Билбао, Испания

12.
Лангдън излизаше от металната спирала. Разговорът му с Кърш едновременно го беше развълнувал и разтревожил. Независимо дали преувеличаваше, някогашният му студент явно наистина беше открил нещо, което според него щеше да доведе до промяна на парадигмата в света.
„Нещо също толкова важно, колкото откритията на Коперник?!“
Когато накрая излезе от скулптурата, малко му се виеше свят. Той вдигна слушалките си от пода и си ги сложи.
— Уинстън? Ало?
Разнесе се тихо изщракване и компютърният британски екскурзовод му отговори:
— Здравейте, професоре. Да, тук съм. Господин Кърш ме помоли да ви упътя до служебния асансьор, защото трябва по-бързо да се върнете в атриума. А и според него ще оцените нашия огромен служебен асансьор.
— Много любезно от негова страна. Той знае, че страдам от клаустрофобия.
— Вече знам и аз. И няма да го забравя.
Уинстън го поведе през страничната врата и по бетонен коридор, стигащ до асансьорната ниша. Кабината наистина се оказа просторна — очевидно се използваше за пренасяне на обемни произведения на изкуството.
— Най-горният бутон — инструктира го гидът, когато Лангдън се качи. — За третия етаж.
Стигнаха и професорът слезе от асансьора.
— Чудесно — отекна в главата му бодрият глас на Уинстън. — Ще минем през галерията вляво от вас. Това е най-прекият път до аудиторията.
Робърт изпълни инструкциите му и тръгна през просторна галерия, в която бяха изложени няколко шантави артинсталации: стоманен топ, който очевидно изстрелваше лепкави топки червен восък по бяла стена; кану от телена мрежа, което определено нямаше да се задържи над водата; цял миниатюрен град от полирани метални блокчета.
На път за изхода той изумено се закова пред мащабно произведение, доминиращо над цялото пространство.
„Няма съмнение — категорично реши Лангдън. — Открих най-странния експонат в този музей“.
По цялата широчина на залата раздвижено бяха разположени множество сиви вълци, които тичаха в дълга верига, скачаха във въздуха и се блъскаха в прозрачна стъклена стена, край която се образуваше камара от мъртви тела.
— Казва се „С главата напред“ — без подкана заобяснява Уинстън. — Деветдесет и девет вълка слепешком се блъскат в стена, което символизира стадния манталитет, липсата на смелост да се отклониш от нормата.
Лангдън видя ирония в тази символика. „Предполагам, че тази вечер Едмънд драстично ще се отклони от нормата“.
— Сега продължете право напред и ще стигнете до изхода отляво на онази пъстра ромбовидна творба. Това е един от любимите художници на Едмънд.
Робърт забеляза ярката картина и веднага позна характерните завъртулки, основни цветове и дяволито, свободно носещо се око.
„Хуан Миро̀“ — помисли си. Винаги беше харесвал закачливото творчество прочутия каталунец — нещо средно между детска книжка за оцветяване и сюрреалистичен витраж.

Когато стигна до произведението обаче, професорът отново се закова на място, понеже с изненада установи, че повърхността му е съвършено гладка, без никакви видими мазки.
— Това репродукция ли е?
— Не, оригинал — отговори Уинстън.
Лангдън се вгледа по-внимателно. Творбата очевидно беше отпечатана на голям принтер.
— Това е отпечатък, Уинстън. Даже не е върху платно.
— Аз не работя върху платно — отвърна гидът. — Творя изкуство виртуално и Едмънд после го принтира.
— Чакай малко — смая се Лангдън. — Това твое ли е?
— Да, опитах се да имитирам стила на Хуан Миро̀.
— Виждам. Че си го и подписал — „Миро̀“.
— Не — възрази Уинстън. — Погледнете пак. Подписът е „Миро“, без ударение. На испански думата „miro“ означава „гледам към“.
„Хитро“ — трябваше да признае Робърт. Самотното око ала Миро̀ гледаше зрителя от центъра на картината.
— Едмънд ме помоли да си направя автопортрет и се получи това.
„Това твоят автопортрет ли е? — Лангдън отново се вгледа в асиметричните завъртулки. —
Сигурно изглеждаш адски странно за компютър“.
Наскоро беше чел за растящото увлечение на Едмънд да учи компютри да творят логаритмично изкуство — тоест изкуство, генерирано от невероятно сложни компютърни програми. Това повдигаше следния неудобен въпрос: когато компютър създава изкуство, кой е творецът, компютърът или програмистът? Една неотдавнашна изложба на изключително съвършено алгоритмично изкуство в Масачузетския технически институт поставяше в неловко положение харвардския хуманитарен лекционен курс „Изкуството ли ни прави хора?“.
— Композирам и музика — жизнерадостно го осведоми Уинстън. — Ако ви е любопитно,

после помолете Едмънд да ви пусне нещо. В момента обаче трябва да побързате. Презентацията започва съвсем скоро.
Професорът излезе от залата и се озова във висок външен коридор, който гледаше над атриума. Разпоредители посрещаха последните неколцина гости пред асансьорите от отсрещната страна на огромното празно пространство и ги подканваха да побързат към вратата пред Лангдън.
— Програмата ще започне след броени минути — съобщи му Уинстън. — Виждате ли входа на аудиторията?
— Да. Право напред.
— Отлично. И още нещо. Когато влезете, ще видите кошове за слушалки. Едмънд ви моли да
не връщате вашите и да ги задържите. Така след края на презентацията ще мога да ви изведа през един заден изход от музея, за да избегнете навалицата и лесно да хванете такси.
Робърт си спомни странната буквено-цифрова комбинация върху гърба на визитката на
Кърш, която трябваше да даде на таксиметровия шофьор.
— Едмънд ми написа нещо непонятно — BIO-EC346 — и каза, че било „досадно елементарен шифър“.
— И не ви е излъгал — незабавно отговори компютърът. — Презентацията на господин
Кърш вече започва, професоре. Надявам се да ви хареса и с удоволствие отново ще ви съдействам след края ѝ.
И с внезапно изщракване Уинстън изчезна.
Лангдън стигна до входа на аудиторията, свали си слушалките и пъхна миниатюрното устройство в джоба на фрака си. После припряно влезе с последните гости миг преди вратата да се затвори.
И вътре отново го очакваше изненада.
„Прави ли ще гледаме презентацията?“
Беше предполагал, че ще се настанят удобно в аудиторията, за да изслушат съобщението на
Едмънд, ала вместо това стотиците гости стояха наблъскани в тясна варосана галерия. В залата не се виждаха произведения на изкуството и места за сядане. До отсрещната страна имаше подиум, разположен между два големи плоски екрана, на които пишеше:

Изтегляне 2.15 Mb.

Сподели с приятели: