преди стотина години, когато годината е трябвало да се продължи на петнайсет месеца, а след това и дните на всеки месец да се променят, че и името на единия месец да се смени — да, това вече е било нещо, от което да се оплакваш, но нали и то е минало благополучно? Има ли днес някого, който иска да се върне към стария стил?
Всички разискваха учено въпроса, но май че никой не се вълнуваше особено много от него; във всеки случай никой не се вълнуваше като мене. Когато най-сетне се стигна до гласуване,
резултатът беше пълно мнозинство в полза на новите букви; но по- скоро от любезност към мене, струва ми се, отколкото от истинско вникване в същността на предложението. И тъй Сенатът гласува за незабавното им въвеждане и днес буквите се използуват във всички официални документи и във всички видове литература, като започнем от стиховете, научните трактати и правните коментари и стигнем до обяви за разпродажби, писма за изплащане на дългове, любовни послания и ония, надраскани с тебешир, нецензурности по стените на сградите.
А сега ще изброя накратко някои мои обществени дела, реформи,
закони и декрети, които датират от времето след буквената реформа;
по този начин, така да се каже, ще разчистя масата, за да напиша за мъчителните последни години от моя живот. Защото стигам до повратния момент в моя разказ, „разкритието“, както го наричат трагиците, след което, макар да продължавах да изпълнявам задълженията си на император, вършех го в съвсем друго вътрешно разположение.
Завърших строежа на акведуктите. Построих освен това стотици мили нови пътища и поправих повредените. Забраних на лихварите да заемат пари на нуждаещи се младежи в изчакване на бащината им смърт: това бе отвратителна търговия — лихвата всякога бе изнудваческа и се случваше тъй, че най-често бащата умираше набързо. Тази мярка бе да се предпазят почтените бащи от разпътните им синове, но аз се погрижих и за почтените синове с разпътни бащи:

863
изключих законното наследство на сина от секвестирането на бащиния имот вследствие дългове или углавни престъпления. Създадох закон в полза на жените, освобождавайки ги от противното опекунство на бащините им роднини и забранявайки зестрите да се залагат като гаранция за дълговете на съпруга.
По идея на Палас внесох предложение в Сената, което се утвърди като закон, в смисъл че всяка свободно родена жена, която се омъжи за роб без знанието и съгласието на неговия господар, става робиня; ала ако го е сторила с негово знание и съгласие, тя остава свободна, а само децата от този брак са роби. След като направих това предложение,
случи се нещо много забавно. Един сенатор, който бе консул, преди години бе засегнал с нещо Палас и очакваше, че ще има затруднения,
когато поеме длъжността си, ако не успее да си възвърне благоразположението на Палас; не казвам, че е бил прав, очаквайки
Палас да прояви ненавист, защото Палас е много по-малко подвластен на този недостатък от мен самия, но, тъй или инак, съвестта му била гузна. Затова предложи Палас да се удостои с магистратура от първи ранг и със сумата сто и петдесет хиляди златици, понеже е заслужил към родината за предлагането на този закон, както и за това, че е убедил Сената да го гласува. Сципион, вдовецът на Попея, скочи и заговори с ирония, напомняща присмеха на Гал и Хатерий по времето на чичо ми Тиберий:
— Поддържам предложението. И предлагам на този изключителен мъж да се отправи публична благодарност. Защото един сред нас, любител-изследовател на родословията, откри неотдавна, че нашият Палас произлиза по права линия от царя на Аркадия, Палас,
потомък на оня учен цар Евандър, споменат неотдавна от благородния ни император, дал името си на Палатинския хълм, Обществена благодарност, повтарям, да му се изкаже не само за заслугата, че е съчинил този закон, но и за великодушната скромност, с която е прикривал досега своето царско потекло и се е поставил на услугите на Сената като обикновен смъртен, та дори отбягва да се прослави като освобожденеца-секретар на нашия император.
Никой не се осмели да противоречи на това предложение, затова аз се направих, че не разбирам иронията, престорих се, че приемам думите за най-искрени и не наложих своето вето. Непочтено щеше да е спрямо Палас, ако го бях сторил. Но веднага щом свърши заседанието,

864
повиках го и му казах за предложението. Той се изчерви, не знаейки дали да се разгневи от обидата, или да се зарадва на признанието за важната роля, която играе в обществените дела. Запита ме как да отговори, а пък аз му казах:
— Трябват ли ти парите?
— Не, Цезаре. Аз съм много богат.
— Колко си богат? Хайде, кажи да чуя колко струваш. Признай ми истината, няма да се ядосам.
— Около три милиона, когато ги пресмятах последния път.
— Какво! Сребърници?
— Не, златици.
— Небеса! И всичките спечелени по честен начин?
— Всяка пара. Хората отправят молби и искат благоволения, а аз всякога им отговарям: „Не мога да обещая, че ще ти помогна!“ Тогава те казват: „О, не, не го и очакваме. Но, моля те, приеми този малък паричен подарък, загдето беше тъй любезен да ни изслушаш.“ Аз влагам парите в банката и се усмихвам любезно. Всички са твои,
Цезаре, ако ги искаш. Знаеш го.
— Знам, Паласе. Но не подозирах, че си толкова богат.
— Никога не ми остава време да ги харча, Цезаре.
И това беше вярно. Палас се трепеше като корабен гребец.
Обещах му да сторя така, че да не му се присмеят; и го посъветвах да приеме почетния ранг, но да откаже парите. Той склони и тогава аз най-сериозно уверих Сената, че Палас е напълно доволен от почетната титла, с която са го удостоили, и ще продължи да живее в предишната си бедност.
Но Сципион не падаше по гръб. Внесе предложение, умолявайки ме да настоя пред Палас да не отхвърля желанието на Сената и да приеме подаръка. Предложението бе прието. Но Палас и аз не отстъпвахме. По мой съвет той отказа на молбите ми и на тези на
Сената и фарсът завърши с още едно предложение, внесено от
Сципион и прието от сенаторите, с което Палас се поздравяваше за неговата старомодна пестеливост; тези поздравителни думи бяха дори изгравирани върху месингова плоча. Съгласни сте, надявам се, че глупаци излязоха накрая не Палас и аз, а Сципион и Сенатът.
Ограничих възнагражденията на адвокатите до сто златици на дело. Това се наложи, за да се предпазят хората от такива като Суилий,

865
обвинителят на Азиатик, който бе в състояние да подведе съдебните заседатели към издаването на оправдателна или наказателна присъда с лекотата, с която един свинар води прасетата си към пазара. Суилий бе готов да поеме всяко дело, колкото безнадеждно да е, стига да получеше цялото възнаграждение: а то се равняваше на четири хиляди златици. Именно внушителната сума, както и увереността и красноречието, с което се обръщаше към съда, оказваха влияние върху съдебните заседатели. Случваше се естествено, дори и Суилий да не успее да спечели някое дело поради това, че вината на клиента му бе твърде очевидна, за да я прикрие; но за да не загуби благоразположението на съда, от което се нуждаеше при бъдещи дела,
когато щеше да му се отдаде възможност ако не друго, поне да се пребори за оправдателна присъда, той направо помагаше на заседателите да вземат решение срещу неговия клиент. Веднъж дори стана истински скандал: някакъв богат конник, обвинен, че е ограбил вдовицата на един от своите освобожденци, заплатил на Суилий обичайната такса, а след това бе предаден от него по гореописания начин. Той отишъл при Суилий и си поискал обратно четирите хиляди златици. Суилий му заявил, че сторил каквото могъл и затова не бил в състояние да му върне парите — това щяло да послужи като опасен прецедент. Конникът се самоуби пред прага на Суилий.
Като намалих на адвокатите високите възнаграждения, които в републикански Рим са били обявени за незаконни, аз навредих на престижа им пред съдебните заседатели, защото след това вече съдът много по-лесно издаваше присъди в съответствие с фактите по делото.
Подхванах нещо като война с адвокатите. Често, когато се готвех да присъждам по някое дело, усмихнато предупреждавах съда:
— Аз съм стар човек и търпението ми лесно се изчерпва.
Присъдата ми ще облагодетелствува онази страна, която представи доказателствата си по най-краткия, най-откровения и най-разбираем начин, та бил той и уличаващ, вместо страната, която опропастява добрия изход на делото с неподходяща красноречива пледоария.
И цитирах, Омир:

Изтегляне 7.72 Mb.

Сподели с приятели: