Баща ми в мен погребаха го там, де мъртвите погребват
Изтегляне 0.64 Mb.
|
| спреваряха се кой през кой вода
да й напий; а в празник на хоро, кой не луди до нея да се хване? - Че модрия й поглед бе западнал, като мъгла, на всички на душата и мислите им все около нея се вияха, кат сърмений колан о кръшната й тънка половина... "Блазе й с хубост" - казваха едни. "Блазе, комуто на честта се падне" - обаждаха се други. А с глава посвиваха пък трети, век живели, свят опознали - шепнейки изниско: "Блазе й... Ех, кабил ни край не е на хубаво да води тая хубост." За Ралица залиташе най-вече Стоичко Влаха, заможен и личен ерген, един на майка и баща. Но ней сърцето беше дало вест и тегнеше душата й към други; примамили я бяха со дене на Ива Бойкин ваклите очи и думите му благи, като ранна роса при пролет. Вреди ли невреда, че сиромах е Иво!... Двама лика и прилика, един за друг родени - един у друг залюбени не чудом. Той беше строен явор столоват, тя тънка, вита, кършена лоза: лоза се окол явора обви - около Ива Ралица девойка! Кръстовден мина. По поля и дома се работа привършваха. Ей острий горняк повя: гората пожелтя; напуснати, посърнаха полята. У Ралица ходиха китни свати. И чу се вест низ селото, че наскоро ще е и сватба. Дружки и недружки у Ралица на добър час вървяха; и всички тя посрещаше засмяна, и тънки дари стелеше пред тях, и охолно разправяше на всички, що й лежеше драго на сърце. Сърце прелива, като пълна чаша. У лелини й дворове широки като че слънце грееше - и всички, що Ралица споходиха, оттам излазяха, като че ли и тях да бе огряло слънце... Ала слънце, що за едни тъй драголюбно грей, на други мрак сгъстява на душата. И мрак обзе душата на Стоичка. Ни сън за него имаше, ни отдих; и скиташе се все навъсен той, на целий свят като че гневен. Вред той Ралица все дебнеше да срещне. Ей привечер веднъж му падна сгода на Бешбунар. Той излеком пристъпи и се запря зад чучура - когато, приведена над поставът, сама там Ралица си писаните стомни изплакваше. Тя втора стомна сложи под чучурчето - първата, веч пълна, изправи се да сложи отстрана - и тъй застана в миг, като вкопана. Обади се тогаз оттам Стоичко: "Отколя търся слука да ти дам скъп армаган - огърлица рубета, а, Ралице?..." И тутакси извади из пазвата си златен наниз той и го подаде. Очи не възведе да го погледне пребледняла тя и не пророни, слисана, ни дума. "Наречени са те за теб" - отново, пристъпвайки към нея, той повтори. - Не всичко, мен наречено, за мен е! - отвърна тихо Ралица и сегна препълнената стомна да отнеме. Ръката й тогава залови и я устреля с тъмен поглед той, и троснато отново тъй подзе: "За теб така... така ли е за мен? На мене е обречено сърце ти: то ще е мое - или ничие!" - Пусни!... Сърцето силом се не зема. Не е то пита, то се не ломи! - извика тя - изви се, отърва се и спусна се набързо низ брега. След нея дълго, дълго гледа той и недобър гореше плам в очи му. И паметта му мисли зли обзеха. Зашло бе вече слънце и бързом вечерни сенки падаха... Въз бряг възпираха отдолу закъснели за Бешбунар девойки и далеч разпръскваше се охолний им смях. Из друг път сви Стоичко и полека към село се упъти. Много дни се оттогава минаха - и много неща през тия много дни. Ей вече великденските пости превалиха; разтиквяше се зимата. И всичко миришеше на млада пролет... Само мъглива есен гнездеше се още в душата на Стоичко Влаха, че отдавна вече Ралица и Иво - мъж и жена - живеяха честито. Зовеше я той "мое пиле", поглед от нея не отвождайки, като от свое скъпо, ненагледно благо. И не смъгли му щастието нищо - ни думите на Ралица, когато тя за Стоичко всичко му разправи, ни тъмний негов поглед, изпод вежди при всяка среща мятан неприветно. А радостта на Ивовата майка ни споделил би никой, ни постигнал. И всякой гост у Ралица бе драг и радушно причакан гост. На всички, кой знае как, усмивката й крехка допадаше - тъй ведрата зорница допада на стопани ранобудни: не е ли тя на ясни дни благ вестник? Ех, хубава усмивка беше тя... И с таз усмивка, привечер веднъж, говореше невястата на Ива, приседнала край огъня до него: - Защо ли се забави майка тъй?... Довчас ще втаса хляба и зарана ще имаш топъл за в гората. Ранко нал` ще излезеш? "Ранко, мое пиле; не ще ли ти се ранко да изляза?" - отвърна той, с усмивка дяволита като към нея се изви. - Пък ти! То вече - каза тя и причерви се свенливо. Двама млъкнаха завчас. На огъня притури съчки тя, а той се взря в камината нагоре. А вихъра, като пътник закъснял, на прозорците блъскаше, виеше и свиреше през ниския комин. Стояха дълго мълком те така и този път пръв Иво се обади: "У батеви останала е майка; ще трябва да се иде, че навън я чуй каква е хала разбесняла." - Пред вратнята завяло й до коляно - се Ралица обади, веч когато отвори той вратата да излезе. Но той не чу, набързо дръпнал пак да я затвори - че го сипна буйна виелица в очите, шепи сняг от стрехи нейде сграбил и вкъщи да се премъкне хукнала несвястно. Не задържа тя Ива. С сръчен мах от себе си отърси той снегът и възкриви към хлява, по-напред воловете да понагледа пътем. "Я гледай, чак и вратнята разтворил!" - Затрупай я с трупа си! - троснат глас до него се обади - и докле да се досети Иво, лют ханджар се вби в гърди му - дигна той ръка, изохка и се люшна на земята. И повторно в гърди му кат вби ханджара, викна стръвния убиец: - Мене нейни думи - тебе моя нож! Сърцето, що се не ломи, за мене ще да е цяло! - и прескокна той през трупа и изчезна в тъмнината, зловещо дето вихъра виеше. Нощта погълна глухий стон на Ива; а като че ли слаб, едва досетен ек и сърцето Ралица досегна - неясен ек и несъзнан, тъй както в гората гръм далечен от ловец на птичка се в сърцето отзовава; за миг се тя ослуша и отново я мисълта за утре пак обзе. Седеше тя прибрана тамо в къта, край огъня, когато се почука на прозорчето излек. Скокна тя и вратнята отвори. - "Добър вечер, невясто Ралко. Мала пък вихрушка! - бързом издума старата, чембер като отви и го от сняг отърси. - Ха затвори, че фтичето ще фръкне!" - Не е ли Иво отподире? - "Иво? Къде се е по таз вихрушка дявал?" И ней разправи Ралица, и плахо погледна я. "Ей, някъде по път ще бъдем се разминали" - изниско ней старата отвърна и повтори: "Отдавна ли излезе." - Не, отскоро. - Спогледаха се мълком те - и мълком край огъня приседнаха да чакат... Полека-лека вятърът утихна; и рядко само счуваха се бързи, отвън из пътя, стъпки и далеч заглъхваха; а тропота от тях за дълго се отйекваше в сърца им. И нещо тежко, тъмно се полека възйемаше и таеше в душа им, като на лято дъжд, кога в полето лежат вън златни снопи неприбрани. Тъй мина час и друг, а все нема очакваний от тях да се завърне... И наведнъж - поджегна ли ги мисъл нечакана? - те скокнаха и двете и литнаха на потръс. Пред вратата те зърнаха полузавени стъпки и като че ли нещо ги повлече нататък, закривиха... В тъмнината, зад зиналите вратни на обора, на трупа Ивов Ралица се спрепна и с вик върху му падна во несвяст. Далеч и близо в глъхналата нощ разлаяха се псета... Глъч се дигна; и стекоха се оближни съседи на писъка у Ивови. Блещукна фенерче сред навалицата - слабо огрея то прегърчения труп, зад прага възнак повален, с широко изцъклени безжизнени очи - и него с писък прегръщаха жените. Отнесоха съседи Ива вкъщи, а сутринта отнесоха го свои на гробищата, в вечната му къща. Пожалиха за чуждо чужди хора; пожалиха за Ралица, за Ива, окаяха и старата му майка, погаткаха "ка`би?" и "кой ще бъде?" па скоро и забравиха. Една не го забрави старата му майка и наскоро, при пролет, се помина. При синов гроб отвори се и майчин. Един до друг те легнаха в земята - и на сърцето Ралици. Злочеста, една за двама остана да жали, на гробовете им да реди. Начесто западаше й мисъл за Стоичка; западаше й: "Божичко, нима!?" И морници побиваха я хладни. (А сам Стоичко, заради когото и хората пошушноваха нещо, след Ивовата смърт, на два-три пъти се по кръчмите мярна - и без вест подир това на някъде забягна.) През сълзи тя не видя пролетта, в тъга не сети лятото как мина и дойде есен. Есента доби тя момчана рожба - радостна сълза во пороя на скърбите й падна. ---------------------------------- Дни минаха и много мина с тях. Тъй както свива модрия седянко цветец, когато слънцето залезе, и тъй сърцето Ралица се сви, прибрало спомен скъп за ясни дни... Живей сиротно с своето сираче живот неволен тя сега. Радей по чужди къщи, бъхти се весден, и прязнощ я над хурката заваря. Но в ваклите очи на свойта рожба, когато се тя вгледа и познай в тях Ива - до сърце си го притисне, и пак оная хубава усмивка на устните й цъфва, от живота ненадломена - с несломено сърце. Самотен гроб в самотен кът, пустиня около немее – аз зная тоз самотен кът и тоя гроб самотен де е.
таме в пустинний кът самотен, зарови милвана ръка един немил живот сиротен. Сега за тоз немил живот, в немил живот сама купнее… Самотен гроб в самотен кът, пустиня около немее. Спи езерото; белостволи буки над него свождат вити гранки, и в тихите му тъмни глъбини преплитат отразени сянки. Треперят, шептят белостволи буки, а то, замряло, нито трепва... Понякога му сал повърхнини дълга от лист отронен сепва. Сърце на сърцата O love, I am not but love. Shelley
Алпийските вършини с леден поглед намръщеносе взират към Лагорн, о чийто цветни брегове морето се гали и со ромон тих им шепне най-свидните си блянове, родени в таинствените негови недра. Вей тих вечерник, песен насамотен рибар отнейде с себе си понесъл; а надалеч, към дрезгавия запад разпръснати, рой бели ветрила, подобно леки пеперуди, тънат на небосклона в огнените скути. По стръмний бряг дружина чужденци се спущаха, подзели буйна разпря. Един от тях, комуто во очите бе сякаше огледано небото, към другите извърнат проговори: "О, вярвайте, честит е само онзи, сърцето на когото е олтар, де пламъка на истината грей - и осветлява разумът." През реч преварил, други се обади там: - Блян на поета! Истината в него е враг на всяка истина в живота. Во истини що из сърце изхождат, намит щастье и наслада само на мисълта безкръвните аскети... Бъди Монблан! На висини възмогнат, обвий се с лед и с леден поглед гледай, това под тебе в мрака що гъмжи. - Но, в него взрян, ръка подигна Шелли - на горди думи с по-горд отговор: "Монблан да бъда? Съм! Но друг съм аз. На слънцето лучите, чойто чело що милват - искам с отблеска им аз да стопля туй, което смръзва той!... Туй който иска, нека дойде с мен. Към всякой връх по стръмен път се ходи и не една въздишка, не едно натякванье водача ще да чуе, от пътници, по него що вървят; но що от туй? Exselsior! Сами те благодарствен поглед ще обърнат към тебе - с теб на висини възйети." Сияеше во модрия му поглед таинствена и строга мощ. Безмълвно другарите вървяха подир него, залисани от гордия му порив. Невидимия дух на вдъхновенье, челото му засенил, с горд възторг говореше през неговите устни: "От суетните - суетна присъда! Присъда друга има: който сам е себе си постигнал, той живее во вечността и малко ще да знай, какво ще каже времето за него. И нека ви не плаши мисълта, че бъдещето ще повтори пак лъжите, неразбиранщините вети. Со смъртните и смъртното умира. Туй що на Лета тъмните вълни погълнат, няма да се върне вече со своя рев живота да смути. Век подир века в пъстра върволица ще се изнизват, нищо от предишний в послешний без повтора да намери... О, не! На дните в безконечний ход, едно, едно ще се повтори пак - към с в е т л и н а възвишений купнеж, към в и с ш е т о стремленията чисти и гордий, властен жад за и д е а л! Ще се повтори онова, което, в световните промени непроменно, е будило в човека человека и смисъл му е давало в живота. Честит е тоз избраник, чийто дух, като ковчегът Ноев, пренесе от прежний свят в послешний онова, което е в промени непроменно. Той подир смърт от себе си оставя най-чистото, най-хубавото - жица от царството на сенките безплътни, която ще го свързва с тоя мир." Те бяха слезли на самия бряг, там, дето ги възчакваше готова, люляна тихо над вълните лодка. Во дрезгавата далнина небото, с вечерний си лазурно-тъмен плащ, застилаше заспалото море, като сестра заспалия си брат. При сетнята раздяла се обърна пък друг сега и тихо проговори: - Небесен блян на земен син. Не всякой тъй над света, извърнат от света, високо би можал да се възмогне. - На рамото му сложи с горд замах ръката си, и тъй отвърна Шелли: "Домогвай се до себе си - и възмогнат ще бъдеш ти на тази висота! Грей божий плам на всякого в душата и му целта висока осветлява. Не се възпирай; дето простий смъртен смутен се спира - там хероя почва." Во лодката се отделиха трима. Под равний мах на леките весла тя тихо се понесе по морето; и галяха я тъмните вълни, тъй както галят блянове високи тям поверений, с тях възвисен дух. Другарите, там спрени на брегът, изпращаха им сетньо сбогом, шапки размахали в издигнати ръце - докле се татък лодката от поглед в дрезгавината вечерна изгуби. * * *
Тъмней нощта. В вълшебна тишина спят небесата, слени с долний мир; и глухий шум на тъмните вълни един сред тая тишина говори - на бездната со говора злокобен. Кат блянове на всесветовен сън, блестят и гаснат ясните звезди, огледани во бездната лазурна. Попътний вятър лодката влече. Безшум се плъзгат пуснати весла и тримата другари, в разговор унесени, нехайно там седяха, без да съгледат облаците бурни, на буйна рат подобни, как прииждат и сбират се и трупат в небесата. Възлегнат на кърмилото един с въздъх към Шелли се така обърна: - Да; да не бяхме слаби! А защо, с това съзнанье, ощений се рвем да бъдем силни? Де е тази сила, що би могла и нази да окрили? "Тя в нас е! Бягай в себе си - живей в сърцето, като жрец в свещений храм, и твоя дух ще бъде окрилен!" - Утопия това е, Шелли. - "Утопия! И тъй да е - в живота
Що значи твоя страх, другарю мой? Къде си тъмен поглед устремил? Утопията проникни - и страх не ще намери твоето сърце!" - Над нас се вие буря! Или ти, унесен в своя блян, не виждаш нищо? Не бъдеще сънувано пред нас е - со мрачен поглед дебне ни смъртта! - Но го прекъсна Шелли, поглед сам към облачните небеса възйел: "През мрак и бура плавам с песен аз и нищо ми сърцето не смущава! На идеала фарът грей: кърмчия е любовта ми - дето и да съм, знам, ще изляза на честитий бряг!... Честитий бряг са бъдащите дни. Световните промени и несгоди ще мина аз - и няма те да хвърлят в сърцето ми отсянка... Никой вихър свещений плам на идеала няма да угаси - от божий дух е искра той: божий дух, из мрака битието що е извикал - в светлина живот да заживей... Другарю, то е блян, утопия - нали? Та нека бъде! Во знойната пустиня на живота, където всичко крей и мре, от билка най-дребна, до сърцето человешко, - живителна роса е тя, която запазва всичко в дивната му свежест. Пустиня е сърце без идеал: едничкий верен страж на любовта - а тя, и само тя, е на човека призванието висше на света." И бесен вихърсе над тях изви; като че звяр, изтръгнат от вериги, се хвърли той над тъмните вълни и гис бесът си зарази. Раззина зловеща паст настръхналата бездна, и оглуши тя с дивия си рев вселената... То беше мимолетен въртеж на бура ненадейна. Скоро премина той, и всичко пак утихна. Пак трепнаха звезди на небесата. Но мятаха се още все вълните и тласкаха там лодката разбита: ту мигновено в зиналата паст на бездната низвъргната летеше, ту навъзбог възйемаше се тя - и носеха я стръвните вълни към бреговете на незнаен край. * Пак бяха сбрани всичкиту другари на морский бряг. И сбрани бяха те пак да изпращат Шелли - но сега за сетен път - на път към вечността. Морето бе на пясъчния бряг изхвърлило избраната си жъртва: - на ниска клада сложен, буен плам обгръщаше останките му смъртни. В дълбока скръб, безмълвно там стояха другарите, унесени през мисли во онзи мир, во който през живот бе погледа му вдъхновен обърнат. Амфора во ръка еди издигнал, от час на час обливаше мъртвеца со благовонно вино - и подзети отново жадно пламнали езици обжегваха безжизнения труп... От вятъра отвяван, към морето се черний дим разстилаше полека... Огънят свърши своята отреда - на пясъка лежеше супа пепел с петна червено-тъмни; тук-таме береяха се кости. Изведнъж
и грабна из жаравата гореща опазен къс от трупа. Разтреперан издигна той ръка си обгорена - трептеше там сърцето на поета. ---------------------------------- На гробищата протестантски в Рим,
Cis moll
So pocht das Schicksal an die Pforte. Beethoven Отмахна той завесите и тихо застана пред отворений прозорец. Таинствена и чудна лятна нощ полухваше с дихание си морно и лееха над сънний мир приветно сияние рой трепетни звездици; невнятен говор водеха със тях в градината събудените ветки. Нощта бе ясна, но злокобен мрак се сбираше Бетховену в душата - и той кръз него нищо не съзре. И тихо пак отдръпна се назад, през стаята премина и замислен той седна пред отворений роял... Разсипаха се звуци бурен вихър и трепнаха прекъснати. Ръце отпусна той и смъртно бледен лик безпомощно обори на гърди. И в мрачния му ум злокобни мисли се зароиха, сепнати за миг, тъй както искри изпод пепелта на току-що разровена жарава: - За мене всичко свършено е вече! Слепецът няма слънцето да види. Във безпросветна нощ залутан, само живее той - да чувства адский ужас на туй, що е загубил безвъзвратно. Слепец! За мен залязоха навеки на слънцето лучите - с звуковете на музиката... А едни, едни те даваха живот на моя дух и светлина на гордите ми чувства. Аз доживях самичък да се видя мъртвец приживе, Другите живеят с живота на творенията мои - и само ази зарад тях съм глух. И призракът на мойта чест жестока ме неотстъпно навсъде преследва със своя злобен и ужасен смях: "Творецът на хармонията - глух!" Душа жаднее за покой - покой във гроба - на чиито двери няма съдбата ни да хлопа, ни зове! Витаеше веч сянката на смърт над него и облъхна го със мраз. Но геният, хранител на душата, отблъсна властно удара... Бетховен чело подье и през прозореца стрелна навъсен поглед в звездни небеса. - Покоят е тъй близо!... За такъв ли покой жадней