Аз, Клавдий. Божественият Клавдий

669
почтени, нито предани, нито смели. Касий Херея ги бе предупредил да не предават монархията в ръцете на един идиот, а те бяха пренебрегнали съвета му в страха си от преторианците — но, общо взето, нещата бяха взели благоприятен обрат, поне досега.
Благоденствието се връщаше в Рим, правосъдието се раздаваше справедливо, народът беше задоволен, войските ни в далечните страни жънеха победи, аз не се проявявах като тиран; и както им заявих в последвалите разисквания, стигнал бях по-далеч, накуцвайки на сакатия си крак, отколкото мнозина с два здрави крака, защото,
осъзнавайки своя недъг, не си бях позволил да спирам или да забавям крачка. От друга страна, исках да им покажа с речта си, че ако пожелаят, те разполагат с пълната свобода да ме освободят; и недостойната ми откровеност за собствените ми недостатъци би трябвало да ги подтикне да не бъдат груби или отмъстителни към мен,
когато отново се превърна в обикновен гражданин.
Произнесоха се няколко верноподанически речи с твърде предпазливи изрази — страхуваха се от отмъщението на Скрибониан,
ако все пак накрая успееше да ме принуди да се оттегля. Само
Виниций се изказа категорично:
— Уважаеми сенатори, предполагам, че мнозина от нас усещат ясно упрека, който Бащата на Отечеството, макар и внимателно,
стовари върху ни. Признавам, искрено се срамувам, загдето не го оценявах както трябва преди идването му на власт и го смятах неподходящ за длъжностите, които оттогава насам той така благородно осъществява. Сега ми се струва невероятно, че умствените му способности са били подценявани от нас и единственото обяснение,
което мога да дам, е, че сам той ни е заблуждавал, първо, с голямата си скромност и, второ, с личното си самоподценяване по времето на покойния император. Знаете пословицата: „Никой не вика «вмирисана риба».“ Тази поговорка загуби смисъла си по времето на Калигула,
когато всички умни хора с риба в кошницата си викаха „вмирисана риба“, страхувайки се, че иначе Калигула ще прояви лакомия или завист. Валерий Азиатик криеше богатството си, Тиберий Клавдий —
своя ум; аз нямах да крия друго освен отвращението си към тиранията,
но крих това, докато настана часът да се действува. Да, всички ние викахме „вмирисана риба“. Сега Калигула е мъртъв, а при Клавдий откровеността възтържествува. Ще бъда откровен. Братовчед ми

670
Винициан се изказа много остро срещу него в мое присъствие и предложи той да бъде сменен. Аз го упрекнах гневно, но не съобщих това на Сената, защото днес не съществува закон срещу държавната измяна, а в края на краищата той ми е братовчед. Човек трябва да се изказва свободно, особено когато е сред роднините си. Тази вечер
Винициан не е тук. Той напусна града. Отишъл е, страхувам се, да се присъедини към Скрибониан. Забелязвам, че шестима от най-близките му приятели също отсъствуват. Трябва да са тръгнали с него. И все пак какво са седмина недоволници, седмина срещу петстотин?
Незначително малцинство. А и дали тяхното е истинско недоволство или проява на лични амбиции?
Аз порицавам постъпката на моя братовчед по три причини:
първо, защото той е неблагодарен; второ, защото е нелоялен; и, трето,
защото е глупав. За неблагодарността му: Бащата на Отечеството благородно му прости, загдето излезе в моя подкрепа, когато кандидатствувах за монархията, и показа голяма търпимост след това по отношение на нахалните му и обструктивни речи в този Сенат. За неговата нелоялност: той се врече с клетва да се подчинява на Тиберий
Клавдий Цезар като държавен глава. Нарушение на подобна клетва би могло да се извини единствено ако Цезар бе нарушил явно клетвата си да управлява справедливо по отношение на общото добруване; Цезар не е нарушил тази си клетва. Нелоялността към Цезар следователно е богохулство спрямо боговете, пред които Винициан положи клетвата си, и враждебност спрямо държавата, която е по-склонна, отколкото преди, да бъде управлявана от Цезар. За глупостта му: макар да е вероятно Скрибониан да убеди няколко хиляди от войниците си с помощта на лъжи и подкупи да нападнат Италия и да спечели военни победи, нима някой от благородните сенатори искрено вярва, че той е предопределен да стане наш император? Вярва ли някой, че преторианците, главната ни сила, ще се присъединят към него?
Преторианците не са глупаци: те усещат кога им е добре. Сенатът и народът и те не са глупци: знаят, че под Клавдий се радват на една свобода и благоденствие, отказвани им при преките му предшественици. Скрибониан не би могъл да се възприеме от нашия град, освен ако обещае да изличи съществуващите неправди, и сигурно ще се удиви, когато разбере, че не съществуват неправди за изличаване. Както аз виждам случая, сенатори, това бъдещо въстание е

671
подтикнато от лична завист и лична амбиция. Сега от нас се иска не само да сменим един император, който във всяко отношение се оказа достоен за нашето възхищение и послушание, с другиго, чиито способности едва познаваме и чиито намерения ни се струват подозрителни, но да се изложим на риска на една гражданска война.
Защото, ако предположим, че Цезар бъде убеден да се оттегли, дали армиите наистина ще признаят Скрибониан за свой командир? Има няколко изтъкнати личности, далеч по-способни да поемат монархията, отколкото Скрибониан. Какво би могло да попречи на други военачалници, с по четири легиона зад гърба си вместо
Скрибониановите два, също да се предложат за императори и да настъпят към Рим? А дори Скрибониан да успее да се наложи, което лично аз смятам за твърде невероятно, какво ще кажем за Винициан?
Ще се задоволи ли той да превие коляно пред надменния Скрибониан?
Дали той не е предложил подкрепата си само при условие, че империята ще бъде управлявана от двамата? А дори и да е така, не бихме ли могли да очакваме нов смъртен дуел между тях, както навремето между Помпей и божествения Юлий Цезар и между Марк
Антоний и божествения Август! Не, сенатори! Това е случай, при който нашата лоялност, благодарността ни и общите ни интереси вървят ръка за ръка. Трябва верноподанически да подкрепим Тиберий
Клавдий Цезар, ако желаем да си заслужим благодарността на отечеството, одобрението на боговете и нашите лични самопоздравления по-късно, когато Винициан и Скрибониан вече са срещнали смъртта на предателите, която тъй щедро заслужават.
След това взе думата Руфрий:
— Смятам за много неприятно това, че вероятността за нелоялността на преторианците изобщо бе спомената в това събрание.
Като техен командир аз се възмущавам от мисълта, че дори един- единствен от тях е в състояние да пренебрегне своя дълг към императора. Не бива да забравяте, уважаеми сенатори, че именно преторианците първи се обърнаха към Тиберий Клавдий Цезар, сега
Баща на Отечеството, с молба да поеме върховното командуване на армията и че това събрание за известно време не беше склонно да потвърди избора ми. Затова не прави чест на един сенатор да подхвърля, че преторианците можели да се покажат нелоялни. Не,
както те бяха първите да поздравят Тиберий Клавдий Цезар император,

672
тъй те ще са и последните, които ще изоставят неговата кауза. И ако до лагера достигне вестта, че Сенатът е решил да предложи върховното командуване на друга някоя личност — в този случай, уважаеми сенатори, съветвам ви незабавно да вземете решение или да укрепите тази сграда с барикади от пейки и грамади от уличната настилка, или да отложите заседанията си и да се пръснете по всички посоки.
И тъй, гласуваха ми пълно доверие и Сенатът ме упълномощи да пиша на Скрибониан, уведомявайки го, че му отнема командуването и че той трябва да се върне в Рим, за да даде обяснения. Но Скрибониан изобщо не получи писмото ми. Той вече беше мъртъв.
Ще ви разкажа какво се беше случило. След като успял, както той си мислел, да бъде обикнат от сърце от войниците си, като отслабил дисциплината им, доставил им изобилие от свободни развлечения и увеличена дажба от вино, заплатена от личните му средства, той строил Седмия и Единайсетия легион в местния амфитеатър и им заявил, че животът му бил в опасност. Прочел им писмото на Винициан или по-голямата част от него и ги запитал готови ли са да го подкрепят в опита му да освободи Рим от една тирания,
която, както личало, бързо се превръщала в капризна и жестока като по времето на Калигула. „Републиката трябва да се възстанови! — викнал той. — Само при Републиката е процъфтявала истинската свобода.“
Той сипел семена направо от торбата, както се казва, и някои семена поникнали начаса. Обикновените войници дочули в думите му звънтене на монети: те обичат парите, а освен това струвало им се несправедливо такъв един щедър военачалник да бъде принесен в жертва на моя гняв и завист. Аплодирали го бурно, аплодирали и
Винициан, който навремето бе командувал Единайсетия легион; и дали клетва да следват и двамата, та ако потрябва, чак до края на света.
Скрибониан им обещал по десет златици на всеки, и то начаса, по четиридесет при пристигането им в Италия и още по сто в деня, в който ще влязат победоносно в Рим. Платил им десетте златици и ги отпратил обратно в лагера, нареждайки им да бъдат в готовност за предстоящия поход. Щял да ги призове веднага щом пристигнели транспортите от Италия и щом местните новобранци бъдели въоръжени. Но Скрибониан направил голяма грешка, подценявайки верноподаничеството и интелигентността на своите войници.
Наистина не било трудно да извика у тях временно негодувание заради

673
неправдите към него самия и те били готови да приемат парични подаръци, докато са в подобно настроение; но пълното нарушение на войнишката им клетва било друго нещо. Това вече не се купувало така лесно. Готови били да го следват до края на света; но не и до Рим —
центъра на този свят. Трябвало много повече от десет златици на човек, за да бъдат склонени да слязат на италийския бряг с несигурното обещание за още по четиридесет при слизането на брега.
Да напуснат своята провинция и да нападнат Италия, означавало бунт,
а наказанието за неуспешен бунт беше смърт: смърт в боя или смърт под меча на палача, а дори и смърт от бой с пръчки или разпъване на кръст, ако императорът пожелае да си послужи с тях като пример за назидание.
Свикали събрание на офицерите, за да се реши дали да последват
Скрибониан, или не. Изразили известна симпатия към него, но не били много склонни да участвуват в бунт. Във всички случаи никой не искал
Републиката да бъде възстановена. Скрибониан им бил заявил, че разчита на тяхната подкрепа, и подметнал, че ще ги хвърли на справедливия гняв на обикновените войници, ако откажат да го подкрепят в славната кауза за възстановяване древните римски свободи. Решили да печелят време. Изпратили му пратеници, които да му обяснят, че все още не са се споразумели помежду си, но ще го уведомят за общото си решение — нека им прости моралните колебания — в деня, когато войската тръгне на път. Скрибониан им отговорил, че могат да постъпят както намерят за добре — той разполагал с многобройни способни хора, които да ги заместят, — но ги предупредил, че ако откажат да го подкрепят, ще трябва да се приготвят да заплатят с живота си за своето упорство. По-важно от събранието на офицерите обаче било тайното събрание на знаменосците, подофицерите и другите низши чинове, както и на всички войници със служба над дванайсет години, повечето от които бяха женени за далматинки, тъй като войниклъкът им беше преминал по тези места: един римски легион почти никога не се местеше от една провинция в друга. Седмият и Единайсетият всъщност смятаха
Далмация за свой постоянен дом и нямаха други интереси и идеи,
освен тези да се настанят колкото може по-удобно там и да защищават своята собственост.
Знаменосецът на Седмия се обърнал към събранието:

