Баща ми в мен погребаха го там, де мъртвите погребват
Изтегляне 0.64 Mb.
|
|
хайде всякой у дома. Нека, нека ощ! Лека
нощ! Луд гидия "Криво седи, право съди
Не е лудо като други от селото - тамбура му яворова на бедрото. Рано утром млад гидия почва леко, свири леко, а се чуе надалеко; надалеко по полето до жътварки - сърпи пущат и зафърлят паламарки. Плясват ръце и залавят хоро вито - извиха се, изтъпкаха златно жито... Дойде пладне, лудо-младо не почива, колко свири, толкоз повеч зле отива: че се чуе до невести на реката - те забравят бухалките и платната, та на хоро се залавят пощурели, дойде порой и отвлече платна бели... Падне вечер, луд гидия не престава - на бабите край огнище мир не дава; насам, натам - унесат се в глас далечен; огън гасне - все зелника недопечен!" Криво седи, право съди стар кадия: "Скоро тука тамбурата, луд гидия. Де, да видим що е това за свят чудо, как тъй става старо - младо, младо - лудо." Занаглася тамбурата момко млади - стар кадия по брадата се поглади; дръпна лудо теловете за налука - стар кадия кравай мустак позасука; ей го спрепна, ей го метна изведнъжка - че се сепна кадиево сърце мъжко; и непочнал истинската луд гидия - на юнашки нозе рипна стар кадия: сви, изви се чак от подът до тавана! - паницата с мастилото от дивана и торбите с харзували по стените, като пилци полетяха из мъглите... "Свири, свири, бог убил те, луд гидия, божа дарба не заптисва стар кадия! Свири, струвай старо-младо, младо-лудо: що е божа дарба - то за свят е чудо." МОЖЕ БИ МОЯ Зинал е гроб - за кого ли изровен - бавно отйеква се звона черковен - звънне и спре, като нещо възчаква, като мъртвеца и той да оплаква, зарад когото тълпа се е сбрала тамо на гроба за сетна раздяла. Гроба. И може би той да е моя.
Ето че гръмна и хора черковен Вечная памет! Повтори, потрети. Тихи ридания. Писък! Навети… Майко! - залипана рожба изплака… Черната пръст во ковчега затрака. Гроба. И може той да е моя.
други се вече из пътя изреждат, трети - цял рой - се навънка помъкна. Тихне. Затихна. И звона замлъкна. Пак се в живота завърнаха всички… Гроба остана в полета самички. Гроба. И може би той да е моя. На гроба ми изникна щат цветя – това са мойте песни недопети.
от хубави най-хубавото цвете… Най-хубавото цвете не възпях! С вълшебен дъх душа ми възхитена то упои… и в нея с трепет плах увяхна мойта песен неродена! Неразделни Стройна се Калина вие над брегът усамотени, кичест Явор клони сплита в нейни вейчици зелени. Уморен, под тях на сянка аз отбих се да почина, и така ми тайната си повери сама Калина - с шепота на плахи листи, шепот сладък и тъжовен: "Някога си бях девойка аз на тоя свят лъжовен. Грееше ме драголюбно ясно слънце от небето, ах, но друго слънце мене вече грееше в сърцето! И не грееше туй слънце от високо, от далеко - грееше ме, гледаше ме от съседски двор напреко. Гледаше ме сутрин, вечер Иво там от бели двори и тъжовна аз го слушах, той да пее и говори: "Първо либе, първа севдо, не копней, недей се вайка, че каил за нас не стават моя татко, твойта майка. Верни думи, верна обич, има ли за тях развала? За сърцата що се любят и смъртта не е раздяла." Думите му бяха сладки - бяха мъките горчиви - писано било та ние да се не сбереме живи... Привечер веднъж се връщах с бели менци от чешмата и навалица заварих да се трупа от махлата, тъкмо пред високи порти, там на Ивовите двори, - "Клетника - дочух между им да се шушне и говори: - право се убол в сърцето - ножчето му още тамо!" Аз изтръпнах и изпуснах бели медници от рамо. През навалицата виком полетях и се промъкнах, видях Ива, видях кърви... и не сетих как измъкнах остро ножче из сърце му и в сърцето си забих го, върху Ива мъртва паднах и в прегръдки си обвих го... Нек' сега ни се нарадват, мене майка, нему татко: мъртви ние пак се любим и смъртта за нас е сладка! Не в черковний двор зариха на любовта двете жъртви - тамо ровят само тия, дето истински са мъртви - а погребаха ни тука, на брегът край таз долина... Той израстна кичест Явор, а до него аз Калина; - той ме е прегърнал с клони, аз съм в него вейки свряла, За сърцата що се любят и смъртта не е раздяла..." Дълго аз стоях и слушах, там под сянката унесен, и това що чух, изпях го в тази моя тъжна песен. Олаф Ван Гелдерн Той и сам не знае кога е роден, но като го запитат, казва, че сега е на 36 години. Родното му градче, Грасдорф, е скътано в една гънка от росните поли на Харц, оная величествена планина, която лежи като мила сянка на душата му и която нему е по сърце да възпява в своите песни. Цял ред години го познавам аз, както познавам себе си, и макар помежду ни често да е минавала черна котка - ний сме си и до ден днешен интимни и добри приятели. И това, което аз зная и ще кажа за него, той сам ще го подпише. Олаф е издънка на видна фамилия и драго му е, дето е тъй, без да прави от това какъвто и да е капитал. Както за себе си, тъй и за фамилията, с чието име се кити, той не обича май да говори. Твърде рядко се отпуща да спомене само нещо за баща си - между другото, и как той често е натяквал, че пише нескопосни стихове, може би с омисъл така да го подсети да си учи уроците. Неговите уши са май длъжки и той обяснява това не като знак на особно благоволение на природата, а като свидетелство за особното внимание на учителите му към тях: те са ги дърпали безмилостно в надежда да измъкнат през тях упорития му мързел. Това е единствената негова печала от училището. Едничко, що му се е удало още през детинство, да изучи както тряба, то е отечествената география. И то по твърде прост начин. Баща му, като учител, журналист и народен трибун, е бил принуждаван (поради опърничавостта си и изключителните обстоятелства на онова време) да скита от град на град, където и жена и деца са вървели подире му. По тоя начин бъдащия поет се е запознавал пряко с всички баирища, при които тия градове са настанени, газил и къпал се е по цели дни в сума реки, а горските шубраци, скали и пещери са му дошепвали дивните приказки, с които домашните ратайкини са дразнили всяка вечер трепетното му въображение. Все от ония дни е и интимното му познанство с родното слънце; и макар че той сега се спогажда по-добре с нощта, цалувките на негова пръв интимен познайник и до днес още личат на лицето му - черно, като лице на някой фараонов потомък. Аз вярвам, че на стария ван Гелдерн ще е било драго да гледа такъв пакостник, какъвто е бил Олаф, и по него да си спомня своето детинство. Стария необезветвен от бурите дъб ще е усещал може би, че изникналия от семето му младок няма да го посрами с израста си; дори при сгоден случай той сам е тласкал и явно и покрито тоя му израст. Така, когато за родния край на нашия поет настанаха усилни дни (1881 год.) и баща му биде грабнат една нощ от полицейските вълци - бдители на обществения ред - и отведен на заточение, на Олафа се падна да чуе свети бащини думи: "Кога отраснеш, бъди като баща си; не се бой от вълци!" Но крушата беше паднала и тъй под крушата. Тя - когато и ней дойде време - показа колко е опърничава: - инак не би преседнала на толкова гърла! Като баща си, той често обича да мисли не като другите, и не само да мисли, а и говори, що му е на сърце. За неприятностите от това малко го е еня: може би защото предпочита приятността - да реже с ножът, изострен на бащино точило, и така да не пречи, а да дава свободен размах на своя натюрел. Честолюбив, той не ще и да знай, че ония, на чийто гърла пресяда, ще го сметнат за самилюбец. Не е чудно и да е такъв, понеже е творец, и както всичките негови добри колеги гали в душата си звярът на отвращението към светите чувства на филистрите, към скрижалните заповеди на чичо Сноба. Бащино наследство е у него обичта му към всичко достойно за обич; а при друго едно наследство - светата злоба - нашият поет се е постарал да попритури и от себе си нещичко. Това, що изповядват обикновено хероите на словото, е и негова изповед: гневът е мерило на моята любов! И горд е той не на шега, но с шеги мисли, че добре прикрива гордостта си пред нищите духом - некадърниците да проумеят в това трагизма на тая гордост. А неговий смях и присмех над себе си е такъв добър коментар, какъвто не са дори самотността и тъмеящата понякога в погледа му меланхолия! С тия вродени качества и капризно развити инстинкти Олаф ван Гелдерн влачи своята световна съдба и едва ли може се каза, че не е доволен от нея. Види се, сред неприветната действителност и безсънни нощи, пълни с безпокойни мечти и кошмарни привидения, него ще спохождат нерядко и хубави сънища. А нима сънищата не са и те извор на щастие? Най-хубавият негов сън е - съня за живота му след смъртта. И орисията на досегашнния му живот като че ли някак подкрепя неговата вяра, че това не ще е само сън. Може тя да е наивна - дори твърде наивна, - нещо като вярата на Ибсеновия Хелмер, който се залъгва с блян, че е призван да извърши велико нещо на божия свят. И колко прав е един друг херой от същата Ибсенова драма - Дивата патица - с горчиво истинните думи: оставете човеку световната измама! За да го удържи в живота, койт не му е същинска майка. Тоя живот не всякога е поднасял вкусни блюда на трапезата му, както се вижда от следните няколко: - Като е прескачал веднъж плет (не след, а преди двайсет-годишната си възраст, тоест не за кобилица го е прескачал), счупил е на две свирката на десния си крак; тресла го е тригодишна треска; три пъти са го влачили коне и по един път е падал от и под файтон; десетина пъти са го давили псета; веднъж се е давил; и още веднъж без малко е щял да се ожени; веднъж е измъкнат изпод вагоните на изщъпнат от релсите трен; веднъж са го гонили и пушкали подире му кървожадните прусаци (1887)... И горен, и бесен, и заравян е жив във земята. Прилича на легенда, нали? Все пак тя е действителна, както и оная на баща му, стария ван Гелдерн, когото господ е обичал, та го е орисал с легенда. На развитието на негова талант, освен господ с легендата си, влияли са скитанията му дома и по чужбина. Доколкото мога да съдя аз, главните станции на неговото художествено развитие са станциите на скитанията му: Виена, Париж и Лайпциг. Особено последнята, дето той си е почивал дълги години при извънредно добри стопани, гостинничари и книжари, на които още не е изплатил борчовете си. Няколко пъти се е ръкувал с Юнгфрау, оная дивна красавица, която и нему, както и на великия руски романист, е пришепвала световни тайни. Ходил е дори в белокаменната Москва - да се яви в полицията: невероятна причина за пътешествие, но колкото по-невероятна, толкова по-истинска. За немските гостинничари той и досега си спомня с особена симпатия. Най-вече за трима от тях: един елинин, един юдей и един шваба. С втория от тях поетът се е познавал заочно и от по-напред, на което обстоятелство се дължи, види се, отпослешната им интимност: - и обичта си към немците той дължи изключително нему, на бледния Хайнрих, когото немците тъй мразят, а без чийто песни поезията им би била тъй скучна! За своето умствено развитие, за уяснението на своята задача като писател той дължи премного на тези готови всякому за услуга господа, особено на швабата; но неговите поетически чувства и интереси са закърмени най-напред от руските художници на словото, които тъй победоносно шествуват сега по Европа. Онова, което ван Гелдерн изпървом инстиктивно е възприемал от тях - диренето на человека и в звяра, - вече като възмогнат певец, той сам съзнателно туря за основа на своите творения. В това е коренът на негова идеализъм: не на умът, а на сърцето рожба. Зад него е спотаена и причината на пренебрежението му към съвременни и по-отдавнашни европейски херои на перото, които дирят и ценят само звяра в человека. Но едва ли тия обични нему руски чародейци биха му въздействали тъй, ако неговата душа не би била сгодна почва за такива въздействия, ако баща му - сам техен възпитаник - не бе му оставил наследствено разположение за възприемане чувства на човещина към човека... Неговите първи опити на перото са били преводи от руските поети. И досега няколко от тях са спазени, но не се съмнявам, че и тях ще сполети участта на пълния превод на Тургеневите Записки на ловеца; защото всяка година не малко и вети и нови работи той принася жъртва на критическите си пресъди и критичните си настроения. - Той не плаче над и за тях, както Ахилес пред трупът на горящия си побратим, а само стиска зъби и в умът му танцуват глупости, които обаче твърде скоро изчезват, както и принесените жъртва. Олаф ван Гелдерн отдавна се е прибрал от скитанията си по чужбина, грей на домашната камина нозете си - в които ревматизма сече съчки - и се старае да живей в мир и любов със своята вярна съпруга - неволята, добра приятелка на музата му. Двете приятелки често се спохождат, и поета подслушва интимният им разговор, и не само го подслушва, но го зема за канва на творенията си, върху която въображението му шие узори с копринени нишки. "От всички досегашни негови творения вей неприветния дъх на нерадостна концепция на живота, резултат на собствената му нерадостна съдба" - тъй казва един негов критик. И той може би е прав. Може би - макар че сам поета е на друго мнение: Ето какво бележи той в един от пътнишките си очерки, което прилича да е лична изповед: "Писател, който уважава себе си и своето дело, нека не престъпва прагът на никоя школа, на никое теке, в което с молитвеници в ръка са дошли да струват метани достойните за съжаление. Бъдете елини ( не византийци) на модерния свят, без никакъв катехизис за изкуството и неговите цели. Личното ви вдъхновение да е подбуда за творчество, действителността единствен предмет на наблюдения и възсъздаване. Така, и само така, възникват творения, в които реализмът върви ръка за ръка с висшите стремления на идеалния дух, както те вървят и в живота. Примера на русите е пример и за нас. Че и ние като тях имаме великото преимущество пред другите европейски народи: настоящето ни не е обвързано с миналото - и ний като тях няма защо да ангажираме за в бъдаще духът си с патологични измислици на разни декаденти на културата... Учете се от слънцето - да огрявате всичко, старайте се да проникват вред животворните ви лучи. Утешавайте с безутешното, - дето няма утеха с друго... Божествений учителю, ти творецо на Живи мощи, чийто благороден образ е образа на моя спасител! Нима ужасната съдба на онзи полутруп, когото ти си възсъздал с такава омая, не е откровение за мен? Каква симпатия към човека лъхти от разказа ти за теглото на оная неволница, която дълги години не се е дигала от своя одър-гроб! А все пак нея, и в това й състояние, обземат тихи възторзи и пред най-дребните проявления на живота: пред дъхът на полските цветя, пред чуроликът на лястовичките. Поезията на уединението - ти я разкри на душата ми, поръси ме с живата вода на вяра, че ще се събуди за живот онзи, на когото и чужди, и свои гледаха като на мъртвец. Светлината, която ти пръскаш над чуждата неволя, осветли моята - и прогони помрачението от егоистичните чувства, що затъмняваха погледа ми..." На онзи, който се изповядва с такива думи, имат ли основа да му натрапват "нерадостни концепции на живота" А това натрапване го опровергават и самите му творения, съдбата на чийто херои, макар често и нерадостна, е възсъздадена тъй че в нашето впечатление не остава ни сянка на ужас и гнетително чувство. Душевния кризис у ван Гелдерна, разведрен под влиянието на Живи мощи от Тургенева, се изостря и пречупя с Короленкова Слепец музикант, оня злочестник, когото чуждата неволя възражда за живот, посветен на събуждане добри чувства в човешкото сърце. Но моето намерение тук не е да разправям за това, а само да отбележа неверността на един възглед за мирогледа (Lebensauffassung) на поета. Наистина той разказва най-вече нерадостни събития из живота на разни неволници, но не към тяхната външна съдба е взрян погледа му, а към онзи мир на чувства, настроения и душевни кризиси, от които не лъхти тъмния дъх на отрицание, песимизъм. Това, както и болезнения анализ на "що става в душите" на хероите му, най-ясно показват грамадното влияние на руските писатели върху нашия поет. Такъв е човекът, който от двадесетина години насам е приставен ратай у Гюрга Самовила ("най-предня девойка"), подобно на онова селянче, за което народната приказка разправя, че се ценило да служи у дядо попа - три години за три пари. В негова роден край, както и у нас, трудът на художника толкова чини; и мнозина херои на перото, след като са опитали сила на тоя мегдан, за да си осигурат колко-годе човешки живот, записвали са се в еснафа на хамалите. Свобода и самостоятелност - покровителите на гения - не са познайници с нашия поет, и това е една от великите негови скърби - отрова, която е убивала, още в зародиш сума негови рожби. За да не подсмърча за къшей хляб, той чиновничествува, т.е. прахосва времето си с "работа", която всякой идиот сто пъти по-добре от него би вършил. И температурата на неговото творчество в последно време е паднала под нула. Произведенията му, откак и той е наред с хората - не са май за пред хора; те са случайна работа, драскотене фейлетони по вестници, преводи и автобиографически бележки, с които Олаф ван Гелдерн се мъчи да заглавика себе си и да се подиграй с наивните читатели. А било е време, когато сам той и неговите критици са съзирали нещо в творенията му, в онзи рой ситни песни, балади, монолози и поеми, които блещукат като хубава огърлица, изтървана случайно на някое бунище, каквото е напр. българската литература. От тия си творения сам поета е доволен - и недоволен. Доколкото мога да досетя, недоволството му не е толкова от тях, колкото от мисълта, че с тях той не е дал всичко, що може да даде; а да създаде другите, които му разпъват душата, няма необходимата за това външна охолност. И да не е съвсем тъй, все пак в цялата догадка половината е несъмнено истина. Коледа 1902 г. P.S. Когато преглеждах първата коректура на тая бележка за Олаф ван Гелдерна, получих вест, че той починал скоропостижно. Вече беше късно да променям това, що бях написал, макар че смъртта дава свобода на перото ми, и аз бих могъл още много неща да кажа, а казаните с недомлъвки да изтъкна по-ясно. Сега той преминава в другата фаза на своя живот, за която приживе бяха хубавите му сънища. На един свой събрат, жив и в смъртта, когото нашия поет е възпял, той влага в устата следните думи - несъмнено ехо на собствени интимни чувства: "Честит е тоз избранник, чийто дух, като ковчега Ноев, пренесе от прежний свят в послешний онова, което е в промени непроменно. Той подир смърт от себе си оставя най-чистото, най-хубавото - жица от царството на сенките безплътни, която ще го свързва с тоя мир." Плакала е горчиво нощта, плакала е мълком сирота, че за нея белий ден нехае, че не иска той дори да знае туй що мъчи нейното сърце и каква й скръб тъми лице!... И когато сипна пак зората - от сълзите на нощта земята бе покрита с бисерна роса; и во всяка капчица-сълза се огледва белий ден сияен - и усмихнат мина пак нехаен. Поет
