Бенжамен констан

От моето изложение е видно, че ние не можем да се ползваме от свободата на древните, изразяваща се в активното и постоянно споделяне на колективната власт. Нашата свобода по необходимост се съсредоточава в мирното ползване на личната независимост. В древността всеобщото упражняване на националния су­веренитет съвсем не е абстрактно пред положение, както в наши дни. Волята на всеки един има реално влияние; изявяването на тази воля носи непосредствено и неизменно удовлетворение. Вследствие на това древните са склонни на много жертви, за да запазят своите политически права и участието си в управлението на държавата. Всеки с гордост съзнавал какво означава неговият глас и намирал в това съзнание за собствената си значимост щедро възмездяване.

Такова възмездяване не съществува днес за нас. Изгубен в множеството, индивидът почти никога не забелязва някакво свое влияние. Няма случай волята му да налага отпечатъка си върху общността; в неговите очи нищо не удостове­рява приноса му. Така че упражняването на политическите права ни осигурява само частица от задоволството, което древните са черпели, докато напредъкът на цивилизацията, съвременната вдаденост в търговията, взаимният обмен меж­ду народите са умножили и разнообразили до безкрай възможностите за лично щастие.

От тук следва, че по необходимост ние в много по-голяма степен от древ­ните държим на личната си независимост. Защото, жертвайки тази независимост заради политически права, древните са жертвали по-малкото, за да получат по-голямото, докато същата жертва за нас означава да дадем повече, за да получим по-малко.

Целта на древните е подялбата на обществената власт между всички граждани на една страна. Това наричат те свобода. Целта на модерния човек е сигур­ността в удовлетворяването на личните стремежи и той нарича свобода гаранциите, дадени от институциите за това удовлетворяване.

В началото казах, че поради недолавяне на разликите добронамерени пона­чало люде ни докараха безброй беди през нашата продължителна и бурна рево­люция. Господ да ме опази от прекалено суров упрек към тях: грешките им са разбираеми. Не могат да се четат прекрасните страници от старите автори, не могат да се проследяват деянията на великите мъже, без да се пробуди незнайно, несравнимо вьлнение, което нищо в съвременността не е в състояние да предизвика. Сякаш древни сьставки на едно естество, по-старо от нашето, извират от тези спомени. Трудно е да не потъгуваш за онези времена, когато човешките възможности се разгръщат в отнапред очертана посока, но в обширно поприще, окрилени от собствената си сила и с опияняващо чувство за енергия и достойнство; усети ли човек подобна жал, невъзможно е да не се опита да подражава на онова, за което съжалява.