сърцето? Избавленье! В смъртта покой?! Дали не малодушье за него с своя милкав глас ми шепне?... Де гордото съзнание - че грей величие в човешката неволя?! Сляп бил си ти! И Омир бил е сляп; но в слепота от хилядите зрящи дничък само той е виждал ясно... Не из очите погледът излиза, а на душата из Света Светих. И аз оттамо счувам дивен ек! То стон ли е на хаоса душевен? Свещен ли плач на бедното сърце? Или е трепет то на ощ незнайни, но горди мисли, зародени в мрака, що божий пръст на нов насочва път?... Не! Не! Живее всемогъщий дух - а с него аз в изкуството живея... И загубата на единий слух нелесно тъй убива идеалът, когато него Висший Слух поддържа! Аз чувствам чрез него буйний пулс на общия живот на естеството - не той ли бие в моето сърце? То не от туй ли страда тъй жестоко? В страданьето е негова живот! И само в него ази ще намеря за нови чувства нови звукове - изкуството чрез тях да обновя... Таз висота достигна, възродена в велика скръб, великата душа. В полета горд на възбленуван блян унесен, той сафърленото свое творение отново залови - и се забрави, и забрави всичко... В хармония и дивна, и надвластна се сбориха и сляха звукове, метежен рой подир метежен рой, като пожарни пламъци. От тях на беззаветност знойний дъх повея... А смъртните окови, що душата тъй гордо бе зафърлила, звънтяха болезнено, като отьек на буря, и нейде си замираха далеч... В нестройний строй на тоя химън горд диханието на покой възвишен трепереше - покой на дух възмогнат. И в своята забрава той не спази как влезе тихо в стаята един от младите му ученици; сепнат от звуковете бурни на рояла, зад него той застана... И ужасни в главата му се мисли зароиха: "Рикание на гладен лъв в пустиня в тез звукове ехти. Отде те идат? Това не е ли изблик на безумье? Или той с свойта глухота изгуби и паметта за формата и строя? Безумецът, дали не възмечтава да заглуши светът - и нов закон да тури за хармонията той?!" А между туй, съзнанието тайно мълвече на Бетховена в душата: "Ти на съдбата няма що да робщеш. Ти имаш свой особен дял... Ти сне от небесата пламък Прометеев да го запалиш в хорските сърца и възгорени, да ги възвисиш. И в тях сърца, един през векове, ти ще живейш безсмъртен в смъртний мир." Чумави
Една е у майка, на братя седмина, Петкана девойка напета, и дойдоха нея да искат Загорци през девет села от десето. Босилко Радойкин, най-личен Загорец, допратил е китени свати; Петкани невян и огърлица бисер, а майци й похти с позлати. Шестима я братя не вричат, далеко - и майка сама не пристава... Най-малък брат Лазар, един само склонен, потихом ги тъй увещава: "Не връщайте, майко: такъва късмет се не всякога пада на сгода; Босилко е личен и ударен момък, из първи от първа е рода. Дали му се лесно доброто намира, доброто и харното име? За връщане лесно - но вижте отпосле сами да не се пишманиме. Далеко бил уж - това да е грижа! Та ние сме братя седмина; наред по веднъж да й идем на гости - и седем са пъти в година!" Полъга се стара Петканина майка, несговорни братя склониха. Неделя бе днеска, през горна неделя Петкана девойка жениха... И дома се върнаха весели братя от сестрина сватба в Загоре: но щом сете върнаха, черната чума сполетя ги в бащино дворе. И всички тя в гроба без време отвлече, сал стара им майка пожали - да има гробове им кой да спохожда, свещица за мъртви да пали. Осъмваше утром горката им майка и вечер замръкваше тамо, от гроб на гроб ходи, нарича и плаче - ден минва в наричане само. Гробове им черни реди и полива, обкича с босил и върбина. И само отминва Лазаря гроба, и Лазаря люто проклина: "О, бог да даде нестопен да останеш! Дух бродник духът ти да стане... Че ти ме подстори, без време да женим в далечно Загоре Петкана. Та няма днес кой в непосилна неволя тъга от сърце да развърне... О, милост за тебе от бога да няма, лице той от теб да отвърне!" И Лазарю вече докрай се додея от майчини клетви зловоли, от майчини думи и тежки и грозни... И той се на бога примоли: "О, чуеш ли, боже, от ден на ден стават по-грозни, горчиви наветви, и сякаше змии се впиват дълбоко в сърцето ми майчини клетви. Стори, пристори ми от шарен кръст плоска, кон добър от дървено ложе, ошел бих, довел бих от пусто Загоре, Петкана при майка си, боже!" И стори се чудо - чу господ молбата и тесния гроб се разтвори. И яхна си Лазар припряната коня - потегли направо в Загоре. Премина край девет села и отби се в десетото, Каменна Чука, там право се спря на Петканини порти и тихо на порти почука. "Стани, поемни от ръцете ми плоска и хайде со мене Петкано, че седем сме сватби подигнали - дойдох на весели сватби с покана!" Излезе Петкана, та брата посрещна, ръка му цалуна, и тръпна, подникна го мълком под вежди и тъй му сподавени думи пошъпна. "Защо ти са, братко, тъй жълти ръцете и образа синкав, подпухнал? Болял ли си болест невярна, че тъй ти миришеш на пръст, на подмухнал?" "От болест не ще е... Но къщи сме седем подигнали, сестро, туй лято; на пръст аз доганям, че ред ми се падна самси да префърлям земята." Петкана се върна, стъкми, премени се со нова за сватба премяна - и тръгнаха. Ето, откакто на път са, ден мина и други настана. Ей майчино село далеч се съзира; през валог навлизат в лозята; в почуда озърна се плахо Петкана и с думи изви се към брата: "Мина виноберма и всички лозя са обрани и вече прибрани, а нашите, братко, какво още чакат? Виж, ронят ги черните врани!" "Лозята ги дадохме ние пролетес на изпол, че много ни бяха; неволя слетя изполци другоселци - лозята небрани остаха!" Ей дойдоха близо до самото село; край село широки ливади. И още по-плахо, изново се брату Петкана тогава обади: "Веч късна е есен, коситба се мина, вей острия вятър есенни. Прибрани са хорски ливади - защо ли сал наште стоят некосени?" "Пролетес отидоха в Добруджа пуста вси братя на кяр цялолетен - самси не можах да сколасам навреме, от болест невярна сполетен." "А къщите как ги сколасахте?" Лазар наведе посърнало чело: "За къщите, сестро, не питай: ще видиш, когато пристигнеме в село!" Вървят те през селото... И смаяни люде изглеждат ги в страх мълчеливо - и бягат... Настръхнали псета по двори баучат и грозно, и диво. Ей старата църква само посред село, со бял зид висок обградена; изтракаха порти - излезе стария со черен чембер прибрадена. Пристъпи през прага и очи подигна, но смръзната тамо застана - юздата изпусна неволно и в ужас към брата възви се Петкана. Но зърна пред нея как той се превърна на чад - и невидим изчезна... Кат гръмната мигом в почуди, Петкана не сети от коня как слезна. Към майката щерка, към щерката майка се спуснаха виком веднага - со плач сете живи пригърнаха двете; и паднаха мъртви пред прага. Каталог: library -> svetski -> bgclasica bgclasica -> СВ. Климент охридски bgclasica -> Гроздоберът беше към края си bgclasica -> И аз имам зимница там, тя как е. Йове? bgclasica -> Извлечение из повестта Иван Александър bgclasica -> Изгнаници клети, отломка нищожна от винаги храбър народ мъченик bgclasica -> Тая прохладна майска вечер чорбаджи Марко, гологлав, по халат, вечеряше с челядта си на двора bgclasica -> Вариклечко не, ами вариклечко пошушваше чорбаджи Петраки и пак приглашаше Изтегляне 0.64 Mb. Сподели с приятели:
|