Балканите в европейската система на международни отношения (1878-1913)
Съдържание: Съперничество на Великите сили за влияние на Балканите......3
Княжество България и съседните страни.....................................4
Съединистката криза и Сръбско-българската война.
Топханенският акт от 1886 г......................................................... 6
Абдикацията на княз Александър Батенберг..............................14
Обявяване на българската независимост.....................................20
Балканският съюз и Балканските войни......................................27
Причини за първата Балканска война.......................................27
Начало на войната и военни действия......................................28
Лондонският мирен договор.......................................................29
Междусъюзническата война – причини и предистория..........29
Ход на бойните действия............................................................29
Букурещкият мирен договор.......................................................30
Съперничество на Великите сили за влияние на Балканите
Балканският полуостров е мястото, където още от началото на така наречения Източен въпрос (борбата за наследството на Османската империя през ХVІІІ, ХІХ и началото на ХХ в.), се преплитат интересите на всичките Велики сили. В тази надпревара за влияние се включват и балканските народи, които имат да решават своите национални въпроси. Така те още преди своето фактическо освобождаване влизат или не в сметките на Великите сили. Този дълготраен процес довежда до установяването на доскорошните политически граници на балканските държави.
Голямата източна криза от 1875 г., която обозначи началото на края на Османската империя, беше погребана през 1878 г. на Берлинския конгрес. Това е моментът, в който започва истински модерната история на Балканите и, заедно с това, множество от практиките, които днес погрешно биват приписвани на старинни балкански вражди. Решенията на конгреса, под председателството на Бисмарк, маркират една дълбока промяна в отношението на Великите сили към застаряващата Османска империя. След всички предишни кризи в Изтока, в които Силите си бяха сътрудничили, за да запазят империята и да окуражат вътрешните й реформи, в Берлин те се съгласиха, че тя не може да бъде спасена и започнаха да я разкъсват на парчета.
Нито исторически права (основаващи се на териториалния зенит на средновековните балкански държави), нито пък въпроси на самоопределението бяха нещата, които в края на краищата играеха роля при определянето на новите граници. Тези неща определиха най-вече противоречивите и несъвместими една с друга балкански иредентистки програми. Размерът, формата, степените на развитие, дори самото съществуване на различните балкански държави бяха почти изцяло регулирани от съображения на Великите сили, следващи правилата на играта за баланс на силите. Както Бисмарк побърза да осведоми османските делегати на Берлинския конгрес през 1878: „Ако си мислите, че Конгресът се събира, за [да помогне на] Турция, то моля отворете си очите.“
Макар и притежаващи пълен делегатски статус на Конгреса, турските представители бяха допуснати само въз основа на мълчаливото съгласие, че трябва да отстъпят територия на когото и да било от избраниците на шестте други делегации.
Новите балкански държави бяха следователно допуснати в голямата европейска йерархия по покана на Великите сили. Както стана ясно от дългия списък с условия, прикачени към тяхното признаване като независими държави, от тях се очакваше да знаят мястото си и да приспособяват към външните политики на онези Велики сили, които проявяваха интерес към региона. Приемаше се без уговорки, че новите държави ще подражават на идеологията на своите надзорници. Неуверените елити на балканските държави нямаха друг избор освен да имитират европейския модел на национална държава със съпътстващия го национализъм. На Балканите политици, дипломати, писатели, географи, фолклористи и историци раздуха този национализъм още повече, особено през критическия период 1878 до 1914 г. Но гръбнакът на всичко беше армията. Всички части на политическото тяло, търсейки вдъхновение, гледаха на север към Германия и на запад към Италия. Великият милитаристки модел, към който гледаха сърбите, българите, турците и, в по-малка степен, гърците и румънците, беше Прусия. Издания, спонсорирани от сръбската армия, широко възприемани като враждебни към всичко немско, възхваляваха в значителна степен прусашките военни традиции и способност за модернизация. Мнозина сръбски офицери получават образование в Германия, както го правят и множество българи и турци. От примерите на Италия и Германия, както и от поведението на Великите сили, балканските строители на държави научават урока си – че силата определя историята. А силата означава силна държава, което на свой ред означава централизация и мощна армия. Това са не балкански, а западни традиции.
Княжество България и съседните страни
В развитието на отношенията между Княжество България и балканските държави ярко се открояват две противоположни тенденции - на противоречия и съперничество и на стремеж към сътрудничество за колективно противодействие на Великите сили. В отношенията с Османската империя особено значение придобива бежанският въпрос. Поради гласуването на Закона за господарските и чифлишки земи и твърдата позиция на либералите по бежанския въпрос през февруари 1881 г. се стига до разрив в българо-турските отношения. Турция отзовава своя представител в София и обявява, че ще поддържа връзка с Княжеството чрез учреденото „Бюро на привилегированите и автономни провинции", т.е. че ще третира България като привилегирован турски вилает. При Режима на пълномощията вследствие на направени отстъпки по бежанския въпрос, без да се приемат изцяло всички турски искания и намеса на Великите сили, отношенията между Княжество България и Турция са нормализирани (ноември 1882 г.).