С оръжие в ръка бе заловен той на Балкана и пред съд доведен. Последен изпит беше него ден, и неговия отговор последен. "Вий питате какъв съм! Втори път, чесъм поет ви вече отговарям. Защо въстанах? - казах пред съдът, но питате и аз ви пак повтарям: Обичам аз полето, сладкий дъх на неговите рожбици, цветята - и привечер кога ги милва лъх, и сутринта окъпани в росата. Щом цъфнеха напролет те, при тях от юг им птички идваха на гости. Аз от дете с тез птички другарях, че дивни бяха песните им прости. Свободни песни... не като онез, каквито ази пеях - и каквито сте и от други чували до днес; то бяха песни от сърце честито - сърце свободно, -сгряно от лучът на божието животворно слънце, и во което песните растът, като в поле посеяното зрънце. Такова слънце в моето сърце не грееше: - то в мрачина бе клето... И ази грабнах пушката в ръце да извоювам слънце за сърцето. Та песните, които то роди, на радост рожби, радости да сеят. Поета - тъй небото отреди - да пей, свободни птички както пеят..." * Присъдата бе смърт. На другий ден, преди зори, обесиха поета. Ръмеше дъжд и вятъра студен като въздишка стенеше в полето. И неми бяха влажните листа там на липата, дето той издъхна... Откакто на бесило стана тя, там песента на птичките заглъхна. ПСАЛОМ НА ПОЕТА Другарко, сещам аз, последний час настава, час сбогом и от теб и от света да зема - към своя хубав край се вече приближава на земний ми живот тъжовната поема. И може би, че мен мнозина ме обичат, мнозина може би до днес за мен незнайни, мъртвеца те с венци ще искат да обкичат, към живия били в живота тъй нехайни. Ти, моя гърлице, едничка радост в дните на самост, на тъга и на беди горчиви, пред тях ти затвори на моя дом вратите, и запрети им ти, на мъртвеците живи, - над моя хладен прах порой сълзи да леят, сълзи лъжливи, - с реч тържествена и дива над мен да се глумят, безумците, и пеят От временний живот во вечний той отива. Другарко, хубав край на моя дял световен ти дай; - недей ме ти на чуждите оставя, от тях да бъда аз при мъртвите заровен на гробищата, плач душите де смущава. Там на високий хълм, където с теб, с другари обичах да седя в тих разговор унесен, поръчай тамо гроб да ми сградят зидари, там де мълчанието пей дивната си песен. Ти знаеш, погледи отвърнал от земята, че аз ги в небеса възйемах все нагоре да е и моя гроб възйет към небесата - и не в пръстта вграден - отвсякъде с прозори. И там отнесте ме, и там ме оставете во росен утрен час, когато чучулига - символ на моя дух, - понесла на крилете химн жизнерадостен, се в небеса издига. И там сложете ме на мряморният одър. покоя ми сълзи и стон да не смущава. Зорницата, кога от небосвода модър изгрей, челото ми с милувка да огрява. Таинствения ход на битието моя свободен поглед в блян честит да съзерцава, да съм свидетел аз, макар далеч от зноя на земния живот, какво в живота става. Да виждам слънцето вълшебно как разтваря на суетливий ден работнишките двери и звездочела нощ как тихо, пред олтаря на отдиха, крила в молитва ще разпери. Тогава може би слухът ми ще опази, в светата тишина - о може би тогава - и онзи свиден звук, за който чезнех ази в живота, отчужден от лихата му врява. Това, в което ми живееше душата, ще чуя за живот от радост озарена, как слива своя химн земята в небесата с тържествений псалом на цялата вселена. Ралица Като оназ вечерница в небото, една бе в село Ралица девойка, и цяло село лудо бе по нея. Сиротно чедо беше тя. Отколя замина нейний татко по гурбет - замина и ни вест, ни кост от него; а майка й отведоха с дене кахъри в гроба. Ралица остана при леля си, като свое чедо я тя отгледа - гърлицата както отглежда своя рожба, докато се на крила самичка тя възмогне. От Бешбунар ли с пълни бели менци тя привечер се връщаше с другарки, Каталог: library -> svetski -> bgclasica bgclasica -> СВ. Климент охридски bgclasica -> Гроздоберът беше към края си bgclasica -> И аз имам зимница там, тя как е. Йове? bgclasica -> Извлечение из повестта Иван Александър bgclasica -> Изгнаници клети, отломка нищожна от винаги храбър народ мъченик bgclasica -> Тая прохладна майска вечер чорбаджи Марко, гологлав, по халат, вечеряше с челядта си на двора bgclasica -> Вариклечко не, ами вариклечко пошушваше чорбаджи Петраки и пак приглашаше Изтегляне 0.64 Mb. Сподели с приятели:
|