674
— Момчета, вие всъщност не възнамерявате да последвате пълководеца ни до Италия, нали така? Това ми се струва много глупаво приключение, да оставим настрана честта на легиона. Дали сме клетва за вярност на Тиберий Клавдий Цезар, нали? А той се оказа почтен човек, нали? Може да се е заял със стария Скрибониан, но кой ще каже на чия страна лежи правдата? Старият Скрибониан и той си има недостатъци — знаем си го. Защо не ги оставим сами да се оправят помежду си? Готов съм да се бия с германци, с мавританци, с парти, с евреи, с британци, с араби, с китайци — готов съм да отида, където ме пратят — войник съм, такава ми е работата. Но не желая да се бия в
Италия с преторианците. Те много обичат императора, така съм чувал,
а освен туй според мен твърде странно е да се бием едни други.
Военачалникът не би трябвало да иска това от нас. Лично аз не съм изхарчил неговия подарък и не възнамерявам да го сторя. Предлагам да се откажем от цялата работа.
Всички се съгласили с него. Но младите войници и по-тежките случаи — старите войници с лош характер — вече били тъй възбудени в очакване на обещаните пари и плячката, че пред събранието изникнал въпросът как да се откажат от въстанието, без да се поставят в неловко положение. Разумна идея хрумнала на един от тях. Подобен бунт сред същите тези легиони бе потушен преди трийсет години с помощта на небесно знамение — слънчево затъмнение, последвано от поройни дъждове: защо да не се измисли друго знамение, което да разколебае бунтовниците? Намислили го.
Пет дни по-късно пристигнала заповед от Скрибониан легионите да се отправят към пристанището в пълно въоръжение, с хранителни припаси, екипирани, готови да се натоварят веднага на корабите за
Италия. Знаменосците на Седмия и Единайсетия легион едновременно докладвали на своите командири, че в същата сутрин не успели да обкичат Орлите по обичайния начин с лаврови гирлянди. Гирляндите падали в мига, в който ги поставяли, и незабавно повяхвали! След малко знаменосците отново се втурнали с престорен ужас да съобщят за друго чудо: знамената отказали да се измъкнат от земята, в която били забити! Офицерите с радост изслушали вестта за тези ужасни знамения и ги съобщили на Скрибониан. Скрибониан изпаднал в луд гняв и се втурнал в лагера на Единайсетия.

675
— Разправяте, че знамената отказвали да се помръднат, а, лъжци такива! То е, защото сте банда страхливци и нямате смелост колкото едно куче. Гледайте! Кой разправя, че това знаме не можело да се отмести?
Изтичал до най-близкото знаме и го дръпнал. Вдигал и дърпал,
напъвал се, докато вените на челото му изпъкнали като въжета, но не могъл да помръдне знамето. А всъщност то било тайно забито в цимент още през нощта на събранието, същото били сторили и с другите знамена, а отгоре натрупали пръст. Циментът се бил втвърдил като скала.
Скрибониан разбрал, че всичко е загубено. Размахал пестник към небето, затичал се към пристанището, скочил на личния си кораб и наредил на моряците незабавно да се отделят от брега и да навлязат в морето. Потеглял за Италия, възнамерявайки, смятам, да предупреди
Винициан за своя провал. Но вместо това моряците го свалили на остров Лиса близо до Корфу, предполагайки, че плановете му са се променили, и не желаейки да имат нищо повече с него. Останал само един освобожденец и той присъствувал на самоубийството му.
Винициан и той се самоубил, когато след ден-два научил вестта;
същото сториха и повечето от съучастниците му. Бунтът не се състоя.
Излишно е да се преструвам — преживях десет напрегнати дни между оная реч в Сената и часа, в който получих щастливата новина за провала на Скрибониан. Изнервих се много и ако не бяха усилията на
Ксенофонт, старите ми болести непременно щяха да се върнат с нова сила. Но той ме наливаше ту с едно, ту с друго, поддържаше ме с масажи и ме окуражаваше по своя сдържан начин да не се боя от бъдещето; и тъй успя да ме измъкне без сериозно увреждане на здравето ми. Един стих от Омир ми се наби в съзнанието и аз безспирно го повтарях на всеки срещнат:
Дори един ден го дадох на Руфрий за парола. Месалина ми се присмя, но аз имах готов отговор:

Изтегляне 7.72 Mb.

Сподели с приятели: