Берд Спалдинг животът и учението на
Изтегляне 0.97 Mb. Pdf просмотр
|
| ГЛАВА ЧЕТВЪРТА Тъй като следващата фаза от нашето пътуване беше едно странично 13 малко пътешествие, ние оставихме главната част от екипировката и на следващата сутрин продължихме пътя си, придружени само от Жаст, до едно малко село на около 20 мили разстояние. Пътеката не беше от най- добрите и понякога беше много трудно да я следваме, тъй като тя криволичеше през гъстите гори, характерни за онази страна. Пристигнахме на местоназначението преди залез слънце, изморени и изгладнели, бяхме вървели пеша през целия ден само с една малка обедна почивка. Местността беше груба и неравна, а пътеката изглеждаше практически неизползвана. Необходимо беше да си пробиваме път през гъсталаци от пълзящи лози. При всяко закъснение Жаст изглеждаше неспокоен. Ние се чудехме на това, тъй като преди това изглеждаше толкова уравновесен. Това беше първият и единствен случай в продължение на три и половина години, откакто беше с нас, когато той не бе същият въздържан, съсредоточен Жаст, който тръгна с нас. По-късно в светлината на това, което научихме, ние не се чудехме на неговото безпокойство. Влязохме в малко село с около 200 жители половин час преди залез слънце и като се разбра, че Жаст е с нас, всеки селянин - стар и млад, и всяко домашно животно дойде да ни поздрави. Докато бяхме обект на повече или по-малко любопитство, веднага се забеляза, че Жаст е центърът на интереса, поздравяван от всички с най-голямо уважение. След няколко минути той каза нещо на селяните и всички, с изключение на неколцина, се върнаха към своите обикновени задължения. Жаст се обърна към нас и попита дали не бихме желали да отидем с него, докато лагерът се приготовляваше за нощуване. Пет души от нашата група казаха, че са уморени от дневното пътуване и желаят да си починат. Останалите от нас последваха Жаст и група селяни към отдалечената страна на сечището, което заобикаляше селото. След като прекосихме сечището, ние изминахме едно късо разстояние в джунглата, когато се натъкнахме на човешка фигура, лежаща на земята като че ли мъртва - това беше първото ни впечатление. Когато я разгледахме се оказа, че почиващият даваше вид повече на спокойно заспал човек, отколкото на мъртъв. Ние стояхме втренчени като че ли бяхме приковани, защото видяхме, че лежащият човек на земята беше Жаст. Изведнъж, когато Жаст отиде към човешката фигура, тя се съживи и се изправи. Когато фигурата и Жаст стояха лице срещу лице за момент нямаше никаква грешка в идентичността. Това беше Жаст. Всички видяхме, че това беше той. Изведнъж тогава Жаст, когото познавахме изчезна и остана само една фигура, стояща пред нас. Всичко това беше извършено в много кратко време, отколкото е възможно да се разкаже и чудото беше, че никой от нас не запита нищо. Петимата, които бяха останали в лагера, дойдоха тичайки без някой от нас да им е дал сигнал. Ние ги попитахме защо идват. Отговорите бяха: "Не знаем. Първото нещо, което осъзнахме беше, че всички бяхме на крак и тичахме към вас. Ние не знаем защо го направихме. Никой от нас не си спомня някакъв сигнал. Разбрахме, че тичаме по посока към вас преди някой от нас да беше осъзнал 14 какво върши.". Един от членовете на нашата група забеляза: "Очите ми са отворени толкова широко, че аз виждам далече отвъд долината на смъртта и чудесата, които стоят открити и са вън от възприятие.". Друг каза: "Аз виждам целия свят да превъзмогва смъртта. Колко ярко се връщат думите. Последният враг, смъртта ще бъде победена.". Не е ли това изпълнението на тези думи? Какви пигмеи са нашите прости интелекти в сравнение с това гигантско, но просто разбиране, въпреки че ние дръзваме да гледаме себе си като гиганти на интелекта. Защо, ние сме само бебета. Аз едва сега започвам да разбирам значението на думите: "Ти трябва да се родиш отново. Колко верни думи.". Оставям читателя да си представи нашата изненада или обърканост. Тук беше човек, с когото ние бяхме във всекидневен контакт и от когото бяхме обслужвани всеки ден, който беше способен да положи тялото си за защита на другите а продължава да служи все така умело. Можеше ли друго да се направи, освен да се припомни: "Този, който е най-великият между вас ще бъде слуга и ще служи.". Мислех, че няма никой велик между нас, но от този момент изчезна всеки страх от смъртта. Тези хора са свикнали да полагат тялото си в джунглата пред селото, застрашено от грабители и животни и го запазваха от разрушители и диви животни, така както то би се запазило, ако се намира в цивилизована страна. Очевидно беше, че тялото на Жаст е лежало дълго време там, където го намерихме. Косата беше пораснала дълга и рошава, и в нея се намираше гнездо на малки птички, характерни за тази местност. Птичките бяха построили своето гнездо, отгледали своите малки и заедно с тях бяха отлетели далече, като по този начин даваха непогрешимо доказателство за времето откога тялото е било безжизнено в това положение. Този вид птички са много плахи и напускат гнездата си при най-малкото безпокойство. Построеното гнездо показваше голямата им любов и доверие. Вълнението беше толкова голямо, че никой от нашия лагер освен Жаст не спа тази вечер. А той спа като дете. Час по час, един или друг от нашата група сядаше и гледаше към мястото, където спеше Жаст. После отново лягаше, казвайки: "Ощипи ме, за да разбера дали действително съм буден.". Понякога се казваше много по-силен израз. Изтегляне 0.97 Mb. Сподели с приятели:
|