Друг висящ проблем в българо-турските отношения е граничният, за установяване на окончателна граница между двете страни. Създава се българо-турска погранична комисия. През август 1881 г. със султанско ираде Турция потвърждава подготвеното от комисията споразумение за установяване на границата, с което проблемът е разрешен.
В края на 1879 г. сериозни недоразумения възникват между Княжеството и Сърбия и Румъния относно третирането на техните поданици на българска територия. Сръбското и румънското правителство настояват те да се ползват като поданиците на Великите сили с консулска юрисдикция, т.е. да се прилага и за тях наложеният на България капитулационен режим. През есента на 1880 г. след намеса на Русия и Австро-Унгария Княжество България и Румъния се споразумяват за подписването на търговска конвенция и уреждане положението на поданиците си. През 1882 г. Княжество България сключва пощенска конвенция със Сърбия, а през 1883 г. и с Румъния. С тези конвенции и премахването на австрийските пощенски бюра в Русе и Варна (1884 г.) Княжество България ликвидира чуждата администрация на своя територия. В българо-сръбските и българо-румънските отношения най-сложни за разрешаване се оказват граничните проблеми. Със Сърбия недоразуменията произтичат от неяснотата на описаната граница по Берлинския договор. През 1881 г. Сърбия предлага проект за погранична конвенция, в който се настоява за граница да служи уточненото корито на р. Тимок, а не често променящото се течение на реката. Княжеството отклонява проекта и преговорите са за дълго прекъснати. Отношенията между двете страни допълнително се усложняват във връзка със Зайчарското въстание (октомври 1883 г.) и приемането на сръбски емигранти в Княжеството. Българското правителство отказва да екстрадира водача на сръбската радикална партия Н. Пашич, пристигнал у нас след неуспеха на въстанието. Стига се до скъсване на дипломатическите отношения. На 29 май 1884 г. Сърбия отзовава своя дипломатически агент от София. Княз Александър I се опитва да нормализира отношенията между двете страни. На лична основа той постига споразумение с крал Милан, но либералното правителство на П. Каравелов не го одобрява. До избухването на Сръбско-българската война (ноември 1885 г.) недоверието между двете страни се запазва.
На сериозно изпитание са поставени и българо-румънските отношения във връзка с определянето на границата при Силистра. В началото на януари 1879 г., като се позовава на признато от Великите сили (с изключение на Русия) право границата при Силистра така да бъде определена, че да се даде възможност за изграждането на мост на Дунав, Румъния окупира Араб табия (възвишение край Силистра). След ултиматум на Временното руско управление румънските войски се изтеглят, но проблемът за границата при Силистра остава открит. През 1880 г. Австро-Унгария предлага Араб табия да се даде на Румъния, а териториите на юг от възвишението - на България. Княз Александър I обсъжда с румънския княз Карол компромисни варианти, но румънското правителство е неотстъпчиво по въпроса за Араб табия. В края на 1883 г. след намеса на Великите сили се учредява смесена българо-румънска комисия. До средата на 1885 г. в комисията се водят безрезултатни преговори. На 22 август 1885 г. румънските войски отново окупират Араб табия. За да предотврати избухването на военен конфликт, правителството на П. Каравелов се принуждава да започне преговори с румънското правителство. Постига се споразумение румънските войски да се оттеглят, като оставят само постове на Араб табия. През есента на 1885 г. Румъния се опитва да се възползва от затрудненото положение на Княжеството и в ултимативна форма настоява за окончателно уреждане на граничния проблем, но скоро се убеждава, че разрастването на военния конфликт на Балканите може да се окаже с непредвидими последици за Румъния, и отлага уреждането на въпроса.
През 1879-1886 г. Княжество България се стреми да преодолее противоречията си със съседите и да установи отношения на доверие и взаимно разбирателство. На тази цел е посветено посещението на княз Александър I в Сърбия от 24 до 29 септември 1880 г. и срещата му с румънския княз Карол на 9-10 октомври с. г. В Белград княз Александър I и придружаващите го лица водят разговори за изграждането на жп линиите до Цариград и Солун. Сръбското правителство подчертава, че в негов интерес е първо да се построи линията до Солун. Същевременно то дава да се разбере, че желае България да избере железопътната линия през Сърбия за връзка с Европа. Сръбското правителство предлага сближението между двете страни да започне с митническа уния, после да се установи границата в Македония и Стара Сърбия, за да се знае докъде да се простира културното им влияние. През лятото на 1880 г. и Гърция поставя като условие за сближение с Княжество България подялбата на Македония. За Румъния необходимостта от приятелство с България е обусловено от обстоятелството, че се намира между две империи - Русия и Австро-Унгария. Друг важен мотив в поведението на румънското правителство спрямо Княжество България е безпокойството му от евентуално засилване на руското влияние на юг от Дунава.
Осъществяването на желаното по различни съображения от балканските държави балканско сътрудничество се оказва трудно постижима задача. През 1881 г. Сърбия сключва тайна конвенция с Австро-Унгария. Две години по-късно и Румъния подписва таен договор с Австро-Унгария. През 1882-1883 г. Гърция се ориентира към Турция. Промените в международното положение на съседните държави оказва отражение върху тяхната политика спрямо България. При посещението си от 2 до 5 октомври 1882 г. в Русе крал Милан не скрива недоволството си от присъствието в българското правителство на руските генерали Соболев и Каулбарс. Той предупреждава българския княз, че Сърбия е свързана с Австро-Унгария, а наличието на много руски офицери в България ще я направи съюзница на Русия.
През пролетта на 1883 г. княз Александър I осъществява голяма балканска обиколка. На 6 април българският княз пристига в Цариград, за да засвидетелства уважение към Високата порта. Протоколът е кратък и няма официален характер. Отношенията с турското правителство са хладни заради неизяснената съдба на Българската екзархия в Цариград. Срещата със султана е по-скоро акт на куртоазия, отколкото на добри отношения. От Цариград Александър I заминава за Йерусалим и оттам се отправя за Гърция. В Атина той обсъжда българския църковен въпрос. Гръцкото правителство изразява готовност да съдейства за вдигане на схизмата от Вселенската патриаршия срещу изтегляне на Българската екзархия от Цариград и ограничаване на дейността й в Княжество България и Източна Румелия. Дипломатическата мисия на княз Александър I приключва с посещение в Черна гора. Балканската обиколка на българския княз е осъществена в навечерието на отиването му в Русия за коронацията на Александър III c цел да укрепи позициите си във връзка с назряващия конфликт между него и руския императорски двор. През следващите години Сърбия, Румъния, Гърция и Турция застават на страната на Батенберг в конфликта му с Русия, за да не се стигне до неговото изгонване и превръщане на Княжество България в руска провинция. Но това не е достатъчно за постигане на истинско разбирателство на Балканите. Нерешеният национален въпрос изостря противоречията между балканските държави. Поради икономическата и военната си слабост те разчитат на подкрепа на някоя велика сила за реализиране на националните си идеали, а не на обединението помежду си.
Съединистката криза и Сръбско-българската война. Топханенският акт от 1886 г.
На 6 септември 1885 г. в Пловдив е провъзгласено Съединението на Източна Румелия с Княжество България под скиптъра на княз Александър I. Няколко дни преди това князът е уведомен за готвената акция от двама пратеници на БТЦРК - Димитър Ризов и майор Сава Муткуров. Въпреки колебанията си той обещава да оглави общонародното дело. След като Съединението е провъзгласено, П. Каравелов не се поколебава да приеме извършения акт и да се заеме с неговата защита. На 9 септември княз Александър I и П. Каравелов влизат в Пловдив и поемат в свои ръце делото на Съединението.
Предстои трудната задача да се защити извършеният общонационален акт. Вземат се марки за запазване на вътрешния ред и за осигуряване на въоръжената защита на страната. Успоредно с това започват дипломатическите постъпки пред сюзеренната власт и великите сили. Съединението е нарушение на Берлинския договор и затова неговото признаване е международен акт. Българската дипломация е изправена пред сериозни изпитания.
На 9 септември княз Александър I уведомява представителите на Великите сили в София, че е поел в свои ръце управлението на Южна България. Това е първата нота по Съединението, съставена от правителството, но подписана от княза. В нея се признава сюзеренната власт на султана и се уверява, че Съединението не е извършено с враждебни намерения спрямо империята. Заедно с това нотата изразява твърдата готовност на народа да защити делото от чуждо посегателство.
Първият дипломатически отзив за революцията идва от Лондон. Мислейки, че пловдивските събития са дело на руската дипломация, на 7-ми лорд Солзбъри предлага във Виена и в Берлин да се направят строги постъпки пред българското правителство за запазване на Берлинския договор. Бисмарк, който гледа преди всичко да запази европейския концерт, отговаря, че тия постъпки ще имат някакво значение само ако са извършени целокупно от всички Сили, подписващи тоя договор. Той прибавя в своя разговор с английския посланик в Берлин, че е влязъл вече в отношения с Петербург, Виена и Цариград, понеже правителствата в тия три столици са най-вече засегнати от румелийските събития. Първото известие за пловдивската революция не произвежда в Цариград голямо впечатление. Отначало Портата мисли, че се касае за някоя военно-политическа демонстрация, насочена срещу личността на генерал-губернатора. Чак през нощта на 6-ти великият везир узнава истинското естество на движението и веднага праща да питат в посолствата какви са възгледите на великите сили върху създаденото в Румелия революционно положение. Посланиците отговарят единодушно, че го осъждат, но друго не могат да добавят. Султанът изглежда обладан от голямо колебание: от една страна той вижда, че ако нахлуят турските войски в Румелия, българите могат да пренесат революционното движение и в Македония, откъдето то ще да се простре може би и в другите европейски области; от друга страна, неговото бездействие може да урони пред очите на ислямския свят престижа му на халиф, който според шериата не трябва да отстъпва без бой ни педя земя.
Натискът за военна ненамеса на Османската империя спрямо Източна Румелия последва наистина, енергичен и бърз, от страна на всички велики сили, най-напред от страна на Русия. Нелидов заявява на великия везир, че влизането на един турски войник в Румелия би имало катастрофални последствия за Портата. Под това заплашване Портата изпраща на Великите сили една окръжна нота, в която идеята за военна намеса е изоставена. След като напомня правата, които й дава Берлинският договор, да въдвори statuquo-то с военна сила, Турция заявява, че се въздържа засега, предвид на опасното положение, в което е хвърлена областта. Нотата е написана в много умерена форма и не съдържа никакво порицание по адрес на княза. Това особено внимание на сюзерена към един васал, който е заграбил цяла област, се дължи вероятно на хитрата и пълна с голяма почит телеграма, която княз Александър е изпратил от Пловдив до султана. То показва във всеки случай миролюбивото настроение на Абдул Хамид. Промяната, която става във великото везирство, дава на това негово миролюбие още по-осезателен израз.
Ясно е, че Силите разбират веднага, че Турция няма да иска да си възвърне своите права с оръжие. Тяхното безпокойствие идва от едно възможно преливане на революционната вълна в Македония, защото е известно на всички кабинети, че Австрия няма по никакъв начин да остане хладнокръвна пред едно посегателство на българите върху една провинция, която тя счита за своя изключителна сфера на влияние.
Наистина, щом получава известието за революцията в Румелия, Калноки телеграфира на барон Каличе в Цариград да поиска от Портата да вземе веднага мерки за запазването на македонската граница. Германският посланик, както и Нелидов обръщат също сериозно внимание на Турция върху необходимостта да бди, за да не се появят смущения в европейските й владения. Калноки предлага и в Пловдив консулите на Великите сили да заявят на княз Александър, че Европа няма да допусне едно българско нападение върху Македония.
Княз Александър обаче няма нужда от предупреждение: той сам казва преди това на един агент, че ако се направи някакъв бунт в Македония, Австрия ще иска да въдвори там порядъка и нейната намеса ще бъде фатална за независимостта на балканските народи.
Такова не бе обаче мнението на крайните български патриоти. На 7 септември Д. Петков издаде една извънредна притурка на Македонски глас, с която канеше българите в Македония “да въстанат като един човек”. Позивът трябва да бе упражнил известно въздействие, тъй като на 11 септември Каравелов се вижда принуден да телеграфира на Захари Стоянов в Пловдив: “Македонски доброволци идат в Пловдив да вземат пушки и да заминат за Македония. Вземете най-строги мерки никой доброволец да не замине за Македония”. Опасността от едно движение в Македония стана достъпна най-сетне и за ума на самите водители на революцията.
Антипатията на Абдул Хамид към една военна намеса; желанието на
Великите сили да локализират революцията; голямото благоразумие, което показват българите спрямо Турция – всичките тези обстоятелства се съчетават, за да задържат румелийския въпрос на мирната почва на дипломатическите преговори. Този резултат, макар и несравнено ценен, бе обаче от отрицателно естество: конфликтът между съвършения факт и договорите оставаше все открит и мирът, заварден откъм Турция, можеше да бъде нарушен от други страни. В Гърция наистина се водят безпокоителни манифестации, а Сърбия е вече мобилизирана.
От всички дипломации в света английската е тази, която има най-малко предразсъдъци и която с най-голяма бързина създава за новите положения нова тактика. Лорд Солзбъри, който в Берлинския конгрес бе дал идеята за учредяване ня една автономна област на юг от Балкана, не показва след революцията никакво авторско честолюбие; той вижда веднага в Съединението едно средство не само да се подбие руската хегемония в България, но – което беше много по-важно за него – да се ангажира Русия в една дълга криза на Изток, която да я отвлече от завоевателната й политика в Централна Азия. Решението да се поддържа България се одобрява от целия кабинет.
Резервите, които прави лорд Солзбъри, гонят двойна цел: те не допускат да се осъществи срещу България единството на европейския концерт, а, от друга страна, като продължават преговорите и хабят по тоя начин първите впечатления от революцията, те разочароват Турция в надеждите й върху Силите, подготовлявайки я за едно прямо съглашение с княз Александър.
От Копенхаген Ив. Ев. Гешов отива в Лондон като официален представител на българското правителство. Той намира тук голяма загриженост относно войнствените намерения на Сърбия. Виенският кореспондент на Times телеграфира, че след две недели Сърбия ще навлезе или в България, или в Турция. Вероятността за едно нападение върху княжеството е обаче несравнено по-голяма. Английският печат бе взел единодушно защитата на България и водеше страстна полемика с виенските вестници, обвинявайки Австрия, че подстрекава сърбите към война. За да се избегне тази война – никой не допускаше тогава, че България може да бъде победителка – политическите кръгове в Лондон съветват българското правителство да влезе, колкото се може по-скоро, в непосредствени преговори с Турция.
Българското правителство вярва, че най-удобното решение на кризата би било една спогодба с Портата. На 21 септември княз Александър изпраща д-р Чомаков и Ив. Петров в Цариград с мисия да действат пред великия везир за признаване на Съединението. Портата обаче посреща тия дипломатически делегати като представители на едно революционно правителство: първата вечер ги държи арестувани в конака на полицейския префект, а после ги поставя под полицейски надзор. Големите връзки на д-р Чомаков с дипломатическото тяло при Портата избавят княз Александър от неприятността да види своите пратеници още по-зле третирани. Те биват най-сетне приети от великия везир, който им се извинява за станалото. Англичаните при все това настояват пред българското правителство да не се отчайва, а Уайт упражнява влияние върху Кямил паша.
В неотстъпчивост българското правителство не може да се упрекне: още на 27 септември официалният представител на България във Виена Начович съобщава на граф Калноки, че вследствие настояванията на английския дипломатически агент княз Александър приемал личното съединение с условие, че ще бъдат направени някои изменения в Органическия устав на областта. Персоналното съединение означава: българският княз да стане валия и Източна Румелия да се запази със своето омразно вече име и с формалната страна на привилегирован турски вилает. След буйния ентусиазъм, разюздан от революцията, такава една развръзка не можеше да не събуди едно голямо разочарование. Княз Александър я прие, защото не виждаше друго средство, за да спаси положението.
Тази голяма отстъпка впрочем не разрешава кризата. Тя можеше в краен случай да задоволи Портата, но остават сръбските претенции, от които произлиза най-голямата опасност. А те поставят България пред дилемата: или да се откаже от Съединението в каквато и да било форма, или да отстъпи на Сърбия някои от западните си окръзи – дилема, станала по-повелителна след концентрацията в Ниш и неразрешима с мирните средства на дипломацията.
Пловдивската революция твърде косвено засяга политическите интереси или честолюбието на Великите сили, но тя нанася силен удар на младите балкански държави. Чрез присъединението на една голяма и богата област, която удвояваше неговата територия, княжеството заема вече в Балканския полуостров положението на първенец и застава срещу агонизиращата – според тогавашните понятия - Турция като претендент за най-големия дял на наследство. При тая перспектива румелийският въпрос сам по себе си се губи: касае се вече не за съдбата на една привилегирована област на султана или за постановленията на Органическия устав, а за разпределението на националните сили на Балкана, за борбата за политическо надмощие или според модната тогава фразеология – за запазването на равновесието.
От балканските държави само Румъния не се смущава от румелийските събития. Румънците впрочем са твърдяли винаги, че те не са балканска нация. Във всеки случай те заявяват, че съединението на България с Румелия не накърнява техните интереси. За да не се породи някакво съмнение в техните миролюбиви намерения, те отменят заповедта, дадена преди 6 септември за големите есенни маневри. Този знак на лоялност бе от страна на Румъния толкова по-знаменателен, че отношенията между нея и княжеството стават неприятни. През лятото на 1885 г. спорът за Араб табия се бе изострил дотам, че Кантакузин започва да взема мерки за война. Румъния има съществен интерес, за да може в борбата си срещу Русия княз Александър да не бъде победен. Личното приятелство между княз Алесандър и Карол I, както и старите симпатии на Братияну към българите имат безсъмнено своето значение, но то не трябва да се преувеличава. Основният мотив на румънската политика е България да запази своята независимост спрямо Петербург. През цялото време на румелийската криза, както и по-късно, през време на войната, Румъния се придържа строго към този принцип на солидарност между двата народа, следейки с живи симпатии усилията на България и помагайки на правителството ни с всички морални средства.
В Гърция пловдивската революция предизвиква голямо негодувание. Гърците считат Румелия преди Берлинския конгрес като своя област. Съединението им се представя поради това като едно поробване на елинизма. Понеже България е много далеч, за да я нападнат, гърците започват да искат от правителството да нахлуе в Македония. Под натиска на общественото мнение, силно възбудено от атинската преса, Делиянис е принуден да вземе някои мерки за военни приготовления. Засилени от успеха на Съединението, българите щяха да заплашват вече големите позиции на елинизма в Македония. Преди това да бъде възможно, Гърция искаше да обезпечи своя дял. В гръцката грандомания никога не са липсвали ни патриотизъм, ни дързост, макар и в мимолетна форма: ето защо Европа гледа с безпокойство на брожението на елинизма. Опасността обаче не е оттам тъй належаща, както от страна на крал Милан.
Крал Милан се решава бързо за тази война без рискове и тръгва за Виена. Тук той заявява на императора и на Калноки, че ще нападне незабавно България. Войските, които вече има на разположение, ще бъдат достатъчни за първите удари. Императорът и Калноки, които не знаят още чие дело е Съединението и каква намеса има в него Русия, настояват пред Милан да не бърза. Той скланя да чака само 5 дена, но с условие да мобилизира веднага. Франц Йосиф се съгласява за мобилизацията, без да пита Калноки, който даже иска по този повод да си даде оставката. Калноки също чувства, че трябва да се даде някакво удовлетворение на Сърбия. Между това Милан още от Виена телеграфира до своето правителство да започне мобилизацията. Калноки се изказва решително против едно нападение върху България. Той даже предсказа на сръбсия министър-председател, че Сърбия ще бъде победена. Съветите от Виена не подействат на Милан. От тях той взима само идеята за териториална компенсация. Милан мисли да нападне България още в началото на остомври. Заповедта да се започне движението на войските е дадена, когато австрийският представител се явива с телеграма от Калноки, която прави един последен позив към благоразумие. Всичко, което Милан обещава, е да чака, докато се види какъв ще бъде резултатът от преговорите, които се водят между великите сили.
Преговорите вървят много бавно, изкуствено забавяни от Англия, която ту оставя своя посланик в Цариград без инструкции, ту излиза с нови уговорки. С голяма мъка посланиците успяват най-сетне да съчинят една идентична декларация, която в общи фрази кани България, Сърбия и Турция да уважават договорите. Съобщен в София, Белград и Цариград, този мъгляв риторически документ не произвжда, както е лесно да се предвиди, никакво впечатление. А положението става все по-сериозно. Милан заявява в Ниш на турския представител Кемал бей, че ако един сръбски войник или даже “половин войник” бъде наранен от българите, неговата лична чест щяла да бъде тъй накърнена, че той щял да настъпи веднага с войските си. Турският дипломат утешава Милан по един любопитен начин: той го съветва да вземе пример от мъдростта на султана, който, ограбен с една цяла провинция, не губел своето хладнокръвие. Съветът е добър, но Милан така и не го последва.
Става належащо да се вземат енергични мерки. На 3 октомври Русия, Германия и Австрия се съгласяват върху свикването в Цариград на една формална конференция, за която по техен съвет Портата изпраща покани до Силите. Целта на конференцията трябваше да бъде от името на Европа да поиска от княз Александър да оттегли войските си от Румелия и ако той не се подчини, да му се заяви, че Силите няма да спрат Турция от упражнението на нейните права в Румелия. Конференцията се открива на 23 октомври. Тя започва своята мисия с много малко шансове за сговор. Две от най-заинтересованите сили, Англия и Русия, стоят на съвсем противоположни гледища. Англия е взела вече открито защитата на княз Александър: От своя страна, не с по-малко енергия Гирс казва на английския посланик, че “Русия силно ще се противи на всеки план, имащ за предмет създаването на една велика България, която би била отчуждена от всяко руско влияние.” Така двете велики сили, антагонизмът на които изпълва историята на Източния въпрос, застават още веднъж една срещу друга, разменяйки взаимно позициите, на които стоят през 1878 г. Върху принципа на statuquo-то се показват единодушни още от началото всички посланици. Само сър Уилям Уайт прибавя, че за да се даде една по-трайна и по-здрава основа на султанските права в Румелия, най-уместно би било да се чуят оплакванията на румелийското население и да се подобри неговата участ. Това положение минава, без някой да го оспори, и заседанието се свършва с едно обещание на турския делегат Кюрд Саид паша, че ще представи следващия път мерките, които Турция предлага за разрешението на кризата. След два дена Саид паша наистина донася предложенията на Портата, които са: 1-во, да се прости на княз Александър с условие, че ще оттегли войските си от Румелия; 2-ро, да се назначи според установения обичай нов генерал-губернатор на областта; 3-то, да се намерят средства за постигането на гореозначената цел, т.е. да се убеди княз Александър да се върне в границите на своите длъжности. Тези предложения са отлични по теория, само че оставят неразрешен съществения въпрос: какви средства да се употребят спрямо княз Александър? Всички знаят, че няма друго средство освен военно принуждение, и никой не смее да го препоръча. Положението ставаше тягостно.
Сръбският крал Милан е обещал да чака решенията на конференцията, но от сведенията, които идват от Цариград, за него става ясно, че самите посланици се намират поради опозицията на Англия в едно безизходно положение. Калноки напразно настоява в Лондон за ускорението на общоевропейските предложения пред княз Александър, заявявайки, че Милан ще изгуби търпение, че никой не ще бъде в състояние вече да го възпре и че след няколко дена той ще бъде в София. Солзбъри обаче следва упорито своята линия на поведение. Тогава Калноки обръща заплашванията си към Милан. Той му съобщава, че ако предприеме войната, това ще бъде на негов риск, че никой няма да му помогне, ако бъде победен, и нищо няма да сполучи, ако излезе победител. Но Милан вече не е склонен да се вслушва в австрийските съвети. Щом като Австрия не може нито да възвърне statuquo-то в Източна Румелия, нито да накара Силите да възприемат принципа на една териториална компенсация, нейното мнение е вече за него без цена. Пък даже да бе искал да я послуша, Милан не можеше вече без бой и без резултат да върне назад войските, събрани в Ниш. За него не остава друг възможен изход освен войната.
На 2-ри ноември 1885 г. Сърбия обявява война на България. На 5-7 ноември основните сръбски войски са разбити при Сливница. Българската армия освобождава Трън, Брезник, Драгоман, Цариброд. На 15-ти с. м. е превзет Пирот. На 16-ти с. м. военните действия са преустановени след намеса на австро-унгарския пълномощен министър в Белград пред българското командване. Сърбия бива тотално разбита във войната.
В края на ноември Австро-Унгария, подкрепена от Италия, предлага да се назначи международна военна комисия за изработване условията на примирието между Княжество България и Сърбия. На 6 декември комисията, включваща военните аташета на Великите сили във Виена започва работа в Пирот. На 9-ти декември Великите сили се съгласяват в заседанията на комисията да участват капитан Олимпи Панов и капитан Винаров от българска страна и полковник Топалович и подполковник Миланович от сръбска. Същия ден кап. О. Панов и полк. Топалович подписват изработеното примирие. Изтеглянето на сръбските войски от българските земи трябва да приключи на 13 декември, а на българските от сръбска територия на 15 декември. Въвежда се 3-километрова неутрална зона по границата, докато трае примирието. Предвижда се освобождаването на пленниците от двете страни да стане незабавно. Срокът на примирието изтича на 17 февруари 1886 г.
Като държава победителка Княжество България настоява преговорите за мирния договор да се водят в София. От позицията си на сюзерен Турция предлага - Цариград. Сърбия не приема исканията на българското и турското правителство. В началото на януари 1886 г. Великите сили, Турция, Княжество България и Сърбия одобряват предложението на Бисмарк преговорите за подписване на мирния договор да се състоят в столицата на Румъния. За да улесни дейността си пред Високата порта за признаване на Съединението, правителството на Петко Каравелов се съгласява на конференцията в Букурещ Маджид паша да бъде пръв делегат, а Ив. Ев. Гешов - втори. На 9 януари 1886 г. П. Каравелов запознава Маджид паша с условията на българското правителство за сключване на мирен договор със Сърбия. На първо място е поставен въпросът за получаването на обезщетение в размер на 25 милиона франка - 20 милиона разходи по войната и 5 милиона нанесени щети във Видинско, Софийско и Трънско. Сумата трябва да се изплати за срок от 5 години. Ако Сърбия не е в състояние поради финансови затруднения да спази този срок, да се окупира Пиротско от български войски до пълното й издължаване. Княжеското правителство е готово да се откаже от тази гаранция, в случай че някоя велика сила стане поръчителка на Сърбия. На 23 януари 1886 г. конференцията в Букурещ е открита. С пристигането си в румънската столица Маджид паша получава инструкции от Високата порта да не иска обезщетение за България, а само да го подкрепи. Гешов прави сондажи за компенсирането на Княжество България в разговори с австро-унгарския, руския, германския и английския пълномощен министър в Букурещ. Позицията на Австро-Унгария е, че България няма право на компенсация, тъй като мобилизацията на войските й предхожда сръбското нападение. Барон Майер е категоричен, че ако този въпрос се постави, преговорите ще бъдат прекъснати. Водачът на сръбската делегация Ч. Миятович окончателно осуетява българските намерения. Той повдига въпросите за Брегово, за митническите отношения, за емигрантите и строителството на линията Цариброд-Вакарел. Дори се намесва в отношенията между Княжеството и Високата порта, като настоява в преамбюла на договора да се добави след Княжество България „автономно и трибутарно”. Маджид паша не се съобразява с исканията на българското правителство и улеснява Сърбия максимално да се възползва от затрудненото положение на Княжество България. На 10-ти февруари Миятович представя проект за мирен договор, състоящ се от един член: „Мирът между Сръбското кралство и Княжество България, който бе нарушен на 2-ри ноември 1885 г., се възстановява, считано от деня на размяната и ратификациите на настоящия договор.” Австро-Унгария, Германия и Англия настояват българското правителство да приеме сръбското предложение.
На 13-ти февруари Гешов предлага договорът да се състои от два члена - за мир и амнистия. Същия ден Турция представя текст от 4 члена. Първите два обхващат българското предложение, а в следващите два се предвижда окончателно уреждане на границата и обезщетяване на България с 25 милиона франка. На 15-ти с. м. Миятович заявява, че е получил инструкция да прекъсне преговорите, ако искането за обезщетение не отпадне. „Представянето на тоя член е един casus belli (причина за война)" - казва той. След тази сръбска реакция опитът на Високата порта да извлече изгоди чрез усложняване на сръбско-българските преговори пропада. Маджид паша настоява да се отбележи в протокола на заседанието, че оттегля подкрепата си за цариградския текст. По този начин зад предложението на Високата порта остава само Ив. Ев. Гешов. Двуличното поведение на Високата порта и категоричността на Сърбия заставят българското правителство да приеме сръбския проект. По настояване на Петко Каравелов договорът за мир между Княжество България и Сърбия е подписан от Маджид паша, Ив. Ев. Гешов и Ч. Миятович не на 17-ти, когато изтича срокът на примирието, а на 19-ти февруари, деня на сключването на Санстефанския договор.
Блестящата военна защита на Съединението в Сръбско-българската война заставя посланиците на Русия, Австро-Унгария и Германия да изискат от Турция спешно да изпрати двама свои делегати в Източна Румелия със задача да запознае населението с желанието на султана да се възстанови старият ред. През декември 1885 г. княз Александър I Батенберг започва преговори с Гадбан ефенди за сключване на българо-турска спогодба. Постига се предварително споразумение Източна Румелия да мине под българско управление. Българският княз ще бъде назначен за генерал-губернатор. Княжеството ще плаща годишен данък - 200 000 турски лири. Предвижда се двете страни да сключат съюзен отбранителен договор. В замяна на всичко това Турция настоява да й бъдат отстъпени Бургаско и разширени завзетите от турските войски територии в Източните Родопи. През януари 1886 г. българо-турските преговори са продължени в Цариград. Външният министър Ил. Цанов е изпратен в турската столица с неограничени пълномощия. В преговорите активно посредничи Уайт. На 20-ти януари е подписано споразумение, в което се предвижда:
• княз Александър I Батенберг да управлява Областта за срок от 5 години, след което той може да бъде преназначаван от султана;
• Турция да въвежда войски в Областта и Княжеството в случай на размирици;
• границата в Родопите окончателно да се определи съгласно стратегическите интереси на Високата порта;
• двете страни да си оказват взаимна помощ в случай на нападение от трета държава;
• Органическият устав да бъде преразгледан в срок от 4 месеца;
• Берлинският договор остава непроменен в останалата си част. Русия настоява да не се споменава името на Александър I и преназначаването на българския княз да става с одобрението и на Великите сили. Международна комисия да преразгледа Органическия устав на Източна Румелия, а клаузата за взаимната военна помощ да отпадне. На 24-ти март 1886 г. е подписан т.нар. Топханенски акт от посланиците на Великите сили в Цариград. В него в сравнение със спогодбата от 20-ти януари отпада името на княз Александър I Батенберг и 5-годишният срок за мандата му, клаузата за военната взаимопомощ и правото на Турция да въвежда войски в случай на размирици. На 13-ти април със султански ферман на българския княз е поверено управлението на Източна Румелия.
Топханенският акт не отменя Берлинския договор. С него въпросът за Съединението не се решава окончателно. Източна Румелия си остава турска провинция с административна автономия, чието управление е поверено на българския княз. Неуреденият въпрос за Съединението от международна правна гледна точка впоследствие се превръща в една от най-важните политически предпоставки за обявяване независимостта на България на 22-ти септември 1908 г.
Сподели с приятели: |
