Балканите в европейската система на международни отношения (1878-1913)
Абдикацията на княз Александър Батенберг
Изтегляне 0.61 Mb.
|
- Навигация на страницата:
- Обявяване на българската независимост
Абдикацията на княз Александър Батенберг През късната пролет на 1886 г. европейската дипломация като че ли има всички основания да бъде доволна от преодоляването на кризата на Балканите: сключен е мирът между България и Сърбия; подписан е „Актът за спогодба относително работите на Източна Румелия”. Разрастването на въоръжения конфликт между балканските държави наистина е избегнат, но начинът, по който е разрешена българската криза, започнала с провъзгласяването на Съединението на Източна Румелия с Княжество България, съдържа предпоставки за изострянето на международните противоречия и не обещава нищо добро за европейския мир. Извоювано със самостоятелните сили на народа и заплатено със скъпи жертви, Съединението е блестящ дебют на българската политика и държава в осъществяването на национално-обединителната програма. В перспектива то осигурява силното присъствие на България в международния живот, превръщайки я във важен фактор на Балканите. Но през лятото на 1886 г. политическите сили в страната, от различни гледни точки и по различни причини, осъждат начина, условията и формата на признаването на Съединението, както и липсата на компенсации от Букурещкия мирен договор, които Сърбия като агресор би следвало да заплати. Правителството на П. Каравелов е критикувано и от опозицията, и от собствените си привърженици за отстъпването на села от Кърджалийско и Родопите на Турция, за влошеното икономическо състояние на страната, за отношението му към княза, за позицията му спрямо Русия и пр. Въпросът, по който политическата общественост категорично се разделя на два непримирими лагера, е съдбата на българския държавен глава. Руският натиск, намеса и разрастващите се агитации за детронирането на княз Александър разширяват и канализират противоруските настроения в политически прояви и формирането на т. нар. русофобски лагер. Към него принадлежат все още неорганизирани групи и лица от средите на дейците по Съединението, от Либералната (Казионна) партия в Южна България, от Консервативната партия и от Либералната партия в Княжеството. За националистичните кръгове личността на княз Александър е символ на обединена България, а княжеската институция олицетворява суверенността на държавата и законността на властта. Девизът на националистите „Без Батенберг няма България" е израз на порасналото национално самочувствие и кодифицира идеята за отстояване на самостоятелността на държавата от посегателствата на руската царска дипломация. На другия политически полюс привържениците на Др. Цанков, отделни дейци от Консервативната партия и Народната (Съединистка) партия в Южна България, застанали зад лозунга „Без Русия не можем", възприемат руските оценки и вижданията за отстраняването на княз Александър като начин, за възстановяването на предишните отношения между България и Русия. За някои от русофилите, включително за самия Цанков, идеята за руска окупация не само не е чужда, но се схваща и като напълно приемлива форма в междудържавните отношения, гарантираща бъдещето на България. Русофилският лагер, въпреки някои нюанси в преценките и в политическото поведение, като цяло манифестира привързаност към държавата освободителка, с което се компрометира отношението към собствената държава и държавността въобще. В обстановката на драматично разделяне и противопоставяне между русофили и националисти правителството на П. Каравелов се опитва да намери приемлив за държавата изход от кризата, като спечели благоволението на Русия, без това да означава детронация на княз Александър. Всъщност руските дипломати вече изпълняват препоръката на Александър III за „решителни действия в България", като подкрепят и съдействат на заговора за насилствено детрониране на княз Александър. На 9 август 1886 г. П. Богданов изпраща от София дългоочакваното в Петербург известие: „Днес в 3.30 часа сутринта войските и народът свалиха княза, който подписа абдикацията си. Князът и брат му са откарани в манастир. Кръвопролитие нямаше. Телеграми на чужденци не се пропускат". Върху тази телеграма руският самодържец отбелязва първоначалните си съмнения: „Комедия ли е това, или не? Ето въпроса!". Същият въпрос си задават и политическите дейци в България, изненадани от вестта за детронирането на княз Александър. Ограничено замислен, набързо и лошо организиран, държавният преврат е извършен от група офицери под ръководството на майор Петър Груев. Заговорниците нямат уточнен план за действие и едва успяват да съставят правителство начело с митрополит Климент (В. Друмев), което просъществува само три дена. На 12 август е сформирано ново правителство с министър-председател П. Каравелов, на което детронаторите предават властта. Междувременно либералите националисти и военните гарнизони в провинцията, главно от Южна България, организират контрапреврат, ръководството на който се поема от председателя на Четвъртото обикновено народно събрание Ст. Стамболов. Целта на движението е да осигури връщането на княз Александър в страната и да възстанови конституционния порядък. По това време наместничеството и правителството успяват да установят връзка с княза и със съдействието на българския дипломатически агент в Букурещ Г. Д. Начович организират завръщането му в страната. На 17 август княз Александър е посрещнат тържествено в Русе. Тук той обнародва прокламация към българския народ, с която обявява, че отново поема управлението на страната и утвърждава извършеното в негово отсъствие от наместничеството и съставеното ново правителство на В. Радославов. От Русе българският княз изпраща до руския цар известната си Верноподаническа телеграма: „От Русия съм приел короната, готов съм да я сложа в ръцете на нейния владетел." Тази депеша, за която най-мекото определение би могло да бъде политическо недомислие, Ал. Батенберг провожда тайно, без да информира правителството и най-близките си привърженици. Уплашен за собствената си сигурност, обладан от малодушие и убеден, че при създалите се вътрешно- и външнополитически условия не би могъл да управлява без формалната санкция на Русия, князът поставя оставането си на българския трон единствено в зависимост от одобрението на царя. Отговорът от Петербург е недвусмислен и категоричен: „Получих телеграмата на Ваше Височество. Предвиждайки страшни последствия за тъй зле изпатилата страна, не мога да одобря Вашето връщане в България". На 26 август 1886 г. с нарочна прокламация княз Александър оповестява абдикацията си и обявява назначените от него регенти - Ст. Стамболов, П. Каравелов и подполк. С. Муткуров, които да управляват страната до избора на нов княз. Същия ден е направена и промяна в правителството, което добива следния състав: д-р В. Радославов - министър-председател и министър на вътрешните работи, Г. Д. Начович - министър на външните работи и изповеданията, д-р К. Стоилов - министър на правосъдието, Ив. Ев. Гешов - министър на финансите, Тодор Иванчов - министър на просвещението, и военен министър - полк. Д. Николаев. На следващия ден Александър Батенберг отпътува от страната: започва периодът на безкняжието, годината на регентството, чиято външна политика за защита и отстояване на държавната самостойност е тенденциозно омаловажена от недоброжелателния френски печат като „борба на глиненото гърне с желязното". Замислен като средство за подобряване на руско-българските отношения, превратът на 9 август 1886 г. въвлича страната в остра и драматична по своя характер държавно-политическа криза. Всъщност след абдикацията на княз Александър вътрешнополитическите аспекти на кризата стават значително по-маловажни от нейните външнополитически измерения. Според начертанията на регентството и правителството стабилизирането на вътрешната обстановка и умиротворяването на обществото могат да се постигнат едва след като се намери изход от неопределеното положение на страната. Това практически означава да се намери княз за овакантения български престол. Именно въпросът за държавен глава става приоритетен за външната политика и главната задача на българската дипломация е да осигури кандидат, който би отстоявал интересите на България, но който трябва да е приемлив и за великите сили. Защото съгласно Берлинския договор българският държавен глава се избира от Великото народно събрание, но изборът на княза трябва да бъде потвърден от великите сили и Турция. Българският въпрос следователно излиза на европейската сцена като съществен компонент на международните противоречия. Започва обиколката в Европа на делегацията на българските представители Стоилов, Греков и Хаджикалчов. Пълномощията на депутатите, подписани от министър Начович, предвиждат разговори с германския канцлер О. Бисмарк, английския министър-председател Солзбъри и външните министри Калноки (Австро-Унгария), Гирс (Русия), К. Ф. Н. ди Робилант (Италия) и Е. Флуранс (Франция). В десетдневния си престой във Виена делегатите се срещат и разговарят с главния секретар на Министерството на външните работи Сечени, с външния министър Калноки, с посланиците на Турция и Русия и с други официални лица, на които излагат целите на своята мисия. Граф Калноки уверява българските пратеници, че България може да разчита на подкрепата на Австро-Унгария, която няма намерение да се меси във вътрешните работи на страната и ще отблъсне всяка инициатива за промяна на правителството, което е запазило вътрешния порядък. „Австрийското правителство - казва той - ще приеме всеки княз, който се избере от българския народ" и прибавя, че по този въпрос българите следва да се придържат в границите на Берлинския договор. Във Виена българските депутати разбират чрез руския посланик А. Б. Лобанов-Ростовски, че Русия няма да ги приеме нито официално, нито частно, тъй като тя не признава Събранието и правителството, които са ги упълномощили с тази мисия. Става ясно също, че има проблеми около приемането им и в Берлин, но със съдействието на Калноки въпросът е разрешен. В австро-унгарската столица българската депутация получава предложение от принц Фердинанд Сакскобургготски за размяна на мнения с оглед поставянето на кандидатурата му за българския престол. На 1 декември 1886 г. вечерта във Виенската опера К. Хаджикалчов е представен на принца, а на следващия ден го посещава в двореца Кобург. В проведените срещи и разговори се включват и останалите двама членове на депутацията. В телеграма до българското правителство делегатите съобщават, че принц Кобург е „спечелен за българското дело и е готов да води политика за запазване на народната независимост". Той обаче признава, че не може да действа против волята на Русия и смята да постави някои условия преди избирането му за княз, макар да е предан на делото на регентството. При тези условия на депутацията се нарежда да проведе сондажи в предстоящите разговори с правителствените кръгове в Берлин, Лондон, Париж и Рим. В Берлин Стоилов, Греков и Хаджикалчов са приети от държавния секретар по външните работи поотделно и на всеки от тях той препоръчва разбирателство с Русия, без това да означава, че Германия смята да посредничи между София и Петербург. В Лондон на тримата българи е устроен прием, който надминава всички очаквания. Министър-председателят Солзбъри поздравява българите за „твърдата им съпротива срещу чуждото господство". Външният министър Д. Идеслей уверява делегатите, че Англия е на страната на българския народ и неговата справедлива борба за независимост. Самата кралица Виктория изразява симпатиите си към пратениците на регентството. Надеждата на регентите и правителството, че Франция няма да се солидаризира с Русия по въпроса за законността на Великото народно събрание, пропада след посещението на депутацията в Париж. Френският министър на външните работи Флуранс съветва българските държавници да отстъпят пред исканията на Русия, защото без нейното съгласие въпросът за избор на княз не може да се реши. Френската позиция е единодушно одобрена от меродавния парижки печат и предизвиква задоволството на Петербург. От Париж Стоилов, Греков и Хаджикалчов заминават за Рим. Италианските държавници уверяват делегатите в искрените си симпатии към България и откровено ги съветват за повече благоразумие в българската политика. Според тях това означава да се потърси изход от кризата чрез преговори с Русия при посредничеството на Високата порта, с които да се удовлетворят исканията на Петербург за промяна в състава на регентството и правителството. Турският посланик в Рим уведомява българските пратеници, че в Цариград вече ги очакват и че там преговорите по българския въпрос са започнали. Стоилов и Греков по море, а Хаджикалчов през България се отправят към турската столица, последния пункт на техния дипломатически маршрут. Без да бъде неуспешна, мисията на тричленната депутация не донася конкретни резултати. Става ясно това, което и преди обиколката из Европа е известно: поради противоречивите си интереси нито една от Великите сили няма да се ангажира с официална подкрепа на която и да е кандидатура за български княз. Още в края на февруари Стамболов съобщава на английския дипломатически агент О'Конър твърдото намерение на регентството да намери кандидат за българския престол, който да дойде в България преди решението на силите. По същество това означава, че първият регент взема инициативата в свои ръце и че от решенията в София ще зависи изходът от кризата. Това означава също, че при осъществяването на новата българска програма противоречията между Великите сили по българския Въпрос ще се третират не като пречка, а като възможност за разрешаването му. „Разни дипломати може да искат каквото обичат, но ножиците са още в ръцете ни - споделя уверено Ст. Стамболов - и ние няма да пожертваме интересите на България за хатъра на никого." Основана на реалистичната преценка на международната конюнктура, възхитителната решителност на първия регент се споделя от министъра на Външните работи Начович, главния мотор в активирането на българската дипломация. Към този чудесен екип следва да се добавят имената на д-р Г. Вълкович, който използва уменията си за спечелването на Високата порта, и д-р К. Стоилов, който е натоварен с дипломатическата мисия да намери кандидат за княз. Всички те, различни по характер, манталитет и темперамент, свободни в конкретните си постъпки, подчиняват обединените си усилия за изпълнението на програмната задача - избор на държавен глава, който да поеме функциите си въпреки и независимо от съпротивата на Русия и без предварително споразумение на държавите, подписали Берлинския договор. Дипломатическите сондажи започват отново във Виена, където на 18 март 1887 г. пристига министърът на правосъдието К. Стоилов, придружаван от Петър Матеев, лице за технически поръчки, непознато на европейските дипломати. Мисията на Стоилов има не само осведомителен характер, но и чисто оперативно-практически. Според дадените му от София инструкции той трябва да разбере дали бившият княз Александър Батенберг би се съгласил да бъде отново избран и да се върне в страната без съгласието на силите. В случай на отказ Стоилов е натоварен да води преговори с принц Кобург, ерцхерцог Йохан Салватор или някой друг подходящ принц, който би приел българската корона при същите условия. Княз Александър не отказва, но поставя трудно изпълними условия: да бъде признат от Англия, Австро-Унгария, Италия, Германия и Турция; Великото народно събрание да провъзгласи независимостта и той да заеме престола като независим владетел. Всичко това да стане преди Батенберг да стъпи на българска земя. Според бившия български княз положението в Европа е много благоприятно за завръщането му в България. Мисията на Стоилов се следи с голям интерес и Внимание от европейската дипломация. В рамките на близо два месеца д-р К. Стоилов се среща и Води разговори с принц Кобург, ерцхерцог Йохан Салватор, с някой си Емил Рудолф фон Шьонайх-Каролат, с други официални и неофициални лица, но никой от кандидатите като че ли не притежава решителността да приеме българската корона при условията, поставени от регентството. За неуспеха на преговорите допринася и двойственото поведение на Батенберг, който въпреки уверенията, че не може да се завърне в България, поддържа тази надежда сред някои среди на висшите военни, на националистическите кръгове и у самия министър-председател В. Радославов. Начович настоява пред Стоилов да побърза с княжеския въпрос) и да поиска от княз Александър една декларация в смисъл на окончателен и категоричен отказ от престола. Батенберг наистина дава такива уверения, а приблизително по същото време (24 - 25 май) Стоилов подновява преговорите с принц Кобург, по лична инициатива на принца. Фердинанд - съобщава българският дипломат - е съгласен да постави кандидатурата си, ще приеме избора, когато му се съобщи, че е избран. Българското правителство трябва да направи постъпки пред Високата порта за одобрение. Този начин на действие според принца е по-удачен, отколкото ако той веднага дойде в България. Българското правителство очевидно намира този вариант за приемлив и на 25 май 1887 г. Начович телеграфира на Вълкович: „Едничкото лице, което наполовина склонихме да приеме българския престол, е принц Кобург. Тъй щото днес е нашият кандидат, ако княз Александър е невъзможен. Това Ви казвам частно, за да приготвите терена." Сериозният характер, който добива кандидатурата на принц Кобург, не остава в тайна за европейските кабинети и предизвиква нова серия от разнообразни и противоречиви дипломатически инициативи. Безплодните дискусии на европейската дипломация по българския Въпрос, както и влошаването на отношенията в правителствените среди кара регентството да следва неотклонно своя курс за незабавно избиране на княз, за което то свиква Великото народно събрание на нова сесия. На 25 юни 1887 г. председателят на събранието Д. Тончев предлага за княз на България да бъде избран Фердинанд Сакскобургготски. Народните представители приемат кандидатурата с акламации и избират депутация, която да връчи на новоизбрания княз официалното решение на събранието. Още на следващия ден княз Фердинанд изпраща по телеграфа своя утвърдителен отговор: „Гордея се и благодаря за решението на Великото народно събрание да ме избере княз на България. Надявам се, че ще мога да се покажа достоен за доверието на благородния български народ и отзовавайки се на поканата на В. Н. Събрание, готов съм да дойда в България, да посветя живота си за щастието и благоденствието на българския народ, щом като изборът бъде утвърден от Високата порта и признат от Силите". Изборът на княз, несъмнена победа на регентския курс, е първа стъпка към ликвидирането на държавната криза. На 28 юни 1887 г. е уредена и правителствената криза със съставянето на ново правителство с министър-председател д-р К. Стоилов. На 2 август 1887 г., точно в 12 часа, в залата на Великото народно събрание в Търново в присъствието на депутатите, регентите, министрите, митрополит Антим и други официални лица принц Кобург е тържествено коронясай за княз на България и полага клетва за спазването на Конституцията и законите на страната. С това властта на регентите е прекратена, а правителството на д-р К. Стоилов си подава оставката. С нарочна прокламация княз Фердинанд обявява на българския народ, че поема браздите на управлението. Той благодари на народа, че го е избрал и че се е показал пропит от патриотизъм и благоразумие в най-трудни времена, с което е доказал, че е достоен за по-добро бъдеще. Князът благодари и на регентите и правителството за доброто управление и изказва надежда, че народ и армия ще се сплотят и ще заработят за благото на отечеството. Призовавайки Божието благословение, княз Фердинанд завършва прокламацията с възгласа: „Да живей свободна и независима България!". С пристигането на Кобургския принц в България приключва периодът на регентството, а заедно с това и най-острият етап от развитието на българската криза. С персонифицирането на монархическия институт страната излиза от опасното положение на неопределеност, предлагаща и предпоставяща външни вмешателства. Независимо от качеството на решенията, коефициентът на тяхната полезност и цената за осъществяването им, преодолян е дълго напластяваният комплекс на „малката и освободена държава", която не може да има самостоятелна външна политика. Българската държава вече се е измъкнала от черупката на наивно-романтична политическа формация и доказва, че сама може да реди своята съдба. Изборът на държавен глава е самостоятелен успех на българската дипломация, победа на политическия курс на националистическите политически среди. На регента Стамболов, на външния министър Начович и на техните най-близки сътрудници принадлежи заслугата за осъзнаването, изработването и изпробването в практиката на автентичен дипломатически метод, ефективността на който се състои в рационалистично-то използване на всички контигентности за неговото осъществяване. В условията на изострящи се международни противоречия, при открито демонстрираната враждебност на Русия, ръководителите на българската дипломация, вдъхновявани от политическия идеал за държавна независимост, имат куража, усета и политическия реализъм да наложат свой изход от кризата - намирането на княз и довеждането му в страната като средство и бариера срещу чуждите вмешателства. Заедно с това те имат прозорливостта да изоставят временно програмата за национално обединение, подчинявайки етапното и осъществяване на приоритетната необходимост - укрепването и отстояването на държавната самостойност. Обявяване на българската независимост След възстановяването на Българската държава през 1878 г. в рамките на Берлинския договор, въпросът за укрепване на националният суверенитет се превръща във водеща цел на българската външна политика. Въпреки различията помежду си българските правителства се придържат към политиката на последователно еманципиране и постигат значителни успехи: България е допусната да участва на международни конференции, успява да сключи търговски договори, консулски и други конвенции, успява да създаде силна армия и има сериозни външнополитически успехи. Тези успехи са придружени от опити за формално премахване на унизителния васалитет, започнали веднага след 1885 . По-конкретни постъпки пред Великите сили са направени през 1897, 1900, 1902, 1905, 1907 г, но в повечето случаи те имат значението на дипломатически сондаж. Активизирането в тази насока на българската дипломация в началото на ХХ век показва решителността на българската държава и благоприятната международна обстановка, която се оказва ключов фактор за признаването на независимия статут на българската държава. В началото на 1908 г. ръководителите на българската дипломация разбират, че Великите сили няма да дадат съгласието си за провъзгласяване на независимостта, като България трябва да действа самостоятелно и да постави Европа пред “свършен факт”. От този момент нататък за успеха на тази мисия работи целия политически елит на Княжество България - княза, българското правителство, дипломатически агенти, видни общественици и заможни българи, които посредничат както пред европейските държави, така и пред турските управляващи кръгове. Българската дипломация проявява завидна далновидност при оценката на вътрешната и международна обстановка, избора на средства, искания и посредници в хода на преговорите за признаване на независимостта. Прибягва се дори и до ултимативно искане с цел защита на националните интереси и извоюване на по-добри условия за страната. Благодарение на успешната външна политика на Княжество България дипломацията печели битката за българската независимост. Зависимото положение на българската държава се налага със сключения между Великите сили Берлински договор през юли 1878 г. Според чл. 1 на договора България се създава като автономно и трибутарно княжество под върховната власт на султана. В чл. 3 се споменава, че българският държавен глава се титулува княз, която титла до тогава се дава на владетели на новообразували се държави, оставащи под васалната зависимост на страната, от която са се освободили. Освен това българският княз следва да се избира със съгласието на Великите сили, подписали договора и да се одобри от султана. Васалното положение на страна се подчертава в чл. 7 от договора с употребата на думите “автономия” и “органически устав” вместо думата конституция. България е лишена и от правото да поддържа редовна войска и военен флот и самостоятелно да организира отбраната си. Най-тежки за България клаузи на Берлинския договор се оказват – плащането на годишен васален данък, поемането на част от турските държавни дългове, поставянето й под режима на капитулациите и свободната търговия, които натоварват икономически страната с огромни плащания. Докато все още няма реални сили да отхвърли васалността, Българската държава се стреми да използва балканските противоречия между европейските държави, за да се освободи от някои нейни белези, без формално да се обявява за независима. България отказва да извършва плащания по васалния данък и част от държавните дългове на Турция. Освен това България създава собствени дипломатически и търговски представителства в чужбина, участва в няколко международни конференции, сключва военни договори и конвенции. Търновската конституция напълно игнорира чл. 1 и 3 от Берлинския договор. С помощта на Русия, Княжеството създава своя добре обучена армия и военен флот. Лишаването на българската държава от правото да води самостоятелна външна политика и да има собствено търговско и дипломатическо представителство силно ограничава защитата на нейните интереси. Позицията на Княжеството пред чуждите правителства се представлява от дипломатическите посланици на Турция, а българските представители към правителствата на Великите сили се наричат дипломатически агенти, като не им се признава ранга на посланици. Според Топханенския акт от 1886 г., макар и съединена с Княжеството, Източна Румелия остава автономна провинция на Османската империя, а българският княз се назначава за неин генерал-губернатор, при условие че ще служи честно и предано на султана. Запазването на суверенните права на султана върху територията на Източна Румелия представлява заплаха за Съединението. В началото на 1908 г. като единствен път за реализиране на поставените цели и защита на националните интереси за правителството на Демократическата партия се оказва обявяването на независимостта. За обявяването на независимостта се води дълга и упорита дипломатическа борба. Причините за това са няколко. Първо, силите, подписали Берлинския договор, заемат отрицателна позиция срещу отхвърлянето на васалитета. Второ, българското правителство се стреми едновременно с обявяването на независимостта да постигне и национално обединение и изчаква създаването на благоприятна международна обстановка. През юли 1908 г. положението значително се променя с избухването на Младотурската революция. Англия придобива изключително влияние върху новоизбраното правителство и заема отрицателно отношение към българските искания по македонския въпрос и независимостта. В допълнение, обявените от революцията политически свободи на поробените народи се превръщат в пречка за извоюване на автономия на Македония с перспектива мирното й присъединяване към родината. С тази идея рухват и съображенията, които дотогава карат българското правителство да се колебае по въпроса за обявяването на независимостта. В направения анализ от дипломатическия агент в Цариград Гешов относно Младотурската революция се повдига пред българския парламент въпроса за обявяване на независимостта. От друга страна, в създалата се благоприятна обстановка Турция се оказва заета с вътрешните си проблеми и не може да оказва значително противодействие. Отношението на Великите сили по въпроса е от изключителна важност, имайки предвид постигането на международно признаване на независимостта. Руската дипломация разбира, че обстановката с отхвърлянето на българския васалитет е назряла и отношението на Великите сили към това събитие ще предопредели засилването или отслабването на влиянието им върху страната. В това отношение позицията на Русия е най-изгодна за България. От своя страна Австро-Унгария срещу съгласието си за свободно движение на руските кораби през проливите получава съгласието на Русия за анексията на Босна и Херцеговина. Осигурила си руската подкрепа, от своя страна Австро-Унгария приема българския княз като независим владетел по време на честването на юбилея на император Франц Йосиф в началото на септември. Факт, който може да показва само имперската благосклонност по българския въпрос. При наличието на обективни политически и икономически предпоставки и на благоприятна международна обстановка за обявяването на независимостта скоро възникват и непосредствени поводи за извършването на този акт. Скоро настъпват събития, които улесняват намеренията на българската дипломация. На 11 юли 1908 г. избухва Младотурската революция, която обявява въвеждането на конституционно управление. Съставено е ново правителство с амбицията чрез преобразуване на империята да се предотврати нейното разпадане и пълното й подчинение на Великите сили. В заключението на дипломатическия представител в Цариград Гешов от 19 юли 1908 г. фигурира непосредствената препоръка за активизиране на българската дипломация в посока обявяване на независимостта. В тази обстановка ангажираните външнополитически фигури предприемат действия по информирането и получаването на одобрението на княза по въпроса, тъй като акция с такава важност следва да има най-висша държавна подкрепа – тази на монарха. На 6 август 1908 г. министърът на външните работи ген. Паприков пише до княза: “Нашата най-близка цел трябва да бъде Независимостта.” Два дни по-късно и министър-председателят Малинов изпраща писмо-доклад до Фердинанд, в който настоява, че моментът за обявяване на независимостта е напълно узрял. Княжеското одобрение фактически стартира външнополитическите действия на правителството по отхвърляне на васалното положение на Княжество България. В средата на август 1908 г. Министерството на външните работи предприема засилена кампания за проучване на международната обстановка и нагласите към евентуално обявяване на българската независимост. По нареждане на ген. Паприков на 17 и 18 август 1908 г. дипломатическият агент в Париж Д. Станчов се среща с руския външен министър, за да разбере отношението на Русия по този въпрос. Изволски се отнася благосклонно към българското желание, но съветва “търпеливо чакане”. Според него България не бива да нарушава първа Берлинския договор, а да остави това на Австро-Унгария, която се готви да анексира Босна и Херцеговина. След трезво обсъждане на положението в Турция и позицията на Русия и Австро-Унгария, българската дипломация начертава нов външнополитически курс – решено е, че бездействието е опасно за интересите на страната и трябва да се направят постъпки за ликвидирането на васалното положение. Остава едно средство: непосредствено споразумение с Турция. На 23 август министър-председателят Ал. Малинов предприема частно пътуване до Франция като пътьом се среща с княза, който по това време е в Австро-Унгария. В проведените разговори той излага решението на правителството да направи постъпки в Цариград за постигане на независимостта чрез българо-турско разбирателство. Въпросът е изключително важен, затова налага нуждата от съгласието на монарха. Въпреки страха си от международни усложнения князът одобрява идеята и препоръчва на Малинов да направи сондажи в Париж. Междувременно в Цариград “инцидентът Гешов” влошава отношенията между Княжеството и Турция. Неизпращането на покана за толкова важно събитие като рождения ден на султана до българския представител Гешов цели да подчертае васалното положение на страната. От София отговарят с отзоваване на Гешов от Цариград, а Портата отзовава комисаря си от българската столица. Инцидентът внася допълнителни усложнения както в българо-турските отношения, така и на Балканите, от които се възползват Германия и Австро-Унгария и улесняват агресивните планове на Виена. През първите дни след “инцидента Гешов” българската дипломация се придържа към тактиката на разумното изчакване. Малинов телеграфира, че българското правителство трябва да изчака Турция сама да вземе инициативата за едно съглашение предвид собственото си затруднено положение. В деня на това съобщение обаче се развиват нови събития. На 5 срещу 6 септември 1908 г. избухва стачка на служителите на Източните железници, включително и на територията на България. За да предотврати големите търговски загуби, дирекцията на Източните железници моли Дирекцията на българските държавни железници да поеме обслужването по линиите на българската територия до прекратяване на стачката. Изключително навременна ситуация, от която българското правителство се възползва за изпълнение на предприетия план. Последва втори конфликтен момент в българо-турските отношения след отказа на българското правителство да върне обратно използването на Източните железници след края на стачката от 9 септември. Източните железници на територията на страната са окупирани от войсково поделение и са обявени за български. В отговор на настояванията на Портата железницата да се върне на компанията ген. Паприков заявява, че въпросът трябва да се уреди от самата компания. След така непоколебимо представената позиция на Княжеството, в Цариград разбират, че българо-турските отношения вземат опасна насока и трябва да се направят някои отстъпки. Ген. Паприков решава да се възползва от тази ситуация и прави опит за директно разбирателство с турското правителство по въпросите за независимостта и откупуването на експлоатацията на линията от Компанията на Източните железници. Портата изказва мнение, че би одобрила провъзгласяването на Независимостта и разрешила на компанията да продаде експлоатацията на железниците, при условие че се сключи българо-турски военен съюз. В българската дипломация взема надмощие курсът на министър-председателя Малинов за поставяне на Европа пред “свършен факт”. Държан в течение на събитията, князът търси подкрепа сред австро-унгарските управляващи среди, които след като са решили да анексират Босна и Херцеговина посрещат благосклонно българското искане. Необходимо е да се провъзгласи независимостта и чрез нея да се уредят въпросите с ”инцидента Гешов” и железниците. В същото време и правителството решава да изостави опитите за пряко българо-турско споразумение и да обяви независимостта. Намеренията на българското правителство не остават тайна от европейската дипломация. В съгласие с инструкциите си руският дипломатически агент в София Семеторски-Курило и английският му колега Дж. Бъканин предупреждават правителството, че прокламирането на независимостта ще предизвика криза на Балканите и улесни действията на Австро-Унгария. От Петербург обещават подкрепа на българското искане след като Австро-Унгария първа наруши Берлинския договор. В руските планове независимостта се разглежда като част от компенсациите на балканските държави след анексията. Френският агент Палеолог в разрез със съюзниците си, настойчиво поощрява българското правителство. На 16 септември 1908 г. Министерският съвет взема решение да обяви независимостта на 21 септември. На княза е телеграфирано незабавно да се върне в страната. Тази спешност е продиктувана от опасението, че европейските сили могат да предприемат колективен натиск върху кабинета и да попречат на българските действия. Отчетено е, че опасността за страната ако първа наруши международната договореност не е по-голяма от опасността, ако последва Австро-Унгария и по този начин нанесе втори удар на Турция. Започнала с постъпки пред Великите сили, инициирала българо-турски преговори, българската дипломация се спира на варията на самостоятелна акция, като залага на картата “свършен факт”. На 21 септември в Русе пристига княз Фердинанд, а на 22 септември 1908 г. във Велико Търново със специален манифест обявява България за независимо царство. Престижът на Княжеството нараства особено сред поробеното население в Македония и Одринско. Обявяването на независимостта се посреща с радост от всички българи. В първите часове и дни нито една от Великите сили не предприема официални постъпки за отхвърляне на извършеното дело. Търновският акт не е изненада нито за европейската, нито за балканската дипломация. Търновският акт изправя Европа и Балканите пред свършен факт: отхвърля клаузите на Берлинския договор от 1878 г., който налага върху България статут, оспорващ правото на държавно-национално единство и суверенитет. Същевременно се нарушава договор, поддържал 30 години международноправната решаваща роля на Великите сили и техните интереси в Югоизточна Европа. Обявяването на независимостта отбелязва началото на криза в международните отношения от 1908-1909 г., при която борбата за признаване на независимостта се свързва със непосредствено извършената анексия на Босна и Херцеговина от Австро-Унгария, а също така и с въпроса на присъединяването на Крит към Гърция. Българското правителство е предварително подготвено за трудностите, които трябва да преодолее в усилията си за международно признаване на акта на Независимост. Още на 22 септември Фердинанд телеграфира на султан Абдул Хамид, за да го уведоми за извършения акт и да го увери в личната си вярност. С официална нота до Великите сили са направени постъпки за признаване на България за независима държава. В София не разчитат на бърза и открита подкрепа, но все пак се уповават на предварителните сондажи на княза пред виенската дипломация и се надяват на солидарни действия. Реакцията на Великите сили не закъснява и тя е почти идентична – нито една от европейските държави не проявява готовност да признае българската независимост. Барон Ерентал поставя австро-унгарското условие българското правителство да се споразумее с Компанията на Източните железници. Зад тази позиция застава и Германия. Руската дипломация предлага да се свика конференция за ревизиране на Берлинския договор след частичното му нарушаване. Тя се надява да използва случая да уреди важния за нея проблем за свободното преминаване през Проливите. Заинтересувана за стабилността на младотурския режим и влиянието си в империята, Англия приема идеята за международна конференция като възможност да издейства компенсации за Турция и защита на източноевропейската си стратегия, а именно недопускане на свободно преминаване на руски бойни кораби през Проливите. Париж и Рим проявяват готовност да се присъединят към тази линия. Румъния, Сърбия и Гърция поставят отношението си към българския акт в зависимост от решението на силите. От Цариград в отговор на телеграмата на монарха, великият везир съобщава, че въпросът може само да се реши със съгласието на държавите, подписали Берлинския договор. При тази сложна обстановка правителството се придържа към твърд курс на отстояване на независимостта, според който България трябва да откупи експлоатацията и собствеността на железниците, за да не плаща обезщетение. На 3 октомври по нареждане на правителството дипломатическият агент във Виена уведомява Балплац, че българското правителство е готово да преговаря с компанията за откупуване на правото за експлоатация на Източните железници. Българската дипломатическа активност обаче е парализирана от действията на монарха, който е склонен на по-голяма отстъпчивост. Без знанието на правителството той се обръща към президента на Френската република с молба да посредничи пред европейските сили, като уверява, че България е готова да заплати за това. В Цариград постепенно се ориентират към отделно споразумение с Австро-Унгария и България, но те не скриват различното си отношение към двете държави. Високата порта по-лесно може да преглътне анексията на двете провинции, с които отдавна се е простила, отколкото българската независимост, защото окончателното присъединение на автономната област Източна Румелия към България поставя под пряка заплаха Македония. Преговорите с турското правителство започват по инициатива на българската дипломация и завършват след осем месечен сложен процес на постоянно протакане и предявяване на изключително високи финансови и дори териториални претенции от страна на Портата. Централният младотурски комитет прибягва до търговски и пристанищен бойкот на българските стоки, в различните градове се провеждат антибългарски митинги. На 17 ноември българският делегат напуска турската столица като предлага от България нова база за съглашение – при условие, че турското правителство декларира, че ще уреди всички висящи въпроси направо с България и веднага след това ще признае суверенитета на страната, България е готова да заплати 82 000 000 лв. за румелийския данък и собствеността и експлоатацията на железниците. Въпросите за вакъфите ще се уредят от съответните администрации. Тази декларация е сведена до знанието на руския и френския посланик в Цариград. Окуражено от склонността на Русия и Англия да подкрепят българския въпрос, на 9 декември, българското правителство изпраща циркулярна нота до Великите сили, в която се излага състоянието на българо-турските преговори и молба за посредничество пред Турция. Резултатът не закъснява и на 17 януари 1909 г. Русия излиза с нова инициатива, предварително съгласувана с Франция и Англия. Тя предлага уреждането на независимостта чрез сложна финансова комбинация на база на формулата на Ляпчев: Русия поема върху себе си изплащането на исканите от Турция 125 000 000 лв., като приспадне тази сума от турския дълг по контрибуциите от Освободителната война (1877-1878 г.), България няма да плаща нищо на Турция, а на Русия 82 000 000 лв., като сключи формален заем с руската държавна банка. Руското предложение улеснява българо-турските преговори, защото задоволява претенциите и на двете страни. В София е посрещнато с облекчение и веднага е прието. За Цариград това е добър вариант, който би отървал империята от тежките плащания към Русия и от ненавременни външнополитически усложнения. Единствено Германия и Австро-Унгария приемат негативно предложението тъй като то би засилило позициите на Антантата в този район. Започват паралелни преговори с Русия и Турция, които на моменти се преплитат и засичат. На 30 март в Цариград се достига отново до мъртва точка поради избухналия метеж против младотурското управление и идването на власт на Тефик паша, който отказва да признае Независимостта преди да се удовлетворят частните вакъфски искания. При това положение българската външна политика прибягва до познатите средства на дипломатически натиск от страна на Великите сили. Паприков дори отива по-далеч като шантажира с възможност за пряко споразумение с Компанията, при което Германия и Австро-Унгария ще признаят Независимостта. Крайното разрешаване се постига с подписването на още четири двустранни спогодби: българо-турският протокол от 6 април 1909 г., който урежда въпроса с Независимостта; българо-руският, уреждащ финансовата сделка; споразумение между Турция и Компанията за разпределение на обезщетението от 17 май; споразумението от 13 юни между България и Източните железници за собствеността и експлоатацията на железниците. На 7 април Русия официално признава Независимостта и призовава останалите Велики сили да направят същото. Скоро идва и признание от Англия, Франция и Италия, Германия и Австро-Унгария, както и от Сърбия, Черна гора и Румъния. Българската дипломация успява да защити акта от 22 септември 1908 г. България се превръща в суверенна държава, която има самостоятелност във външната си политика, освобождава се от финансовите си задължения към империята, ликвидирана е чуждата собственост на Източните железници на българска територия, окончателно се утвърждава актът на Съединението. Отхвърлянето на васалното положение издига международния престиж на страната. Затвърден е един от основните принципи след Освобождението – самостоятелно присъствие на балканската и европейската сцена. Титлата “цар на българите” е международно признание на българския владетел като монарх на суверенна държава, която вече свободно може да изразява и защитава своите държавни приоритети на сцената на международните отношения. Каталог: files -> files files -> Р е п у б л и к а б ъ л г а р и я files -> Дебелината на армираната изравнителна циментова замазка /позиция 3/ е 4 см files -> „Европейско законодателство и практики в помощ на добри управленски решения, която се състоя на 24 септември 2009 г в София files -> В сила oт 16. 03. 2011 Разяснение на нап здравни Вноски при Неплатен Отпуск ззо files -> В сила oт 23. 05. 2008 Указание нои прилагане на ксо и нпос ксо files -> 1. По пътя към паметник „1300 години България files -> Георги Димитров – Kreston BulMar files -> В сила oт 13. 05. 2005 Писмо мтсп обезщетение Неизползван Отпуск кт Изтегляне 0.61 Mb. Сподели с приятели:
|