Тази вечер, на живо. 20.00 ч. централноевропейско

лицето на науката.
„Ето как за броени минути се събират три милиона зрители!“ — помисли Лангдън.
Когато отново насочи вниманието си към подиума, видя двама души, които досега не беше забелязал — охранители, които стояха в пълна готовност до стената и внимателно наблюдаваха присъстващите. С изненада разпозна монограмите на еднаквите им сини сака.
„Гуардия Реал?! Какво прави тук кралската гвардия?“
В залата едва ли присъстваха представители на кралското семейство. Като ревностни католици, те почти със сигурност щяха да избягват каквито и да било публични връзки с атеист като Едмънд Кърш.
Като парламентарен монарх, кралят на Испания официално имаше силно ограничена власт,
но упражняваше огромно влияние върху сърцата и умовете на своите поданици. За милиони испанци короната продължаваше да символизира дълбоките традиции на los reyes católicos
15
и испанския Златен век. Кралският дворец в Мадрид все така сияеше като духовен ориентир и паметник на дългата история на непоколебимата религиозна вяра.
Лангдън беше чувал испанци да казват: „Парламентът управлява, но кралят господства“.
Векове наред всички крале, ръководили испанската политика, бяха силно набожни консервативни католици. „И сегашният крал не прави изключение“ — помисли си Робърт. Бе чел за неговите дълбоко религиозни убеждения и консервативни ценности.
Медиите съобщаваха, че през последните месеци престарелият монарх бил на смъртно легло, и сега страната се готвеше за евентуалното наследяване на властта от единствения му син принц Хулиан. Според пресата престолонаследникът бил неизвестна величина, след като беше живял тихо под дългата сянка на баща си, и народът се питаше какъв ще се окаже като владетел.
„Дали принц Хулиан е пратил агентите от Гуардия Реал като разузнавачи на презентацията на Едмънд?“
Сети се за получената от Кърш заплашителна гласова поща от епископ Валдеспино.
Въпреки безпокойството си усещаше, че атмосферата в залата е дружеска, ентусиазирана и мирна. Едмънд му беше казал, че тази вечер охраната е невероятно строга, и Гуардия Реал може би представляваше поредната мярка за сигурност, гарантираща, че събитието ще протече гладко.
— Онези от вас, които познават склонността на Едмънд Кърш към драматичност, навярно са наясно, че той няма намерение да ни кара дълго да стърчим в тази стерилна зала — продължи
Амбра Видал.
Посочи затворената двукрила врата в отсрещния край на помещението и продължи:
— През онази врата ще се озовете в създаденото от Едмънд Кърш „пространство на преживяването“, където той ще покаже своята динамична мултимедийна презентация. Тя е напълно автоматизирана и ще се излъчва по целия свят. — Директорката на музея направи пауза,
за да погледне златния си часовник. — Времето в днешното събитие е грижливо разчетено и
Едмънд ме помоли всички да сме там, за да започнем точно в осем и петнайсет, а дотогава остават броени минути. — Отново посочи вратата. — Така че заповядайте, дами и господа, за да разберем какво ни е приготвил удивителният Едмънд Кърш.
Сякаш по даден знак двете крила широко се разтвориха.
Лангдън се вторачи натам, като очакваше да види друга галерия. Гледката обаче го сепна.
Защото оттатък тъмнееше дълбок тунел.
Докато гостите развълнувано се блъскаха към слабо осветения проход, адмирал Авила

изостана. Втренчи се в тунела и с радост установи, че вътре цари мрак.
Мракът щеше да улесни задачата му.
Авила докосна зърната на броеницата в джоба си и преповтори наум получените преди малко инструкции за мисията.
„Времето е от изключително значение“.

15.
Направен от черно платно, опънато върху носещи арки, широкият около шест метра тунел постепенно се издигаше нагоре и завиваше наляво. Подът беше застлан с мек черен килим и единственото осветление идваше от две светещи ивици в основата на стените.
— Обувките, ако обичате — прошепваше на новопристигналите един разпоредител. —
Моля, събуйте се и вземете обувките си в ръце.
Лангдън събу официалните си лачени обувки и ходилата му потънаха в удивително мекия килим. Той усети, че тялото му инстинктивно се отпуска. Чу наоколо одобрителни въздишки.
Тръгна напред и след малко видя края на тунела — черна завеса, пред която разпоредители раздаваха на гостите нещо като дебела плажна хавлия, преди да ги преведат оттатък.
Предишният нетърпелив шепот отстъпваше мястото си на неуверено мълчание. Когато
Робърт стигна до завесата, един от разпоредителите му подаде сгънато парче плат, което не се оказа плажна хавлия, а малко плюшено одеяло със зашита за единия край възглавница. Той благодари на служителя и мина през завесата.
И за втори път тази вечер се стресна и спря. Макар че не знаеше точно какво е очаквал да види зад завесата, определено нямаше нищо общо с разкрилата се пред очите му гледка.
„Навън ли сме?!“
Беше излязъл на равна ливада. Над него ослепително сияеха звезди и в далечината тънкият полумесец на луната тъкмо се подаваше иззад самотен клен. Свиреха щурци и по лицето го погали топъл ветрец, носещ дъх на прясно окосена трева.
— Господине? — прошепна му един разпоредител, хвана го за ръката и го побутна напред.
— Моля, намерете си място на тревата и постелете одеялото си. Желая ви приятно прекарване.
Лангдън тръгна по тревата заедно с другите също толкова слисани гости; някои вече постилаха одеялата си. Ливадата беше колкото хокейно игрище, заобиколена от дървета, храсти и папур, които шумоляха на вятъра.
Трябваше му известно време, за да разбере, че всичко това е илюзия — грамадно произведение на изкуството.
„Намирам се в изключителен планетариум“ — помисли си той, като се дивеше на безупречното изпълнение на детайлите.
Звездното небе беше прожекция, заедно с луната, бавно пълзящите облаци и далечните хълмове. Шумолящите дървета и треви бяха или превъзходни имитации, или малка гора от живи растения в невидими саксии. Тази растителна ограда хитро прикриваше стените на огромното помещение и внушаваше впечатление за естествена среда.
Робърт приклекна и докосна тревата. Оказа се мека и приличаше на истинска, макар и съвсем суха. Беше чел за новите синтетични чимове, които заблуждаваха дори професионалните спортисти, обаче Кърш правеше крачка напред, като пресъздаваше малко неравен терен като на истинска ливада.
Лангдън си спомни първия път, когато сетивата му го бяха измамили. Беше дете и плаваше с лодка в огряно от луната пристанище, в което пиратски кораб водеше оглушителна битка с топове. Детският му ум не можеше да приеме, че не се намира в никакво море, а в огромен подземен театър, напълнен с вода за класическата атракция на „Дисни Уърлд“ „Карибски пирати“.
Тази вечер илюзията беше поразително реалистична и той виждаше, че другите гости също са приятно удивени като него. Трябваше да отдаде дължимото на Едмънд — не толкова за създаването на тази изумителна илюзия, колкото за това, че е успял да убеди стотици хора да

събуят скъпите си обувки, да легнат на тревата и да зареят поглед в небето.
„Често го правехме като малки, но после по някое време престанахме“.
Робърт легна, отпусна глава на възглавницата и остави тялото си да потъне в меката трева.
Звездите над него блещукаха и Лангдън за миг се върна в юношеството си, когато нощем с най-добрия му приятел се изтягаха на тучните морави на игрището за голф „Болд Пийк“ и размишляваха за загадките на живота. „Тази вечер Едмънд Кърш може да ни разкрие някои от тези загадки“ — каза си.
В дъното на театъра адмирал Луис Авила огледа помещението и незабелязано се измъкна през същата завеса, през която преди малко беше влязъл. Останал сам в тунела, плъзна длан по платнената стена и напипа цип. Колкото можеше по-тихо го дръпна, провря се през отвора и пусна плата зад себе си.
Всички илюзии се изпариха.
Авила вече не стоеше на ливада.
Намираше се в гигантска правоъгълна зала, по-голямата част от която беше заета от голям балон с овална основа. „Помещение в помещението“. Конструкцията пред него — нещо като куполен театър — бе заобиколена от високо скеле с плетеница от кабели, лампи и тонколони.
Насочените навътре видеопрожектори сияеха в унисон и хвърляха широки снопове светлина върху прозрачната повърхност на купола, за да създадат илюзията за звездно небе и ниски хълмове.
Адмиралът се възхити на усета на Кърш за драматичност, въпреки че футуристът не можеше и да си представи колко драматична всъщност съвсем скоро ще се окаже тази вечер.
„Не забравяй какъв е залогът. Ти си боец в благородна война. Част от едно по-голямо цяло“.
Безброй пъти беше репетирал наум тази мисия. Бръкна в джоба си и извади броеницата. В
този момент от редицата тонколони в купола се разнесе мъжки глас, който закънтя като гласа
Господен.
— Добър вечер, приятели. Аз съм Едмънд Кърш.

16.
В Будапеща рави Кьовеш нервно крачеше в сумрачния си кабинет и стиснал дистанционното на телевизора, нетърпеливо превключваше каналите, докато чакаше още новини от епископ
Валдеспино.
През последните десет минути няколко информационни канала бяха прекъснали редовната си програма, за да включат предаването на живо от музея „Гугенхайм“. Коментатори припомняха успехите на Кърш и правеха догадки за предстоящото тайнствено съобщение.
Неимоверно растящият интерес изпълваше Кьовеш с ужас.
„Вече съм гледал това съобщение“.
Преди три дни на планината Монсерат Едмънд Кърш беше показал уж „предварителна версия“ на Кьовеш, Ал Фадл и Валдеспино. И сега светът щеше да види абсолютно същото,
подозираше равинът.
„Тази вечер всичко ще се промени“ — тъжно си помисли той.
Телефонът иззвъня и го откъсна от размислите му. Кьовеш го грабна.
Епископът започна без предисловия:
— Боя се, че пак имам лоша вест, Йехуда. — И тъжно му предаде ужасната информация,
получена от Обединените арабски емирства.
Кьовеш ужасено притисна длан към устата си.
— Аллама ал Фадл се е… самоубил?!
— Така предполага полицията. Току-що го открили в пустинята… като че ли сам е отишъл там, за да умре. — Валдеспино замълча за миг. — Може би напрежението през последните няколко дни му е дошло много.
Обзет от скръб и смут, равинът се замисли за тази възможност. И той се затрудняваше да приеме смисъла на откритието на Кърш… но все пак му се струваше напълно невероятно аллама
Ал Фадл да е посегнал на живота си от отчаяние.
— Тук нещо не е наред — заяви той. — Не вярвам, че е способен да извърши такова нещо.
— Радвам се, че го казвате — съгласи се Валдеспино. — И аз не смятам, че е било самоубийство.
— Тогава… кой може да го е убил?
— Някой, който е искал откритието на Едмънд Кърш да остане в тайна — отговори епископът. — Някой, който също като нас е мислел, че до съобщението остават няколко седмици.
— Но Кърш каза, че никой друг не знае за откритието! — възрази Кьовеш. — Само ние с вас и аллама Ал Фадл.
— Кърш може да ни е излъгал и за това. Но дори наистина да е казал само на нас тримата,
не забравяйте, че нашият приятел Саид ал Фадл упорито настояваше ние да го оповестим.
Възможно е да е споделил за откритието на Кърш с някой свой колега в Емирствата. И този колега също като мен да е стигнал до извода, че откритието на Кърш ще има опасни последици.
— Какво искате да кажете? — ядосано попита равинът. — Че негов колега го е убил, за да запази всичко в тайна ли? Това е нелепо!
— Аз естествено не знам какво се е случило, рави — спокойно отговори Валдеспино. —
Само правя предположения, също като вас.
Кьовеш въздъхна тежко.
— Извинявайте. Още не мога да приема новината за смъртта на Саид.
— Аз също. И ако Саид е бил убит, защото е знаел за откритието, двамата с вас трябва да сме много предпазливи. Възможно е и ние да сме застрашени.

Равинът се замисли.
— Щом откритието бъде оповестено, ние с вас няма да имаме никакво значение.
— Така е, но откритието още не е оповестено.
— До съобщението остават броени минути, ваше преосвещенство. Излъчват го по всички канали.
— Да… — Епископът въздъхна уморено. — Явно трябва да приема, че молитвите ми ще останат без отговор.
Кьовеш се зачуди дали Валдеспино се е молил Бог буквално да се намеси и да промени решението на Кърш.
— Няма да сме в безопасност дори и след като откритието бъде оповестено — продължи католическият духовник. — Предполагам, че Кърш с огромно удоволствие ще съобщи на света,
че преди три дни се е посъветвал с някои религиозни водачи. Питам се дали привидната етична прозрачност е била действителният мотив да поиска среща с нас. И ако ни назове по име, е, ние с вас ще станем обект на извънредно внимание и може би даже критика от страна на собствените ни паства, които ще решат, че е трябвало да вземем мерки. Съжалявам, просто… —
Епископът се поколеба, сякаш искаше да каже още нещо.
— Какво има? — попита Кьовеш.
— Ще го обсъдим по-късно. Ще ви се обадя пак, след като видим как ще изнесе презентацията си Кърш. А дотогава недейте да излизате. Заключете вратите. Не разговаряйте с никого. И се пазете.
— Плашите ме, Антонио.
— Нямах такова намерение — отвърна Валдеспино. — Сега можем само да чакаме и да видим как ще реагира светът. Вече всичко е в Божиите ръце.

17.
След като гласът на Едмънд Кърш отекна от небесата, над ливадата в музея „Гугенхайм“ се възцари мълчание. Стотиците гости се бяха отпуснали върху одеялата, зареяли погледи в звездните висини. Цял в напрегнато очакване, Робърт Лангдън лежеше и чакаше.
— Нека тази вечер отново се върнем в детството — продължи гласът на Кърш. — Да се изтегнем под звездите и да отворим умовете си за всякакви възможности.
Професорът буквално усещаше вълнението, заливащо множеството като морски вълни.
— Нека сме като първите изследователи, хората, които зарязвали всичко и се отправяли в безкрайните океани… които първи зървали невиждани дотогава земи… които коленичели,
благоговейно осъзнали, че светът е много по-голям, отколкото дръзвали да си го представят техните философии. И отдавна установените им разбирания за техния свят рухвали пред лицето на новите открития. Нека такава бъде и нашата нагласа тази вечер.
„Внушително“ — помисли си Лангдън, любопитен дали речта на Кърш е на запис, или някогашният му студент чете сценария някъде зад кулисите.
— Приятели, днес сме се събрали тук, за да научим за едно важно откритие — изкънтя над тях гласът на Едмънд. — Позволете ми да ви подготвя за това. Както и при всички предишни скокове във философията на човечеството, сега е от изключително значение да разберем историческия контекст, в който настъпва такъв момент.
Сякаш по даден знак в далечината отекна гръмотевица. Плътният бас от тонколоните завибрира в самото тяло на Робърт.
— Имаме щастието тази вечер сред нас да е един прочут учен, който ще ни помогне да навлезем в обстановката — продължи Едмънд. — Той е жива легенда в света на символите,
шифрите, историята, религията и изобразителното изкуство. И освен това ми е скъп приятел.
Дами и господа, моля, приветствайте професор Робърт Лангдън от университета „Харвард“.
Гостите въодушевено заръкопляскаха и Лангдън рязко се надигна на лакти, защото звездното небе ненадейно преля в широкоъгълен изглед от голяма аудитория, пълна със студенти. На подиума пред съсредоточено слушащата публика крачеше напред-назад самият той с обичайното си сако от шотландски туид.
„Ето каква била ролята, за която спомена Едмънд“ — помисли си Робърт, докато неловко пак се отпускаше на тревата.
— В древността хората изпитвали почуда към своята вселена, особено към онези явления,
които не можели да проумеят рационално — прозвуча отгоре собственият му глас. — За да разгадаят тези загадки, те създали огромен пантеон от богове и богини, обясняващи всичко,
което не се поддавало на човешкия ум — гръмотевиците, приливите и отливите, земетресенията,
вулканите, безплодието, епидемиите, даже любовта.
„Невероятно!“ — смая се Лангдън, легнал по гръб и вторачен в собствения си образ.
— Древните елини приписвали морските приливи и отливи на променливото настроение на Посейдон. — Ликът отгоре се стопи, но гласът му продължи да говори.
Появиха се кадри на океански прибой, чийто рев разтърси цялата зала. Пред удивения поглед на Робърт разбиващите се вълни отстъпиха мястото си на брулена от снежна виелица безлюдна тундра. Над ливадата задуха студен вятър.
— Периодичното настъпване на зимата се дължало на скръбта на Земята от ежегодното отвличане на Персефона в подземното царство — разказваше гласът на Лангдън.
Отново стана топло и от замръзналия пейзаж се надигна планина, извисяваща се все по- нагоре и по-нагоре. От върха ѝ изригнаха искри, дим и лава.

— Римляните вярвали, че вулканите са домът на Вулкан, ковача на боговете. Той работел в гигантска ковачница под планината, от чийто комин бълвали пламъци.
Робърт усети мирис на сяра и се изуми от находчивото преобразяване на лекцията му в пълносетивно преживяване.
Тътенът на вулкана изведнъж стихна. Отново засвириха щурци и над ливадата повя топлият ветрец с мирис на трева.
— Древните измислили безброй богове, за да обяснят загадките не само на своята планета,
но и на собствените си тела.
В небето пак се появиха блещукащите съзвездия, само че сега върху тях бяха наложени изображения на божествата, които представляваха.
— Безплодието се дължало на изпадане в немилост пред богинята Юнона. Любовта била резултат на улучване със стрела от Ерос. Епидемиите се обяснявали като наказание, пратено от
Аполон.
Грейнаха нови съзвездия, придружени от фигури на съответните богове.
— Ако сте чели книгите ми, сигурно ви е направило впечатление, че използвам термина
„бог на празнотите“ — продължи лекцията си професорът. — С други думи, когато в разбирането им за околния свят се появявали празноти, древните ги запълвали с богове.
На небето се появи безкраен колаж от картини и статуи, изобразяващи десетки класически божества.
— Безчет богове запълвали безчет празноти. С вековете обаче се умножавали и научните знания. — Потоци от математически и технически символи заляха небето. — И с постепенното изчезване на празнотите в нашето разбиране за природата божественият ни пантеон започнал да намалява.
Образът на Посейдон на тавана изскочи пред всички останали.
— Когато например сме установили, че приливите и отливите са резултат от фазите на
Луната, Посейдон станал излишен и сме го прогонили от пантеона като глупав мит от безпросветни времена.
Посейдон изчезна сред облак дим.
— Както знаете, същата участ сполетяла всички богове, които един по един отмирали,
изгубвайки значението си за нашия еволюиращ интелект.
Изображенията в небето започнаха последователно да угасват — божествата на гръмотевиците, земетресенията, епидемиите и така нататък.
Докато множеството им намаляваше, Лангдън продължи:
— Но не се заблуждавайте. Тези богове „не си отишли кротко в тъмнината“
16
—
изоставянето на божествата е сложен културен процес. Религиозните вярвания се отпечатват дълбоко в душата ни от хората, които обичаме най-силно и на които най-много вярваме —
нашите родители, нашите учители, нашите духовни водачи. Затова всички религиозни промени се извършват в продължение на много поколения, при това с разгаряне на бурни страсти и често с кръвопролития.
На фона на постепенното изчезване на боговете прозвучаха викове и звън на мечове. Накрая остана образът само на един бог — прорязано от бръчки лице с буйна бяла брада.
— Зевс… — високо произнесе Лангдън. — Богът на боговете. Най-страшното и най- почитаното езическо божество. Зевс устоял по-дълго от всеки друг бог в жестоката битка срещу угасването на неговата светлина, каквато водили и по-древните богове преди да бъдат изместени от него.
На тавана се появиха и изчезнаха кадри на Стоунхендж, шумерските клинописни плочки и
Големите пирамиди в Египет. После се върна бюстът на Зевс.

— Последователите на Зевс толкова упорито защитавали своя бог, че на наложилата се християнска вяра не ѝ оставал друг избор, освен да възприеме неговото лице за лик на новия Бог.
Брадатият бюст на Зевс плавно преля във фреска, изобразяваща същото брадато лице —
християнския бог в „Сътворението на Адам“ от Микеланджело върху свода на Сикстинската капела.
— Днес вече не вярваме в истории като тази за Зевс — момчето, отгледано от коза и получило могъществото си от еднооки същества, наречени циклопи. Ние, които имаме предимството на модерното мислене, определяме всички подобни разкази като митове —
остарели измислици, които ни позволяват любопитно да надникнем в собственото ни суеверно минало.
На тавана се появи снимка на прашна библиотечна лавица с подвързани в кожа томове с древна митология, тънещи в сумрак до книги за обожествяването на природата, Ваал, Инана,
Озирис и безброй други древни теологии.
— Всичко днес е различно! — заяви басовият глас на Лангдън. — Ние сме хората на новото време!
На небето се очертаха нови изображения — фотоси на космически кораби… компютърни чипове… медицинска лаборатория… ускорител на частици… реактивни самолети.
— Ние сме интелектуално еволюирали и технологично развити личности. Не вярваме в гигантски ковачници под вулкани и богове, които пращат приливите и отливите. По нищо не приличаме на древните си предци.
„А може би не е така?“ — беззвучно прошепна Лангдън в синхрон със записа.
— А може би не е така? — прозвуча от небето гласът му. — Ние се смятаме за модерни рационални индивиди и в същото време най-широко разпространената религия на човечеството съдържа цял куп свръхестествени истории — за хора, които необяснимо възкръсват, чудодейни непорочни зачатия, отмъстителни богове, пращащи епидемии и наводнения, тайнствени обещания за отвъден живот сред облаците в рая или в пламъците на ада.
Докато Робърт говореше, на тавана се появяваха известни християнски произведения на изкуството, изобразяващи Възкресението, Богородица, Ноевия ковчег, разцепването на Червено море, рая и ада.
— Затова нека за момент си представим отношението на бъдещите историци и антрополози
— продължи Лангдън. — Дали ще се възползват от историческата перспектива и ще определят нашите религиозни вярвания като митове от безпросветно време? Дали ще гледат на нашите богове по същия начин, по който ние гледаме на Зевс? Дали ще съберат свещените ни писания и ще ги пратят на прашната лавица на историята?
Въпросът задълго увисна в мрака.
После Едмънд Кърш изведнъж наруши тишината.
— ДА, професоре — изкънтя отвисоко гласът му. — Аз съм убеден, че ще се случи точно
така. Убеден съм, че бъдещите поколения ще се чудят как такива технологично развити общества
изобщо може да са вярвали в почти всичко, на което ни учат нашите модерни религии.
На фона на все по-силно ехтящия глас на Кърш по тавана се заредиха нови образи — Адам и
Ева, забулена в бурка жена, хиндуисти, ходещи по жарава.
— Аз съм убеден, че бъдещите поколения ще заключат по днешните ни традиции, че сме живели в безпросветно време — заяви Кърш. — И като доказателство ще изтъкнат нашите вярвания, че сме божествено сътворени във вълшебна градина и че всемогъщият ни Творец държи жените да покриват главите си, или това, че сме рискували да изгорим собствените си тела в чест на боговете.
По небето заплуваха други изображения — бързо менящ се колаж от снимки на религиозни

церемонии от целия свят, от екзорсизъм и кръщенета до ритуално самоувреждане и жертвоприношения на животни. Серията приключи с потресаващ видеозапис на индийски духовник, провесил невръстно дете от петнайсетметрова кула. Мъжът изведнъж го пусна и то полетя към одеялото, което ликуващи селяни опъваха долу като пожарникарска мрежа.
„Хвърляне от храма Гришнешвар“. Лангдън си спомняше, че според някои това щяло да донесе на детето Божието благоволение.
Смущаващите кадри най-после свършиха.
В настаналия пълен мрак прозвуча гласът на Кърш:
— Как е възможно съвременният човешки разум да е способен на прецизен логически анализ и в същото време да ни позволява да приемаме религиозни вярвания, които не би трябвало да издържат и най-елементарната рационална проверка?
В небето отново заблещукаха звезди.
— Оказва се, че отговорът е съвсем прост — каза Едмънд.
Звездите на небето внезапно станаха по-ярки и по-материални. Между тях се появиха дълги нишки — образуваха привидно безкрайна мрежа от взаимосвързани възли.
„Неврони“ — осъзна Робърт и в този момент Кърш продължи:
— Човешкият мозък. Защо мозъкът вярва в това, в което вярва?
Няколко от възлите проблеснаха и пратиха електрически импулси по нишките до други неврони.
— Подобно на органичен компютър, вашият мозък притежава операционна система, серия правила, организиращи и дефиниращи цялата хаотична входяща информация, която постъпва целодневно — реч, натрапчива мелодия, сирена, вкус на шоколад. Както можете да си представите, входящият информационен поток е безумно разнообразен и постоянен и мозъкът ви трябва да осмисля абсолютно всичко. Именно самото програмиране на операционната система на мозъка ви определя как възприемате действителността. За съжаление, това ни изиграва кофти номер, понеже онзи, който е написал програмата за човешкия мозък, е имал извратено чувство за хумор. С други думи, ние не сме виновни, че вярваме в шантавите неща, в които вярваме.
Синапсите горе заискриха и от мозъка заизвираха познати образи: астрологически карти,
ходещият по водата Исус, основателят на сциентологията Л. Рон Хабърд, египетският бог
Озирис, четириръкият хиндуистки бог слон Ганеша и мраморна статуя на Богородица, плачеща с истински сълзи.
— И затова, като програмист, аз трябва да се запитам следното. Що за смахната операционна система може да дава толкова алогични резултати? Ако бяхме в състояние да надникнем в човешкия ум и да прочетем операционната му система, щяхме да открием нещо подобно на това.
На тавана се появиха четири гигантски думи.

Изтегляне 2.15 Mb.

Сподели с приятели: